Добрин Канев е доктор по философия, доцент в Нов български университет. Има многобройни публикации по проблемите на политическите институции, политическите партии, политическия мениджмънт в България, САЩ, Германия, Франция, Белгия и др.
Серия международни изследвания определят българската демокрация като дефектна и регистрират влошаване след 2009 г.
Близо тридесет години след началото на прехода към демокрация скептицизмът, недоверието, острата критика спрямо установената демократична политическа система в страната ни не изчезват, не намаляват, а сякаш се усилват. През късната есен на 2018 г. в продължение само на няколко дни в медиите българската демокрация или беше дефинирана като „фасадна демокрация в авторитарен стил“ (Баева 2018), или пък ѝ беше поставена диагнозата от Св. Малинов, че „има тежки дефицити“ и че „в момента е в отвратително състояние“ (Дебатът за ЕС 2018). Тази оценка изглежда обединяваща за анализатори от всеки спектър на идейно-политическото пространство.
А по повод на годишнината от 10 ноември президентът Радев в специално обръщение рисува мрачна картина на настоящото състояние на българската политическа система и говори за загуба на демократичните завоевания и за връщане на историческия часовник на Българи назад: „29 години по-късно основите на българската демокрация са критично застрашени. Свободата на словото е спомен от миналото… Свободомислието се наказва. Възродиха се познатите механизми на партията-държава. Демократичните институции атрофират. Решенията се вземат на тъмно, често еднолично. Лобизмът и корупцията пронизват цялата система на държавно управление и го правят арогантно, без страх от санкция. Законите се пишат все по-често в интерес на бизнес кръгове и лобита, а не на гражданите.“ (Радев 2018)
Българските граждани също гледат критично на днешната българска демокрация. Натрупваното с години масово недоволство от икономическите, социалните и моралните резултати на прехода ‒ с право или не – не подминава и установената в неговото начало демократична политическа система. Двете протестни вълни през 2013 – 2014 г., макар и много различни по характера и състава си, по един или друг начин също поставят този проблем на преден план. Сред най-новите протести от есента на 2018 г.,
наред с конкретните социални искания, отново се чуват гласове за „смяна на политическата система“. С „излизането на улицата“ на проблема за българската демокрация стана ясно, че нейната легитимност в настоящия ѝ вид е поставена под сериозен въпрос.
Различни емпирични изследвания недвусмислено потвърждават такава масова нагласа. Макар че по принцип повечето български граждани изглеждат съгласни с твърдението, че демокрацията е най-добрата форма на управление, картината се променя, когато стане дума за България. Надделява нагласата, че демокрацията не е подходяща за нея. Нещо повече, тези, които споделят мнението, че демокрацията ни е донесла повече вреда, отколкото полза, са два пъти повече в сравнение с хората, които предпочитат обратното твърдение.
Тези данни са получени през 2013 г. в рамките на изследователски проект за качеството на демокрацията в България, според които 47,6% от анкетираните се съгласяват, че демокрацията е най-добрата форма на управление (при 22,9% на обратното мнение), но същевременно 39,8% поддържат твърдението, че демокрацията не е добра за страна като България, а по-малко (33,6%) не са съгласни. Съответно само 23,2% виждат повече полза, отколкото вреда, а 49% са на обратното мнение (Канев, Тодоров 2014:14).
Няколко години по-късно, през 2016 г., в изследване на обществените нагласи към демокрацията, върховенството на правото и основните права на човека, дело на Софийския институт „Отворено общество“, се наблюдава спад в дела на гражданите, които вярват, че демокрацията е най-добрата форма на управление на страната (от 52% през 2015 г. на 49% през 2016 г.).
И ако все пак близо половината респонденти се отнасят позитивно към демокрацията като по-скоро абстрактна идея, то конкретни ключови институции на българската представителна демокрация се „радват“ на трайно и, можем да кажем, критично ниско доверие. Посоченото изследване потвърждава установеното в много други проучвания, че Народното събрание и политическите партии заемат последните две места с най-ниско обществено доверие. Огромното мнозинство от респондентите (76%) заявяват, че не са склонни да се доверят на политическите партии, а 71% казват, че не се доверяват на Народното събрание. (Отворено общество 2017: 8, 12).
От друга страна, невинаги е ясно откъде произтича недоволството и дали именно демократичната политическа система заслужава да е под обстрел. Или по-скоро недостатъците на тази система са резултат от други ефекти, пронизали сложния български преход едновременно към демокрация и към пазарна икономика?
Например в споменатото по-горе изследване се отбелязва „рискът от оформяне и задълбочаване на конфликт между темите за демократичността на управлението и за неговата ефективност. Но когато управлението е номинално демократично, а хората го възприемат като неефективно, се поражда риск обществената оценка за неефективност на управлението да се разпростре и да покрие самото понятие за демократично управление, т.е. хората да приемат, че страната се управлява по демократичен начин, но демокрацията сама по себе си не е ефективна форма на управление.“ (Отворено общество 2017: 39).
Проведено преди година глобално изследване за нагласите спрямо демокрацията на Pew Research Centre по подобен начин е разкрило разминаване между все още високите нива на подкрепа на демокрацията, от една страна, и дълбокото разочарование от функционирането на демокрацията и системата на политическо представителство, от друга (Pew Research Centre 2017).
Всичко това е достатъчен повод да се търси още веднъж отговор на въпроса, поставен в заглавието на настоящата статия* ‒ въпросът за степента на демократичност на политическата система в днешна България и за причините, довели до установеното състояние.
За тази цел е подходящо да се опрем на концепцията за качество на демокрацията, която дава възможност да се излезе извън обичайната „транзитология“, като акцентът се постави върху качествата на установения демократичен режим, неговата стабилност и легитимност. Основанията за избор на този подход са съвсем точно изразени, при това като се визират именно новите демокрации като България, в един от няколкото излезли през последните години трудове, свързани с „качеството на демокрацията“:
„Изводът, че демократизацията не означава автоматично и линейно развитие към консолидация и че процесите на демократизация могат да бъдат забавени, парализирани или дори върнати назад, измести вниманието на изследователите все повече от изследването на прехода към оценка и обяснение на характера на демократичния режим. Погледът върху качеството на демокрацията предполага, че отвъд институционализацията на демократичните структури по време на прехода и на по-сложния и продължителен процес на консолидация, има и други допълнителни аспекти, които допринасят за стабилен, легитимен и одобряван и подкрепян от гражданите демократичен режим.“ (Kneuer 2011:133-134)
От тази гледна точка си струва най-напред да се направи обзор и анализ на оценките на качеството на българската демокрация, получени чрез различни изследователски методи и от различни институции и автори.
Днес мнозина учени и организации предлагат теоретични подходи, количествени и качествени методи, индекси и методики за измерване на демократичността (качеството на демокрацията) на различните държави. Някои от тези изследвания, използващи количествени или качествени методи, стъпват на собствени бази данни, в които е вложена информация за продължителни периоди и за голям брой страни и от които се извличат индекси на демокрация за отделни държави. Всички те предоставят възможност за сравнение на конкретните оценки на качеството на българската демокрация, на тенденциите на промяна и на основанията на тези оценки.
Сред сравнителните изследвания, които използват качествени методи, най-популярно е изследването на „свободата в света“, провеждано ежегодно в продължение на повече от четири десетилетия от Freedom House. Макар че се мери степента на свобода, неговите индекси могат да се отнесат и към демокрацията. Това изследване се основава на качествени оценки, подготвени на базата на въпросник от страна на експерти. Използват се индикатори в две измерения ‒ политически свободи (10 индикатора) и граждански свободи (15 индикатора). На тяхна основа държавите в света се подреждат по скáла с три степени – свободни, частично свободни, несвободни. Тези критерии почти не са променяни във времето. Демокрацията е разглеждана като политическа система, в която хората свободно избират своите управляващи измежду конкуриращи се групи и индивиди, които не са били предварително подбрани от правителството.
От гледна точка на това изследване, което анализира демокрацията само в две измерения, България е поставена сред демократичните страни. В ежегодните доклади на Freedom House „Свободата в света“ България продължително време се движи в „долния край“ на „свободните страни“ (индекс 2.5, като границата с „несвободните държави“ е 3, а максимумът е 1). По-ниската оценка е по отношение на гражданските свободи, а по-високата – за политическите права (3 за граждански свободи, 2 за политически права). Страната постига най-добри показатели в периода 2005 – 2008 г., като оценката става 1.5 и се приближава до максимума, който всъщност е постигнат по отношение на политическите права. След това, от 2009 г. досега, се забелязва спадане на този „рейтинг“ до 2 и в двете измерения. България остава в категорията „свободни страни“, но с влошени показатели. (Freedom House: Freedom in the World 2018).
Този тип изследвания позволяват да се даде само най-обща оценка за демократичността на отделните политически системи. Те са надеждни при анализ на промяна на режима, помагат да се прави разлика между авторитаризъм и електорална демокрация, но не са много полезни за изследване на различните степени на качеството на демокрацията, доколкото голямата част от установените и новите демокрации попадат в една и съща категория.
Поради това през последните години са налице сериозни опити да бъде увеличен броят на анализираните измерения на демокрацията и на съответните индикатори за нейното „измерване“. Един такъв опит е разработената отново от Freedom House методика специално за страните в преход, която е значително по-прецизна в сравнение с обичайния подход при „Свободата в света“.
В това изследване, наречено „Нации в преход“ (Freedom House: Nations in Transit), се използват индикатори вече в шест измерения:
ü изборен процес;
ü гражданско общество;
ü независими медии;
ü демократично управление на национално равнище;
ü демократично управление на местно равнище;
ü корупция.
При изследването „Нации в преход“ можем да отбележим, че българската демокрация продължително време не е оценявана като „консолидирана демокрация“, т.е. като пълноценна, добре функционираща демократична система, а като „полуконсолидирана“. Изключение прави периодът 2006 – 2008 г., когато в продължение на няколко години е в групата на „консолидираните демокрации“ (индексирана под 3). От 2009 г. тя се връща в сектора на „полуконсолидираните демокрации“, като от следващите години и досега се забелязва тенденция на постоянно влошаване на нейния „демократичен резултат“. През 2018 г. оценката се доближава до тази от края на миналия век.
Източник: Съставена от Д. Канев по данни на: Freedom House. Nations in Transit, https://freedomhouse.org/report/nations-transit/2018/bulgaria
България отстъпва в значителна степен на оценките за новите демокрации в централноевропейските и балтийските страни и през годините „изпреварва“ само Румъния, която, от своя страна, не е успяла в нито един период да влезе в категорията на консолидираните демокрации. През 2015 г. за пръв път в тази категория на „полуконсолидираните“ изпада и Унгария. Подобна тенденция се очертава и при Полша.
Съставена от автора по данни на: Freedom House, Nations in Transit, http://www.freedomhouse.org/report-types/nations-transit
Economist Intelligence Unit, тясно свързан със списание Economist, през последните години (от 2006 г. насам) също предлага свой индекс на демокрация (Economist Intelligence Unit, Democracy Index). В него са включени пет измерения:
üизборен процес и плурализъм;
üграждански свободи;
ü функциониране на управление;
ü политическо участие;
ü политическа култура.
На тази основа се разграничават четири типа политически системи от гледна точка на тяхната демократичност:
ü пълни демокрации;
ü дефектни демокрации;
ü хибридни режими;
ü авторитарни режими.
Българската демокрация постоянно заема място в групата на дефектните (непълни) демокрации, като е поставена на 54-то място по демократичност през 2012 г., което също е най-ниската оценка в периода на съществуване на този индикатор. След това, без да се променя статусът на дефектна демокрация, се наблюдава известно подобрение на оценката, съпроводена и с по-челно място (47 в последния доклад от 2017 г.),
което обаче се дължи по-скоро на рязкото „падане“ на страни като Унгария и Полша, които в този доклад са класирани съответно на място 56 и 53.
Съставена от Д. Канев по данни на: Economist Intelligence Unit, Democracy Index, http://www.eiu.com/default.aspx (Home page)
Според този индекс (прилаган от 2006 г. насам) България показва положителна тенденция до 2010 г., след което следва негативен тренд и през 2018 г. наблюдаваме най-ниската оценка за целия период на изследване. Ако през 2010 г. страната е заемала 14-то място сред изследваните държави, което запазва през следващите няколко години, то през 2018 вече се смъква на 18-та позиция. (Bertelsmann Foundation, BTI 2018, Bulgaria).
Съставена от Д. Канев по данни на: Bertelsmann Foundation, BTI 2018, Bulgaria, https://www.bti-project.org/de/berichte/laenderberichte/detail/itc/BGR/
Всъщност многоизмерните оценки ни дават и достатъчно информация за най-проблемните страни на българската демокрация.
Оценки за демократичност на България: измерения
|
NiT 2018 |
EIU 2017 |
BTI Политическа трансформация 2018 |
|||
|
Измерения |
Оценка* |
Измерения |
Оценка* |
Измерения |
Оценка* |
|
Изборен процес |
2.25 |
Изборен процес и плурализъм |
9.17 |
Държавност |
9.5 |
|
Гражданско общество |
2.50 |
Граждански права |
7.94 |
Политическо участие |
8.3 |
|
Независими медии |
4.25 |
Политическо участие |
7.22 |
Правова държава |
7.8 |
|
Управление национално равнище |
3.75 |
Функциониране на управлението |
6.48 |
Стабилност на политическите институции |
8.0 |
|
Управление местно равнище |
3.25 |
Политическа култура |
4.38 |
Политическа и социална интеграция |
7.0 |
|
Съдебна власт |
3.50 |
|
|
|
|
|
Корупция |
4.25 |
|
|
|
|
Според изследването „Нации в преход“ най-проблемни за нашата демокрация се оказват такива измерения като корупция, независими медии, управление на национално равнище, съдебна система. Българският „демократичен рейтинг“ е дърпан надолу най-вече от проблемите с независимостта на медиите и с корупцията. Същевременно обаче можем да открием и негативен тренд през годините по други измерения като демократичното управление на национално равнище, съдебната власт. От гледна точка на конкретните измерения, използвани в методиката на Икономист интелиджънс юнит, най-проблемни за България изглеждат измеренията политическа култура и функциониране на управлението. А според фондация „Бертелсман“ българската демокрация се оказва най-уязвима по отношение на политическата и социалната интеграция (партии, гражданско общество), както и по отношение на правовата държава и стабилността на демократичните институции. Ако обобщим, става думи за правовата държавност, партийната система, корупцията, политическата култура. Всички те обаче са ключови за качеството на демокрацията в страната ни. От друга страна, сравнително позитивни са оценките по отношение на изборния процес, гражданските права, политическото участие.
Независимо от значителното разширяване на измеренията и индикаторите, към този тип „измерване на качеството на демокрацията чрез рейтинги“ са отправяни сериозни критики. Мнозина смятат, че концепциите за демокрацията, на които се основават рейтингите, не са достатъчно пълни. Съществуват съмнения и поради факта, че основа на измерването най-често са субективни оценки за начина на функциониране на централни характеристики на демокрацията, които при това не са достатъчно прозрачни. Спори се по надеждността на измерванията.
Мнозина известни учени, често използвайки и споменатите, както и други бази данни, правят опити да избегнат тези слабости, като поставят изследването на качеството на демокрацията на по-задълбочено теоретично ниво. Пример ни дава концепцията на Волфганг Меркел за т. нар. embedded democracy (Merkel 1999, 2003), която също разкрива въз-можност за диференциране на различните демократични режими с оглед на качеството на демокрацията.
Наред с традиционните критерии „политическо равенство“ и „политическа свобода“, той включва и трети – „контрол над властта“ с основанието, че не е достатъчно само демократичното избиране на управляващите, а е нужна и институционална гаранция, че демократично избраните представители и между избори ще управляват по принципите на демокрацията и правовата държава.
Вместо измерения на демокрацията Меркел анализира т. нар. частични режими на една политическа система, които чрез своята взаимозависимост и независимост осигуряват нормативното и функционалното съществуване на стабилната демокрация. Освен това е важно наличието и на своеобразни защитни пояси, които да предпазват демокрациите от вътрешни и външни шокове и тенденции на дестабилизация. Тези „частични режими“ на демокрацията, които изглеждат близки до предпочитаните от други автори „измерения“, са:
ü режим на демократични избори;
ü режим на права на политическо участие;
ü режим на граждански права и свободи;
ü институционално осигуряване на контрола между властите;
ü гарантиране де юре и де факто на демократично избраните представители на „ефективна власт да управляват“.
А най-важните външни пояси според него са:
ü благоприятна социално-икономическа среда, която не допуска крайна бедност и голямо неравенство;
ü гражданско общество;
ü международна интеграция.
Дефектни демокрации са тези демокрации, в които е разрушено взаимното вплитане на частичните режими и е нарушена цялостната логика на демокрацията на правовата държава.
В хода на това изследване Меркел определя българската демокрация като един от типовете дефектна демокрация, а именно – нелиберална демокрация. Това според него е най-често срещаният тип дефектна демокрация, при който е редуциран контролът на изпълнителната и законодателната власт от страна на третата власт, не се спазват достатъчно в действията на правителството и в законодателството конституционните норми. С други думи, увредено е измерението на правовата държава (Merkel 2003: 64).
В едно свое по-късно изследване, в центъра на което се поставя връзката между консолидация на демокрацията и качество на демокрацията, В. Меркел вижда българската демокрация извън консолидираните демокрации, където тя е в компанията на Румъния и Литва (Merkel 2011:39). Тенденцията, очертана и в инспирирания от него „Демократичен барометър“, също поставя българската демокрация под средните стойности за демократичните държави, а и отново потвърждава движението надолу след 2009 г. (Democracy Barometer).
Всичко това ни подсказва, че в България е в ход процес, особено след 2009 г., на снижаване на качеството на българската демокрация (вж. Kanev 2013). От години се натрупват такива кризисни симптоми ‒
ü спад в политическото участие;
ü бърза и мащабна смяна на вота на избирателите;
ü ниска легитимност на партии и граждански организации;
ü слаба ефективност на управление;
ü лесен пробив на популистки и персоналистки партии, елементи на нелиберална демокрация и процеси на ерозия на демокрацията отвътре.
Проблеми за българската демокрация, както беше посочено, се очертават в множество полета. Тя се е оказала най-уязвима по отношение на правовата държава, политическото представителство, политическата корупция, политическата култура с характерните за нея липса на демократична традиция и култура на компромиса.
В най-новия доклад на „Нации в преход“ като основна заплаха за демокрацията, в т. ч. особено в новите демокрации, се посочва „нелиберализмът“ (illiberalism). Понятието „нелиберална демокрация“, използвано и от В. Меркел, се появява няколко години преди това в статия на политолога Ф. Закариа (Zakaria 2007) като характеристика на „демократично избрани режими, които постоянно игнорират конституционните граници на властта си и лишават своите граждани от основни права и свободи“.
Типичните характеристики на тези режими се свеждат до: неутрализиране на независимата съдебна власт, овладяване на медиите, използване на „волята на народа“ за премахване на контрола и баланса в политическата система, обезсилване на независимите институции, медиен, икономически и политически натиск спрямо опозицията, тенденция към сливане на управляваща партия и държава. По този начин може да се контролира обществото, без да се стига до авторитарна система.
Същият процес често се описва и с понятието „отстъпление от демокрацията, връщане назад, осъществено отвътре, чрез демократични средства“ (democratic backsliding).
Според друг доклад за глобалното състояние на демокрацията (The Global State of Democracy 2017) именно използването на демократични инструменти за ерозия на демокрацията отвътре, от страна на тези, които са на власт, е основна заплаха за демокрацията днес. Този тип лидери успяват да укрепят и увеличат властта си, като използват съществуващите конституционни и законови демократични норми за промяна на изборните правила в своя полза, за ограничаване на свободата на словото, за натиск върху опозицията.
За страните с „демократичен отлив“ са общи три фактора:
а) партия или лидер, дошли на власт чрез приемани като свободни и честни избори;
б) манипулация на институциите и процедурите, предназначени да контролират изпълнителната власт;
в) използване на закона за редуциране на гражданското пространство и политическите свободи, за смазване на инакомислието и обезсилване на опозицията, както и намаляване на ролята на гражданското общество (The Global State of Democracy 2017:71)
Състоянието на българската демокрация в момента може до голяма степен да бъде описано по същия начин.
Ако се опитаме още веднъж да обобщим как изглежда качеството на българската демокрация, ще стигнем до следните изводи: когато се прилагат по-непретенциозни критерии, България попада сред (електоралните) демокрации, но и тук тенденцията след 2009 г. е отрицателна. Многоизмерните модели, както и заключенията на изследователи, които прилагат по-прецизни методи за изследване на качеството на демокрацията в отделните страни обаче поставят България сред „полуконсолидираните“ или „дефектните“ демокрации, сред „нелибералните демокрации“, като не се изключва възможността такова качество на демокрацията да се установи за по-продължително време.
Причините за това тревожно състояние на демокрацията в Европа, особено в някои от т. нар. нови демокрации, са многобройни и разнообразни. Някои от тях са специфични за дадената страна (в т. ч. и България), други могат да се считат като общи за повечето държави.
Много от проблемите за демокрацията в новите демокрации произтичат от настъпилите там икономически и социални промени. В Източна Европа, по мнението на Дитер Зегерт, споделяно от мнозина, се формира посттрансформационно общество, специфичен
източноевропейски
посткомунистически капитализъм
(в противовес на това, което можем да наречем европейски модел) – на фона на интегрирана в световната икономика, но зависима пазарна икономика, на тенденцията към социална дезинтеграция, както и на кризисното развитие на демократичните институции. Формираха се минимални социални държави с ниска степен на сигурност на населението спрямо рискове (Segert 2013: 222, 232).
В този дух са изводите и на унгарския политолог Атила Аг: преразпределението на богатството от държавата в частни ръце след края на комунизма донесе от самото начало чувството за огромна несправедливост, която не е предотвратена или поне коригирана от политиката. С това се ражда и огромно недоволство и разочарование от демокрацията. Оттук разстоянието до политическата демобилизация и политическото (само)изключване става много малко. Или, както се изразява Аг, „социалният дефицит… е преминал в политически дефицит, генерирайки слабостта на демокрацията, включваща и доброто управление“. (Agh 2014: 14).
Тези заключения важат с пълна сила и за българския случай. Слабостите на българската демокрация не се дължат толкова на самия дизайн на политическата система, колкото на неблагоприятните икономически, социални и културни условия, при които тя възникна и се развива, на слабите „защитни пояси“ на българската демокрация и на склонността на част от политическите елити да не се съобразяват с основни изисквания на демокрацията.
Разбира се, в много свои елементи сегашният политически модел може и трябва да бъде подобрен. Прави впечатление обаче, че големите усилия се насочват към полета, които функционират по-добре от други в българската демокрация и които няма по никакъв начин да решат проблемите на политическото представителство. Промяната например на избирателната система в духа на поставените на референдум и получили значителна подкрепа предложения по-скоро ще засили възможността за поддържане на авторитаризъм в политическата система. Такъв би бил и ефектът на евентуална принципна промяна на политическата система към президентска република. Колкото и да се нуждае от реформи българската демокрация, не трябва да се забравя, че не всяка промяна задължително води към по-добро.
Библиография
Баева И. (2018) България – фасадна демокрация в авторитарен стил, http://epicenter.bg/article/Prof–Iskra-Baeva–Balgariya–fasadna-demokratsiya-v-avtoritaren-stil/167064/11/0.
Дебатът за ЕС (2018): Самоунищожава ли се демокрацията със собствени средства, https://www.actualno.com/social/debatyt-za-es-samounishtojava-li-se-demokracijata-sys-sobstveni-sredstva-news_704341.html.
Институт „Отворено общество“, София (2017). Демокрация и гражданско участие. Обществените нагласи към демокрацията, върховенството на правото и основните права на човека през 2016 г.
Канев Д., Тодоров А. (съст. и ред.) (2014). Качеството на демокрацията в България. С. Изд. Изток-Запад.
Радев Р. (2018) Обръщение на президента Румен Радев към народа https://www.president.bg/news4683/obrashtenie-na-prezidenta-rumen-radev-kam-naroda.html.
Agh A. (2014) Ten Years of EU Membership in the New Member States: Decline in democracy, good governance and competitiveness. FEPS April 2014.
Bertelsmann Foundation. BTI. Methodology, http://www.bti-project.org/index/methodology/
Bertelsmann Foundation, BTI (2018), Bulgaria Country Report, https://www.bti-project.org/de/berichte/laenderberichte/detail/itc/BGR/.
Democracy Barometer http://www.democracybarometer.org/profileEN_Bulgaria.html.
EIU. Economist Intelligence Unit, Democracy Index (2017), http://www.eiu.com/default.aspx (Home page).
Freedom House. Freedom in the World (2018). https://freedomhouse.org/report/freedom-world/freedom-world-2018.
Freedom House: Nations in Transit (2018), https://freedomhouse.org/report/nations-transit/2018/bulgaria.
Habermas, J. (2014а) „Für ein starkes Europa“ – aber was heisst das?, in: Blätter für deutsche und internationale Politik, Nr. 3, S. 85-94.
Holmes, S. (2012) Die globale Demokratieverdrossenheit, in: Blätter für deutsche und internationale Politik, Heft 11, 2012, S. 43-55.
Kanev D. (2013) Parliamentary Elections in Bulgaria 2013: How Durable Are Tendencies of Authoritarian Populism in a Fragile Democracy? In: Southeast European Review, vol. 16, No 1.
Kneuer M. (2011) Deficits in Democratic Quality? The Effects of Party-System Institutionalization on the Quality of Democracy in Central Eastern Europe, In: Erdmann, Gero, Kneuer, Marianne (Eds.) Regression of Democracy? Comparative Governance and Politics, Special Issue 1/2011, 133-171.
Merkel W. (2003) „Eingebettete“ und defekte Demokratien: Theorie und Empirie, in: Offe, Claus, Demokratisierung der Demokratie. Diagnosen und Reformansätze, Campus, Frankfurt am Main, pp. 43-71.
Merkel W. (2004), ‘Embedded and Defective Democracies’, special issue on ‘Consolidated or Defective Democracy? Problems of Regime Change’, Democratization, 11(5): 33-58.
Merkel W. (2011) Systemtransformation: Konsolidierung und Qualität der Demokratie, In: Grotz, F., Müller-Rommel, F. (Hrsg,) Regierungssysteme in Mittel- und Osteuropa. Die neuen EU-Staaten im Vergleich. VS Verlag: Wiesbaden, S. 27-46.
Pew Research Centre (2017) Globally, Broad Support for Representative and Direct Democracy, http://www.pewglobal.org/2017/10/16/globally-broad-support-for-representative-and-direct-democracy/.
Segert D. (2013) Transformationen in Osteuropa im 20. Jahrhundert. Facultas.wuv, Wien
The Global State of Democracy. Exploring Democracy’s Resilience (2017) https://www.idea.int/gsod/.
Zakaria F. (2007) The Rise of Illiberal democracy. Foreign Affairs, November-December. https://msuweb.montclair.edu/~lebelp/FZakariaIlliberalDemocracy1997.pdf.
