Роденият на 28 май 1944 г. в Свинемюнде Йоахим Бишоф е немски икономист, публицист и политик от сформираната преди 3 години немска партия Левица. Автор е на редица текстове за политикономията на капитализма. Съиздател на сп. „Социализъм“.
Рихард Детье е редактор на списание „Социализъм“, което е близко до западногерманския клон на Левицата – бившата партия „Изборна алтернатива за труд и социална справедливост“, създадена през 2004 г. от отцепили се от ГСДП леви социалдемократи и профсъюзни активисти.
След историческия провал на федералните избори през септември 2009 г. провеждането на конгрес на ГСДП бе неотложно, за да се направят корекции в нейния курс. Макар и колебливо, партията започва да се завръща към една по-критична преоценка на съвременния капитализъм, обяви се за облагане с по-високи данъци на заможните слоеве и за държавна регулация на капиталовите пазари и финансовите транзакции.
Освен това тя реши да извърши ревизия на отделни елементи на комплекса антисоциални закони „Харц“, приети от правителството на Герхард Шрьодер, и преоценка на решението за увеличаване на пенсионната възраст до 67 години.
Забелязват се обаче и известни уговорки. Така например, Щайнмайер, председателят на парламентарната фракция, заяви, че няма намерение да става член на клуба на Зигмар Габриел (новия председател на ГСДП — бел. прев.) на привържениците на специалния данък за заможните граждани. Едва ли другарят Щайнмайер (бивш координатор на тайните служби на ФРГ- бел. прев.) изказва по този начин само личното си мнение.
Дебатите на конгреса се отличаваха по откровеност съществено от инсценираните преди медийни изяви на Мюнтеферинг и Шрьодер (старите председатели на ГСДП). И може би тъкмо заради това Зигмар Габриел говореше за „ново начало“ за партията. Според него противно на всички опасения ГСДП не е в депресия и не провежда ликвидационна политика. „Усеща се необходимостта от помирение“, каза той. Дали това зачитане на правото на плурализъм и откровената полемика ще са определящи и за бъдещето на партията?
А това, че някои фундаментални въпроси все още остават неизяснени, не се отрича и от най-големите привърженици на новото начало. Показателно в това отношение е изказването на самия председател: „ГСДП трябва открито да се обърне и към предприемаческото съсловие и не трябва да гледа само към хората, изпитващи затруднения“. Тази на пръв поглед безобидна формулировка съдържа в себе си ключовата дилема на европейската социалдемокрация. Гражданите, които не разполагат с достатъчен капитал и нормално се препитават от предлагането на работната си сила или преживяват от социални помощи, от десетилетия бяха изтласквани в позицията на аутсайдери в обществото. Подобряването на икономическата конюнктура за капитала през последните 15 години не доведе до облекчаване на тяхната участ и до по-голямата им социална сигурност. Кризата на европейската социалдемокрация се прояви на последните избори така ясно, както никога досега. Тя се изразяваше в нарастваща през последните три десетилетия апологетика на модерния капитализъм. Сега настъпи промяна, формулирана от Flores d`Аrcais в „Manifesto“ от 28 октомври 2009 г.: социалдемокрацията до момента „се бе подчинила на глобализацията и дори я възвеличаваше; когато обаче предприемачите започнаха да понижават заплатите и да плащат на черно и се създадоха условия за възникване на резервна трудова армия от безработни, която още повече намаляваше заплащането, отново стана актуален анализът на Маркс, който временно бе загубил своята злободневност в резултат от дейността на социалната държава през годините на икономическото чудо и на десетилетните профсъюзни борби“.
Размерът на поражението
Страхът, който Франц Мюнтеферинг изпита в края на своята кариера като председател на социалдемократите, не бе от „самото поражение“, а по-скоро от „неговия размер“. С това се има предвид не само сриването на ГСДП до 23% от броя на активните гласоподаватели и изпадането й в опозиция. Процесът е по-дълбок: това представлява началото на края на социалдемократическата партия като „народна партия, като масова, некласова, „обединяваща“ партия на всички обществени слоеве“, каквато бе провъзгласена преди 50 години на конгреса си в Бад Годесберг.
Отговорният от десетилетия за теоретично-стратегическите проблеми в ГСДП Ерхард Еплер обрисува на последния конгрес преломните събития по следния начин: „Кой би си помислил през 1959 г. или по времето на Вили Брандт или Хелмут Шмидт, че един ден ще трябва отново да защитаваме принципа на солидарността в здравното осигуряване?… Кой би могъл по времето на Кол да си представи, че ние отново ще трябва да се борим за прогресивния подоходен данък, който се бе наложил в цяла Европа като нещо, разбиращо се от само себе си? “ Естествено Еплер не се докосна до стоящия зад това развитие капитализъм, а се насочи към устойчивостта на неолибералната идеология: „Вярно е, че нито една идеология досега не е била толкова непосредствено, толкова фундаментално и безмилостно опровергавана от финансова криза, както пазарният радикализъм. Никога! А сега трябва не пазарите да спасяват държавата, а държавата — пазарите! И което е най-удивителното — тезите на пазарния фундаментализъм преживяха тотално опровержение. Колко дълго още, не зная, но засега това е факт.“ Фактор, който би обяснил този феномен, е, че хората загубиха вяра, че социалдемокрацията може да направи обществото по-справедливо. Политическата левица, в най-широкия смисъл на думата, се нуждае от фундаментален анализ на модерния капитализъм, за да изработи за обществото нов ориентир.
Процесът на упадък се разви не само в дълбочина, но и в ширина. И дори в главните страни на скандинавския модел, Швеция и Дания, социалдемократите вече не знаят какво да противопоставят на десния популизъм на консерваторите за тяхната държава на общото благоденствие. Холандската Партия на труда се срина под 20% от гласовете, а Френската социалистическа партия (с 16,5% на последните европейски избори) се страхува от разпад — процес, на който италианските комунисти се опитват да противодействат с все нови и нови учредявания на партии и коалиции и чрез смени в ръководствата им. Във Великобритания лейбъристите са изправени пред разтърсващ разгром (на евроизборите те се сринаха до нива от преди около един век). Слабите проблясъци на леви успехи в Гърция и Испания се засмукват от гигантската „черна дупка“ на европейската социалдемокрация (и са застрашени да бъдат пометени от финансовото цунами в тези страни).
Упадъкът на социалдемокрацията в Европа е процес, продължаващ няколко десетилетия. В средата на 90-те години Donald Sassoon констатира в равносметката си за развитието на западноевропейската левица през ХХ век, че „съдбата и по всяка вероятност бъдещето на социализма в Западна Европа не може да се разглеждат отделено от бъдещето на европейския капитализъм. Кризата на социалистическите и социалдемократическите традиции в Западна Европа не е криза на идеология, която е била победена от превъзхождащата я противникова политическа и организационна сила, каквато беше комунизмът. Кризата е част от промените, които със съдбоносна динамика връхлетяха планетата в края на столетието.“ (Donald Sassoon: One hundred years of socialism. The west european left in the 20-th century, London 1996, стр. 776)
Кризата бе избегната за кратко време в началото на новото столетие, когато социалдемокрацията начело с Тони Блеър във Великобритания, Вим Кок в Холандия, Лионел Жоспен във Франция, Романо Проди в Италия и Герхард Шрьодер в Германия взе управлението в свои ръце, обяви новата си стратегия на „Третия път“ или на „Новия център“ и предписа на Европейския съюз всеобхватна модернизация (Лисабонската стратегия). Надеждите на социалдемократите да посрещнат фундаменталните световни промени през последните две или три десетилетия с нова теория и политическа практика претърпяха крах със спукването на балона на „Новата икономика“ в САЩ (през 2000 г.) и с последвалите я години на стагнация, прераснала със световната икономическа криза в тотално корабокрушение. Тогава се роди идеята социалдемокрацията да бъде отново преоткрита, което няма да е възможно без задълбочен анализ на граничещия с банкрут нейн провал.
Правото за тълкувание на политическия Център
От няколкото кратки, открояващи се изречения от речта на новия председател на ГСДП можеше да се остане с впечатлението, че партийният конгрес ще получи тъкмо навреме липсващото му до момента мото. Едно от тези открояващи се изречения гласеше: „Който не иска да говори за капитализма на финансовите пазари, трябва да замълчи и по въпроса за социално-пазарната икономика“. Но казаното не се отнасяше до ГСДП, а бе отправено по адрес на християндемократите от бившата вече голяма коалиция. По отношение на социалдемокрацията Габриел избягна тясна съпоставка между развитието на партията и това на капитализма. Хвърляйки поглед към годините назад, той би трябвало да признае в духа на новообявената откровеност, че който не иска да говори за социалдемокрацията от периода 1999 — 2009 г., трябва да замълчи и за капитализма на финансовите пазари.
Размерът на поражението на немската социалдемокрация може да се обясни и с факта, че тя описва своето минало, настояще и бъдеще по един парадоксален начин. Така например, „историческото й поражение се прояви в момент, когато има крещяща нужда от социалдемократически решения“. Това е един от трите извода, направени от Габриел по повод резултатите от парламентарните избори. Другият гласи: „Ние загубихме по всички линии. На партия, на която се случва това, й липсва ясен политически профил.“ И третият: „Трудните решения, които толкова много ни отдалечиха от нашия електорат (реформите на пазара на наемния труд, на пенсиите), са само симптоми, но не и истинските причини“ за кризата, обхванала западноевропейската социалдемокрация. Това би могло да послужи като изходнен пункт за „новото преоткриване на социалдемокрацията“.
Заключението на Габриел от трите извода за случилото се на изборите през 2009 г. е: социалдемокрацията изпадна в заблуждение за същността на политическия Център. Политолози и социолози я съветваха да възприеме курс за ориентиране към него. Новата интерпретация на Габриел за Центъра е, че там се намира онази политическа сила, която „притежава правото да изразява актуалните нагласи на обществото“. От момента на падането на Берлинската стена (обърнете внимание — от две десетилетия насам) „това не бяхме ние, а с всеки изминал ден той ставаше все повече и повече политическа платформа на идеолозите на пазара“, към които се опитваше да се проспособи ГСДП, а и много други социалдемократически партии в Европа. Критиката към политиката на приспособяване вече е доста закъсняла. Но ще ми позволите: новото определение на Габриел за Центъра е тавтология, без съдържание: липсата на профил е заради приспособяването или приспособяването е заради липсата на профил.
За ексклузивно право да тълкуват същността на Центъра претендират ръководствата и на европейската социалдемокрация от края на 90-те години, основавайки се на три основни предпоставки: първо, че в „епохата на глобализацията“ активната политика на икономическо регулиране вече не е възможна; второ, че бъдещето на социалната държава може да бъде гарантирано само с „активираща хората на труда социална политика“, която във времената на застаряване на населението изисква изграждане на нова индивидуална, базирана на капиталовите пазари пенсионна система; и трето, че пазарът на труда в епохата на глобализираната конкуренция трябва да бъде гъвкав, а разходите за безработица — минимизирани.
Тези основни предпоставки намериха отражение във „Flexicurity“ (мобилната сигурност – бел. ред.) – концепцията на Европейската комисия. Последствието от тази политика бе, че това, което преди се наричаше „широка средна класа“, се разпадна. Заетостта всъщност нарасна, което бе главната цел на Лисабонската стратегия и стратегията „Flexicurity“, но това стана главно за сметка на нетипични преди това и несигурни работни места, а процентът на постоянно заетите на пълно работно време намаля до 38%. Това беше политиката на социалдемократите в Европа, която доведе до разпада на работните и жизнените условия на трудещите се слоеве и по този начин сама подряза клона, на който се крепи по време на избори.Тази политика не бе продължение на пазарната идеология, а беше наложена с обяснения за привидната неизбежност и безалтернативност на социалните реформи, които наред с това спомогнаха да се прокара и новата икономика на капиталовото съсредоточаване чрез финасовите пазари.
Поглед в миналото
По най-различни причини социалистическата и комунистическата левица не можаха да се възползват от загубата на легитимност на капиталистическата икономическа система по време на първата голяма световна криза през 30-те години на ХХ век. От опустошителните конфронтации с различните форми на европейски фашизъм и от последвалото разпадане на колониалната система се появи един ревитализиран капитализъм с ефективни за всекидневния живот на обикновените хора стимули. „Една съществена причина за световния капиталистически бум представляваше усвояването на американските форми на производствена организация по света и по-нататъшното им развитие в самите Съединени щати. Идеята на Хенри Форд за промишления конвейер бе копирана в автомобилните индустрии в повечето страни отсам океана, а САЩ я приложиха за производството и на други продукти за масова употреба — от сглобяемите къщи до заведенията за бързо хранене. Стоки и услуги, които допреди бяха достъпни само за малцина, започнаха да се произвеждат вече за масовия пазар.“ (Eric Hobsbawn: Eпоха на екстремното. Световната история на ХХ век, Мюнхен 1995, стр. 332).
Предвид промените в следвоенния капитализъм е лесно обяснимо защо европейската социалдемокрация открито се дистанцира от организационните форми, политическите методи и стратегическите принципи на „реалния социализъм“ в Източна Европа: отказа се от революционното насилие, като призна легитимността на частната собственост върху средствата за производство. Тези изходни условия обаче не означаваха, че европейската социалдемокрация задължително възприема капиталистическата икономика. Но отказвайки се все повече от регулирането на капиталовото натрупване и все по-малко насочвайки съществуващото изобилие към хората на наемния труд и към системата за социална сигурност, социалдемокрацията с течение на времето все повече губеше привърженици, докато най-сетне не изпадна в перманентна криза, дори и през периодите, в които печелеше избори и управляваше страната.
Отначало социалдемокрацията трудно възприе ревитализиращото икономиката натрупване на капитал през първото десетилетие след войната. Но с успехите на „икономическото чудо“ след средата на 50-те години се убеди, че световното развитие е поело по съвсем нови пътища. Тя стана свидетел на дълготраен просперитет за работещите, без кризисни явления, и затова на конгресите си (във Виена — 1958 г., Бад Годесберг — 1959 г., и Стокхолм — 1960 г.) идейно възприе новата действителност на пазарно динамизирания капитализъм, който не можеше да бъде обяснен с програмните концепции за „организирания капитализъм“ на Ваймарската република. Бруно Крайски, председател и стратег на австрийската социалдемокрация, направи през 1975 г. извода: „Докато всичко вървеше гладко, на този капиталистически ред бе дадено названието „социално пазарно стопанство“ и социалдемократическите партии бързо се подслониха под него, заявявайки на своите политически противници: ние искаме същото като вас, само че ще го правим по-добре. Но сега, когато започват да се прокрадват съмнения в превъзходството на нашата система, ние сме задължени да дадем убедително обяснение за това на хората.“
В средата на 70-те години се очерта истинското предизвикателство в това отношение. Вили Брандт, Бруно Крайски и Улоф Палме констатираха: „Възможно е в настоящото икономическо развитие на демократичните индустриални страни да се очертае една повече или по-малко продължителна и дълбока рецесия. Можем да я наречем и криза, както го правят вече някои икономисти, журналисти или финансисти, която според тях щяла да бъде толкова тежка, колкото кризата от края на 20-те и началото на 30-те години. Какво ще правим ние, социалдемократите, ако развоят на събитията даде право на песимистите? Ако нямаме задоволителен отговор за тези процеси, ние, европейските социалдемократи, няма смисъл да си блъскаме главите по други много по-маловажни въпроси.“
Дълго време на социалдемокрацията й се удаваше да избяга от отговора на този въпрос, докато между 1975 и 2008 г. зачестиха кризисните прояви, за които европейската социалдемокрация все още нямаше отговор. И днес тя вече е изправена пред световна криза с размерите на тази от 1929 г. Стана пределно ясно, че натрупването на капитали чрез механизмите на финансовите пазари вкара капиталистическата икономика в дълбока структурна криза и че социалдемокрацията има дял в този упадък.
Новото преоткриване на социалдемокрацията означава: в най-тежката криза от осем десетилетия насам трябва да се намери правилният отговор на въпроса за системата. Ресоциалдемократизирането означава следователно, че който иска да излезе от глобалната криза на финансовия капитализъм, който иска да предотврати такива кризи и в бъдеще, той трябва да работи за преустройството на модерния капитализъм.
Ново начало?
Ако ГСДП се придържа към решенията на конгреса си, тя трябва да се реформира из основи в политико-програмно отношение. В документите от конгреса четем: „Проведените от последните правителства, включително и от това на Герхард Шрьодер, реформи на трудовия пазар породиха в широки слоеве на наемното работничество страх от безработица. Съкращението на социалните придобивки при пенсиониране доведе до значителна загуба на доверие в пенсионната политика на социалдемократите. А повишаването на пенсионната възраст на 67 години се възприема от много служещи като пряка намеса в личните им житейски планове. Страхът от бедност на старини нарасна.“ Ако ГСДП иска да се справи с това наследство през предстоящите месеци, трябва да е ясно, че не става дума — както си мислят мнозина нейни представители — за корекции в подробностите, за подобрения на дребно или за фини пренастройки на системата, а за основното й преориентиране.
Как трябва да изглежда всичко това, досега не е мислено. „Ние трябва да си припомним нашите силни страни — високата производителност, разработката на иновативни продукти и производствени методи, както и висококвалифицираните ни работници“ — тази перспектива бе формулирана по този начин още от Шрьодер и Щайнмайер. А Габриел не представи никаква перспектива със своите шест стратегически въпроса за примата на икономиката над политиката (а може би трябва да е точно обратното), за всеобщото благоденствие, за съотношението между солидарността и личната отговорност, за образованието, за миграционните процеси, за мултилатеризма, всичките тези проблеми бяха оставени без категоричен отговор.
В началото тези заявления можеха донякъде да се възприемат като проява на откровеност. Но когато се оказа необходимо на поста военен министър да застане консервативен християнсоциален благородник, за да се заяви ясно и недвусмислено, че в случая с участието на Бундесвера в Афганистан не се касае за мироопазваща операция, а за директно участие на страната във война (въпрос, по който ГСДП четири години по време на голямата коалиция се увърташе), се оказа, че тези 6 въпроса не представляват дори плах намек за готовност на социалдемократите да започнат най-после да наричат нещата с истинските им имена.
По същия начин и понятието „политически Център“ остана неопределено. От една страна, Габриел се обръща към предприемачи и мениджъри с респектиращи биографии, зад които се крие голям ангажимент, чувство за отговорност и успех („това са нашите партньори, а не класовият враг“), а от друга, цитира конституционния съдия Волфганг Бьокенфьорде, според когото „отговорните мениджъри по време на кризата не правеха нищо друго освен да използват законовите възможности, които им предлагат капиталистическият строй и неговата разновидност — финансовият капитализъм. Т.е. те постъпваха точно по правилата на системата.“
Нещата не стоят така, че промяна в политиката не е възможна. Но с всеки оборот на настоящия развой на кризата рамковите условия за това се влошават. И трудно преодолимото отрицателно наследство се състои в натрупаното през последните три десетилетия недоверие към партията. Със своята апологетика към политиката на икономическите елити ГСДП дълбоко се обвърза с разрухата на историческите завоевания на нормалните трудови хора и на свързаната с тях система на колективна социална сигурност… Нито една друга западноевропейска държава освен Германия не е извършила през изминалото десетилетие подобна смяна на социоикономическата си посока. Политическото темпо, с което бяха извършени преразпределението на общественото богатство в полза на богатите, загърбването на долната социална третина от населението, разширението на трудовия сектор с ниско заплащане, скоростта на приватизацията и спадът на публичните инвестиции са без прецедент в новата история на социалдемократическите правителства. Този процес на трансформация на „немския капитализъм“ трябва да бъде анализиран, но не в смисъл на „посипване на главата с пепел“, а като начало на истинска нова преориентация.
Поглед към близката перспектива
Дали от конгреса на ГСДП и от персоналните промени ще се развие новото начало, ще си проличи в близко време от предстоящите през май 2010 г. избори* за местен парламент в провинция Северен Рейн — Вестфалия. Според социологически проучвания половин година преди вота местното правителство на християндемократа Юрген Рютгерс е загубило поддръжката на мнозинството: черно-жълтите (християндемократи и либерали) имат подкрепата на 46%, а ГСДП, Зелените и Левицата достигат 49%. И ако социалдемокрацията все още остава без конкретен отговор за причините за световната финансово-икономическа криза, тя може и да спечели изборите за местен парламент, но няма да излезе от хроничната криза, в която е изпаднала цялата европейска социалдемокрация.
Сп. „Социализъм“, бр. 12 от 2009 г.
Превод Иван Аладжов
Бележка
* На тези избори, състояли се на 9 май 2010 г., социалдемократите от ГСДП постигнаха 34,5% и 67 депутати, което е патов резултат с християндемократите и силно усложнява съставянето на кабинет. За двете формации това е най-лошият резултат на избори в тази провинция от 1947 г. насам. Новоучредената преди 3 години партия Левица влезе за първи път в този парламент с 5,6% и 11 мандата. Партията на Зелените удвои резултата си спрямо предходния вот на 12,1%, респективно 23 депутати. ГСДП и Зелените искат да съставят малцинствено правителство, което да се толерира от Левицата, но не са готови да включат тази формация като пълноправен коалиционен партньор, нито да направят компромиси по отношение на нейни искания. (Бел.пр.)
