115 години организирано туристическо движение в България
Една идея е голяма тогава, когато носи човеколюбие и благородно творчество за бъдещето. Когато е навременна и подпомага живия ход на историята по пътя на планетарното хуманизиране на човека. Такава е идеята на Алеко за откриване на природата и очовечаване на човека чрез нея, за спасяване на здравия живот под напора на някои зли сили на цивилизацията, които абсурдно, но сигурно секат клона, на който е завързана рождената люлка на човека.
Днес е нужно не да теоретизираме и славословим само Алековото природопророчество чрез тази идея, а да отдадем дължимото на нейното сбъдновение, възхвала на нейното осъществяване и благодарност към нейната неизчерпаемост, която все повече ни вдъхновява и оздравява нашия дух. Дава ни самочувствието на шепата пионери, които някога са последвали Щастливеца към Черни връх в благородното му начинание.
Връщаме се в края на 19-ото столетие не за да цитираме овехтели летописни страници, а да си спомним живи хора и техните живи слова: „Братя, напуснете навреме вашата жажда за злато, вашата жажда за власт, вашето суетно стремление за първенство… напуснете меките постелки, излезте от димните кафенета, напуснете за няколко дни града, и вие ще станете по-добри, по-здрави, по-жизнерадостни.“
Шепа думи – планина от живо семе за душевния чернозем на една нация, която се стреми да възкръсне от пепелищата на миналото за свое достойно място сред културния свят. Свят, в който винаги е имало противостоящи на прогреса сили. В един момент, когато бъдещето е само мечта и се мержелее като силуета на златна планина в ранно утро.
Не можем да не бъдем наясно, че авторът на голямата идея за единение на българина с природата е познавал мислите на своите предшественици в това отношение, философите и пророците на човеколюбието Русо, Толстой и плеядата още като тях. Сигурно той е претеглил на везните на своята мисъл и съвест човекоубийството, поголовното стремление за сладко пленничество на Златния телец и отстъпление, и забрава на Адамовото начало на човека сред природата.
И днес не можем да не се замислим за Алеко и алековци, които някога гениално предсказаха и предупредиха, че само разумното единение с природата може да осигури живот и човешко щастие. Благословено Алеково пророчество! С неговото следовничество е спасено нещо вече, но то трябва да се множи заради оцеляването и в името на бъдещето. Какво друго е това, ако не Алеково новаторство в българската земя?
Несъмнено Алеко е стигнал до идеята си сред лоното на българската природа, търсейки лек за наранената си от политиканстващи и властимащи душа. Когато е вземал направо от земята, от изворите и планините, пътищата и полетата, хората и стръкчетата трева темите на своите знаменити пътеписи. Когато е пътешествал из света и е носел в сърцето си родната земя, а в пътническия куфар на палубата на презокеанския параход и шепата българска свещена пръст. Особено когато е разбрал, че не чуждата земя, а своята – прибавена към чуждата, ти дава планетата и те прави космос в Космоса, човек с човеците пред прага на новата ера. Може Алеко да не е виждал съвсем точно нашата атомна ера, но той я е предусещал с гениалното си чувство на мислител и художник. Вярвал е в разумността на разума, в целебната сила на природата, преди да прогласи в определен момент своя манифест за един бъдещ и неспирен поход към българската земя и нейното откриване. Откриване в истинския смисъл на тази дума. С душа и сърце… Двама колоси в българската литература – Алеко и Вазов, създадоха едно движение, на което те първи вляха духовна сила, която се оказа така необходима, както здравето на народа, за да имаме една истински жизнена нация.
И все пак, ако искаме да бъдем съвсем конкретни в мислите си за Алеко – природолюбеца, то непременно трябва да разтворим книгите му, да се потопим в очарованието им, което носи най-голямата конкретност за благородно единодействие. Тези страници ще ни кажат много неща не само за Щастливеца и неговото време, те ще ни кажат нещо и за нас. Ще ни накарат да се замислим и да се изчервим за едно-друго. Би трябвало да потърсим и живия Алеко в тези страници и в крайна сметка да оценим не само всеотдайността му, но и голямата жертва в ония далечни времена на природоосъзнаване на българина.
Безспорно е и това, че завладени от Алековата идея и безсмъртните му страници, искаме и се опитваме да си го представим. Несъмнено е и това, че всеки си е създал свой Алеко в сърцето. Но в крайна сметка той е един и същ за всички ни. Оня вдъхновен и вече станал баладичен пилигрим на светите български места и хубости, с които е осеяна родината. Ето го, застанал пред руините на времето, което е дълбало с невидимо длето сърцето на земята, за да възкликне пред красотите край Погановския манастир: – Защо е тъй слабо моето перо!