ТЕОЛОГИЯ НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО – Социален феномен в Латинска Америка или католическият път към революцията

0
146

Красимир Кънчев e роден на 7 юли 1976 г. в Шумен. Завършил е история в Шуменския университет “Епископ Константин Преславски”. Учител по история в професионална гимназия в град Шумен. Интересите му са в областта на военната история, религията, политологията, краезнанието.
Краят на средновековната епоха води до значими промени на Запад. Една от тях е свързана с края на доминиращата и монополна роля на религията в много области. Католическата църква понася тежки удари по време на Реформацията и протестантското движение, буржоазните революции и най-вече от новите политически идеологии на ХIХ и ХХ век. Докато религията остава крепител на стария ред и консервативната политическа идеология, то левите идеи са най-малкото критично настроени. За създателя на научния комунизъм Карл Маркс (самият той е от еврейско семейство със стари равински традиции) „религията е опиум за народа“ и е напълно излишна за обществото.

Социалните и политическите проблеми след Втората световна война поставят нови изпитания пред Църквата. Все повече общественици и интелектуалци оспорват авторитета на Папството и разклащат стабилността на институцията. Нов кръг от интересни и актуални въпроси търсят своя отговор. Каква е новата социална и политическа роля на Църквата? Нужни ли са реформи и какви? Дали и доколко религия и революция са съвместими?

През 50-те и 60-те години в страните от Латинска Америка се заражда и развива социално движение вътре в Католическата църква, известно с името „Теология на освобождението“, което се опитва да намери решение на проблемите. Най-точно формулира принципите на движението перуанският теолог Густаво Гутиерес, който твърди, че „бедността се явява основен източник на греха“ и е „резултат от експлоатацията на едрия капитал“, обявява се за по-голяма социална ангажираност на Църквата и служителите й, както и за задълбочени реформи, критикува дейността на Църквата от гледна точка на бедните. Идеолозите на движението призовават за реализиране на следните цели:

• икономическо, социално и политическо освобождение, защото християнското спасение е немислимо без ликвидиране на всякакъв вид потисничество;

• унищожаване на експлоатацията по света;

• гарантиране на достъпно здравеопазване и образование за всички;

• преходът към демократичната система заблуждава съзнанието на масите с това, че е техен истински враг по пътя на преобразуване на системата“;

• религията не трябва да се налага на християнските общности от някакъв авторитет „отгоре“, а всеки да намери собствен път към вярата.

Идеолозите не са висши църковни ръководители, не са влиятелни преподаватели в университети и семинарии, но са честни свещеници, съпричастни към социалните неправди и болките на бедните от своите паства.

Движението възниква и се развива точно в Латинска Америка (но намира почва сред потиснати обществени групи в много други райони по света), защото това е регион на контрастите. Тук има рязка поляризация на населението – мнозинство бедни и малцинство от милионери, а 70% от хората живеят бедно. Популярността на комунистическите и други леви идеи води до успехи на революционното движение в Куба, Венецуела, Перу, Бразилия… Нараства влиянието на протестантските мисионери. Липсват духовници в бедните селски райони. Някои духовници, произлезли именно от средите на това бедно население, или проповядващи сред него, не остават безучастни към страданията на енориашите си и търсят начини за запазване влиянието на Католическата църква, но с цената на провеждане на реформи, подобряващи живота на обикновените хора.

Началото на „Теология на освобождението“ е поставено през 1957 г. в Бразилия, а по-късно е развито и във всички латиноамерикански страни. Сред теоретиците са отците: Густаво Гутиерес, Паулу Фрейре, Гаспар Гарсия Лавиана, Камило Торес, Себастиан Каспен… Йон Собрино заявява: „Бедните са привилегировани за божията благодат“, а Филип Бериман допълва: „Теологията на освобождението“ е тълкувание на християнската вяра чрез страданията на бедните, тяхна борба и надежда, критика на обществото, католическата вяра и християнството през очите на бедните“. Паулу Фрейре разработва нови методи за преподаване и намаляване на неграмотността в Латинска Америка. Латиноамериканските теолози повдигат въпроса за социалната революция от богословска гледна точка. Епископите в тази част на света, принудени от развоя на дискусиите, настояват Църквата да се занимава със социалните проблеми, да приеме решения и да работи за развитие на човешкия прогрес и за справедливо разпределение на доходите.

Тази позиция се отразява на решенията и документите от Втория Ватикански събор (1962-1965 г.), а папа Павел VI е принуден в енцикликата „Populorum Progressio“ (1967 г.) да критикува и осъди капиталистическата система, която поражда социални злини, призовава за решение на социалните проблеми чрез реформи, консенсус и диалог, а не чрез борба. „Магна Харта“, приета на Втората пленарна сесия на CELAM (Латиноамериканска епископска конференция) в Меделин, Колумбия, през 1968 г. призовава „християните да участват в преобразуването на обществото, за обновление и социални промени, за защита на човешките права и по-голяма социална ангажираност на Църквата.“

Архиепископът на Салвадор Оскар Ромеро открито подкрепя „Теология на освобождението“ и разобличава олигархическата диктатура, за което е убит от десните сили през 1980 г. Днес най-влиятелният политик, който подкрепя движението, е президентът на Венецуела Уго Чавес, заявил на многохиляден митинг: „Той (Иисус Христос) беше с мен в трудни времена, в най-страшните моменти от живота ми. Иисус Христос несъмнено е историческа фигура –
един от нас, антиимпериалистите. Той въстана против Римската империя. Нима може да кажем, че Иисус Христос е капиталист? Не! Юда е капиталист, защото взема своите сребърници! Христос е революционер. Той въстава против религиозната йерархия. Въстава против икономическата власт по това време. Той предпочита смъртта за защита на хуманистичните идеали и жадува промени.“

Други дейци на църквата проявяват възгледите си не само на теория — с речи и призиви, а на практика с личен пример и социални дейности (какъвто е случаят с бразилския свещеник Клодовис Боф, който работи сред бедните в щата Акра) и дори с оръжие в ръка. Най-яркият и ранен пример е революционерът отец Камило Торес (3.02.1929-15.02.1966). Този колумбийски йезуитски свещеник е сред ръководителите на партизанската Армия за национално освобождение (втората по сила в страната след ФАРК), загинал мъченически в бой с армията. Известност получават крилатите му фрази: „Ако Иисус беше жив, днес щеше да е партизанин“; „Задължение на всеки християнин е да бъде революционер. Задължение на всеки революционер е да извърши революция.“ По неговия пример стотици свещеници стават част от въоръжените формирования на колумбийските ФАРК и АНО, перуанската „Сендеро Луминосо“, никарагуанския Сандинистки фронт за национално освобождение, мексиканските сапатисти и в други десетки формирования. Братята Ернесто и Фернандо Карденал дори стават министри след успеха на сандинистката революция през 1979 г. и чрез властта, която получават, се опитват да изпълнят целите си.

„Теологията на освобождението“ застрашава властта на ръководството на Църквата, на едрия капитал, на монополните корпорации. Официалната позиция на Ватикана е крайно отрицателна към движението. Непоколебими са и сегашният папа Бенедикт ХVI, и неговият предшественик папа Йоан-Павел II. Светият престол заявява, че „Теологията на освобождението“ е несъвместима с официалното проповядване на католицизма“ , и осъжда латиноамериканското духовенство. При посещението си в никарагуанската столица Манагуа папа Йоан-Павел II критикува много остро католическото духовенство, подкрепящо сандинисткото правителство. Атаката на консервативните католически кръгове се води от кардинал Алфонсо Трухильо и белгийския йезуит Рожер Векерманс. Конгрегацията за доктрина на вярата провежда репресивни мерки срещу свещениците Густаво Гутиерес, Леонардо Боф и много други. Но тези мерки не задушават движението. Папа Бенедикт ХVI твърди, че само в Бразилия около 80 000 свещеници подкрепят „Теологията на освобождението“.

Много от висшите прелати твърдят, че времето на „Теология на освобождението“ е отминало и отмряло с краха на социалистическата система в Европа, с края на никарагуанската и салвадор­ската революции. Нещо, което не отговаря на истината. Доказва го продължаващият диалог в католическите среди. Доказват го стотиците свещеници, ангажирани с различни дейности на движението. Доказват го успехите на левите движения във Венецуела, Боливия и Бразилия. Капитализмът днес повече от всякога е в криза. Глобализацията обезличава културно цели народи и региони и дава още повече власт и капитали в ръцете на американските корпорации. А проблемите с глада и социалните неправди не са решени. И в Католическата църква, повече от всякога тези проблеми се дискутират и ще търсят своето решение.

Литература
Gutierrez, Gustavo. A Theology of Liberation. London, 1974, p. 36
Simonin, Patrick. Theologie de la liberation et modernite-controverse et debat.Archivesde sciences sociales des religions. Paris, 1999, № 12
Freire, P. Pedagogy of the Oppressed. New York, 1970
Berryman, F. Liberation Theology. Essential Facts About the Revolutionary Movement in Latin America and Beyond. New York: Pantheon Books, 1987
„Populorum Progressio“ in Joseph Gremillion, ed., „The Gospel of Peace and Justice“. Maryknoll, New York: Orbis Books, 1976
CELAM „La Iglesia en la Actual Transformación de América Latina a la Luz del Concilio“. Bogota, 1969
Violeta Libertaria. Unida des Muralistas Camilo Torres. 4.08.2008//http://violetalibertaria.blogspot.com/2008/
Congregation for The Doctrine of the Faith. Instruction on ceptain aspects

The NY Thimes. 7.05. 2007. As Pope Heads to Brasil a Rival Theology Persists

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук