Марк Шагал
Парижкият център за изящни изкуства „Жорж Помпиду“ посвети през пролетта на 2018 г. изложба, представяща руския авангард от 1918-1922 г.
Това е периодът на народната художествена школа във Витебск, основана от Марк Шагал в родния му град, сега в Беларус. Изложбата е по случай 100-годишнината от назначаването на художника за упълномощен от Колегията по изкуствата в провинция Витебск.
Този пост позволява на Шагал да създаде художествено училище, достъпно за всички, и да покани учители като Ел Лисицкий и Казимир Малевич. По време на тяхната работа в училището, според кураторите на центъра „Помпиду“, то се е превърнало в революционна лаборатория, в която се е писала историята на световното изкуство. Във Витебск Малевич създава авангардното художествено обединение УНОВИС (Утвърдители на новото изкуство).
В изложбата са включени около 200 творби от Третяковската галерия, Руския музей, музеите на Витебск и Минск, от американски и европейски колекции. Това са произведения не само на тримата главни герои на руския авангард – Малевич, Шагал и Лисицкий, но и на техни ученици, сред които Иван Гаврис, Вера Ермолаева, Николай Суетин, Иля Чашник, Соломон Юдовин и други
Град, в който всичко лети – хора, покриви и фантазии. Такъв пресъздава в картините си родния Витебск Марк Шагал. Французите го наричат френски художник. Но малко преди да получи френско гражданство през 1937 година, той пише: „Считам себе си за руски художник, макар всички да ме смятат за интернационален“.
За първата годишнина от Октомврийската революция през 1918 г. Марк Шагал прави художествената украса на Витебск. На огромно пано издига лозунга „Мир на колибите, война на дворците“, а в герба на града рисува весел тръбач.
През 1920 година Айзенщайн посещава града и направо е ошашавен. Червените тухлени къщи са боядисани в бяло, а върху бялото хвърчат зелени кръгове, оранжеви квадрати и сини правоъгълници.
Из книгата "Моят живот" на Марк Шагал:
„Всички са тук. А аз… във Витебск.
Aз мога да не ям в продължение на много дни и, седнал пред някоя мелница, да гледам моста, просяците, нещастниците с товар на гърба.
Мога да се забавя пред сградата на банята и да съглеждам как излизат войниците и техните жени с брезови клонки в ръце.
Moгa да бродя по брега на реката, близо до гробището…
Мога да те забравя, Владимир Илич. Теб, Ленин, така както и Троцки…
И на мястото на всичко това, вместо да си живея спокойно и да рисувам моите картини, аз основах Училище по изящните изкуства и станах негов директор, негов президент и всичко каквото желаете.
„Какво щастие!“
„Каква лудост!“, си мислеше жена ми.
Народният комисар Луначарски усмихнат, ме прие в кабинета си в Кремъл.
Бях го срещнал веднъж в Париж, малко преди войната. Той беше журналист. Дойде в ателието ми в „Ла Рюш“.
Очила, малка брадичка, маска на фавън.
Toй е дошъл да види картините ми, за да напише статия в едно списание.
Бях чул да казват, че е марксист. Но моето запознанство с марксизма се ограничаваше със знанието, че Маркс е евреин и има дълга бяла брада. И все пак си давах сметка, че моето изкуство несъмнено не му подхожда.
Аз казах на Луначарски: „Само не ме питайте защо рисувам в синьо или в зелено и защо в корема на кравата се вижда едно теле и т.н. Впрочем аз съм съгласен. Нека Маркс, щом като е толкова мъдър, възкръсне и ви обясни.“
Аз му показвах моите платна, като ги премествах с максимална скорост.
Toй се усмихваше и мълчаливо си водеше бележки в своя бележник.
Имах чувството, че е запазил от това посещение и завинаги един лош спомен.
И ето: сега той тържествено ме подкрепя в моите нови функции.
Завръщам се във Витебск в навечерието на първата годишнина от Октомврийската революция.
Моят град, също както и другите, се готви да я отпразнува, украсявайки улиците с големи афиши.
В нашия град имаше мнозина бояджии.
Аз ги събрах, млади и стари, и им казах:
„Чуйте: вие и вашите деца, всички вие ще бъдете ученици в моята школа.
Затворете вашите ателиета за фирми и за цапаници. Всички поръчки ще бъдат предавани на нашата школа и вие ще ги разпределяте помежду си.
Ето ви една дузина ескизи. Пренесете ги върху големи платна и в деня, когато шествието на работниците ще пресече града, със знамена и факли в ръце, вие ще отидете да ги закачите по стените на града и околностите.“
Всички тия бояджии, старите с бради, също като своите чираци, започнаха да копират моите крави и моите коне.
И в деня 25 октомври из целия град се люлееха моите пъстроцветни животни, революционно изпъчени.
Работниците вървяха напред, пеейки „Интернационала“.
Когато ги виждах да се усмихват, бях сигурен, че ме разбират.
Шефовете, комунистите, изглеждаха по-малко доволни.
Защо кравата е зелена и защо конят излита в небето, защо?
Какво отношение има всичко това с Маркс, с Ленин?
…
Облечен с руска рубашка, с кожена чанта в ръка, аз почти имах внушителния вид на съветски функционер. Само дългите коси и червените петна върху бузите ми, откъснати от моите картини, издаваха художника.
Очите ми горят от административен плам. Аз съм заобиколен от момчета – ученици, от които се готвя да направя гении за двадесет и четири часа.
Аз се боря да получа необходимата парична помощ от държавата за школата, за да си доставя пари, бои, материали. Правя многобройни постъпки, за да ги освободя от военна служба.
През цялото време бях в курсовете. Когато отсъствах, ме заместваше жена ми.
Ходех на заседанията на Губизпълкома, за да ходатайствам за кредитите на града.
Докато излагах моя проект, председателят на Държавния съвет нарочно заспа. Той се събуди едва в края на моето експозе и тогава попита:
„Какво мислите за това, другарю Шагал, кое е по-важно, да накарам да ремонтират срочно моста, или да дам пари за вашата Академия по изящните изкуства?“
…
От време на време идваха да ме видят другите комисари.
За да се уверя, че те все още са момчета, които придобиват сериозен вид само на митингите, удряйки яростно с юмруци по масата; аз се забавлявах да потупвам по гърба или по задника било военния комисар, деветнадесетгодишен юноша, било отговорника по обществено-политическата дейност. Макар че бяха яки момчета, особено първият, те се признаваха бързо за победени и аз триумфално сядах на гърба на военния комисар.
Всичко това подчертаваше уважението към изкуството от властите на града…“
Марк Шагал
Из „Моят живот“
