ПЕРСПЕКТИВИ ПРЕД СОЦИАЛНАТА ТЕОРИЯ И КРИТИКА

0
286

Доц. д-р Хараламби Паницидис е преподавател по история на философията в СУ „Св. Климент Охридски“. Чете лекционни курсове по философия на новото време — 19 в., история на марксизма, история на руската философия и др.

Доц. д-р Силвия Минева е преподавател по етика, ръководител на катедра „Логика, етика и естетика“ в СУ „Св. Климент Охридски“, председател на Сдружението на университетските преподаватели по философия, гл. редактор на електронното списание „Виртуална култура“.

Ст.н.с. д-р Владимир Стойчев работи в Института за философски изследвания към БАН, изследовател и автор на текстове в областта на философската критика и философия на науката.

Доц. д-р Мария Димитрова е преподавател по социална философия, катедра „Философия“ в СУ „Св. Климент Охридски“, преводач и изследовател на философското творчество на Е. Левинас и З. Бауман, автор на редица текстове, посветени на социалността и справедливостта.
Темата „Перспективи пред социалната теория и критика“ бе дискутирана по време на кръгла маса и конференция на 18 юни 2010 г. в СУ „Св. Климент Охридски“. В кръглата маса участваха видни български учени в областта на социалната теория и критика, между които проф. Мария Димитрова, доц. Александър Гънгов, доц. Силвия Минева, доц. Хараламби Паницидис, проф. Нева Кръстева, доц. Владимир Стойчев, проф. Наташа Япова и др. По време на дебатите те зададохa теоретичната рамка, в която би следвало да се развиват социалните науки. Във втората част на събитието – конференцията, с доклади се включиха и докторанти, работещи в същата област, както и много студенти.

*****

Хараламби Паницидис: След края на социализма се налага едно преосмисляне на миналото, на социалните идеи и перспективи. Все още нямаме необходимите изследвания върху това историческо наследство, което остави социализмът, не е осмислено като цяло, като един своеобразен исторически опит, експеримент. От тази гледна точка целта, която ни е събрала, е повече от наложителна и актуална. Има ли бъдеще критичната
лява теория?

Силвия Минева: Мисля, че трябва да правим разлика между социална теория и критика. Като говорим за социална теория, ние говорим като за един мисловен, абстрактен конструкт и по този начин всяка теория се оказва един вид утопия, нещо, което мисловно е възможно, но практически не съществува все още. Говорейки за бъдещето на социалната теория, ние говорим за бъдещето на тези мисловни конструкти, които са познати и изследвани. Кои са те, какви са, разпознаваеми ли са в контекста на социалните теории, определяни като „леви“?!

От друга страна, стои социалната критика, която според мен е метод. Социалната критика е един метод за изследване, за анализиране, в основата на който още от времето на Декарт е съмнението. Да си социален критик, в този смисъл означава да се съмняваш, да не приемаш на доверие всички очевидности, защото те много често се оказват привидности в социалната действителност. Това означава, че тук ние имаме да разискваме две направления: един социален конструкт и един метод. На следващо място, дискутирайки перспективите на социалната теория и критика, ние трябва да вземем под внимание какво ще разбираме под социално. Припокрива ли се всяко разбиране за него само и изцяло с политическото му разбиране? Или има и друго, например екзистенциално?

Мисля, че когато говорим за бъдещето на социалната теория и критика, говорим за бъдещето на социалното под формата на един или друг вид обществена организация,
т.е. като вид социалност, която на нас ни е известна, например, като модерна държава, модерна социална структура, модерни времена, всички онези неща, които свързваме с определена организация на обществото, заради което наричаме тази организация социална. Затова следва да си дадем сметка за атаките срещу модерната държава като тип държавност, който отмира, за множеството концепти, прогнозиращи нейния настоящ и/или предстоящ разпад, изчезване, обреченост като национална, правова държава и замяната й, трансформирането й в посока на една мултикултурална цивилизация. Оттук е интересно да видим

какво се случва със социалното днес

Дали сме свидетели на една регресираща в посока на връщане към стари форми от трибалистки тип социалност вследствие на маргинализацията на реалното социално чрез виртуализирането и пренасянето му, респективно изместването на неговия център от реалността във виртуалността на един глобален свят, какъвто е светът на глобалните комунакации и транснационалните корпорации? Или преминаваме в едно друго, по-високо ниво, което се определя от друг тип развития — свързаните с технологии и основаната на тях икономика? Защото става все по-очевидно, че днес икономическите и информационните „потоци“ стават все по-трудно различими едни от други, вървят към своята тъждественост.

Владимир Стойчев: Разграничения­та „ляво“–„дясно“ са твърде условни. Аз ще разгледам две гледни точки: как може да се интерпретира „лявото“ от неолиберална гледна точка и от гледна точка на социалдемократическия възглед. Разграничават се три проблемни области около социалното:
1. Социализмът днес може да се разглежда с неговата критическа функция на капитализма, а не като материализиране на някаква невъзможна приказка за справедливостта и равенството.
2. Живеем във време, в което систематично има намеса в националните въпроси. Има международно влияние, както и офанзивна съпротива към локални бастиони на консумeризма. Г-8, Г-20 целят намеса в националните пазари.
3. След Втората световна война особено силно се усеща отслабването на националните държави. За да съществува националното, то далеч не се разпростира единствено над националната държава. Например, Германия изгуби Втората световна война като национална държава, но днес й се открива възможността да я спечели като икономическа държава, чрез еврото, Европейския съюз и перфектния си икономически механизъм.

Във връзка с това неолибералният дискурс е производен от книгата на Норберт Болц „Дискурс върху неравенството“. Той е и автор на консумеристкия манифест. Извежда няколко тези, които подлежат на анализ и критика.
• Твърди, че справедливо общество няма, хората са неравни и тъкмо в това неравенство е техният шанс за по-добър живот.
• Тайната на капитализма се крие в това, че той отговаря на въпроса за щастието не с разпределение, а с увеличаване на производството.

Икономическата ефективност измества въпроса за равенството, според Болц. Той смята, че справедливото общество е икономически ефективното общество. Лично аз не съм съгласен с тези две тези, но е важно да се обсъдят и тези изследвания. Според Болц, колкото повече равенство има в едно общество, толкова по-голяма е завистта. Ако всеки получава това, което заслужава, някои няма да получат нищо. Ако всички получат по нещо, някои няма да получат това, което заслужават.

В чисто икономическите държави там, където има повече равенство, има и по-високи данъци. Социалните различия са цената за свободата в съвременното общество. Тези социални различия са поносими, с това негово твърдение аз съм склонен да се съглася, докато всеки има възможност да се издигне в обществото. Това е препратка на Болц към социално-демократическите течения. Интересно е как тези негови изводи могат да повлияят на социалната теория днес и по-точно на въпроса за неравенствата. Равенство, според изводите на Болц има, когато всеки има равен достъп до социалните системи и съучастие. Според мен, социално-демократическият възглед на съучастие е възможна алтернатива. Следва да се прави разлика между разумното искане всеки да има достатъчно и утопичното искане всеки да има поравно. Книгата на Болц „Дискурс върху неравенството“ е задочен дебат на Болц с Русо – за произхода на неравенствата. Мария Димитрова: Като философи трябва да сме наясно, че когато говорим за равенство, винаги има мащаб, има мярка, по която съдим кой е равен и кой е неравен (или както казва Джордж Оруел „някои са по-равни от равните“). Винаги има някаква инстанция, която ни изравнява. Когато ни съизмерват, да речем, чрез парите (например според един идеален модел на меритокрацията, според който всеки, извършващ определена работа, получава съответното възнаграждение) хората живеят с чувството, че са равни: пред парите, труда, закона, работодателя и пр. Това, между другото, вече означава и взаимозаменими, деперсонализирани. Цената на човека се определя от неговия труд и по този начин хората са остойностявани. Целият дискурс за неравенството в съвременното общество може да бъде редуциран до тази картинка.

За мен стремежът към равенство не забелязва господството на уравняващата инстанция и постановената от нея скˆла на измерването. Всички си спомняме уравниловката, налагана от номен­клатурата — няма индивидуалност („какво тук значи някаква си личност?!“) и всичко зависи от властта. Това сме го преживели и изговаряли, но продължаваме да се връщаме към този дискурс за справедливостта чрез равенство, който е много стар и остарял, но отново и отново се възпроизвежда под различни форми.

В обществото има неравенство и то, тук ще се съглася с Владимир Стойчев, може да е много ползотворно. Обаче в съвременната философия обикновено не се допуска, че другият е високопоставен. Егалитаризмът предполага, че другият има същите права като мен. Ако Другият се издигне над Аза, то тези отношения веднага се свързват с господство и подчинение, т.е. веднага се смята, че превъзхождащият ме ще използва положението си, за да властва и да упражнява насилие. Всеки се страхува да не загуби независимостта и свободата си. Човекът в низшестоящата позиция моментално очаква да се превърне в жертва.

Но човечността предполага именно, че по-силният няма да се възползва от по-слабия, да упражнява сила и да налага терор над него. Когато лекарят използва знанията си, за да лекува пациента, той го превъзхожда като експерт, но това не е насилие. Също и когато учителят подпомага учениците си със знания, това не е отношение на господство и подчинение. По този начин, когато един човек — професорът например — има авторитета да поддържа, обучава, и по-общо, да помага на студентите си, той подпомага по-неопитните от себе си. Животът на пациента зависи от лекаря, който е в силната позиция, но това отношение не е от типа господар – роб, по-скоро е загриженост, солидарност и понякога дори спасение за нуждаещия се. Това е моралното отношение. Без него не можем да съществуваме като човешки същества.
Моралното отношение е противоположно на властовото отношение

Властта по принцип разглежда Другия като обект, върху който трябва да се господства, срещу който трябва да се използва сила, почти както ние движим предметите, които искаме да преместим, манипулираме и нареждаме според нашите интереси и виждане за нещата. Това е отношението на власт в смисъл на упражняване на сила чак до насилие над другите. Властта обаче има и друг смисъл — на управление. Тогава тя не е деспотизъм, а е необходима за всички в системата на обществото и предполага неравенството, при което отговорностите са по съвсем различен начин организирани. По отношение на казаното от Силвия Минева, искам да добавя, че досега социалното не е било отделяно от политическото. Това, което ние имаме като теория, се отнася до политическите борби. Социалната теория е била подменена от политическата, а те все по-малко могат да бъдат отъждествявани. По-скоро стремително се раздалечават.

Аз не бих се ангажирала сега да кажа къде е границата на едната и къде почва другата, но струва ми се, че политическата теория
винаги е легитимирала властта. Тя е налагала интерпретация на света, която през цялото време е оправдавала властовите отношения като силови отношения. Такъв е бил господстващият дискурс, който се интериоризира от слабите. Целият им живот протича в тази интерпретация, всичките категории, с които те разполагат, поддържат тази представа за нещата — както пациентът интериоризира обясненията и съветите на лекаря, студентът следи и попива какво казва професорът, така и политически слабите мислят и преживяват света, другите и себе си според категориите на политически силните.

Голямото предизвикателство пред философията и социалните науки не е въпросът за „ляво“ и „дясно“, което е политическо разграничение, а по-скоро разделението между социалното и политическото като такива. Най-често в езика не се разделя политическото от социалното, а се казва „социално-политическа теория“. Но напоследък сякаш все повече гласове се чуват за разграничението им, едва след което те биха могли да бъдат съпоставяни.
Х. Паницидис: Имам коментар върху тезите на Болц! Болц обича да комбинира различни социални тези, да прави от тях един своеобразен коктейл и да го предлага като своя интерпретация на статуквото. Така се случи с консумистичния манифест. Консумацията щеше да спаси света, вместо пролетариата, но се оказа, че от прекалено много консумация се стигна до съвременната световна криза, при която всички искаха да консумират, а накрая другите останаха да плащат негативите от тази консумация. Тезата, че ако се даде на всеки поравно, няма да остане за тези, които заслужават, издържа само логиката на граматиката, доколкото изречението е построено правилно. Тази теория разглежда човека като домашно куче. Някой решава какво може да му се даде, ако то е заслужило, пазило е добре къщата, а ако не е заслужило, няма да му се даде нищо. Тук се предполага, че винаги има някой, който решава кой какво заслужава, повече или по-малко.

Кой е този, който решава?

Тази странна теория е резултат от смесване на историческите смисли, които се включват в понятията за равенство, неравенство и т.н. Ясно е, че хората са неравни физически и интелектуално и това е биологическа даденост. Равенството, за което настояваше Френската революция, е равенството пред закона, оттам нататък се разглеждат социалните неравенства, които се дължат на неравния социален статус. Дебатът за равенствата е този за равенството пред закона. Болц спекулира с всекидневни нагласи и настроения и според мен не решава проблема за социалните неравенства, нито го придвижва напред.

Пред лявата теория стои въпросът за критическия анализ на съществуващото. Социалната теория не е по-различна от своя метод, както каза Силвия Минчева, това е критическата теория. Социалната теория не може да не е критична. Следователно те трябва да са в едно. Не съм съгласен, че съвременната социална лява теория трябва да бъде абстрактен конструкт. От абстрактни кнструкти се вижда, че нищо не се получава. От друга страна, неслучайно Марксовата теория е призната за теория на хилядолетието, това е теория, въз основа на която се е извършила реална социална революция, именно защото тя е критична социална теория. Карл Маркс не е икономист, но акцентът му върху икономиката в момента се връща в действителността. Сега виждаме какво се случва, когато социалните структури са свързани с икономиката. Тенденция, която все повече се засилва. До какво ще доведе тя, не е ясно.

В. Стойчев: Аз не заставам зад Болц. Неговите книги са за масовия читател и те се продават много добре. Формират обществени нагласи и затова заслужават допълнителна рефлексия. Съгласен съм с Мария Димитрова, че за да функционира социумът, в него трябва да има хармония. Ние не сме равни биологически, но как да функционираме хармонично?! Това наистина следва да е в центъра на всяка социална теория. Съгласен съм с Х. Паницидис, че икономическият детерминизъм в социалните теории е много опасен.

Друг важен момент, свързан с неравенствата, е този описан от Слотърдайк и неговия „Човешки парк“. Оказва се, че се създават друг вид неравенства, подчинени на високите биотехнологии. Физическите и менталните неспособности могат да бъдат заличени или подсилени със силата на генетиката или ако не променени, то управлявани, което е още по-страшно. И тук, разбира се, идва въпросът на Х. Паницидис, кой е този, който ще застане и ще каже кой какво заслу­жава? Искам само да добавя, че в момента към икономическия детерминизъм се добавя и един, за момента коментиран като опасен, но реален биологически детерминизъм, който е на ново, не расистко, но много опасно ниво. С. Минева: Социалната теория съвпада със своя метод и за да бъде тя такава, трябва да е „критическа“, което не пречи да има теории, които са „критически“, без да са социални. През по-голямата част от историята си, социалните теории са се преплитали с политическия дискурс и това е обяснимо. Преплитането е отколешно, защото още Аристотел разглежда етиката като „малка политика“, от което следва размиването между етическо/социално и политическо, споменато от М. Димитрова. Днес това размиване се появява в резултат на икономизирането на политическото, отъждествяването му с икономическото. В резултат се получава така, че социологията става раздел от икономиката.
Социалната теория в качеството си на теория за бъдещето на социалността в един доста дълъг период разглежда социалното като част от политиката, но с бързото технологично развитие понастоящем има вероятност то да се трансформира в един техногенен феномен и да загуби свои традиционни историко-политически характеристики, а това означава поява на нови стратификации, за които говори и Фукуяма в „Нашето постчовешко бъдеще“. В един момент политичността може да бъде изместена напълно от нова парадигма — техногенната, и ние да се завъртим в една кастовост, позната ни от отминали времена. Нея има предвид и Фукуяма, когато посочва, че е възможно новите технологии да доведат до това в утрешния ден едни хора да се раждат със седла на гърбовете, а други със стремена на краката. Затова се налага да говорим за тези развития, защото те касаят както състоянието на социалността, така и на Държавата, за което спомена М. Димитрова. Интензитетът на техногенното развитие съвпада с интензитета на разпада на класическата национална, модерна държава.

Техногенното развитие е в основата и на глобализацията и икономизацията на света. Затова аз се позовах най-напред на съвпадането на икономическите и информационните/комуникационните потоци като един вид модел, по аналогия на който може да се разглежда и релацията на социалното с икономическото, чието цифровизиране в различните тесни и широки смисли на този термин води до невъзможност за разграничаването, съответно различаването им. Индикации за това представляват съвременни феномени, като възможността за виртуално банкиране и всички „транзакции“, сиреч трансформации, възможни благодарение на технологиите, включително и това в утрешния ден да имаме борсов индекс за социалност. Така се стига до размиване на отдавна познати граници, култури, понятия за време и пространство. Това прави трудно разглеждането на социалното като социални различия, които, както тук стана дума, могат да са критерии за социалното неравенство/равенство.

Социалната теория обаче следва ли да се свежда само до въпроса за неравенствата, което се засегна имплицитно в думите на Мария Димитрова? Равенството е принцип, който произтича от разбирането за справедливостта като ценност и това е, което пропуска Болц. При него ценностният дискурс абсолютно не съществува. Аксиологическата перспектива е маргинализирана тотално. Ценностите все пак са съществени за човешкия живот и ако ние погледнем на социалната теория през ценностната перспектива, бихме могли да разгледаме по нов начин и въпроса за неравенството. Имам предвид, че социалността означава да живееш с друг човек. Въпросът е, до каква степен това съжителство предполага съпричастност и че тази съпричастност предполага да се оценява, на нея да се гледа като на ценна, на значима! Х.Паницидис: В заключение, ще обърна внимание на това, което според мен трябва да включва една социална теория, и то е — да разглежда историческия хоризонт на съществуващото. Без това тя не би била критична. Не може да мислим съществуващото като веднъж завинаги, вечно дадено. Това е една от най-големите заблуди, които в последно време се споделят от автори, които имат и ляв, и десен манталитет.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук