„По-силна е армията от овце, предвождана от лъв, отколкото армия от лъвове, предвождани от овца.“ Шарл Морис дъо Талейран
На федералните избори от 27 септември 2009 г. Германската социалдемократическа партия (ГСДП) преживя най-тежката си загуба в цялата следвоенна история на ФРГ от 1945 г. насам, постигайки едва 23% подкрепа. Освен че за последните 20 години членската маса на социалдемократите се стопи почти наполовина до малко над половин милион, с което тя вече не е най-голямата по численост партия в Германия, за 10 години и нейните избиратели намаляха с около 10 милиона — срив с близо 50% спрямо 1998 г. Но на какво се дължи тази, можем спокойно да я наречем, историческа катастрофа на социалдемокрацията, и то именно когато сме свидетели на една от най-тежките икономически кризи на капитализма? По какви причини социалдемократите се оказват неспособни да се възползват от дълбокия кризис на системата и какво бъдеще се очертава за подобни партии?
След 16 дълги години управление на консервативните християндемократи през 1998 г. ГСДП отново бе избрана с огромна надежда за социална промяна от около 45% от гласоподавателите в Германия. А след 11 години пребиваване във властта в различни коалиции, социалдемократите окончателно доказаха, че не са способни да водят фундаментално по-различна политика от десните си опоненти.
Парадоксално, но именно ГСДП бе инициатор на едни от най-антисоциалните „реформи“ в историята на следвоенна Германия — проекта „Агенда 2010“ и законите „Харц 4“ в началото на десетилетието. Те доведоха до свиване на държавните разходи за социални нужди, до постоянно засилващо се неравенство и до все по-силно изразена сегрегация на обществото. Либерализираха пазара на труда, с което улесниха уволненията и наемането на работа с подтарифно заплащане, довело за първи път в историята на ФРГ до реално намаление на доходите. Въведоха допълнителни такси в здравеопазването и образованието, намалиха помощите за безработни, приеха увеличение на пенсионната възраст и намаление на данъците за богатите.
Всички тези безобразия, осъществени изцяло за сметка на обикновените граждани и недостойни за една самоопределяща се като лява партия, бяха заимствани от отровната кухня на неоконсерваторите и гарнирани с вихрещи се приватизационни оргии (телекомуникации, пощи, енергоснабдяване, комунална инфраструктура и жилища, публично-частни партньорства), със свиване на държавния сектор, концентрация и сливания в частната икономика и безогледно дерегулиране и облагодетелстване на банковия сектор. Тези действия в крайна сметка са част от причините Федералната република днес да е една от най-силно засегнатите от кризата държави със срив в икономиката от над -6%.
В реалната си политика социалдемократите завиха остро надясно към либералния център и явно забравиха, че в името им се съдържа и определението „социал…“. Едновременно с това те очевидно престанаха да се чувстват обвързани със заявените си идейни възгледи, като опазване на мира (участието в бомбардировките над Югославия и военните ангажименти на ФРГ в Афганистан), политика за пълна трудова заетост, защита на социалните стандарти, борба срещу бедността, силно разпространена дори и в Германия, където всеки четвърти или пети гражданин вече е принуден да живее под прага на едно достойно съществуване.
С това социалдемократите самоунищожиха традиционната си идентичност, сами прерязаха историческите си корени и лишиха избирателите си от социалната визия за едно различно, по-справедливо обществено устройство, която в продължение на век и половина оправдаваше тяхното съществуване на политическата сцена, дори в много по-сложни и превратни времена. Днес социалдемокрацията не намира сили да плува срещу течението. Като попивателна хартия тя абсорбира догмите на неолибералите и вече дори не си прави труда да изпълнява и провъзгласената си основна политическа задача — да коригира социалните недъзи на капитализма.
Затова няма нищо учудващо, че когато днес капитализмът е в една от най-дълбоките си кризи, социалдемократите се оказват неспособни да събудят народния ентусиазъм, да посочат изход от ситуацията и да привлекат отново милионите трудови хора под своите знамена.
Корабът на съвременната социалдемокрация създава впечатление, че плува без посока, с повредено кормило и без компас в бурни води, без ясна цел, без теоретична подготовка и стратегия, с неспособни на резки маневри капитани, които със своята пасивност и суетене все повече губят авторитет сред обществото.
А някога именно социалдемократическата партия бе формацията, която зовеше за революционни промени, за един по-добър свят. Постепенно тя се отказа от собствените си цели, самоотричането и метаморфозите станаха нейна запазена марка по целия свят. От партия на работниците и онеправданите, ГСДП и нейните посестрими от Социалистическия интернационал постепенно се трансформираха в организации на упорито рекламираната „широка средна класа“ на добре платената работническа аристокрация, на заможната градска средна класа с по-високи доходи (лекари, инженери, чиновници, юристи и др.), загърбвайки с пренебрежение именно тези от обществото, които най-много се нуждаят от закрила — армията от безработни, бедни, заетите на несигурни работни места и тези на почасово заплащане — така наречения нов прекериат (1) на наемния труд.
Лишени от способността да организират, без ясна идеология, без идеи и без посока, неспособни да дадат отговор на глобалната катастрофа на финансовия капитализъм, дори в опозиция социалдемократите са се обезличили до неузнаваемост не само в Германия. Като че ли в тях се е запазил единствено инстинктът за участие във властта, за съхранение по разни управленски постове, който ги кара да се държат вкопчени в мачтите на подмятания от вълните кораб, вцепенени от страх да не изпаднат зад борда в студените води на бурния живот, самозалъгвайки се, че ще успеят да преодолеят подводните рифове към спасителен бряг. Но това е последната надежда на корабокрушенеца. А безмилостната история е свидетел на гибелта на не една политическа формация, независимо от достойното £ минало. Тя няма да прости и на социалдемократите, ако продължават по този път към небитието. И тук неизбежно възниква въпросът „Какво да се прави?“ Съществуват две възможности: или социалдемократите, примирени със своята предизвестена политическа гибел, ще продължат по същия начин да провеждат обтекаемата си политика, докато окончателно не изчезнат от политическия пейзаж (2), или ще мобилизират сили и воля да отскочат рязко на ляво и да преоткрият себе си наново, което без съмнение ще бъде труден политически катарзис. За съжаление в момента не се забелязват достатъчно силни и волеви лидери, които биха могли да сторят единствения спасителен ход.
В този ред на мисли предлагаме с известни съкращения на вниманието на читателя поучителни анализи от немски автори по споменатите проблеми. Бележки (1) Понятието „прекериат“ днес се използва по аналогия с „пролетариат“ и произхожда от немското prekaer — затруднен, несигурен, застрашен.
(2) Подобно на остатъците от някогашната славна Италианска социалистическа партия — PSI, която след десетилетие във властта през 80-те години начело на корумпираното правителство на последния италиански „социалистически“ политик Бетино Кракси днес дори е в безпринципна коалиция с медийния олигарх Берлускони, получавайки трайно под 1% изборна подкрепа.
