TOЛСТОЙ – ПОСЛЕДНИЯТ РОДОНАЧАЛНИК

0
179

100 години от смъртта на Толстой
105 години от рождението на Канети

Манията да се самообвинява Толстой наследява от Русо. Но като по-цялостна личност не стига до саморазрушението на гениалния французин. Самоизобличението му придава тежест, превръща го в център на света. Твърде рано той написва историята на своето детство и юношество — с нея започва дейността му на професионален писател.

Не можел да приеме някой нов предмет или идея, без тутакси да се залови да съставя „правила“ за тях. Трябвало непременно да издири техните закони — да провери устойчивостта им. Последната търсел заради смъртта, с която се среща твърде рано. Бил само на две години, когато изгубил майка си, на девет — баща си, а после и баба си, гледал я в ковчега и целувал хладното й чело. Но не узрял преждевременно. Своето упорство натрупвал с годините. Всичко, което преживял, влязло почти непроменено в неговите разкази, романи и драми. Преминал тежки изпитания, придали му монументалност. Този тип хора, които успяват да се съхранят, са малко странни. На тяхно място други пропадат. Той преувеличавал ролята на истината, издигал я до абсолютен закон, а в дневника си я представял за всемогъща. Чрез прочита на ранните дневници, изобилстващи с неприятни самопризнания, той искал да възпита своята осемнайсетгодишна жена, да я издигне до своя собствен, още неустановен закон. Шокът, до който довели тези дневници, я държал близо петдесет години.

Но той бил от хората, които не забравяли нито едно наблюдение, нито една мисъл или преживяване. Всичко се запечатвало в съзнанието му. Бил непредвидим в своите антипатии, наивен в пристрастията си. За да си промени убежденията, му трябвали силни собствени впечатления. Правел си лични отчети като Франклин.

В дневниците можем да срещнем затрогващи изповеди. По време на Руско-турската война от 1877–1878 година писал: „Докато има война, аз не мога нищо да напиша, както и по време на пожар; цялата ми мисъл е заета.“

***

В религиозната еволюция на късния Толстой има нещо пресилено. Отъждествявал се със самия Христос! Но неговото щастие — селският живот, господството на ръчния труд — нямало нищо общо с Исус. Той не бил толкова Христос, колкото помешчик-отстъпник, барин, преоблечен като селянин. За да оправдае престъпленията на своята класа, прибягвал до Евангелието. Христос бил неговата духовна патерица. За него било важно не правото, а селският живот. Искал да го признаят и селяните. Семейството, възпрепятстващо това преображение, го дразнело. Жена му се омъжила за граф и писател, а за селянина не искала и да чуе. Дарила го е с осем деца, които били истински селянчета. Своето имущество той разделил приживе. Искал да се избави от собствеността, а всички спорове (обичайно за наследници) се разгаряли с пълна сила пред очите му. Сякаш нарочно искал да предизвика най-лошото у близките си.

Жена му се обявила за единствен издател на неговите съчинения. По този повод тя дори се съветвала с вдовицата на Достоевски — неговия съперник, — с която се запознала само заради това. Можем да си представим как са се съветвали двете вдовици, две много делови вдовици…

През последните години от живота му го измъчвали две неща: издателските амбиции на жена му, решила да спечели колкото е възможно повече от съчиненията, и дейността на неговия секретар Чертков. Макар да е представял неговата вяра — новооснованата от писателя религия или секта, той също бил делови човек. Зорко следял всяка дума на Толстой, поправял го. Разпространявал неговите памфлети и трактати евтино по света. Узурпирал всяка фраза на Учителя, записвал я още in status nascendi (в момента на раждането й – лат., бел. пр.). Толстой се привързал към любимия ученик и му позволявал всичко. Това дело било важно за него, докато дейността на жена му съвсем не го интересувала и дори го дразнела. Но и двете начинания водели свой паралелен живот. Когато се разболял тежко и възникнала опасност за живота му, жена му неочаквано се развикала: „Къде са ключовете?“. Искала веднага да прибере последните му ръкописи.

***

Цяла нощ, като омагьосан, четох за живота на граф Лев Толстой. На стари години, когато става жертва на своите роднини и привърженици, неговият живот придобива значение, което не достига нито едно от неговите творения. Тогава у него се съединило всичко, което противоборства у човека. Да, най-интересни са неговите противоречия. Толстой е единствената фигура от нашето време, достигнала тази възраст, която можем да приемем сериозно. Доколкото той гръмко си признавал всичко, не се отказвал от съд и порицание.

Остра болка ме пронизва, когато виждам как човекът, прозрял и отхвърлил всяка форма на власт, а също войната, правителствата, съдилищата, парите, как човек с толкова рядка и неподкупна чистота сключва нещо като пакт със смъртта, от която дълго се е боял. По обиколен път — чрез религията — се приближил до смъртта и така дълго се лъгал за нейна сметка, докато накрая започнал да я ласкае. По този начин успял — до значителна степен — да се избави от страха пред нея. Приел я с разума си, като някакво морално благо. Свикнал спокойно да посреща смъртта и на най-близките си хора. На тридесет и пет години умряла неговата любима дъщеря Маша. Той наблюдавал нейната болест и смъртта й, присъствал на погребението. Последвалите записки са изпълнени с удовлетворение; той е напреднал в своите упражнения, отбелязал е дори успехи; одобрявал Ужасното — това, което вече било пред него. След смъртта на своя седемгодишен син Ванечка бил вече готов да приеме абсолютно всичко.

Самият той пак оцелял, макар че доста остарял. Би се ужасил, ако някой му каже, че смъртта на младите членове на семейството му укрепва волята му за живот. Наистина той размишлявал за Исус, желаел за себе си жребия на мъченика. А властимащите, които толкова презирал, не смеели да го докоснат. Единственото, което успели, е да го отлъчат от църквата. Най-верните му привърженици изпратили на заточение, а него оставили в имението му и не го лишили от право на придвижване. Той продължавал да пише каквото си иска, някъде го печатали — не можели да го заставят да млъкне. Старецът преодолявал дори най-тежките болести. Но онова, което не успяла да направи с него държавата, го направило семейството му. Не правителството, а жената на Толстой поставила в имението му стража. Борбата не на живот, а на смърт, която му предстояла с нея, е не заради възванията и памфлетите му, а заради най-интимното — дневника. Тази жена, съюзила се със синовете му, замислила заговор. Отмъщавала му заради войната срещу нейния пол и срещу парите, и най-важното за нея било второто! Манията за преследване, която всъщност би трябвало да се развие у него, се появила при нея. Този най-искрен от всички хора, този престарял човек, тя обявила за заговорник. До края на дните си Толстой обичал своето учение, въплътило се по причудлив начин в личността на Чертков. Обичал го толкова силно, че в очите на жена му тези отношения придобивали едва ли не хомосексуален характер. Истинският Толстой за нея били дневниците, свързани с началото на тяхното съпружество. Преписвала прилежно неговите ръкописи, защото ги считала за своя лична собственост. Нейната параноя я карала да вярва, че след Толстой ще останат само ръкописите и дневниците.

Ненавиждала е образцовия му живот. През последните години успяла доста да го затрудни и измъчи. Може би се оказала по-силна от него, защото в края на краищата той избягал. Но и през последните дни, когато се надявал, че се е избавил от нея, тя тайно се приближила и в предсмъртния миг му пошепнала на ухото, че „през цялото време е била тук до него, до него“.

***

Животът на Толстой накрая се развива като в моя роман „Заслепението“; борба около завещание, борба за хартии. Брак, започнал с почит и разбиране и завършил с ужасна война. В последните години двамата – Толстой и жена му — са твърде далече един от друг, като Кин и Тереза. Но след десетилетията съвместен живот, те знаят повече един за друг. Имат деца от този брак и затова техният дом не е така зловещ и пуст като квартирата на Кин. Изображението на конфликта в „заслепението“ е по-схематично и може би по-ясно. То е решено със средствата, които Толстой отхвърля. Да, и при най-голямото притеснение той не би познал себе си в Кин, но може би би оприличил Тереза със своята съпруга. Малко преди смъртта си писателят потърсил в учебника по психиатрия на Корсаков симптомите за безумието на своята съпруга. Всъщност той отлично ги знаел. Но никога не се занимавал с безумието. Оставил го на Достоевски.

Преди своето бягство прочел за първи път първия том на „Братя Карамазови“. Но не приел ненавистта и може би заради това не могъл да усети и силата на Достоевски. Въпреки това преди бягството помолил дъщеря си Саша да му намери втория том на „Братя Карамазови“.

Превод: Огнян Стамболиев

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук