ЩО Е ЛЯВО? ЩО Е ДЯСНО?

0
547

Максим Мизов е философ, професор, доктор на социологическите науки и доктор по философия. Изследва проблеми в сферата на антропологията, eтиката, етнологията, политологията, религиологията и социологията. Бил е директор на Центъра за исторически и политологически изследвания и научен секретар на Национален политически институт „Димитър Благоев“. Директор е на Българския антифашистки научен институт. Член е на редколегиите на списания „Ново време“ и „Етически изследвания“ и е главен редактор на електронното списание „Политически хоризонти“. Президент е на Фондация „Човещина“ и е член на Фондация „Солидарно общество“. Автор на 67 монографии, 11 от които в съавторство, както и на повече от 400 брошури, студии и статии в научно-теоретически сборници и списания. Съставител, отговорен или научен редактор на 45 тематични колективни монографии и сборници, посветени на актуални теоретически и практически проблеми. Лауреат, заедно с творчески колективи, на наградите „Георги Димитров“ (2003) и „Димитър Благоев“ (2017).

 

Крум Зарков е юрист, завършил Университет Париж 1 „Пан­теон-Сорбона“, специалност „Международно публично право и право на международните организации“. Работил е в Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество и в Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред на 41-во и 42-ро Народно събрание. Народен представител от „БСП за България“ в 44-о, 45-о и 46-о НС, като е бил и зам.-председател на Парламентарната група. Водач на кандидатската листа на Коалиция „БСП за България“ в Русе за 47-ото НС. Член на НС на БСП. Член на редколегията на сп. „Ново време“.

 

Петър-Емил Митев е политолог и социолог, доктор на философските науки, професор. Председател на Управителния съвет на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски“. Член на редакционната колегия на сп. „Ново време“. Носител е на Наградата на НС на БСП „Димитър Благоев“ (2021).

 

Станислав Додов е социален педагог, aнгажиран в социалния и неправителствения сектор. Автор е на статии и други публицистични материали в сайтовете „дВерсия“, „Барикада“, „Тоест“ и др.

 

Захари Захариев е доктор по международни отношения и професор в Държавния институт по култура в Харков, Украйна. Член и гост-преподавател на академии и университети в чужбина. Председател на Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД, председател на Фондация „Славяни“, председател на Национална асоциация „Един пояс, един път“. Депутат в 36-ото НС. Член на ВС/НС на БСП от 1990 г. до 2020 г. Председател на Клуб „Политика 21“ към Софийския ГС на БСП.

 

Стойо Тетевенски следва политическа социология в Софийския университет „Св.Климент Охридски“. Той е куиър и веган политически активист, антифашист и антикапиталист. Част е от колектива на ЛевФем (Обединение на феминизма, антирасизма и антикапитализма). Организира общности, изучава теория и взема участие в различни инициативи за социална и екологична справедливост.

 

Искра Баева е историк, доктор по история и професор в СУ „Св. Климент Охридски”, където преподава съвременна световна история, история на международните отношения и история на Източна Европа. Специализирала е в университети и научни центрове в чужбина. Изследва и е автор на книги, студии и статии по история на Източна Европа и България през ХХ в., проблемите на Студената война, преходите към демокрация в Източна Европа. Член на редколегията на сп. „Ново време“, на което е била и главен редактор (1993-2000). Носител е на Наградата на НС на БСП „Димитър Благоев“ (2019).

 

Юрий Асланов е социолог, доктор на социологическите науки, собcтвеник и yпpавител на cоциологичеcка агенция АФИС.

 

Петър Банков е д-р по политология. Изследва факторите, определящи електоралната география на радикално левите партии в Европа от 90-те години на миналия век насам. Постдокторант по политически науки в Глазгоуския университет със специален фокус върху Централна и Източна Европа. Научните му интереси са свързани с партийната политика, политическата география, въпросите по политическото участие и връзките между общество и политически институции, особено на местно ниво.

 

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. От 1988 до 1992 г. е директор на Института за философски науки, а от 1995 до 2010 г. е директор на Института за философски изследвания към БАН. Автор на 24 книги и 550 научни публикации в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни. Специализирал е и чел лекции в Русия, САЩ, Великобритания, Унгария. Директор е на Тракийския научен институт.

 

 

Анкета на сп. „Ново време“ 

През настоящата, наситена с избори и парламентарни състави година, отново засилен интерес има по тематиката на лявото и дясното в политиката и в живота – какъв е, собствено, смисълът на всяко от тези понятия, има ли всъщност днес вече някаква съществена разлика между тях и т.н. В последно време възбуди коментари и заявката „леви цели с десни инструменти“.
Ето защо, за отговори и становища по тематиката „ляво – дясно“ отправихме към изследователи и анализатори с утвърден авторитет в обществото следните пет въпроса: 
1. Запазват ли идеите за ляво и дясно съдържанието си като израз на противоположни класови интереси при капитализма, или са загубили смисъл в (пост)модерната епоха?
2. Запазва ли днес разделителната линия „ляво – дясно“ определящата си идейна и политическа роля, или тя вече се заменя с противопоставянето между национално-консервативното и глобално-либералното?
3. Имат ли днес еднородни съдържания всяко от понятията „ляво“ (при наличието на революционно-комунистическо, социалистическо, реформаторско-социалдемократическо, ново ляво и т.н.) и „дясно“ (неолиберално, клерикално-консервативно, неофашистко)?
4. Представлява ли демократичният социализъм реалната алтернатива за преодоляване на съвременния неолиберален турбокапитализъм, или напротив?
5. Кои следва да са петте трансформиращи политики, които БСП и левицата у нас следва да възприемат и проведат в противовес на неолибералната антидемократична рамка на ­обществено-политическия и икономическия живот в България днес за нов социален договор за страната с ориентир Социализмът на ХХI век, като към петия добавихме следното пояснение: Постановката за нов социален договор като противостоящата рамка, която да се запълва с експлицитни политики (примерно в пет решаващи области: 1) наемен труд – капиталистическо присвояване; 2) данъчно-осигурително облагане и преразпределение; 3) ново съотношение между правата на лична, частна, държавна и кооперативна собственост; 4) пряка и представителна демокрация и 5) изключване на пазара от сферата на публичните блага и устойчиво развитие вместо максимализиране на растежа.
Тук поместваме, по реда на постъпването им, получените отговори с надеждата, че ще спомогнат да започне да се преодолява дефицита на разбиране и обективно осмисляне на съдържанието и значението на лявото и на дясното като основополагащи понятия и разбирания за ценности, политика, а и организация на политическия и обществения живот в съвременните реалности.
Същевременно, някои от респондентите с основание посочиха, че всеки от петте въпроса може да представлява тема на отделно обсъждане, на каквото да се посвети отделен раздел в предстоящите броеве на „Ново време“ през следващата 2022 година. Остава да се ангажираме да отговорим на тази несъмнена потребност със стойностна продукция. 
 
Въпрос №1: Запазват ли идеите за ляво и дясно съдържанието си като израз на противоположни класови интереси при капитализма, или са загубили смисъл в (пост)модерната епоха?
 
Проф. д-р Максим Мизов: Независимо от всевъзможните спекулации и манипулации, че различията между лявото и дясното се били размили и изчезнали в новата, постмодерна, епоха, истината е тъкмо обратната, а именно, че те още повече са се очертали и задълбочили, макар вече да притежават и ‒ съвсем, естествено, с оглед на настъпилите съществени промени в обществено-историческите пейзажи ‒ някои нови черти. А в сферата на изкуството от точно преди един век, т.е. от 20-те години на ХХ век, например, авангардизмът обстрелваше модернистичните теории и практики тъкмо с подобни доводи и аргументи, които през 60-70-те години доведоха и до появата на некласическите изкуства като пърформанса, хепънинга, реди-меейди, инсталациите и т.н. ‒ всички оповестяващи историческата смърт на разликите между лявото и дясното, между твореца и зрителя, между реалността и въображаемото и т.н.
 
 Крум Зарков: Краткият отговор е „да, запазват ги“. Косвено доказателство за това е засиленият интерес към работата на Карл Маркс, определен за мислител на хилядолетието в анкета на BBC през 2000 г. В икономически план много от постулатите му са развити от изключително „модни“ икономисти. Нима една от най-нашумелите книги в последните години не е именно „Капиталът. ХХI век“ на Тома Пикети? В България мисълта на Маркс също се радва на подновен интерес, за което свидетелстват и съвсем наскоро появилите се „Икономическо-философски ръкописи (1844)“. Но може би по-важното е, че големите обществено-икономически трансформации, които неизбежно предстоят вследствиe на дигиталната революция и климатичните промени, би трябвало да бъдат насочвани, съответно оценявани, в светлината на базовия класов въпрос – коя прослойка печели и коя губи от тях. 
 
Проф. д-р Петър-Емил Митев: Лявото и дясното запазват и разширяват съдържанието си чрез по-широк социален обхват в сравнение с класическото класово противостоене през XIX‒XX век. Ляв лозунг на движението „Окупирай Уол Стрийт!“ беше „91% срещу 1%“. Отразява последиците от концентрацията на капитала – закономерност, установена от Карл Маркс.
Станислав Додов: Самото разграничение на ляво и дясно може да се счита за исторически ляво изобретение, целящо разграничение на йерархията и експлоатацията от равенството. Неслучайно тези, които настояват, че вече няма ляво и няма дясно, и са някъде другаде, обикновено отстояват десни по същността си идеи и политики. В този смисъл дори само да се поставя въпросът „има ли ляво и дясно“ (днес или когато и да е било) е вид отстъпление от това разграничение, което деполитизира, захранва дясното и удължава неопределеността на „пост-а“.
 
Проф. Захари Захариев: Запазват се напълно, тъй като въпреки динамиката на цивилизационното развитие и неизбежните социално-икономически и политически промени, класовите противоречия продължават. Трансформираната социално-класова структура на обществото не отменя ни най-малко тяхната роля на основен двигател на общественото развитие. И това е напълно логично, тъй като неизчерпаните докрай адаптивни исторически сили на капитализма не променят неговата експлоататорска и разединяваща обществените интереси същност. Това обуславя и необходимостта от свързаната с капитализма класово обусловена координатна идейно-политическа система „ляво-дясно“.
 
Стойо Тетевенски: Триумфалният неолиберализъм успя да подмени разбирането на обществото за социално-икономическите процеси, да деполитизира политическото. Днес обществените условия се представят не като продукт на идеологията на капитализма, а като естествени продукти на „невидимата ръка“, на „балканския манталитет“ и на наследството на държавния социализъм. В доминираното от неолиберализма общество политическото се изпразва от съдържание и партиите в мнозинството си споделят едни и същи фундаментални ценности. Това обаче не означава, че те не са идеологически, а, че всичките са десни. Но въпреки че управляващата класа успя да подмени всички партийни идеологии с неолибералната, лявата идея е жива и ще продължи да противостои – идейно, но и със съпротивата на улицата – на експлоатацията на капитала.
 
Проф. д-р Искра Баева: За мен, понятията ляво и дясно, зад които се крият идеи, възникнали още през ХIХ в., продължават да са актуални. Съдържанието на тези понятия се е променило през дългото отминало време, но разделителната линия между ляво и дясно се запазва. Малко по-различно изглежда оговорът на въпроса дали те изразяват противоположни класови интереси. Не за друго, а защото класите днес са много по-размити и с неясни характеристики, отколкото това е било по времето, когато Маркс е формулирал своята идея за класовото разделение на обществото. Днес нито работническата класа е това, което е била през втората половина на ХIХ и през голяма част от ХХ в., нито капиталистическата класа е така ясно обособена, да не говорим за многобройните междинни групи, чието определяне по тази скàла често пъти се реализира чрез самоопределение под влияние на външи внушения или на самовнушения. Независимо от размитите граници на класите, продължава да има експлоатирани и експлоататори, както и продължава да има хора, които се борят срещу експлоатацията и се самоопределят като леви, и такива, които защитават свободата на експлоататорите да определят правилата в икономиката и в работните отношения, които се самоопределят като десни. За съжаление в днешна България все по-ясно се налага мнението, че желанието на левите да наложат по-справедливо разпределение на общестените блага вреди на икономическото развитие, докато десните осигуряват това развитие, затова те са правите (right), сиреч са по-полезни за обществото.
 
Юрий Асланов: Идеите за равенството (лявото) и свободата (дясното), за тяхното единство и противоречие имат непреходен характер и, разбира се, не са загубили смисъла си и днес. Прочитът и анализът им обаче не може да се правят от класически позиции, валидни за отминалата индустриална епоха, тъй като са променени както характерът на труда и капитала, така и отношенията помежду им. Класовият антагонизъм е престанал да бъде определящ за тези отношения, тъй като в много случаи трудът и капиталът се опират на едни и същи носители, но в определени периоди приемат различни роли в процеса на производство на принадена стойност. В края на миналия век се появи и класата на посредниците, която през настоящия век оформи най-влиятелната прослойка на капиталистическото натрупване на богатството и на експлоатацията. Всичко това оформя нуждата от осъвременяване на марксизма в частта за анализа на капиталистическия начин на производство и неговите постмодерни мутации. Има интересни теории по този въпрос, но цялостен анализ, сходен с този на Маркс, все още липсва.
 
Петър Банков: „Ляво“ и „дясно“ продължават да имат смисъл в настоящето, доколкото те имат различно отношение към икономическите неравенства: докато лявото възприема неравенствата за източник на съществуващите социални проблеми, дясното гледа на тях като естествено състояние. Впечатлението за тяхното изчерпано съдържание идва от неадекватността на решенията, които лявото и дясното предлагат. От една страна, дясното догматически се придържа към провалени решения, а от друга – лявото е в сериозна криза да предложи нови решения отвъд вече изпробваните. В една такава среда виждаме как се налагат наглед „прагматични“, „деидеологизирани“ политики, които всъщност поддържат статуквото, без да търсят фундаментална промяна и без реално адресиране на социалните проблеми. Докато това работи в полза на дясното, единствено лявото може да предложи една такава фундаментална промяна.
 
 
Въпрос №2: Запазва ли днес разделителната линия „ляво–дясно“ определящата си идейна и политическа роля, или тя вече се заменя с противопоставянето между национално-консервативното и глобално-либералното?
 
Проф. д-р Максим Мизов: Фикцията или алюзията, че национално-консервативното и глобално-либералното изплуват на повърхността на нашето епохално време и преломно обществено-историческо битие е по-скоро и по-точно неопровержим и сигурен симптом за тяхната силно влошена и фатално обречена кондиция. Няма как да се защитават подобни идеи във време и обществен живот, в които очевадно личат и даже господстват реалностите на публичната делегитимация и десакрализация както на национално-консервативното, така и на глобално-либералното. Дезавуирането на псевдо-родолюбивото, квази-патриотичното, либерално-представително-демократичното е несъмнено и контрастно очертано във всички ‒ не само напреднали, развити и служещи като еталон, но и във всички кризисни държави, общества и политически култури в съвременния свят.
 
Крум Зарков: Едната разделителна линия не би могла да замени другата, поради простата причина, че те се отнасят до различни въпроси – отношението към заобикалящия ни свят, към обществените промени, към организацията на взаимодействието и преодолявне на различните между съставните части на дадено общество и т.н. Разбира се, тези теми са достатъчно сложни, за да съдържат в себе си десетки нюанси, преплитащи демаркационните линии, а освен това са чест обект на предразсъдъци. Например, за добро или за лошо, нито „интернационализирането“ на лявото, нито „национализирането“ на дясното не отговарят на съвременната реалност. От една страна, левите сили отдавна са съсредоточили усилията си в рамките на националните държави, а от друга, няма по-глобализиран и глобализиращ фактор от капитала – всъщност единственият, за който отдавна не съществуват ни граници, ни закони. Всъщност непрекъснатото натрапване на нови дихотомии, които да изместят фокуса от класическото политическо разделение ляво‒дясно, води до затруднение на националната ни общност информирано да избере начина, по който да организира живота си заедно, да определи общите си цели и най-ефективния начин за постигането им, в това число ролята си в международния ред. 
 
Проф. д-р Петър-Емил Митев: Национално-консервативното – това е Тръмп, републиканците в САЩ, Орбан в Европа.
Глобално-либералното – това е Байдън, демократите в САЩ, Меркел в Европа. Нито едното, нито другото са леви политически линии.
Лявото е глобално-интернационално.
 
Станислав Додов: Това противопоставяне служи за ерзац политически конфликт, за мимикрия на политика. Когато се настоява, че няма ляво и дясно, се ликвидират икономическите основания на политиката, т.е. просто се прави следваща стъпка към ликвидирането на лявото. Лявото и дясното прорязват това противопоставяне, но да не се отчитат те като водещи в него, означава да се допусне отказ от класова политика и заличаване на класовото съзнание, и заместването му единствено с войнстващи помежду си идентичности, без да се разместват социалните слоеве и дори често, докато се подсилва властта на капитала и вътрешните разслоения в различни социални групи.
 
Проф. Захари Захариев: Разделителната линия „ляво-дясно“ продължава да бъде не само критерий за идейно-политическа идентификация, но и обективно следствие от съществуващото и едновременно с това задълбочаващо се социално-икономическо, политическо, и не на последно място, ценностно разделение на обществото. По своята същност тя носи цивилизационен характер, тъй като тя отразява коренно различни виждания за насоките на общественото развитие. Докато национално– консервативното и глобално либералното са повече или по-малко демократични подходи за съхраняване (спасяване) на статуквото.
 
Стойо Тетевенски: Възходът на консерватизма и реакционизма е естествено следствие от, а не опозиция на неолибералният капитализъм. Пазарният фундаментализъм на Рейгън и Тачър и ерата на свободната търговия отприщиха ужасяващи последици за обикновения човек и го лишиха от социалната сигурност, която беше извоювана от социалистическите революции и синдикалните движения на миналия век. За жалост на мястото на десните глобалисти идват десни консерватори, които изместват борбата в полето на културното и по този начин деполитизират допълнително причините, поради които сме стигнали дотук. Консерватизмът обаче няма да защити работниците. Нещо повече – засилващата се консервативна вълна продължава да мачка най-уязвимите – жените, етническите и сексуалните малцинства, мигрантите – и ги обвинява за недъзите на капитализма, за да си осигури продължаващо натрупване за сметка на техните животи. Важно е да се отбележи, че самите консервативни позиции са функция на капитализма – завръщането към традиционните полови роли например гарантира, че жените ще стоят вкъщи, за да осигурят възпроизвеждане на работната сила безплатно, а телата им ще бъдат поставени под контрола на капиталистическата държава.
 
Проф. д-р Искра Баева: Както казах и в отговора си на първия въпрос, разделението между ляво и дясно се запазва, колкото и да се опитват да ни убедят в обратното. Но отдавна съм забелязала, че всички, които определят делението ляво – дясно като отживелица, са привърженици на господството на пазара, т.е. десни, тъй като неограниченото господство на пазара е в полза на богатите и в ущърб на бедните. Но да се върна на въпроса дали традиционното ляво и дясно не са заменени от национално-консертавното и глобално-либералното. Това последно разделение несъмнено съществува, но ми е трудно да разбера как то може да замести придишното, тъй като и двете нови понятия минават през центъра на лявото и дясното, а не го заместват. Лесно е да се забележи, че има не само десни десни, а и леви и консерватори, и националисти, както има и не само леви, а и десни глобалисти и либерали. Да, това ново разделение съществува, но то не замества, а се наслагва върху традиционното.
 
Юрий Асланов: Мнозина възприемат съвременната обществена парадигма тъкмо така, но това е дълбоко погрешно. Природата на „лявото“ е антитеза на капиталистическия начин на производство на принадена стойност, което като крайна цел на „лявото движение“ предполага историческото преодоляване на този начин и замяната му с друг, условно наречен „социалистически“. Наистина, глобализацията сама по себе си предизвика дълбок исторически преврат във всяко отношение и извърши революция в обществените отношения, довела до ново световно разделение на труда. Глобализацията предложи безпрецедентен шанс на човечеството за преодоляване на глада, бедността, епидемиите, както и за облекчаване на физическия труд и безскрупулната експлоатация на труда. Този шанс обаче бе проигран и глобализацията се превърна в инструмент за поредната мутация на капитализма, превръщайки го в турбокапитализъм и създавайки нови огромни територии за неравенство и за ускоряване на неравенството. Това е причината, поради която много хора с автентични класически леви възгледи търсят убежище в теориите за възраждане на националната държава като щит срещу растящата глобализация и преминават с лекота под крилото на „национализма“. В това отношение историята повтаря някои процеси, проявили се през 30-те години на миналия век. Причината е, че глобализацията роди мощен десен отговор на растящите проблеми, а самоопределящите се като леви политически формации останаха в дълг на „потиснатите и унижените“ и не предложиха смислен и адекватен отговор за новата роля на глобалния ред като регулатор на неравенствата и гарант за социална справедливост. 
 
Петър Банков: Разделението „ляво-дясно“ запазва своето значение в политически и идеен план, но със сигурност е изгубило от влиянието си, което е имало в миналото. До голяма степен това се дължи на идейната и политическата криза на лявото, което не може да предложи ясна алтернативна визия на доминиращия неолиберализъм. Това създава впечатлението, че по икономическата тема съществува консенсус, с което се отваря вратата за други разделителни линии като „национално-глобално“ и „консервативно-либерално“. Ключова задача на лявото е да изведе несъстоятелността на тези нови разделителни линии, като покаже, че те предлагат различни визии и форми на капитализъм, но не и фундаменталната обществена промяна, която реално би ги елиминирала.
 
 
Въпрос №3: Имат ли днес еднородни съдържания всяко от понятията „ляво“ (при наличието на революционно-комунистическо, социалистическо, реформаторско-социалдемократическо, ново ляво и т.н.) и „дясно“ (неолиберално, клерикално-консервативно, неофашистко)?
 
Проф. д-р Максим Мизов: Повече откогато и да е било, днес консистенциите на терминологиите за ляво и дясно не са семантично изоморфни и бедни по своите менюта, а тъкмо обратното, нагледно и оглушително демонстрират мощна ескалация на плурализма и увелиичаване на всевъзможни клонинги, мутации и девиация в техните профили. Такава флагрантна тенденция е естествена, закономерна и логична, след като традиционните леви, центристки и десни идеологии, политически логики, техники и практики са изправени пред съда на историческите предизвикателства и притиснати в ъгала от мощно напиращите нови техни модификации като алтерглобализма, пара-политическите организации, разнородните и многолики социални движения, а и от изобщо непознатите и невъзможни за епохата на модерността политически партии от типа на електронните или пенсионерските, хакерските и т.н., които обаче все по-често и по-ярко присъстват и влияят в публичния живот днес.
 
Крум Зарков: Не, нямат и надали някога ще имат. От самия въпрос е видно, че чрез тези понятия е възможно да се легитимират всякакви идеологии, около тях да се конструират различни реалности. Затова и политическите партии са длъжни много по-ясно да разясняват собственото си разбиране, а не да се крият зад етикети. Това би било честното отношение към техните членове, симпатизанти и избиратели. Както и ефективно противодействие на идейните им опоненти. Защото спорът за значението не е нищо друго освен битка за решението. 
 
Проф. д-р Петър-Емил Митев: Лявото е ограничаване, ликвидиране, трансформиране на частната собственост. Дясното е защита, утвърждаване и разширяване на частната собственост.Лявото е овластяване на „низините“, на наемния труд. Дясното е защита, укрепване на хегемонията на „върховете“, на едрия капитал (с различни политически средства).
Станислав Додов: Нямат, но и едва ли някога са имали. По-важно е обаче дали изобщо се използват, защото партийната политика, поне у нас, всячески ги избягва (освен в екзотични примери за опити за дискредитация на опонент). При това положение е още по-безполезно да се питаме за еднородността на тези понятия, особено за предполагаемо левите (за разлика от десните, които само печелят от изобретяването на нови и изкривяването или завземането на исторически понятия). Вместо това трябва да настояваме партиите, политиците, движенията да използват тези понятия, да се определят чрез тях и така да ги пълнят със съдържание в хода на истинската си дейност. Неслучайно БСП е единствената партия, която реално и системно (и основателно) е критикувана за това дали изпълва понятийните си заявки със съдържание, а отговорът на ръководствата ѝ, изглежда, е все повече просто да ги избягва и мистифицира.
 
Проф. Захари Захариев: Зависи от каква гледна точка ще погледнем към тях. От историческа, те са само вариации на търсения по една и съща тема ‒ път към бъдещето. От идейно-политическа, те отразяват много­образието на социално-класово обоснованите противоречиви обществени интереси. От цивилизационна, те са свързани с политическата и демократичната зрялост на обществото. А всичко това, в своята съвкупност обяснява и наличието на точки на съприкосновение не само между вариациите на ляво и дясно, но и между самите ляво и дясно. Дори на своеобразна „дифузия“, въпреки разновидната им социално-класова и идеологическа същност.
 
Стойо Тетевенски: Последните години показват, че са възможни конфигурации като „консервативно ляво“. Без съмнение, когато една партия с претенции за лява напада най-уязвимите членове на обществото, вместо да включва тяхната борба в своята идеология, то тогава тази партия обслужва интереса на капитала. Когато БСП защитава подкрепата за родители, но само такива, които си плащат осигуровки, партията изоставя претенцията си за борба рамо до рамо с онеправданите и я заменя с расистки и капиталистически догми.
 
Проф. д-р Искра Баева: Да, във всички изброени от двете групи има по нещо общо в съдържанието, защото първите са от общото ляво пространство, а вторите – от общото дясно пространство, но същевременно между тях има значителни, а понякога и много големи различия. И това винаги е било така, а не само днес. Защото от историята знаем колко ожесточени битки са водили социалдемократи и комунисти, макар да са имали като обща основа марксизма, както и между консерватори и фашисти, въпреки че ги е обединявал индивидуализмът. Различията продължават и днес, като понякога отделните групи от едно направление водят много по-яростни борби помежду си, отколкото със своите опоненти от другото направление. Но и в миналото е било така, като най-ярък пример дава Втората световна война, когато срещу националсоциалитическа Германия и фашистка Италия се обединяват капитапистическите САЩ и Великобритания и социалитическият Съветски съюз. Днес често виждаме сътрудничество между социалдемократическото и либералното (неолибералното ми се вижда по-скоро икономическа политика, отколкото политическо движение) направление, както и между някои неокомунистически движения и националистите консерватори.
 
Юрий Асланов: Съдържанието е еднородно, доколкото целта е една и съща – историческото преодоляване на капитализма. Средствата за постигане на целта обаче са радикално различни, а на човечеството все пак е известен опитът с постигането на тази цел по пътя на насилието. Парадоксът е в това, че комунистическият възглед предполага обозначаване на целта като „политическата власт на първо място и на всяка цена, а после всичко останало“ (Ленин), но средството – завземането на властта със сила – не води до постигането на целта. Социалдемократическият възглед предполага еволюционно прилагане на реформи, едновременно с израстването и адаптацията на обществените отношения към поетапното преодоляване на капиталистическия начин на производство, успоредно с трансформацията на общественото съзнание и естественото възприемане на обществените и индивидуалните ползи от прилаганите реформи. На това се противопоставя неолибералният възглед, чиято единствена цел е съхраняването на капиталистическия начин на производство. Като крайно средство в противопоставянето на социалдемократизма неолиберализмът използва предаването на властта за определен период на неофашизма чрез прилагане на т. нар. тактика „насилие срещу реформи“ – нещо, също познато на човечеството от досегашния исторически опит.
 
Петър Банков: Да, „ляво“ и „дясно“ продължават да имат еднородни значения, свързани с отношението им към икономическите неравенства, както и с крайната им цел. В този смисъл вътрешните идеологически разделения са на база по-скоро второстепенни теми и стратегии за постигането на крайните цели. Тези разделения не са задължително нещо лошо, защото позволяват на политическото представителство на лявото и дясното да се свържат с широк кръг обществени групи. Големият проблем на лявото в този смисъл е липсата на силни връзки между различните идеологически течения, на базата на които да се търси една минимална форма на взаимодействие. Именно едно такова взаимодействие би използвало градивната сила на тези различия за постигането на целите на лявото.
 
Въпрос №4: Представлява ли демократичният социализъм реалната алтернатива за преодоляване на съвременния неолиберален турбокапитализъм или напротив?
 
Проф. д-р Максим Мизов: Демократичният социализъм не е нито исторически обречен, нито исторически погребан, защото е контрапункт на казино-капитализма, на историческото погребение на социални ценности, като свободата, справедливостта, солидарността и равенството, които са били пътеводна звезда на много предишни, а със сигурност и настоящи, но също и бъдещи поколения. Колкото до кризисността на лявото ‒ като идеология, политическа рефлексия, технология и обществена практика, ‒ тя е донякъде неизбежна с оглед на явната хегемония на постмодерната рефлексивност, идеологемност и фалшива парадигмалност, които се възприеха с отворени обятия от немалко партийно-политически елити на леви формации, първоначално в обществата от развития Запад, а впоследствие и от тези в други региони, континенти и социополитически ареали в света. 
 
Крум Зарков: На стр. 16 от Програмата на Българската социалистическа партия (приета с Решение на 47-ия конгрес на БСП, 22 и 23 ноември 2008 г.) демократичният социализъм е определен като стремеж към „свободно, справедливо и солидарно общество, към общество с по-високо качество на живот за всички български граждани…“. И продължава: „Демократичният социализъм изисква определено устройство на обществото, икономиката и държавата, при които са гарантирани основните граждански, политически, социални и икономически права за всички.“ В този смисъл да бъде алтернатива на сегашното, характеризирано от чудовищно неравенство ‒ а вследствие и от невъзможността за свобода и солидарност ‒ общество и на държава, проядена от корупция, е самата причина за съществуването на демократичния социализъм. 
 
Проф. д-р Петър-Емил Митев:Няма друга реална историческа алтернатива.Преодоляването на капитализма не е краткосрочен процес, защото не е еднократен силов акт.Базово значение имат укрепването и разширяването на политическата демокрация. Политическото сектантство е противопоказано на идеята за „Социализъм 21“.
 
Станислав Додов: Една от реалните алтернативи, може би. Придържането към една-единствена предполагаемо хомогенна доктрина е атавизъм от изминали времена и лукс, който днес не можем да си позволим. Да, една водеща линия е необходима, но политическото действие трябва да е отворено и към собствените си по-близки алтернативи. В противен случай не би могло самото то да е алтернатива на всепроникналата сила на капитала. В България например понятието за демократичен социализъм не бива да рискува скъсване с историческото наследство, което имаме, а напротив, да гради върху него – с всички трудни решения, които това води след себе си.
 
Проф. Захари Захариев: Демократичният социализъм в своята идейна съвкупност, насочена към обществено развитие „отвъд капитализма“, беше и остава реална алтернатива на сегашните социално-икономически и политически отношения. Открит обаче остава въпросът доколко ефективни са неговите политики в тази посока. Всичко това е свързано със „зрелостта“ на неговите организационни и политически носители. Открит, от историческа гледна точка, остава въпросът – не са ли те прекалено „имплантирани“ в сегашното обществено статукво? Не се ли загърбва голямата историческа цел, за сметка на нужните, но непроменящи обществените отношения реформи? Битката с неолиберализма е първостепенна задача, но тя има преди всичко демократични измерения. Не забравяме ли покрай нея за голямата, цивилизационна крайна цел?
 
Стойо Тетевенски: Борбата срещу неолибералния капитализъм е трудна, защото липсва идеалът, мечтата за един по-добър свят и вярата, че такъв свят е възможен. Вместо това, мнозина се обръщат към традиционните, но инструментализирани от дясното структури – семейството, нацията, религията. Борбата трябва да е насочена към разкриване и изобличаване на потисничеството във всичките му форми, но и към бъдеще, в което всички имаме място и в което можем да се разпознаем. Заявката за промяна трябва да включва както краткосрочни мерки за подобряване на живота на хората, така и ясна визия за дългосрочна и трайна промяна. Демократичният социализъм може да има такъв заряд само ако се изпълни със съдържание. Употребата на израза от БСП с настоящата ѝ консервативна и антисоциална платформа може само да го опорочи и изпразни от съдържание.
 
Проф. д-р Искра Баева: Много ми се иска демократичният социализъм да предложи реална алтернатива на съвременния неолиберализъм, но засега не мога да я видя. Демократичният социализъм предлага свои решения и програми от десетлетия, но без да е постигнал нещо повече от смекчаването на най-големите противоречия на капитализма. Ярък пример в това отношение е социалната държава в Западна Европа, утвърдена след Втората световна война – но дори и тя не е дело само на партиите, изповядващи демократичния социализъм, а и на някои либерални и десни, защото в нея те виждат спасяването на капитализма от революция. Виждаме го и при управлението на европейските социалидемократически партии през последните години, които дори и когато предизборните им платформи са много леви, при управлението си са прагматични, което в края на краищата означава подчиняване на принципите на неолиберализма. В редките случаи, когато се опитват да преминат към радикални действия, бързо са сваляни от власт – примерите на „Сириза“ и „Подемос“ са достатъчно красноречиви. Така че предложенията за отхвърлянето на капитализма си остават дискусионни. Левицата продължава да е изправена пред проблема какъв може да бъде социализмът на ХХI в.
 
Юрий Асланов: Разбира се, че това е реалната алтернатива, но досегашната практика не предлага убедителен отговор. Проблемът е в неустойчивостта на политическите елити и възприемането на „либералния консенсус“ като поле за идеологически компромиси, а не като територия за постигане на обществено приемливи цели.
 
Петър Банков: Да, демократичният социализъм има потенциал да бъде силна алтернатива на доминиращия неолиберален капитализъм. За целта обаче той трябва да предложи една голяма визия за бъдещето; ако в миналото комунизмът е мобилизирал мечтите и стремежите на поколения и общества за нов, справедлив свят, то в момента такава визия липсва. Вместо това представителите на демократичния социализъм или изпадат в носталгия към миналото на силната социална държава, или говорят единствено за средносрочното преодоляване на неолиберализма, без да говорят отвъд това, а в някои случаи дори изпадат в заблудата, че капитализмът може да бъде ограничаван, без да бъде преодолян. В този смисъл намирането на една такава голяма визия, според мен, зависи от два важни елемента: използването на изконните леви ценности като солидарност, справедливост, равенство като пътеводител; задълбочаване на връзките между политическите представители на демократичния социализъм и обществото.
 
 
Въпрос №5: Кои следва да са петте трансформиращи политики, които БСП и левицата у нас следва да възприемат и проведат в противовес на неолибералната антидемократична рамка на обществено-политическия и икономическия живот в България днес в полза на нова перспектива за страната с ориентир Социализмът на ХХI век?
 
Проф. д-р Максим Мизов: Те определено трябва да са в сферата на образованието, просветата, науката и културата като първа и най-съдбоносна област за догонващо обществено-историческо развитие. Втората се отнася до здравеопазването, третата ‒ до демографския колапс, четвъртата ‒ до реално, а не имитативно социализираните икономики, петата ‒ до дълбокия и мащабен катарзис в политиката ‒ отгоре до долу, защото като властово най-йерархизирана жизненоважна сфера тя най-силно влияе на другите, но и най-опасно и зловредно акумулира и разпро-странява техните дефекти, недостатъци и пороци в социума. Всички те обаче трябва да са включени и под един всеобщ знаменател ‒ на задължителна и решителна eкологизация, т.е. на екологически пречистващ и мобилизиращ човечеството манталитет и маниер на отношение, преживяване, оценяване и реакция към естественoтo, обществата и човешката природа, които са на ръба на своя живот.
 
Крум Зарков: Не бих могъл да определя три, пет или десет политики за тази цел. През 2019 г. БСП разработи своя „Визия за България“, в която са дадени насоки за действия в практически всяка значима област. Тя може, разбира се, да бъде преработвана и подобрявана. Но нов социален договор изисква нещо далеч по-мащабно. Ако излезем за секунда от концепцията на Русо за „обществен договор“ и погледнем на понятието „договор“ в юридическия му смисъл, т.е. като взаимообвързващо съглашение между най-малко две страни, то задачата пред БСП е да убеди едната – мнозинството от българските граждани!, че именно тя е другата. 
 
Проф. д-р Петър-Емил МитевПод нов социален договор следва да се разбира (пакет от) законодателни решения, които ще бъдат реализация, уплътняване и развитие на тезата за социална държава, легитимирана от Конституцията. 
1) Наемен труд – капиталистическо присвояване: отговорност на работодателите за нередовно и забавено изплащане на заплатите, което създава социално напрежение; мерки срещу трудовата несигурност, вкл. чрез колективни трудови договори; контрол върху условията за труд; държавно съдействие за преквалификация на работници.
2) Данъчно-осигурително облагане и преразпределение: премахване на плоския данък и въвеждане на прогресивно данъчно облагане.
3) Ново съотношение между правата на лична, частна, държавна и кооперативна собственост: равноправие на трите вида собственост, т.е. премахване на фактически привилегии на частната собственост.
4) Пряка и представителна демокрация: укрепване на демократичната система (срещу тенденции да се въведе президентска република); нови възможности за пряка демокрация, например, възможност „групи за гражданска инициатива”, възникнали по конкретен повод, да бъдат легитимирани с опростена административна процедура.
5) Изключване на пазара от сферата на публичните блага и устойчиво развитие вместо максимализиране на растежа. Да се изключи пазарът от публичните блага, мисля, че е неадекватно или най-малкото преждевременно. Реалният прицел следва да бъде пазарният фундаментализъм. Например, животът и здравето на хората не са стоки.
Нов закон за здравеопазването следва да премахва определянето на болниците като „търговски предприятия“. 
 
Станислав Додов: 
– радикални и безкомпромисни реформи в данъчната система – прогресивна данъчна скàла, необлагаем минимум, повишаване на корпоративния данък, диференциация на ДДС според обществената необходимост на стоките и услугите;
– разширяване на достъпа до здраве – повишаване на здравната вноска с по-голям дял на работодателя, премахване на търговския статут на здравните заведения и клиничните пътеки, разкриване на повече и по-малки здравни заведения и центрове из цялата страна;
– решителна борба с неравенствата в достъпа до образование и култура – целенасочени политики за прекратяване сегрегацията във и между училищата, включително чрез премахване на клиентелистката логика на бюджетиране, драстично повишаване на бюджетите за съществуващите културни средища и за разкриване на нови, включително и чрез насърчения за самодейността в общностите;
– целенасочени политики и реални гаранции за конституционните права на всички български граждани, включително чрез представителство на всички социални групи в обществения живот и управление. Противопоставяне на всички прояви и политики на изключване, били те обосновани с една или друга криза, с предполагаеми злоупотреби със социалните системи, със заплахи за традиционалистки идентичности или каквото и да е; 
– реални и цялостни политики за климатична справедливост, обхващащи както хората с техните работни и населени места, така и природното богатство. Демократично участие на трудещите се в трансформациите на работните им места и на енергодобива.
 
Проф. Захари Захариев: Основното, което следва да формулира БСП в програмен план, е необходимостта от нова парадигма на развитие в центъра, на която следва да бъдат равнището на удовлетворение и индекса на щастие на хората. Първостепенна крачка в тази посока следва да бъде ръстът на реалните доходи на хората и укрепване на социалните инструменти за тяхната сигурност. Нарастването на БВП не може да бъде самоцел, а само средство в тази посока. Шестте приоритетни „инструмента“ за това, следва да са:
– връщане на държавата към нейните конституционни задължения, като регулатор на съвкупните социални и национални интереси;
– въвеждане на плановото начало, като ориентир на средносрочното и дългосрочното развитие. Създаване на съответните регулаторни структури, изготвящи както плановите ориентири, така и необходимата система от ежегодни баланси;
– активна териториална политика, гарантираща икономическа и социална равнопоставеност на регионите и общините;
– привеждане на финансовата система и данъчна политика в съответствие с новите приоритети на развитие;
– преустройство на образователната система и непосредствено свързаните с нея научна и научно-развойна дейност до позицията на стратегически приоритет в политиките на държавната власт;
– овладяване стихийността на пазарната саморегулация чрез нарастване ролята на кооперациите и другите колективни форми на собственост, производство, разпределение и контрол.
Това са и основните жалони към изисквания от цивилизационното развитие „нов социален договор“.
 
Стойо Тетевенски: Прогресивно данъчно облагане за физически и юридически лица със стръмна скáла;
Категорично противопоставяне на расизма, сексизма, хомофобията, трансфобията, ксенофобията – и обявяване на категорична позиция в подкрепа на уязвими/маргинализирни групи и половото равенство и против дискриминацията и фашизма във всичките му форми;
Безплатно здравеопазване в обществени ръце и достойно заплащане на медицинските кадри;
Климатична справедливост – преход към зелена икономика, която поставя благоденствието на хората, животните и природата пред икономическия растеж и капитала и който отразява нуждите на всички засегнати общности, особено бедните хора и работещите в засегнатите сектори.
Обявяване за социализация на икономиката и преминаване на ключови икономически сектори и естествени монополи под обществен контрол.
 
Проф. д-р Искра Баева: Трудно ми е да отговоря на този въпрос, тъй като политичеческата ситуцаия у нас е такава, че БСП едва ли може да наложи своята линия и да принуди другите партии в едно бъдещо коалиционно управление, тъй като друго не е възможно поне за левицата, да я следват. Но все пак мога да се опитам да очертая някакви общи насоки: първата би трябвало да е насочена към утвърждаване на демокрацията, в смисъл да се активизират механизмите на пряката демокрация, за да се намали твърде голямото разстояние между политическите елити и гражданите; втората е връщането към социално справедливата прогресивно-подоходна данъчна система; третата е за засилване ролята на държавата в контрола и насочването на икономиката най-малкото във важните за обществото сфери от рода на енергетиката, социалната сфера и т.н.; четвъртата е левицата да се върне към съчетаването на интернационализма с националния интерес, което означава да се върне към защитата на различните във всеки аспект и към политиката на тяхното приобщаване към левицата и пето, изваждане на образованието и здравеопазването от пазара и връщането им в социалната сфера. Това са според мен възмоните пет леви политики, които може да предложи БСП, но едва ли и да наложи.
 
Юрий Асланов:Първо, прогресивна данъчна система като регулатор на неравенствата, формирани от императивите на свободния пазар.
Второ, данъчна система за финансиране на публичните услуги (образование, здравеопазване, комунални дейности и прочие) с цел осигуряване на равен достъп на гражданите до тези услуги, заплатен чрез данъците от държавата.
Трето, законодателни и данъчни насърчения за обществените форми на труд.
Четвърто, защита на формите на труд и творчество от безконтролната експлоатация в условията на свободния пазар.
Пето, защита на правата на хората в неравностойно положение и на малцинствените групи (бежанци и мигранти, етнически общности, общности с нетрадиционна сексуална ориентация и други).
Под черта остават политики за организиране на политически натиск за реформи чрез съвместни действия с професионални и синдикални организации и екологични сдружения
 
Петър Банков: Левицата в България (в това число и БСП) може и трябва да предложи нов социален договор, който да стимулира солидарността, справедливостта и равенството в нашето общество. Ако трябва да се обобщи в пет трансформационни политики, то те могат да бъдат следните:
1. Демократизация на икономиката чрез прогресивна данъчна политика, борба срещу икономическите монополи и против използването на държавните институции за частни интереси, както и обществен контрол върху ключови икономически сфери и естествени монополи.
2. Прогресивна социална политика, целяща заздравяване на социалната тъкан и включваща осигуряването на равнопоставени (не равни!) условия за развитието и добруването на всеки човек в българското общество (особено в сферите на образованието, здравеопазването, труда); това изисква и широко противодействие срещу сексизъм, расизъм, хомофобия, ксенофобия и дейности и действия по равнопоставеното включване и подкрепа на маргинализирани социални групи.
3. Преход към устойчива „зелена икономика“, където акцентът не е върху икономическия растеж, а върху общественото добруване и устойчивостта и сплотеността на местните общности.
4. Стимулиране на солидарността и взаимопомощта в активно гражданско общество чрез политики, подкрепящи развитието и засилване правата и способностите на кооперативни движения, профсъюзи, сдружения, граждански обединения и т.н.;
5. Трансформация на представителната либерална демокрация в съвещателна егалитарна демокрация чрез отварянето на политическите институции за по-широко и задълбочено участие на местните общности във вземането на политически решения; усилия по включването на политически неактивни и/или маргинализирани социални групи; засилване на инструментите за обществен контрол и търсене на отговорност от обществените и държавните институции и властимащи; развитието на гражданско самосъзнание у обществото както чрез целенасочено образование, така и чрез поощряване на натрупването на практически политически опит в участието на политическия процес.
 
Чл.-кор. проф. д.ф.н. Васил Проданов:
1. Какво е характерно за отношението между наемен труд и капитал днес? 
Най-общо през последните десетилетия се разгърнаха три основни тенденции:
Първо. В глобален план имаме неолиберален капитализъм, за който е характерен намаляващият дял от новосъздадения продукт, отиващ не при труда, а при капитала и съответно ускорено нарастване на социалното неравенство. Рязко намаля преразпределителната роля на държавата, каквато имаме по време на кейнсианската регулация на икономиката след Втората световна война до 70-те години на ХХ век, което е и златното време на социалдемокрацията. Затова в момента един процент най-богати в САЩ имат повече богатство, отколкото цялата средна класа там. В голяма част от най-развитите капиталистически страни има тенденция на намаляване на средната класа. България е страната с най-висока степен на експлоатация и съответно на социално неравенство в ЕС. 
Второ. В отношенията между труд и капитал са се разгърнали множество различни форми на експлоатация: чрез приватизация на държавното имущество; чрез концесии; чрез кредити и финансова система; чрез периферната зависимост, при която от България се извличат ресурси и отиват към страните от капиталистическия център; чрез гигантската кражба на човешки капитал с помощта на свободния пазар и хедхънтърски1 фирми; чрез клептократска политическа класа, която присвоява ресурси – корупцията; чрез сивата икономика и престъпност; чрез компрадорски решения от рода на тези, свързани с безплатните американски бази, закриването на четири блока на АЕЦ „Козлодуй“, отказа от АЕЦ „Белене“ и „Южен поток“; чрез събиране на личните данни, стоящи в основата на богатството на глобалните дигитални монополи и пр.
Ако вземем само една от тези форми на експлоатация, каквато е грабежът на човешки капитал с помощта на глобализирания пазар, то според Асоциацията на индустриалния капитал (АИКБ) преките финансови загуби на България от емиграцията на 800 хил. квалифицирани работници между 1990 г. и 2018 г. се равняват на близо 25 млрд. лв. Това е цената, която българската държава е заплатила за образованието на 500 хил. среднисти и 300 хил. висшисти, които след края на обучението са били заграбени от развитите западни държави. Кражбата на човешки капитал е една от формите на експлоатация на полупериферните и периферните държави от държавите от капиталистическия център.
Трето. Наемният труд в зависимост от човешкия капитал, съответно квалификация, опит, специалност, позиция е силно диференциран и разликите между най-ниски и най-високи заплати може да бъде стотици пъти, т.е. имаме огромно подоходно класово деление, непознато досега в историята. Това означава и различна степен на възможности за удовлетворяване на потребности, различни нагласи и възприятия на действителността. Това е един от най-важните фактори за появата на множество видове ляво – от комунистическо до либерално и консервативно ляво, които са свързани с подкрепата на интереси на различни подоходни групи.
 
2. Какви са възможностите за промени в данъчното облагане и преразпределение с цел изграждане на една по-силна социална държава и справедливо общество? 
При условията на глобализиран капитализъм и членство на България в ЕС и СТО тези възможности са силно ограничени поради това, че увеличаването на данъчното облагане води до бягство на капитал към страни с по-ниско данъчно облагане и към офшорни зони. Това се видя много ясно във Франция, която при управлението на Франсоа Оланд се опита да повиши значително данъците на богатите, което доведе до масова емиграция на заможни хора и капитал в страни с по-ниско данъчно облагане. В крайна сметка това се превърна в един от факторите за периферизацията и загуба на влияние на социалистическата партия там. Проблемната ситуация на отворения пазар за движение на стоки, хора и услуги, която прави много по-трудна преразпределителната държава от епохата на кейнсианската регулация на икономиката, което от своя страна доведе до криза на традиционните социалдемократически партии, които не могат да реализират както по-рано преразпределителната роля на държавата и съответната социална политика. Този въпрос е свързан с дилемата национално-наднационално и това на какво равнище е възможно ефективното му решаване.
В тези условия перспективите на промени на този етап могат да се видят преди всичко в глобален план или в рамките на ЕС. В глобален план и в рамките на ЕС следва да се подкрепя разкриването на данни за офшорните зони, контрол и евентуална тяхна забрана. В момента има тенденция на засилваща се глобална реакция срещу бягството от данъчно облагане. По инициатива на САЩ се предлага глобален минимален данък за копорациите от 15%. В подкрепа на това предложение се изказаха държавите от Г-7, Европейската комисия. 136 държави досега са подкрепили идеята, включително и страни като Ирландия, които рязко ускориха развитието си благодарение на привличане на инвестиции, поради изключително ниските данъци. Сключването на такива споразумения изправят страни като България пред необходимостта да търсят други форми на конкурентно предимство за привличане на инвестиции, както и до инициативи за промени в отношението между фискална и монетарна политика в ЕС.
3. Как трябва да гледаме на правата на лична, частна, държавна и кооперативна собственост? 
Както се вижда от държави като Китай, които рязко ускориха развитието си на основата на всяка от тези форми на собственост, то на този етап всяка от тях има значение. Левите партии обаче по принцип следва да обръщат много по-голямо внимание на стратегии и политики на развитие и ефективно използване на държавна и кооперативна собственост. Следва да се има предвид, че в момента в различна степен в света виждаме нарастващо значение, което се отдава на всяка от тях в различните страни. Държавата трябва да има стратегическа роля и съответно и да притежава собствеността в стратегически направления – върху инфрастуктурата, собственост, свързана със сигурността, да подкрепя и националните компании.
В условията на дигитализация на икономиките се появяват нови форми на колективна собственост, които следва да се имат предвид и развиват активно – от платформените кооперативи до колективната собственост на водещите ресурси на икономиките в дигиталната епоха – данните, информацията, знанието. Още Маркс говори за „колективния интелект“, свързан с натрупаното от човечеството знание, принадлежащо на всички. В момента можем да открием множество форми на такова колективно знание, които трябва да се подкрепят – от програмите с отворен код до т. нар. отворена наука, която свободно споделя знанията. Има вече множество гигантски дигитални библиотеки с открит достъп, които могат да се ползват от цялото човечество. Типична в това отношение е онлайн библиотеката Sci-Hub, в която свободно може да се ползват над 85 милиона научни статии. Само за един ден там влизат около 2 милиона души от целия свят.
 
4. Какви са перспективите на развитие на отношението между пряка и представителна демокрация? 
Развитието на представителната демокрация от ХIХ век насам е тясно свързано с развитието на комуникативни инструменти като вестника, след това радиото и телевизията, създаващи национални публични пространства и възможност за информиране и въздействие върху милиони хора. През последните десетилетия обаче новите комуникации рязко засилват възможностите и за различни форми на пряка демокрация във вид на референдуми и различни форми на обратна връзка спррямо действия и решения на правителствата и парламентите. В излязлата през 1994 г. книга на Алвин и Хайди Тофлър „Новата цивилизация. Политиката на третата вълна“ се говори, че светът се намира вече в условията на полупряка демокрация, при което държавните институции и парламентите са принудени от новите комуникации и медии непрекъснато да се съобразяват с едни или други експерти и обществени мнения, да приемат и допълват законодателство чрез обществени обсъждания, да реагират на промени в общественото мнение, да представят законопроекти, стратегии, програми за обществено обсъждане. 
Днес благодарение на дигиталните технологии, при които всеки ведната може да се свържe с милиони хора навсякъде по света, това става възможно в много по-висока степен. Вече има партии, при които всеки от членовете им има персонален код, чрез който може да влиза на сайта на партията и да гласува за едни или други решения, включително и на общинско равнище ‒ например за общинските съветници от тази партия и да гласува по един или друг начин за предлагани решения, а избраните представители да се съобразяват с този глас. Дигиталните технологии създават условия за нови форми на пряка демокрация – партиципаторна, колаборативна демокрация, за които има в света огромна литература и практики.
 
5. Трябва ли да има ограничаване и изключване на пазара от достъпа до публични блага и взаимоотношението човек-природа?
По принцип държавата през последните столетия в една или друга степен винаги е била свързана с различни видове публични блага и е играела активна роля в тяхната защита и развитие – като се почне от собствеността върху природата и колективните пространства в градовете и се стигне до стратегически важни ресурси. Неолибералният капитализъм се опита да приватизира максимално всичко това. Сега обаче имаме глобална тенденция на ново засилване на ролята на държавата както в развитието на отношенията между човек и природа в контекста на засилващата се екологическа криза, така и в нейната нарастваща в момента в контекста на пандемията роля за здравната и биологическата сигурност. В САЩ например за първи път от времето на Рузвелт през 30-те години на миналия век държавата влага трилиони долари за ремонтиране и изграждане на инфраструктурата, която в резултат на приватизацията и отстъплението на държавата на много места е в бедствено състояние. 
Ключова роля за засилване на ролята на държавата днес има характерната за Четвъртата индустриална революция много силна тенденция на конвергенция на различни сфери на обществото, на мрежово развитие и зависимост, на развитието на клъстъри и екосистеми, които не може да бъдат работа на отделни капиталисти, а са публични блага, върху които трябва да се концентрира и ролята на държавата.
Поначало в историята войните, пандемиите, различните рискове са водели до необходимост от засилена роля на държавата. Сега здравната криза и климатичната криза стават предпоставки за допълнителна криза на неолибералния капитализъм с неговите стратегии на остерити и благоприятства нов възход на ролята на държавата за икономиките и спасяването от колапс на тези икономики. От една страна, държавата наложи безпрецедентни ограничения върху индивидите и бизнеса, т. нар. локдаун, за да намали натиска върху здравните системи. От друга страна, държавите осигуриха мащабна финансова подкрепа както на отделните граждани, така и на компаниите. Затова и в световната литература напоследък все по-силно се говори за „завръщане на държавата“.
Става дума за дългосрочна тенденция. Следващото десетилетие ще бъде силно зависимо от климатичните промени и кибер рисковете, което ще засилва ролята на държавата в дигиталното пространство и в преодоляване на кризата в отношенията с природата. Паралелно с това рязко засилената роля на човешкия капитал и на стратегически отрасли като изкуствения интелект, адитивните технологии, синтетичната биология, автоматизацията ще превръща в нарастваща степен във важни публични блага образованието и човешкия капитал. Затова и стратегиите за научно и технологично развитие и защитата на човешкия и интелектуален капитал стават водещи в перспективите на развитието на всяко едно общество.
––
1 Headhunting (хедхънтинг) компаниите се занимават с подбор и набиране на квалифициран персонал за свои клиенти – компании. Хедхънтинг фирмите не са агенции за подбор на персонал. а следят развитието на определени кадри и сами установяват контакт с тях. Оттам идва и названието headhunting, което в буквален превод означава „лов на глави“.
 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук