НЕВЪЗМОЖНИ ТЕЗИ

0
189

Професор, доктор по право. Завършил е Юридическия факултет на СУ „Св. Кл. Охридски“ и аспирантура в Лайпциг – ГДР. Работил е в Съвета по законодателството при Министерството на правосъдието и в Института по науките за държавата и правото при БАН. От 1990 до 2001 г. е народен представител. Независим кандидат за президент, подкрепен от БСП, през януа­ри 1992 г. Автор на монографии по правни проблеми и публицистични книги. Председател на Комитета по правата на човека. Почетен председател на Българския антифашистки съюз.
Неотдавна в „Дума“ (от 28 юни т.г.) бе публикувана статията на Соня Младенова „Съдебната власт в България не е легитимна“ с подзаглавието „Всичките ни закони са приети извън срока, определен от Конституцията, и затова са нищожни“. Тезите, защитени в тази статия, са толкова невъзможни, че не заслужаваха усилието да бъдат подлагани на критика.

Неочаквано обаче същата статия на Младенова под заглавието „Легитимна ли е съдебната власт в България“ се появи и в сп. „Ново време“ (бр.7-8 2010 г.) Това вече ми подейства стряскащо. „Дума“е без съмнение сериозен вестник, но е все пак вестник, докато „Ново време“ е списание с подчертано научен уклон. В едно такова списание не бива, по мое мнение, да се публикуват материали, лишени от всякаква опора в социалната или правната действителност. За честта на списанието статията на С.Младенова ще трябва да получи своя отговор. Отново ще кажа, за да подчертая, че в нея става дума не за възгледи, които могат да бъдат оспорвани, а за възгледи, които изобщо не могат да бъдат поддържани. Непонятно ми е наистина как е могла С.Младенова, един юрист със значителен опит, да се обвърже с тези направо абсурдни тези.

Първата абсурдна теза откриваме в началните страници. След като правилно отбелязва, че системата от правни норми се
изгражда върху основата на Конституцията, Младенова неочаквано приписва на Конституцията едно съвършено несъстоятелно „поведение“. „Конституцията — пише тя — заповядва гражданските, обществените и държавните правоотношения да се решават само със закон. По този начин тя забранява изготвянето и прилагането на правилници, наредби и тарифи и ги изважда от употреба“. (с.52).

Това твърдение е крещящо невярно. Онова, което Конституцията наистина „заповядва“, то е първичната уредба на обществените отношения да се дава единствено и само със закон. Вторичната уредба обаче няма как да не се предостави на съответни подзаконови нормативни актове, издавани от органите, на които е възложено изпълнението на законите, т.е. органите на изпълнителната власт. Ами то е написано черно на бяло и в самата Конституция: „Въз основа и в изпълнение на законите Министерският съвет приема постановления, разпореждания и решения. С постановления Министерският съвет приема и правилници и наредби.“ (Чл.114) Подзаконови нормативни актове — правилници, наредби и инструкции — издават и министрите. (Вж. чл.115 от Конституцията). Подзаконови нормативни актове издават и органите на местното самоуправление. Съгласно чл. 21, ал. 2 от Закона за местното самоуправление и мест­ната администрация общинският съвет, в изпълнение на правомощията си, „приема правилници, наредби, инструкции“. В края на статията си Младенова настоятелно ни препоръчва, когато четем Конституцията, да я четем „от Преамбюла до края“. Ако бе последвала собствения си съвет, г-жа Младенова нямаше, предполагам, да ни изненада с това свое невъзможно твърдение. Също толкова абсурдна (но всъщност много по-абсурдна) е и другата теза на С.Младенова, намерила израз в самото заглавие както на статията в „Дума“, така и на статията в „Ново време“. Легитимна ли е, пита Младенова, съдебната ни власт, за да отговори веднага след това с едно категорично не. Тя е нелегитимна, защото законите, върху които се основава, бидейки приети след изтичането на определения от Конституцията едногодишен срок, са също нелегитимни. „От изложеното следва — заключава С. Младенова, и изводът, че съдебната власт в Република България е нелегитимна“ (с.56).
Но нелегитимна се оказва не само съдебната власт. Нелегитимни се оказват и политическите партии, доколкото са регистрирани от нелегитимната съдебна власт. Нелегитимна по-нататък е законодателната власт, доколкото са нелегитимни народните представители. Нелегитимна е, разбира се, и изпълнителната власт, доколкото е учредена от нелегитимната законодателна власт (вж. с. 57-58). В крайна сметка всички се оказваме нелегитимни, доколкото в една или друга степен се основаваме, в своето социално и правно битие, на нелегитимната съдебна власт.

Да отделим сега вярното от невярното

Вярно е, че съгласно § 4 от Преходните и заключителните разпоредби на Конституцията определената с нея организация на съдебната власт ще влезе в действие след приемане на новите устройствени и процесуални закони, „които трябва да бъдат приети в срока по § 3, ал.2“, т.е. в едногодишен срок от нейното влизане в сила.

Вярно е, по-нататък, че новите устройствени и процесуални закони бяха приети след изтичането на посочения по-горе едногодишен срок. Не е вярно обаче и не може да е вярно, че съдебната власт е нелегитимна само защото устройствените и процесуалните закони, върху които тя се основава, са приети след изтичането на въпросния едногодишен срок.

В защита на своята теза С. Младенова прибягва до довода, че едногодишният срок по § 3, ал. 2 от Преходните и заключителните разпоредби на Конституцията бил преклузивен, което означавало, че с изтичането му се прекратяват и свързаните с него субективни права. Тук именно е заложен абсурдът на абсурдите.

Преклузивният срок е способ, начин, средство за прекратяване на материални или процесуални субективни права на граждани, на юридически лица и на държавата, когато тя действа като частно лице. С изтичането на преклузивния срок субективното право, до което той се отнася, прекратява съществуването си. (Той съществено се различава от погасителната давност, която прекратява съще­ствуването не на самото субективно право, а на оказваната му от държавата правна защита). Срокът по § 3, ал. 2 от Преходните и заключителните разпоредби на Конституцията е обаче не преклузивен, а инструктивен. Инструктивният срок е елемент от определен алгоритъм, който трябва да бъде следван при осъществяване на възложени правомощия.

Спазването на инструктивните срокове е силно желателно, но не е все пак безусловно задължително, т.е. неспазването им не води да фатални за съответните правоотношения последици. Инструктивен е например срокът, в който трябва да се обявят мотивите към една присъда. Неспазването на този срок може да доведе до дисциплинарни мерки спрямо съответния съдия, но в никакъв случай не води до недействителност на постановения съдебен акт. Всеки практикуващ юрист — съдия, прокурор, адвокат, юрисконсулт — може да потвърди това.

Повече от очевидно е, че при хипотезата, очертана от § 4 на Преходните и заключителните разпоредби от Конституцията, не може и дума да става за предоставени на Народното събрание субективни права, поради което не може да става и дума за преклузивен срок, т.е. срок, с изтичането на който тези права да се прекратят (преклудират).

Народното събрание няма субективни права, то има правомощия, т.е. единство от права и задължения, чието осъществяване се подчинява на конституционно установен ред. Следователно с § 4 Конституцията предоставя на Народното събрание не субективното право да приеме законите, върху които се основава съдебната власт, а му възлага задължението да приеме в определен срок тези закони.

Възложеното конституционно задължение няма как да бъде прекратено. Невъзможно е изобщо едно задължение да се смята за погасено (прекратено) само защото не било изпълнено в определен срок. (Ако това би било възможно, тогава цялата правна система би рухнала начаса). Напротив, всяко възложено задължение трябва да бъде изпълнено въпреки изтеклия срок, като при това, за да се осигури в крайна сметка изпълнението му, то най-често е натоварвано с допълнителни задължения (санкции). Изключение от това правило е възможно само когато изпълнението на задължението след срока би било безсмислено.

Повече от очевидно е, че и задължението на Народното събрание да приеме съдебните закони не може да бъде прекратено (преклудирано) само защото то, Народното събрание, по една или друга причина не е успяло да се вмести в определения му срок. Изтеклият срок не само че не прави безсмислено изпълнението на въпросното задължение, но с още по-голяма сила изисква то да бъде изпълнено. И Народното събрание наистина изпълни възложеното му конституционно задължение, като прие, макар и с известно закъснение, въпросните закони.

Друго решение на проблема е просто невъзможно. Държавата като публична власт трябва във всички случаи да продължи да функ­ционира — въпреки допусканите от нейни представители организационни просрочия. От факта на просрочието не следват и не могат да следват никакви фатални за държавата, респективно за правната ни система последици. В случая може да се мисли най-много за политическата отговорност на народните представители от следващото Народно събрание, която от своя страна може да се сведе единствено до отказа на избирателите да ги изберат отново за народни представители.

След като ни забута в блатото на нелегитимността, С. Младенова не ни казва как да излезем от него. С това свое мислене тя не би и могла да ни каже как отново да бъдем легитимни. Но отговорът на възникналия въпрос е много прост. Ние всъщност никога не сме загубвали своята легитимност, поради което няма и защо да искаме да я възстановяваме.

Нелегитимността ни е само кошмар, изживяван от г-жа Соня Младенова.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук