ПРЕКРОЯВАНЕ НА ГЕРМАНСКАТА СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯ

0
208

Матиас Махник е немски политик от ГСДП, в която заема различни постове. От 2005 г. е държавен секретар във Федералното министерство на околната среда, а от ноември 2009 г. — министър на икономиката в провинция Тюрингия.

Карстен Рудолф е историк по образование, активен политик на ГСДП и неин парламентарист до май 2010 г. в провинция Северен-Рейн Вестфалия. Участва в програмната комисия на социалдемократите за изготвян на новата (Хамбургска) програма на ГСДП от 2007 г.
Днес сме свидетели на третата фундаментална криза на германската социалдемокрация от учредяването на Федералната република. На два пъти тя бе решена с преориентация към Центъра. Този път Центърът е проблемът, а не решението.

Ориентирането на ГСДП към Центъра като отговор на изборните неуспехи, които горчиво разочароваха високите й политически очаквания след войната, започна още през 1958 г. на конгреса в Щутгарт с… укрепването на парламентарната фракция в Бундестага. Една година по-късно на конгреса в Бад Годесберг бе приета нова програма, с която ГСДП се адаптира към установилата се с „икономическото чудо“ нова действителност във Федералната република. Превръщането й от класическа работническа партия в масова, лява, народна партия съдържаше обръщение към задоволената средна класа (1) на модерното индустриално общество: ние, социалдемократите, съчетаваме успешно социалната сигурност с икономическа ефективност; даваме свобода на стремежа към икономически успех, като едновременно с това подкрепяме дейността на демократичната, активна, планираща държава; ние освобождаваме индивида от ограничаващите го традиционализми и му осигуряваме социален просперитет на основата на широк и справедлив достъп до образование. И не на последно място: ние извеждаме Федералната република от задънената улица на стерилната конфронтация на Студената война и предлагаме нова източна политика, която търси промяна чрез сближение, а не чрез конфронтация.

В Бадгодесбергската програма се съдържаше едно неустоимо предложение към либералната партия на свободните германски демократи (СДП), която междувременно вече бе възприела компромиса за социалната държава и се беше освободила във външнополитическо отношение от зависимостта си от християндемократите. За Вили Брандт и за много други социално-либералната коалиция от 1969 г. бе нещо повече от случаен съюз: тя представляваше историческа комбинация, която социалдемократическото работническо движение успя да постигне с просветеното гражданство, за да конституира за втори път Федералната република 20 години след нейното основаване (и след младежките еманципаторски вълнения от 1968 г. — бел. прев.) Именно поколението на второто учредяване на ФРГ трябваше, според Вили Брандт, да се възприема като Новия център.

Но в края на 70-те години социаллибералният проект загуби ориентир и не усети новите проблеми на времето. Затова той се лиши от подкрепата на избирателите при преодоляване на втората рецесия, при провеждането на външната политика по въпросите на разоръжаването и по проблемите на опазване на околната среда. Негови класически избиратели от средите на работническата класа, както и добре платените представители на средната класа, се отвърнаха от него и социалдемократическата партия остана безцелно да се лута между старите и новите социални движения (Зелените и т.нар. извънпарламентарна лява опозиция). ГСДП изпадна във втората си голяма идеологическа криза след 1945 г. Бяха й необходими 16 години, докато се върне във властта, но и този път с концепция, сходна на Бадгодесбергската.

Втората криза — кризата на фордизма

Втората криза започна по-различно от тази през 50-те години и завари социалдемократите не в ролята на трайна опозиция, а като управляваща партия. Тя засегна не само ГСДП, но и социалистите във Франция, които за първи път след войната бяха дошли на власт. В началото на 80-те години приключи една безпримерна фаза на пребиваване на социалдемократите във властта на западните индустриални държави. Най-напред загубиха изборите лейбъристите във Великобритания през 1979 г., последваха ги американските демократи през 1980 г., след тях – германските социалдемократи през 1982 г. и най-накрая – левият социалдемократически експеримент във Франция през 1984 г. Само в Скандинавия и в Южна Европа социалдемократическите и социалистическите партии успяха да се задържат на власт още известно време.

Фордизмът, социаликономическо съчетание от масово производство и масов консумативизъм, подсигурено от технологически прогрес, икономически растеж и социална държава, изпадна в тежка структурна криза. Социалдемокрацията и профсъюзите като фордистко изявени организации също се озоваха в криза заради икономическата стагнация, упадъка на тежката индустрия, заради новите революционни видове производствена организация (т.нар. тойотизъм), поради настъплението на икономиката на услугите, на новите ценностни представи и структури на потребностите, на новата култура на живота. А в хода на тази криза новите неоконсервативни и неолиберални концепции изведнъж се оказаха икономически приемливи и перспективни. По този начин бе отнет фундаментът за социалдемократизиране на индустриалните общества; културата на новия капитализъм подмами податливите хора с нови обещания за свобода отвъд границите на корпоративната капиталистическа закостенялост и държавното еднообразие на социализма, така че пред средната класа се разкри нов свят на свободата.

Тази втора криза в идеологическата ориентация на ГСДП беше удължена от разгрома на комунизма, който освободи капитализма от заплахата за алтернативна система. Традиционният „Трети път“ между капитализма и комунизма, демократичният социализъм, загуби един от своите водещи ограничители. Немалко бяха тези, които възприемаха социалистическата идея като дискредитирана и се утешаваха с мисълта, че капитализмът по-скоро не е победил в световен мащаб, отколкото е успял да се запази с всичките свои съмнителни предимства и неизпълнени обещания. В резултат на мъчителен процес на преосмисляне един от ръководителите на ГСДП, Петър Глотц, дойде до заключението, че „социалдемократическата левица е замряла в положението на постоянна стратегическа опозиция и не е в състояние да отвори стратегическия път към едно ново обществено устройство“. Верността на тази оценка намираше потвърждение до втората половина на 90-те години, докато социалдемокрацията не дойде отново на власт във Великобритания, Германия, Франция и другаде в Европа. ГСДП направи междувременно много заемки от сродните скандинавски партии, за да приключи с програмното обновяване на основополагащите си принципи през 1989 г. чрез своята Берлинска програма. Но и тогава тя закъсня — не само заради настъпилото обединение на Германия. Междувременно глобалният капитализъм вече шестваше победоносно, окрилян от една нова нео­либерална идеология, която освободи толкова радикално силите на пазара, колкото бе по времето на манчестерския капитализъм.

С „Третия път“ към третата криза

В отговор на новото развитие през 90-те години отново бе пренаписан „Третият път“. Потърсена бе нова позиция на ГСДП спрямо неолибералните процеси, които все по-категорично диктуваха дневния ред и в Германия. Този нов „Трети път“, нещо средно между червено-зелената ориентация на социалдемокрацията и неолиберализма, беше взет от т. нар концепция „Триъгълник“ на Дик Морис. Тя предствлява обединение на различни политически платформи в името на спечелване на мнозинство и началота й бе поставено през 1985 г. в САЩ с основаването на Democratic Leadership Council (DLC) от неговия първи председател Бил Клинтън.

Извън обсега на вниманието по отношение на политическите метаморфози остана радикалната промяна от Бетино Кракси на Италианската социалис­тическа партия (РСI). Той отклони еврокомунистическата РСI от нейния курс на сътрудничество с християн­демократите и я насочи към трайна коалиция с тях. За целта РСI бе преобразувана в уникален политически конгломерат от „социалдемократически структури, социалистически традиции и нео­либерални тенденции“. Празнотата в нейното идейно съдържание бе прикрита с помпозни партийни конгреси и високопарна реторика. Безпримерният политически опортюнизъм привлече в партията голям брой кариеристи, надяващи се на доходна кариера на държавни постове.

Кракси превърна Социалистическата партия на Италия в авторитарна формация с неолиберална програма, която търси конфронтация с профсъюзите, чиито функционери се изживяват като съвременни мениджъри на една отъняла държава в тесни връзки с икономическия елит. Въпреки всичко в началото тази политика доведе до успехи. РСI участва между 1980 и 1994 г. в редица правителства, като от 1983 до 1993 г. излъчи дори министър-председател на Италия. И може би заради оформилата се през годините на Студената война партийна система и краха на Първата република в Италия след войната този експеримент не намери последователи в други западноевропейски леви партии. Скоро след това РСI окончателно бе погълната от водовъртежа на съдебните процеси (операция „Чисти ръце“ — „Mane pulite“) срещу нейните ръководители и впоследствие почти напълно изчезна от политическата арена.

Погледът на реформаторите след това бе отправен към Съединените щати, където „новите демократи“ на семейство Клинтън демонстрираха как може да се преодолее неоконсервативното надмощие на републиканците, да се спечелят изборите и дори втори мандат във властта.

Този пример намери подражатели в „новите лейбъристи“ на Тони Блеър и в „Новия център“ на ГСДП начело с Герхард Шрьодер. След края на „рейнския капитализъм“ в Германия и в резултат на утвърждаващия се глобален капитализъм, който обещаваше да даде икономически и социални плодове, се роди изкушението да се обединят социалдемокрацията и пазарният либерализъм, за да се създаде ново мнозинство срещу коалицията на християндемократическия и християнсоциалния съюз със свободните демократи (ХДС/ХСС/СДП).

Създадената на тази основа концепция се основава на убеждението,
че политическата власт може да се завоюва с предизборни съюзи по конкретни проблеми, без да се разчита повече на структурни мнозинства от твърд социален електорат. По тази причина политическа прицелна точка на „Третия път“ и на „Новия център“ стана центърът на обществото, гъвкавата широка средна класа, която трябваше да бъде спечелена за идеите и за партията на социалдемократите.

„Третия път“ заложи на новия синтез от модернизация и общо формулирани обещания за справедливост. Този синтез се изрази конкретно в преместването на властта и управлението в обществото (т.нар. дерегулиране), в изместване на отговорността върху индивида (т.е. общество на гъвкавата работна сила, вместо на социалните помощи) и свързаното с тях ограничаване ролята на държавата (респ. „вталената“ държава).

Известно време този модел функционираше в Германия, във Великобритания, в Швеция, почти в цяла Европа и в Съединените щати. Но днес трябва да констатираме, че противоречия се забелязват не само в равносметката от реформите. Желаният компромис между динамичния финансов капитализъм, препъващата се социална държава и анемичната демокрация не можа да бъде осъществен, тъй като пазарният капитализъм не го искаше. Големите социалдемократически обещания за свобода, справедливост и солидарност почти всеки ден бяха опровергавани при тези условия.

Защото нито концепцията на „новата икономика“ бе съгласувана с премерените действия на социалната държава, нито апологетите на неограничавания пазар бяха съгласни да се подчинят на примата на демократичната политика. Условията на взаимодействието се диктуваха от могъщи лобистки кръгове, а не от обикновените граждани; от неограничавани финансови и икономически елити, а не от демократично легитимирани представители на общия интерес. Посланието на „Третия път“ първоначално гласеше: „Сигурност чрез промяна“. Това означаваше, например, реформиране на социалните системи, за да могат социалните осигуровки и в бъдеще да са финансирани, както и повече заетост чрез икономизиране на незасегнатите от конкурентната икономика сфери в обществото. Завоюването на нови територии от пазара не доведе непременно до нови работни места, а по-скоро до несигурни и нископлатени трудови отношения, срещу които се поде борба чрез въвеждане на минимални трудови възнаграждения в някои сфери. По отношение на модернизирането на националната система за социална защита първоначално нямаше спорове, но тъй като твърде често се изискваше повече гъвкавост срещу предлагане на по-малко сигурност, и тук започнаха опитите за дооправяне на недостатъците с класически средства като удължаване на времето за получаване на помощите за безработица или запазване на старата система за по-ранно пенсиониране.

Как отварянето към Центъра се превърна в необуздано ориентиране към „Новия център“

Третият цикъл на социалдемократическата немощ и неориентираност се съпровожда при това от ново диференциране в политическия пейзаж. Винаги когато управляват социалдемократите, се наблюдава едно неприятно явление: появява се нова политическа партия, която се установява вляво от нея. Така бе по време на съглашателството през Първата световна война с отцепването от социалдемократите на USPD (Независимата социалдемократическа партия на Германия, предшественичка на германската компартия — KPD). Това се случи с учредяването на KPD в началото на Ваймарската република (след погазването на социалната революция през 1919 г. именно от социалдемократически кабинет), със Зелените през първата половина на 80-те години. Това стана и сега с появата на Лявата партия (Die Linke). Но това не е така само в Германия. В цяла Европа наблюдаваме нарастване на броя на левите партии. Така е в Швеция, Дания, Франция, Испания…

Но как така се получи разрояването на левите сили в по-малки леви партии, като конкуренти на големите социалдемократически партии? Обяснението е: тъй като отварянето им към политическия център прерасна в безогледно ориентиране към „Новия център“, което бе набързо маскирано от ГСДП като „солидарно мнозинство“, което в действителност никога не бе мобилизирано срещу неолибералния пазарен радикализъм. „Новият център“ се оказа политически провал: при допитване през декември 2008 г. на въпроса „Коя партия действа най-активно и поставя на обсъждане своите идеи и предложения?“ 9% посочиха ГСДП, 40% — съюза ХДС/ХСС. Освен това само 23% от членовете на ГСДП имаха впечатлението, че тяхната партия определя най-силно дневния ред на Федералната република в сравнение с другите партии, докато 2/3 от привържениците на ХДС/ХСС бяха убедени във влиянието на своята партия.

Двете големи народни партии в Германия претърпяха двойна модернизираща реформа. Съюзът ХДС/ХСС през 2001 г. се либерализира в обществено-политически аспект, а през 2005 г. се социалдемократизира в политико-икономическо отношение. Като последица от това неолибералните икономически субекти в обществото и твърдото ядро на католическия електорат се почувстваха политически осиротели. ГСДП икономически се либерализира, икономизира социалната държава и програмно неутрализира въпроса със справедливото разпределение на благата. Това доведе до политическо прокуждане на много работници и на профсъюзите в „техен нов дом“. Срещу тази двойна модернизираща криза може да се въздейства само с политически средства, т.е. партиите трябва да поставят на обсъждане отново въпроса за политическата си ориентация и да застанат в центъра на дискусията.

ГСДП изглежда на някои като лошо ръководен универсален магазин, в който непрекъснато стоките се пренареждат, който предлага всекиму по нещо, но никому точно това, което той търси. Този магазин е загубил първоначалното си реноме и е останал само като популярна търговска марка, която от време на време се поставя тук и там. Концепцията на „Новия център“ поражда повече въпроси, отколкото дава убедителни отговори, камо ли да вдъхва някакво послание или сила за преодоляване на нерешени или нововъзникнали проблеми. Тази дилема доведе до това, че нито традиционалистите, нито социалните романтици увеличиха влиянието си, че неолиберализмът в лицето на СДП, партията на свободните демократи, радостно празнува своето възкръсване, че консервативните партии бележат успехи. Всичко това днес наблюдаваме не само във Федералната република, но и в други страни. При тези обстоятелства социалдемократическите партии изглеждат недостатъчно хомогенни, по-скоро като съставени на принципа „от всичко по малко“. Въпреки че едно трябва да е ясно: няма път назад към уюта отпреди 1989 г., както и към непорочността на „Новата икономика“, не е възможно пренебрегването на структурните проблеми, както и отричането на въпросите за идеологическата идентичност.

Промяна чрез сигурност

Истинското мото днес е: „Промяна чрез сигурност“. Готовността на хората да подкрепят промени зависи от това, да не им се предлага фалшива сигурност, а отговорността за неуспеха да се стоварва на плещите на отделните граждани. Целта е не социална държава, създаваща възможност за лично подсигуряване, не и обгрижваща социална държава, а една социална държава, гарантираща бъдещата сигурност на индивида.

Неолиберализмът бе бламиран, а държавата бе реабилитирана. Но тя е по-слаба, отколкото мнозина биха искали да бъде: икономическата динамика на кризата, обществените очаквания и борбата на държавата с кризата се разминават. Много граждани са настроени скептично към държавните опити за преодоляване на кризата – не защото са възприели неолибералните възгледи, а защото просто се опасяват, че изтощената държава едва сега се нагърбва с решаването на проблеми, за които би трябвало да бъде последната застраховка при разпадаща се икономическа и финасова действителност. Освен това гражданите се страхуват, че бремето на обществените задължения ще бъде несправидливо разпределено и че те ще бъдат главните пострадали от едно дълго продължило бездействие на държавата. С други думи, страхуват се от кризата на държавата повече, отколкото от самата икономическа криза.

Социалдемокрацията като политическа левица трябва ясно да заяви: ние се нуждаем от активна, организираща държава, която разполага с необходимите средства. Всички опити за ориентация към политическия център доведоха само до неяснота в това отношение. Това беше първата голяма грешка. Втората се състоеше в това да се действа така, като че ли не съществуват понятията „ляво“ и „дясно“. Това в никакъв случай не доведе до успокояване на политическата обстановка, а по-скоро създаде трайно усещане за политическа несигурност и за загуба на перспектива.

Италианският философ Норберто Бобио веднъж бе заявил: „Ляво и дясно не са абсолютни, а относителни понятия. Те не означават лица или вещи, не са и онтологични понятия. Те не означават и вътрешни качества, присъщи на определена политическа система. Те са само координати в политическото пространство и се използват в политическата топология (2), която няма нищо общо с политическата онтология (3). Ляво и дясно не се употребяват за обозначаване същността на нещата, както се прави с понятията комунистически, либерални или християндемократически. Иначе казано, ляво и дясно не са понятия, които отразяват завинаги фиксирана същност на обекта. В различно време и в различна ситуация те могат да характеризират различни по съдържание политически феномени“.

Това означава, че политическата левица не може да бъде формация, фиксирана към определени догми, като например Десетте божи заповеди. Тя трябва да е организация, която в политическия спор може да предлага различно разположени в политическото пространство алтернативи и да дава отговори на основата на собствени теоретични изводи и опит от практиката. Точно това бе пренебрегнато от „Новия център“ на Герхард Шрьодер по време на неговото управление: „Алтернативи на управленските действия“? Не се приемат! Първо трябва контроверзна дискусия, след това решение и най-после общо действие? А това не е възможно! …

Да се преодолее фетишът към Центъра

Социалдемокрацията винаги е била нещо повече от движение на моралното възмущение и на безцелния протест. ГСДП никога не е била само програмна партия. Тя постигаше успехи, когато предлагаше програма с творческо дръзновение, когато се проявяваше като партия на движението, съумяваща да набелязва теми и да мобилизира поддръжници за тях.

Днешната социалдемокрация е далеч от възможността да прави това. А за една политическа левица с креативна сила това е задължително. Единствено издигането пред хората на въпроса за идеологическата перспектива и нейните алтернативи може да обедини, да ориентира, мобилизира и въодушеви обществото. Настоящата икономическа криза, „крахът на капитализма“, поставя неумолимо в дневния ред на обществото въпроса за идеологическата перспектива. Става въпрос за формулиране на постнеолибералната икономика, която трябва да е в състояние да осигури икономически растеж, преодоляване на бедността и глада и да даде нов отговор на предизвикателствата пред цивилизацията — промените в климата, изчезването на биоразнообразието, демографския бум, изчерпването на ресурсите и пр. Затова е необходимо ново разбиране на глобализацията, отвъд представите за нея като идеология, защото тя подчини света на примата на икономиката. Последиците на това развитие могат лесно да се открият в опустошенията от настоящата криза: унищожение на капитали в непознати досега мащаби, масова безработица и финансов фалит на цели държави.

За справянето с тези предизвикателства е задължително необходима нова ориентация на лявата политика. Тя трябва да отхвърли фетиша на „политическия център“, тъй като „политически център не съществува“. Социалдемокрацията трябва отново да каже кои са главните предизвикателства. Тя трябва ясно да формулира политическите разломи, противоречията и въпросите на бъдещето, абстрахирайки се от дребнавото политическо всекидневие.

Следващите години ще изправят човечеството пред непознати предизвикателства:

1. Преустройство на финансовия капитализъм, неговата прозрачност, ориентирането му към необходимостта от капитали и към инвестиции.

2. Преодоляване на екологичните и демографските предизивикателства пред цивилизацията, като нарастването на населението на планетата, измененията в климата, изчерпването на природните ресурси, нарушаването на жизнената среда и др.

3. Възстановяването на социално-класовото разделение, оформянето на общество на „двете трети“, живеещи нормално, маргинализирането на значителни слоеве и блокирането на възможностите за тяхната социална реализация.

4. Елиминирането на политиката като единствен демократичен механизъм за легитимно вземане на важни за обществото решения и преминаването им във властта на транснационалните господари на икономиката.

5. Подчинение на демокрацията на примата на икономиката, на диктата на пазарите и спад на легитимността на управленския елит заради неучастие на електората в изборите.

Оправданието с неизбежността и безалтернативността на тези процеси не е отговор. Тези проблеми в момента доведоха в Европа до раздвоение в левицата: една част се примирява с това развитие (социалдемокрацията), независимо дали доброволно или поради невъзможност да му противодейства; другата се опитва да го спре, но без да храни големи надежди за успех. Двете школи са противници. А Европа се нуждае от друга левица, която да възстанови баланса между държава и пазар, между икономическия растеж и социалната справедливост, между солидарността и личната отговорност, между националната държава и човечеството…

Новият ляв проект трябва да постави на вниманието на обществото въпросите за еманципацията и егалитаризма (4)… Те изискват на всяка цена наличието на определена степен на материална осигуреност, за да могат взаимоотношенията между отделните индивиди да са равноправни и справедливи. Еманципацията и егалитаризмът предвиждат неограничено равенство на шансовете за развитие на таланта и способностите на всяка личност. Егалитаризмът и човешкият стремеж към равенство нямат нищо общо с уравновиловката, те са по-скоро израз на копнежа към свобода, социална справедливост и на възможността за самоосъществяване.

За осъществяване на тази политика се изискват смелост, готовност да се участва в конфликти, яснота на мисълта и действието и сериозно интелектуално усилие… Социалдемокрацията трябва да се превърне отново в лаборатория за живи спорове, за любопитство и успех на пионерския дух. Ако това й се удаде, ако тя успее да постави пред обществото истинските въпроси, които го вълнуват, и да им даде точните отговори, тя отново ще стане привлекателен център за широките народни маси…

За това обаче не е достатъчен само политически прагматизъм — необходими са лидери с визия, а такива засега не се очертават…

Сп. „Страници за немска и международна политика“, бр.12/2009 Подбор и превод:
Иван Аладжов и Любен Аладжов

Бележки
(1) Средната класа е класата на работническата аристокрация, която включва в развитите капиталистически страни по-заможната прослойка от работещите на свободна професия, дребните производители и занаятчии и добре платените наемни работници, които в периоди на добра икономическа конюнктура се радват на завиден стандарт на живота, но в години на криза са първите, които понасят нейните последици и търпят социално декласиране. Тази особеност на средната класа определя и неустойчивостта на нейнита идеологически възгледи. (Бел. пр.)
(2) Топологията е наука за разположението в пространството.(Бел. пр.)
(3) Онтологията е наука за същността на нещата.(Бел. пр.)
(4) Произлиза от френското egalite, което означава равенство .(Бел. пр.)

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук