ДЪРЖАВНАТА ЕТНОПОЛИТИКА В СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ

0
538

Стоян Танев е доцент, доктор по история. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ и в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Научните му интереси са в областта на новата и най-новата българска история, етническите проблеми в съвременното българско общество, историята и теорията на международните отношения и проб­лемите на висшето образование в България. Автор е на над 120 научни статии и студии и 5 монографии.

 

От етнокултурни идентичности към национален интегритет

 

Сложността и актуалността на използваните в темата понятия и термини, на изясняваните в нея с подчертана значимост реални проблеми, явления и процеси, съдбовни за сегашното състояние и бъдещото развитие на българската национална държава, изискват от всеки изследовател да направи необходимите терминологични уточнения. Всяка държава в своята историческа и съвременна еволюция осъществява определена политика към живеещите на нейна територия етнически общности и групи. Същността и спецификата на тази държавна етнополитика се предопределя както от конкретни обективни вътрешни и външни обстоятелства и ситуации, така и от субективното мислене и действие или бездействие на партийни и личностни фактори. Наложително е в държавната политика спрямо българския народ и различаващите се от него по произход, език, религия, култура, традиции, обичаи, нрави, манталитет големи етнически общности и малки етнически групи да се съчетава исторически унаследеният приоритет на българската национална култура и духовност със запазването и обогатяването на етнокултурата на тези общности и групи, тоест на етнокултурната им идентичност в нашето общо Отечество.

В научната историческа, етноложка, социологическа, юридическа и друга литература, включително във всички хуманитарни науки и особено в международноправната документация се използва понятие­то  малцинство/малцинства. На това  понятие се придава универсално съдържание, значение и приложение. В модерното време на XXI в. всеобщата модификация на това понятие се налага и утвърждава едва ли не със задължителната терминология национално малцинство/малцинства. В официални държавни и партийни документи, в публикации на български автори и в публични слова на наши политици с небългарско или антибългарско съзнание, а в някои случаи и от незнание или поради подражание, срещаме твърдението, т.е. внушението за наличието на национални малцинства в нова и съвременна България. Не само с явни и тайни пропагандни средства, но и с псевдонаучни публикации в българското обществено пространство, а също в близката и далечната чужбина се разпространява версията за турско, македонско, а вече и за помашко национално малцинство в Република България. Десетилетия наред на българите мюсюлмани се предлагат елементарно-лаицистични писания за турското им потекло, че те са родопски турци“ и са част от съвременната турска нация.Турската външнополитическа пропаганда навестява душите, сърцата и умовете на гагаузите в България, представяйки ги за потомци на селджукски турци, като предци на османците по Балканите, включително и по българските земи. Досегашните проучвания и публикации за гагаузите, включително и на български привърженици на тяхната тюркска етногенетична хипотеза, показват, че няма исторически данни за отделна етническа общност „гагаузи“ в миналото. Гагаузите по българските земи и извън тях по време и след миграциите не изтъкват самостоятелна етническа идентичност, различна от българската.

Въпреки раздвоената езикова и своеобразната религиозна идентичност на този тип общност, процесът на нейното формиране и развитие не може да бъде изведен извън българския етнокултурен контекст. Доказателство за това е и тяхната (само)идентификация като българи (1).

Признаването на национално малцинство/малцинства като обективна даденост в България от Освобождението до днес и в бъдеще в българската професионална научна мисъл, в българската официална държавна документация, в двустранни договори или в международни правни актове е недопустимо поради липсата на такива малцинства на държавната територия на Царство България, Народна република България и Република България.

В новата и най-новата българска история няма случай или факт за отнемане на чужда територия с небългарско население от съседните балкански национални държави и присъединяването на тази територия с нейното население към българската държава. Тъкмо затова в България няма национални малцинства. Има обаче насила създадено македонско национално малцинство в следвоенна България през периода август 1946 – юни 1948 г. като резултат от тристранна междудържавна политическа конюнктура, натрапена от Белград, одобрена и утвърдена от Москва, възприета и приложена от София като абсурдна реалност в Пиринския край. През тези няколко години българското правителство на Отечествения фронт, в което  доминираща  роля има  БРП(к),  осъществява в Югозападна  България политика  на македонизиране на българите, включително и на българите мохамедани. В края на 1946 г. според преброяване на населението в Пиринския край 160 862 души са записани македонци“. По конюнктурни съображения в края на 1956 г. в Благоевградски окръг отново 178 862 българи и българки са определени и обявени при  поредното преброяване като „македонци“ и „македонки“ (2). Юридическа предпоставка и обосновка за т.нар. македонско национално малцинство в страната ни е текстът за национални малцинства в България, намерил място в конституцията на държавата ни от 4 декември  1947г. В чл. 79 на тази Конституция е записано: Националните малцинства имат право да се учат на своя майчин език и да развиват националната си култура, като изучаването на българския език е задължително“ (3). В следващите десетилетия от   развитието на България започва постепенен  процес на преодоляване на националния нихилизъм в нейната вътрешна и външна политика. Естествена, закономерна и полезна последица от този обективно необходим за нашата държава позитивен процес е отпадането на термина национални  малцинства“ в Конституцията на НРБ от 16 май 1971 г. и в най-новата Конституция на Република България, гласувана от Великото Народно събрание на 12 юли 1991 г. (4).

Терминологичното определение малцинство/малцинства не би трябвало да се използва в научния текст, в учебната литература и в публичната реч и поради големите разлики в количествените характеристики на етническите общности в България. Турската етническа общност е огромно мнозинство спрямо други етнически групи, например арменците, евреите, гагаузите, татарите и др. Турците в някои региони и особено в някои райони на Югоизточна и Североизточна България са значително мнозинство и по отношение на българите (5).

Българската държавна политика към етническите общности и групи в двата исторически отрязъка от време — от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. и от 10 ноември 1989 до наши дни, се характеризира с преобладаващо толерантно отношение към тези общности и групи. Нещо повече. Необходимо е изрично да се отбележи, че във всички периоди от нашата нова история българската държава признава на най-високо конституционно равнище етническото и религиозното многообразие на своята територия, обозначавано по различен начин в нейните конституционни и правни уредби. Във всички български конституции от Освобождението до днес е гарантирано равенството на всички български граждани пред закона, независимо от тяхната етнокултурна идентичност и религиозна принадлежност. В дългия период от време, който обхваща втората половина на XX в. и особено началните десет години от XXI в., етническите общности и групи в България имат възможност да запазят и упражняват своите етнокултурни права, да изповядват своята религия, да говорят родния си език, да издават, разпространяват и четат свои вестници, списания и книги (6).

В определени по-кратки периоди от развитието на българската държава органи на нейния режим по време на Втората световна война оказват политически, икономически, административен и друг натиск върху българските евреи, цигани и турци. Авторитарно-тоталитарната власт в социалистическа България оказва подобен натиск върху българските турци през 1984-1989 г. чрез политиката за тяхното българизиране. Нарушаването на техните политически, етнокултурни и религиозни права, на човешките им права и свободи по принцип е предизвикано от аналогична ситуация или от тоталната дискриминация и асимилация на българските национални малцинства във всички съседни балкански държави. Дори и по време на т.нар. възродителен процес, когато българската държава прилага мащабна практика за насилствено деетнизиране на стотици хиляди турци, т.е. за лишаването им от етнокултурна индентичност, конституцията от 1971 г. гарантира на гражданите от небългарски произход“ право да изучават своя език и да изповядват своята религия“ (7).

Етнокултурните и етнорелигиозните права в България са гарантирани и от международноправни актове — Берлинския договор (1878 г.), Ньойския договор (1919 г.), Парижкия мирен договор (1947 г.), Всеобщата декларация за правата на човека (1948 г.), съблюдавана стриктно от българските власти след 1989 г., Рамковата конвенция за защита правата на националните малцинства (1994 г.), подписана от официални представители на Република България през 1997 г. и ратифицирана от българския парламент през 1999 г. (8).

Осъществявайки аналитично-обективен подход при оценката на държавната етнополитика в съвременна България, откриваме парадоксален факт. В края на 40-те и началото на 50-те години на XX в. българската държава осигурява не само културните, образователните, социал­нополитическите и трудовите права на хората от етническите общности и групи в страната, но им дава привилегии в някой духовни сфери. Тези привилегии се ползват в областта на образованието, културата, изкуството, периодичния печат с голямо предимство от български турци и цигани, които десетилетия наред живеят в невежество, мизерия, религиозна скованост и ретрограден битов консерватизъм като поданици на Царство България. Тяхната етническа интелигенция се формира с ускорени темпове в условията на социалистическа България.

Целенасоченият процес на създаване на турска и циганска интелигенция е стимулиран от българската държава в най-голяма степен през първите петнадесет години след 9 септември 1944 г. Тъкмо тогава се изгражда, утвърждава и развива етнокултурната идентичност на тези две най-големи етнически общности в съвременна България в контекста на тогавашната всеобхватна социална динамика. Етнокултурната идентичност придобива изключително голямо значение освен за българските турци и цигани и за останалите етнически групи в страната. Тя изпълва с традиционна специфика реалното съдържание на многообразния им живот, въпреки приведената в действие нова за нашето общество универсална комунистическа идеологическа парадигма. Следователно

етнокултурната идентичност

е друго ключово понятие, което изисква разкриване на неговата същност. Терминът идентичност“ произлиза от латинската дума identicus (identias) или identitfico (идентификация). Терминът се тълкува като процес на самоутвърждаване на личността със себе си, с друга личност или с конкретна етническа, езикова, религиозна, професионална, светогледна, политическа и пр. група. Идентичността означава еднаквост, единство на индивидуалното и групово-общностното самосъзнание, съзнание и поведение, чувство за самопринадлежност към човешка група или общност. Идентичността съдържа в себе си идеята за другост, различност. Самата идея за идентичност се съдържа и в понятието култура. Затова проблемът за идентичността заема важно място в културната и социалната антропология, в етнология­та, етноисторията, етносоциологията, етнопсихологията, етнополитологията и в други научни области. Културата като цялостно явление осигурява създаването и предаването на духовни ценности от едно поколение на друго, изпълнява функцията на възпроизводство на етническо и национално самосъзнание и на културна самоидентификация на поколенията. Обективните индикатори, белези, маркери на идентичността (етническа или национална) са: езикът, генетичният код, историческата памет, включително митовете, преданията, легендите, културата, изкуството, светогледът, обредността и нравите, традициите, стереотипите, духовното битие, които в своята съвкупност формират колективния дух (9).

Етнокултурната идентичност, типологизирана като личностно-индивидуална и групово-множествена в рамките на българската еднонационална държава има своето естествено допълнение в т. нар. интегрираща идентичност. За всеки човешки етносубект или за всяка колективна етногрупа или етнообщност, запазвайки своята етнокултурна идентичност, е възможно, необходимо и полезно да се интегрира в преобладаващото българско национално макрообщество и в неговата по-богата и престижна национална култура.

Щом избират и признават България за своя родина, етническите общности като цяло и отделните им представители би трябвало да формират у себе си интегрираща идентичност и да се стремят да се интегрират в българския социум, а при конкретни обстоятелства и в наднационалните европейски и други континентални структури. Тази интегрираща идентичност се отнася освен за етническите общности и за всеки член на обществото, тъй като изисква взаимно разбирателство, доверие, уважение, толерантно съжителство и взаимопомощ между хората с различна етнокултурна идентичност. Тя е двустранен процес. Участниците в него трябва взаимно да се признават и приемат, да възприемат като свои основните ценности на българската нация. Българската държава и общественост са длъжни да създадат условия и възможности за пълноценна професионална и социална реализация на всички български граждани независимо от тяхната етническа и религиозна принадлежност (10).

Формирането на интегриращата идентичност е сложен, динамичен и продължителен процес, който може и трябва да бъде стимулиран в семейството, чрез образователната система и средствата за масова информация, посредством дейността на всички държавни институции и неправителствените организации. Интегриращата идентичност в действие би спомогнала за преодоляване на наслоени в съзнанието на някои българи и на хора от етническите общности предразсъдъци,  наследени  от миналото  или породени от днешното им политическо, икономическо и социално битие. Формирането и осъществяването на интегриращата идентичност предполага и изисква преосмисляне на общото ни историческо минало, извеждайки на преден план не онова, което разделя и противопоставя българите и българските граждани от други етнически общности, а онова, което ги сближава, сродява и взаимно приобщава.

В интерес на все още преобладаващата българска национална общност и на етническите общности и групи в Република България е да се изработи и реализира научнообоснована държавна национална и етническа политика. Политика за разумна и мъдра интеграция на етническите общности в българското общество.

Тези общности са онтологическа даденост. Някои  от тях са свързани генетично и културно с българската етническа и национална територия и нямат друго битие освен съдбовното битие на българската нация. Почти всичко у хората от етническите общности и групи в България е свързано с нейното историческо минало, с настоящото й състояние като държава, с нейното развитие в бъдеще. Тяхното мислене и поведение, формите и проявите на историческото им съзнание, макар и в различна степен носят духа на българската история. В близкото и далечното българско минало има много свидетелства за съвместен живот между българи и арменци, българи и евреи, българи и руси, българи и турци с благородни прояви на взаимопомощ, добросъседство, дори сродяване чрез множество смесени бракове. Поради тези обективни дадености българските граждани от етническите общности и групи в нашата страна принадлежат към преобладаващата българска национална общност (11).

Интегриращата идентичност като необходим процес за българската нация невинаги става гладко и без колебание в мисловната нагласа, емоционалната сфера и практическите действия на хората от етническите общности и групи в България. Родени и живеещи в нашата обща родина, в своята съвкупност те са сравнително голяма етнокултурна общност с двойствена идентичност. Тяхното всекидневие в българското общество преминава в условията на двойни културни стандарти, различни традиции, специфични начини на живот, обичаи, навици и стереотипи, поддържани в собствената общност и в макрообществото на българите. Етническите общности, чийто културен модел е близък до българския, не преживяват с вътрешен драматизъм собствената си различност, а българите не ги възприе­мат като нежелана и чужда другост.

В рамките на съвременната българска национална макрообщност са интегрирани в достатъчна и полезна за нея степен етническите групи на арменците, евреите, гърците, руснаците, каракачаните, власите, гагаузите. Някои от тях, особено арменците и евреите, са изцяло вплетени в структурата на българската нация и имат голям принос в развитието на българския духовен живот — образование, наука, култура, изкуство. Вътрешната им обособеност, сплотеност и солидарност не заплашва националното единство, а в субективен личностно-индивидуален план са изцяло интегрирани в социално­политическата и културната система на България. Много от авторитетните представители на тези малки етнически групи са включени в държавния и интелектуалния елит на българската нация.

Относително голямата етническа общност на циганите е интегрирана изцяло в националната ни структура в условията на държавния социализъм. След политическата промяна на 10 ноември 1989 г. обаче поради икономически и социални причини те са в състояние на принудителна изолация от всички други големи и малки общности в страната с изключение на онези роми, които са талантливи поети, писатели или изпълнители на ромската и българската народна и естрадна музика.

В българския национален интеграционен процес са включени и българските турци, които са най-голямата етническа общност. Те са приобщени към социалистическа България като тяхна родина, нашата държава им дава освен права и привилегии, въпреки някои вътрешни колебания както в индивидуалното  и  груповото  им  съзнание, така  и  в тяхното отношение  към  българската национална общност. Тази държавна политика  на етнокултурно-интегрираща  идентичност спрямо турците  в  България  постепенно  се  променя  с  частично  ограничаване  на техните образователни и културни права, а през втората половина на 80-те години на XX век и с лишаването им от човешки права и свободи по време на т. нар. възродителен процес (12).

След  присъединяването на Република България към Европейския съюз през  2007 г. в българското духовно пространство възниква и се разширява нов вид интегрираща европейска идентичност. Бидейки   неотменна част от европейската икономическа, духовнокултурна и военнополитическа общност, България трябва да се развива като самостоятелна нация със своя собствена национална и етническа култура, с изключително богат български език и със запазени  и  обогатени традиционни ценности.

Интегрирането на част от  националната и етническата интелигенция на България и на други нейни граждани като обикновени трудови хора в наднационалните структури не би трябвало да ги лишава от национална и етническа идентичност, а да се възприема като предизвикателство към отстояването и развитието на тяхната идентичност в бъдещето. С нашето досегашно евроопиянение вече оставаме с все по-малко българско население, но не бива да се лишаваме от национално просветление. Нацията с нейната държава и включените в тази държава етноси, а някъде дори и регионите в Европа и във всеки друг континент, ще продължава да бъде матрица и фактор за етничност, уникалност и единение и през XXI в.

Нашата нова европейска идентичност следва да бъде политическа, а културата и изкуството ни да запазят своята национална същност. В перспектива е необходимо чрез Европейския съюз всички неповторими национални и етнически духовни ценности да бъдат защитени политически и законово на европейско равнище, а европейската политика в духовните сфери на културата и изкуството да бъде релевантна на националната специфика (13).

Национално-духовната идентичност на българския народ и културната идентичност на всички етнически общности  и групи в  съв­ременна България се формират, запазват и утвърждават като две различни идентичности от интелигенцията. Тъкмо тази обществено-професионална категория със своята образователна, научна, литературна и художественотворческа дейност създава и развива както българската национална култура и изкуство, така и етнокултурата и етноизкуството на споменатите общности в нашата държава. Етническата интелигенция чрез своите най-способни и талантливи представители осъществява двойствена функция. Тя допринася в максимална степен за създаване на етнокултурното духовно богатство и дава своя принос в развитието на общобългарския национален културен процес.

В статията е проследена накратко творческата дейност на интелигенцията на две малки етнически групи с голям принос в нацио­налната култура и изкуство на съвременна България — групата на арменците и на евреите. Приложеният селективен подход има своето основание в сходната историческа съдба на българите, армен­ците и евреите в тяхното далечно и близко минало.

Арменците в България

Българският и арменският народ са подлагани на геноцид от османските нашественици, завоеватели и поробители. Тези два християнски народа, жертва на османските жестокости, търсят спасение в чужди земи, извън пределите на Османската империя. Към приютените в освободена България десетки хиляди арменски бежанци нашият народ проявява чувства на състрадание, симпатия и солидарност, които намират поетичен израз в стихотворението на П. К. Яворов „Арменци“. Между българите и арменците в България винаги е имало отношения на взаимно толерантно съжителство и прояви на взаимопомощ. Армен­ците са изключително лоялни към българската държава. Интегрирани в българската нация, те са верни на своята историческа, културна, религиозна, родова и ритуална идентичност. С постоянна привързаност към нея, арменците в България я съхраняват и модернизират в нашето съвремие, като я предават от поколение на поколение. Заедно с това у тях няма желание за отделяне от българската нация. Искреният им стремеж към интегриране в по-голямата в сравнение с тях многообразна национална общност на българите буди възхищение (14).

Арменците у нас  възприемат България като своя родина, без да губят съзнание и отговорност за съдбата на отечеството си. Тяхната арменска етническа идентичност е в хармонично съчетание с   българската им гражданска идентичност. Тази двупластова идентичност се проявява в дейността на техните собствени институции, организации, училища, читалища и в много активното реално участие на арменската творческа интелигенция в българската култура, литература, наука, в националното ни изкуство.

През 1973 г. само в София живеят 127 арменци с висше образование, а през следващите десетилетия този брой се удвоява. Българските арменци се итегрират съвсем непринудено в националната културна макросреда, но запазват и своята етнокултурна идентичност. През втората половина на XX в. и в началото на XXI в. мнозина талантливи български арменци се изявяват у нас и в чужбина по оперни театрални сцени, концертни подиуми, изложбени и спортни зали. Сред тях се открояват имената на оперните певци Соня Хамерник, Мари Крикорян — сопрано в Софийската опера, Мари Папазян, Наталия Афеян, Силва Даниелян, Алис Боварян, на естрадната певица Стефка Оникян и др.; на певците Зармайр Нъшанян, Ахарон Анмахян; на пианистите доц. Джулия Ганева и Анаит Акопян, на Сета Болтаян — виолончелист; на композиторите Саркис Болтаян, Арам Берберян-Датев, Хайгашод Агасян, Вили Казасян, на диригентите Бедрос Папазян, доц. Киркор Киркоров, доц. Киркор Четинян и др.; на режисьорите проф. Крикор Азарян, проф. Хачо Бояджиев, Бохос Афеян, на художниците Александър Хачадурян, Аведис Асланян, Воскан Атамян, Хени Агопян, Хилда Харитонова (Харугюнан), Диран Саркисян и др.; на художника-фотограф Торос Хорисян, на журналистите Кеворк Кеворкян, Степан Ерамян и Торком Гарабедов, на писателите Севда Севан и Агоп Мелконян, на поетите Киркор Папазян, Карекин Мануелян, Соня Хай, на телевизионната говорителка Анахид Тавитян — Тачева, на световноизвестния илюзионист Антраниг Арабаджиян – Астор, на двукратния олимпийски шампион щангиста Нораир Нурикян, удостоен с Указ на Държавния съвет на НРБ със званието „Герой на социалистическия труд“, на Армен Назарян — олимпийски шампион по класическа борба, на Пюзант Касабян — световен шампион по бадминтон, на Юлия Берберян—Малеева и нейните дъщери Мануела, Катерина и Магдалена, които са явление в световния тенис (15).

Повече арменци участват в различните форми на художествената самодейност. Това са колективните форми на изяви в музикалното, хоровото, танцовото и театралното изкуство. Чрез своите културно-просветни организации, например „Ереван“ и др. те създават мандолинни оркестри, хорове, естрадни и танцови състави в София, Пловдив, Варна, Шумен, Русе, Хасково. Самодейните колективи участват в организираните от държавните органи регионални и национални прегледи на художествените състави, конкурси, турнета. С лауреатско звание е удостояван Шуменският арменски ансамбъл за песни и танци, софийският хор „Ереван“ (днес „Киркор Киркоров“), русенският хор „Гомидас“, театралният състав „К. Сундукян“ в София. Със своите блестящи индивидуални и колективни изяви художествено-творческата интелигенция на арменците в България поддържа тяхното самосъзнание и етнокултурната им идентичност. Сродяването на талантливите арменци в България — певци, композитори, диригенти, артисти, режисьори, писатели, поети, журналисти, с българската национална култура и изкуство им отрежда заслужено място в цялостното духовнокултурно развитие на тяхната майка родина България (16).

Евреите в България

Съдбата на българите и евреите е сходна, макар и в различно историческо време. Българите са принудени да понасят няколко века османски държавен гнет, да изгубят стотици хиляди свои ислямизирани сънародници, да напускат отечеството си и да търсят спасение в Русия и в други държави, да оказват съпротива на османската власт и да дават много човешки жертви. Спрямо евреите също е приложен геноцид в големи мащаби в хитлеристка Германия и във всички окупирани или съюзени с нея държави по време на Втората световна война.

Евреите в Западна Тракия, Вардарска Македония и в Пирот от т. нар. новоприсъединени към Царство България земи с постановление на българското прогерманско правителство са лишени от българско поданство, депортирани и избити в нацистките концлагери на смъртта. Техният брой възлиза на 11 343 души. Евреите в старите предели на България са дискриминирани, унижавани и напълно обезправени от официалната българска власт по силата на Закона за защита на държавата (ЗЗД). Българската демократична общественост ги спасява от физическо унищожение. Мнозинството от българския народ и неговата православна църква се обявяват в защита на българските евреи и ги спасяват от геноцид. В знак на признателност към своите спасители евреите в България запазват етнокултурната си идентичност в максимална степен, но показват и доказват интегрираща идентичност по отношение на българската нация и държава.

В духовнокултурния живот на съвременна България могат да се открият имената на творци с еврейска етническа принадлежност, немалко етнически евреи обаче като творчески личности се подписват с български по форма псевдоними или пък официално приемат български имена (Валери Петров, Драгомир Асенов, единият от Братя Мормареви, Виктор Самуилов) други предпочитат да се идентифицират като българи.

Българските евреи излъчват от своята среда много талантливи изследователи и преподаватели, които допринасят за развитието на почти всички отрасли на научното познание и на висшето образование в България. Един от тях е академик Николай Кауфман, вдъхновен изследовател и пазител на българското музикално изкуство. През 1952 г. той се дипломира в Държавната музикална академия едновременно в два факултета — Учителския (днешният Теоретичен) факултет и в Практическия (сегашният Инструментален) факултет. Наскоро след завършване на висшето си образование постъпва в Института за музика към БАН в секция „Музикален фолклор“. Като млад изследовател насочва научния си интерес към напълно непроучена тема за музикалния фолклор на конфесионалната общност на българите мохамедани. Освен изследването на регионалните особености на българския музикален фолклор Н. Кауфман дефинира музикалните белези на основните жанрове на българския песенен фолклор. Той проучва за първи път българското народно многогласие, българската и чувашката народна музика. Впечатлява неговата композиторска дейност — над 2000 хорови песни, 6 тома клавирни пиеси, квартети, квинтети, музика за солови инструменти, музика за големи музикално-танцови постановки и много други музикални творби. За целокупното му научно и музикално творчество с Указ на Държавния съвет на Народна република България е удостоен със званието „Заслужил деятел на изкуството“.

Много силно е еврейското участие в българската национална култура и по-специално в литературата и киното. Възхитително е морално-нравственото и естетическото въздействие на техни творби върху българската общественост. На българския литературен небосклон остава завинаги сиянието на брилянтните стихове на Дора Габе и Валери Петров. Енциклопедичната личност на В. Петров впечатлява с волята му да се опази от светската суета, от античовешката алчност, грубост и меркантилност. Тихият мъдрец е отдаден изцяло на словото, на социалната чувствителност и гражданската позиция. Неговата младост е посветена на антихитлеристката съпротива в Царство България и на надеждата да възтържествува въжделеният свят на правдата и свободата. Оставайки верен на тези идеали, през 1971 г. е изключен от БКП заради несъгласието му да заклейми съветския писател дисидент Александър Солженицин. Партийната санкция отстъпва пред мощния интелект и многостранния талант на В. Петров като поет, писател, сатирик, драматург, сценарист и преводач. Тъкмо затова творческият му път е белязан с много високи отличия и награди. През 2003 г. той е удостоен и с най-високото научно звание на БАН — академик (17).

На литературното поприще с големи постижения се изявяват в различни жанрове няколко поколения български автори евреи: Арманд Барух, Хаим Бенадов, удостоен със званието „Народен деятел на изкуството и културата“, Алберт Декало, Драгомир Асенов (Жак Меламед), Анжел Вагенщайн, Мориц Йомтов, Давид Овадия, Салис Таджер, Виктор Самуилов, Алберт Бембасат, Максим Наимович, Мони Папо, Еди Арцети, Хаим Оливер, Леа Коен, Яко Молхов и др. Блестящи представители на българската култура са театралните режисьори и автори на мемоарни книги Леон Даниел и Гриша Островски. На театралните сцени великолепни професионални изяви имат: Моис Бениеш, Йосиф Розанов, Лео Конфорти, Веска Калчева и др. В Музикалния театър Битуш Давидов като оперетен певец партнира на очарователните оперетни актриси Мими Балканска, Тинка Краева и др. (18).

В съвременното българско изобразително изкуство също има върхови постижения като резултат от творческите усилия на художниците евреи. Родени в България и останали в своята родина, талантливи представители на няколко поколения евреи десетилетия наред обогатяват нашето изобразително изкуство в различни области — скулптура, графика, живопис, монументално и декоративно-приложно изкуство, сценография, книжна графика, илюстрация и пр. С индивидуален творчески стил се изявяват художниците: Йоан Левиев, носител на званието „Заслужил художник“, Сузи Аронова, Андрей Даниел, Марко Бехар, Греди Асса, Ада Митрани, Ивайло Мирчев, Жана Бехар и др. Художниците евреи са предимно градски художници. Поради това в обсега на техния творчески кръгозор са градският човек, градската среда и атмосфера. Професионалната художествена критика с основание изтъква, че творбите на българските художници евреи показват специфичната чувствителност на тяхната етническа общност. Повече от тези художници отразяват в изкуството си своята еврейска самоличност. Съхранявайки самобитното в индивидуален и етнокултурен план, те са органична част от богатата и пъстра мозайка на съвременната българска култура (19).

Българските турци

В България вековно присъствие имат и две големи етнически общности — на турците и циганите. Тяхната интелигенция е формирана предимно през втората половина на XX в. в условията на социализма.   Тя създава свои етнокултурни ценности, но допринася за обогатяването и развитието на българския национален духовнокултурен живот. Българите и турците в България са две човешки общности в Югоизточна Европа с различна и променяща се историческа съдба в тяхното предишно вековно и съвременно развитие. От края на XIV в. до Освобождението те живеят заедно в Османската империя, но българите са нейни неравноправни поданици. В сравнение с османските турци българите се обособяват като народност още в ранното средновековие, а се формират като нация през периода на българското културно възраждане в пределите на тази империя. След възстановяване на Третата българска държава през 1878 г. българите и турците в България според всички нейни досегашни конституции са равноправни граждани.

Процесът на формиране на културната идентичност на турците в съвременна България и на тяхното интегриране в цялостния националнокултурен живот на българското общество е в постоянна зависимост от няколко благоприятни и полезни за тях условия и обстоятелства. Преди всичко от политическата мъдрост и желанието на официалните български власти на централно и местно ниво да ги приобщават към България като тяхна родина.

Държавната политика спрямо турското население в социалистическа България допринася за неговата трайна привързаност към България с действително подобряване на качеството на живота му, с възможности за трудова и професионална реализация, със запазване на неговата етническа идентичност чрез българската образователна и културна система, с гарантиране на конституционните му права, демократични свободи и равенство пред закона. Географското положение на България като държава, съседка на Република Турция, изисква от българските правителства да осъществяват през втората половина на XX в. такава държавна национална и регионална политика, която да осигури на българските турци икономически, образователен, социален и културен просперитет. Това е още едно изключително важно обстоятелство, с което трябва да е съобразена вътрешната и външната политика на българската държава спрямо българските турци в миналото, днес и в бъдеще.

За разлика от арменската и еврейската интелигенция в съвременна България турската интелигенция не участва активно и равностойно в развитието на общобългарския духовнокултурен процес. Причините за действителното изоставане на турското население в създаване на собствена етнокултура и на национални културни ценности са от различно естество. От Освобождението на българите през 1878 г. до средата на 40-те години на XX в. в условията на българския капитализъм турското мюсюлманско население в своето мнозинство е неграмотно. В края на 1920 г. 91,3% от турците в България са неграмотни. Сред българите също има неграмотни хора. Българската държава не полага грижи за извеждане на турското население от това състояние на масова неграмотност, бедност и изостаналост. Тя не го включва в започналия начален процес на модернизация на българското общество, а го оставя в ретроградния консерватизъм на автономната религиозна общност на ислямското духовенство. Преобладава турската религиозна интелигенция. Светската турска интелигенция е малобройна. Поради това за продължителен период от време турското население в България запазва своята етнорелигиозна идентичност.

Етнокултурната му идентичност става реалност с осъществяване на демократичните промени в първите няколко години след 9 септември 1944 г. и в условията на държавния социализъм. За няколко десетилетия чрез държавната политика в образованието, социално-икономическата сфера, културата и изкуството е ликвидирана неграмотността сред турското население и е създадена турска светска интелигенция. Тъкмо тази интелигенция е най-важният субективен фактор, който формира, укрепва и стабилизира етнокултурната идентичност на турците в България до началото на т. нар. възродителен процес в края на 1984 г. (20).

Държавната политика в социалистическа България за създаване на турска интелигенция с висше образование е съпроводена с паралелна политика на официален държавен атеизъм, с който се ограничават религиозните права на българските турци. По-полезна обаче за турското население и от жизнен интерес е българската политика за формиране на собствената му интелигенция с висше образование. Защото тази интелигенция и особено хуманитарната (учителска, научна, художественотворческа) има най-голям принос в запазване на езиковата и етнокултурната идентичност на турците в България.

Преодоляването на неграмотността сред турското население в първите години след Втората световна война се осъществява с финансовото подпомагане на частните турски училища от българската държава, с подготовка на учители турци и особено с превръщането на всички частни училища в Народна република България в държавни през 1948 г. Обучението в тях се води на майчин и на български език. Ако през учебната 1943-1944 г. извън училищното образование остават близо 75 на сто от турските деца на възраст от 7 до 14 години, в началото на учебната 1947-1948 г. от подлежащите на задължително обучение турски деца 80,3 на сто се учат в начални и основни училища. Увеличава се броят на турските прогимназии, появяват се първите турски средни училища и турски педагогически училища за подготовка на турска учителска интелигенция.

В началото на 1947 г. Министерският съвет утвърждава Постановление № 958, с което се разрешава приемане на определен брой студенти турци в българските висши училища без конкурсни изпити. Те се подготвят за учители и за други специалисти с висше образование, за да повишават образованието и културата на турското население. На всички приети студенти турци без конкурсен изпит в Софийския университет и в други висши училища или в учителските институти в Шумен, Бургас и Пловдив са отпуснати държавни стипендии. Те са настанени почти безплатно в държавни общежития с осигурено хранене на минимални цени в студентски столове.

Тази система на привилегии продължава за млади турци и туркини и в следващите години. През учебната 1952-1953г. в Софийския университет, в Медицинската и в Селскостопанската академия учат 400 студенти турци. Други 367 души български граждани с турско самосъзнание са изпратени да следват на издръжка от българската държава в университети в Съветския съюз. От тях на 30 млади турци от България е дадена възможност да придобият висше образование в съветската република Азербайджан.

Българската държава създава нова материална база на образователната система не само в регионите с турско население с откриване на нови училища и специални педагогически училища в Кърджали, Разград, а и в София. За практикуващите учители се провеждат педагогически курсове и семинари за повишаване на професионалната им квалификация. В резултат на тази държавна политика през втората половина на 50-те години на XX в. образователното дело сред турското население в България има безспорни успехи — 279 255 турски деца завършват начално образование, 39 108 — основно, 3378 — средно, и 405 — висше образование. Този динамичен процес на формиране на турска етническа интелигенция в социалистическа България продължава и през следващите десетилетия. За четири десетилетия е ликвидирана неграмотността сред българските турци.

Турските правителства би трябвало да бъдат признателни на българската социалистическа държава, която поради изселванията на турци от България в Република Турция й предоставя човешки капитал и интелигенция с различен професионален профил. Повече от 25 000 български турци, завършили висше и полувисше образование в Народна република България, вече десетилетия наред работят като висококвалифицирани специалисти в много сектори на турската икономика, здравеопазване, образование, култура, изкуството и спорта. За този специфичен подарък на турската държава от България са вложени български финансови средства и интелектуални инвестиции (21).

По-подробното представяне на процеса на създаване на турската етническа интелигенция в съвременна България, особено през 50-те и 60-те години на XX в., с фактологичен текст доказва още по-убедително реалната политика на българската държава тъкмо с образователната, научната и културната дейност на тази интелигенция да се формира, запази и утвърди етнокултурната идентичност на турското население в общата ни родина. Въпреки наложената тогава обща идеологизация на всички духовни сфери, тази нова интелигенция генерира нови духовни ценности, с които се обогатява етнокултурата на турците в България. Поради споменатото толериране на образователното и културното развитие на българските турци голяма част от турските поети и писатели са „двуезични“ в своето творчество. Издаването на техните книги на турски и български език не обрича турската етнолитература в България на самоизолация в рамките на турската етническа общност, а я превръща в значим факт и явление в българския национален литературен и културен процес (22).

През 50-те и 60-те години на XX в. са публикувани над 100 книги на автори български турци. След 1964 г. издателство „Народна младеж“ отпечатва общо 22 стихосбирки, 24 прозаични произведения, а до края на 1969 г. още 8 стихосбирки, разкази, романи, пътеписи. Много поетични и литературни произведения са поместени във в. „Йени Ъшък (Нова светлина) и сп. „Йени Хаят“ (Нов живот), в. „Народна младеж“. Сред няколко поколения турски поети в България се открояват имената на Алиосман Айранток, Мехмед Перин, Нури Адалъ, Хасан Карахюсейнов, превел на турски език том със стихове на Пеньо Пенев и удостоен със званието „Заслужил деятел на културата“, Мевкюре Моллова, Реджеп Кюпчу с преведени негови стихове на няколко европейски езика, Исмаил Чавушев, Наджи Ферхадов, Осман Азизов, Турхан Расиев, Ишак Рашидов, Надийе Ахмедова, Лямия Варналъ, Неджимийе Ибрахимова и др. Други български турци с творческо дарование развиват жанра на разказа и романа: Енвер Ибрахимов, Риза Молла, Сюлейман Гавазов, Салих Бакладжъ, Юсуф Керим, Кязим Мемиш, Сабри Тата, Мухарем Тахсим, Мехмед Бекир, Хюсмен Исмаилов, Неджим Карабаджак, Алиш Сайт, Зелиха Сеит и др.

През периода 1961-1989 г. са издадени повече от 20 самостоятелни книги в областта на белетристиката. През 1960 и 1964 г. са публикувани две антологии за литературата на българските турци в периода 9 септември 1944 – 1964 г., съставител и редактор на които е Ибрахим Татарлъ. През 1996 г. е съставена още една антология на турската поезия в България през последните три десетилетия на XX в. от Хашим Акиф — преподавател в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Такива антологии на турската литература в България излизат на турски език в Истанбул през 1987, 1988, 1989 и 1999 г. и в Анкара през 1997 г., отпечатани в престижни издателства. Мнозинството от представителите на творческата интелигенция на турското население в България има възможност да чете и се учи от най-големите шедьоври на българската и световната художествена литература, някои от които са преведени по онова време и на турски език от издателство „Народна просвета“(23).

За формиране на етнокултурната идентичност на турците в социалистическа България допринася в немалка степен и тяхното оригинално театрално и музикално етноизкуство. В началото на 1952 г. са създадени турски държавни естрадни театри в Шумен, Русе и Хасково, а през 1953 г. — в Разград и Кърджали. За подготовката на професионални артисти и на ръководители на фолклорни състави през учебната 1957-1958 г. във ВИТИЗ е открито двегодишно турско студио, ръководено от талантливия български артист и учен Владимир Трендафилов. Освен естрадното и театралното изкуство се развиват драматургията, хореографията, музиката.

Професионално се изявяват талантливи изпълнители като Кадрие Лятифова, Ахмед Джумалъ, Осман Азис, Ахмед Юсуфов, а по-късно Мустафа Чаушев, Йълдъз Ибрахимова, Юксел Ахмедов, Орхан Мурад и др. В подем е и художествената самодейност. През 1954 г. в селищата с турско население се изявяват 237 театрални, хорови и танцови състава с общо 3746 участници, т.е. художествената самодейност придобива масов характер. На провежданите национални, окръжни и околийски прегледи на художествената самодейност много от тези турски състави заемат първи места и получават награди (24).

През 50-те години на XX в. и в следващите десетилетия киноизкуството става достъпно и за турското население. Българската кинематография създава късометражни филми за живота на турците в България. Произведени са седмични кинопрегледи, които са озвучени на турски език и със стационарни киноапарати се прожектират на градското турско население, а с подвижни кина се показват на турците и в селата. Дотогава турското население в селата е лишено от възможността да гледа филми на български и турски език (25).

Специално внимание и висока оценка заслужават български турци, които допринасят за прославата на България като спортна нация на международното състезателно поле. Един от тях е Наим Сюлейманов с побългареното име по време на възродителния процес Наум Шаламанов, щангист, трениран в българския национален отбор по вдигане на тежести от Иван Абаджиев. Двукратен световен шампион е за България от Сьодертале’85 и София’86, носител е на Световната купа за 1984 и 1985 г. През 1986 г. емигрира в Република Турция. В спортната си кариера в България и Турция постига 46 подобрения на световни рекорди и заслужено получава три олимпийски и седем световни титли. Английското списание „Тайм“ го нарича Джобния Херкулес. На въпроса коя от двете държави — Турция или България, възприема повече като своя родина, Наим Сюлейманоглу отговаря: Аз съм роден в България. Обичам я, но съм турчин. Обичам и българските си приятели и все още поддържам връзка с тях. Ако не беше възродителният процес, нямаше да избягам в Турция“ (26).

Възхвала заслужава още един български турчин от Лудогорието — Лютви Ахмедов. На световното първенство по борба свободен стил в Техеран през 1959 г. той побеждава дотогавашния олимпийски и световен шампион Хамид Каплан от Република Турция. Лютви Ахмедов отнема световната корона на Хамид Каплан и заслужено заема най-високото стъпало на почетната стълбичка, за да получи златен медал. Българският трибагреник бавно се издига, но прозвучават първите акорди на някогашния химн на Царство България. Като признателен син на своето отечество и истински патриот, той размахва ръце и скача от стълбичката в знак на протест, настъпва суматоха. Шахът на Иран с недоумение пита какво се случва. Лютви Ахмедов обяснява: Това не е нашият химн! И ако не засвирят каквото трябва, ще захвърля златния медал“. През 60-те години на XX в. Лютви Ахмедов още няколко пъти е на световния тепих със сребърен медал от олимпийски игри — Токио’64, с три сребърни медала на световни първенства в Толедо’62, София’63 и Манчестър’65, печели златен медал на европейски първенства в Манчестър’65 и сребърен в Карлсруе’66 (27).

През периода 1960 – 1990 г. и други български турци стават носители на златни, сребърни и бронзови медали. Като състезатели по борба — свободен и класически стил, на олимпийски игри, световни и европейски първенства участват Хасан Исаев, Исмаил Абилов, Рахмат Сукра, Левент Низамов, Осман Дуралиев, Исмаил Юсеинов, Али Ахмедов, Нередин Селимов, Ефраим Камберов, Кемал Мустафов, Шукри Ахмедов, Мехмед Селманов, Саид Мустафов, Муртаза Муртазов, Туран Аладжиков, Али Алиев, Рамадан Ахмедов, Хюсни Хюсниев, Адем Хасанов и Бехчет Селимов.

Твърде впечатляваща е спортната кариера на Осман Дуралиев. От 1967 до 1972 г., когато прекратява състезателната си дейност, печели 10 сребърни отличия от най-престижните международни състезания в най-тежката категория на свободната борба. Има два сребърни медала от олимпиадите в Мексико през 1968 г. и Мюнхен през 1972 г. и става популярен с името Сребърния Осман. От началото на 60-те до края на 90-те години на XX в. борците завоюват за Народна република България общо 20 златни, 27 сребърни и 20 бронзови медала. С безспорните си високи постижения българските борци  турци извеждат България на лидерска позиция в този вид спорт и утвърждават нейното име и авторитет сред световната спортна общественост (28).

През социалистическия период от развитието на България сред турската художественотворческа интелигенция се изявяват талантливи личности в областта на поезията, литературата, изкуството, музиката, спорта. Развиват се почти всички литературни жанрове — поезия, проза, сатира, драматургия. Създадена е солидна основа както за съхраняване на етнокултурната идентичност на турците в България, така и за разнообразяване и обогатяване на българската националнокултурна панорама (29).

Българската държавна етнополитика спрямо турците в България почти до смяната на имената им по време на т. нар. възродителен процес е политиката на променящата се и постепенно затихваща лоялност към тях в духовната сфера — образование, култура, изкуство. Внезапната радикална промяна започва от края на декември 1984 г. до края на март 1985 г. с тяхното преименуване, което предизвиква в началото мълчаливото им недоволство, а по-късно в някои райони открита индивидуална и групова съпротива. Това противодействие има напълно приемливо логично обяснение, което се разбира от само себе си. Името на всеки човек — българин, турчин, арменец, евреин, циганин и т.н., е нещо много съкровено. То е неговата биография. Името е вторият дар, който родителите дават на децата си, след като им даряват живот. Лишен от собственото си име, човек губи идентичността си. Със своето име мюсюлманинът се представя след смъртта пред Аллах. Затова смяната на името разрушава тотално неговия жизнен и духовен свят. Всеки народ, всяка етническа общност или група има унаследена от векове именна система, именни семейни и родови традиции. Ако една човешка общност е лишена от традиционната й именна система, тя загубва своята етническа идентичност (30).

Посегателствата върху името, родния език, религиозните чувства, ритуали и практики, по думите на професор Георги Фотев, са едно от най-противоестествените действия срещу човека и човешката общност (31). Според френската социоложка проф. Доминик Шнапер етническите общности и групи запазват съзнанието за своята етноспецифика във всички нейни аспекти и нюанси. Поради това те имат правото да искат от държавата да се признава и зачита индивидуалното и колективното им достойнство като висша човешка ценност. Между XV и XIX в. кралете в Европа анексират територии с други етноси и ги „францизират“, „англицизират“ или „испанизират“ въпреки съпротивата на чуждите етноси. В пределите на Османската империя чуждите завоеватели и владетели на българските земи османизират, ислямизират много българи, но тогава все още не е провъзгласено правото на самоопределение на народите и етническите общности, на свободата и достойнството на човека (32).

С основание чл.-кор. професор Стоян Михайлов определя „възродителния процес“, който всъщност е отродителен, като ирационално, неадекватно и авантюристично действие на живковизма. През август 1989 г. Тодор Живков сам си задава въпроса: Нима през 1984 г. сме предприели авантюра?“ (33).

Твърде закъсняло прозрение. Истината е, че е прекъснато приобщаването на турците към българската държава и нация и те възприе­мат за своя родина Република Турция. Отрицателна и изключително вредна последица от възродителния процес е появата на нелегалната етническа организация „Турско национално освободително движение“, което след 10 ноември 1989 г. става легална етнополитическа и етнорелигиозна партия — Движение за права и свободи.

Според чл. 11, ал. 4 от Конституцията на Република България е забранено създаването на политически партии на етническа, расова и верска основа у нас. Въпреки забраната ДПС е образувано като антиконституционна партия с подкрепата на представителите на СДС в Конституционния съд. Със своята дейност ДПС осъществява етнократично управление в регионите с преобладаващо турско и друго мюсюлманско население. Това недемократично авторитарно регионално управление влияе отрицателно и   дестабилизиращо върху интегритета на българската  нация и на съвременното българско общество. Ромите също имат повод, но и основание да регистрират своя етническа партия, щом българските турци вече имат такава. Етническите общности и групи в българския социум имат свое политическо представителство в централните и местните органи на властта и управлението както в Царство България, така и в Народна република България (34).

Идеята да бъде създадена хомогенна българска социалистическа нация се проваля безвъзвратно. Постигнатото с насилие национално единство е нетрайно и опасно, защото предизвиква неизбежно етническо напрежение, етническа конфликтност, а в някои случаи и етническа война.

По време на възродителния процес са убити 7 турци  и 8 българи при взривяване на вагон за майки с деца при терористичен акт на български турци. Лидерите на ДПС заявяват публично, че в социалистическа България и преди възродителния процес е извършван геноцид над турското население. Как при т.нар. геноцид Ибрахим Татарлъ става професор, а Ахмед Доган е научен сътрудник във Философския институт към БАН, Юнал Лютви от 1972 до 1983 г. е началник отдел на културни връзки с балканските държави и държавите от Азия и Африка в Комитета за култура, а от 1983 до 1990 г. е зам.-главен редактор на сп. „Библиотекар“ в Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“? Нима е възможно при геноцид над турското население в социалистическа България хиляди турци да придобиват висше образование, а мнозина да са приети за студенти без конкурсен изпит, т.е. с привилегия (35)?

Циганите в България

От Освобождението до 9 септември 1944 г. циганите почти не представляват интерес както за българската държавна политика, така и за българската наука. Не се полагат грижи за тяхната трудова заетост, за образованието и възпитанието им. Над 90% от циганското население е неграмотно. Главно поради тази причина нямат собствена интелигенция. Едва в социалистическа България циганите имат възможност да получат образование, да повишават социалната и професионалната си култура, да формират собствена етническа интелигенция, която да сътворява етнокултурни духовни ценности и да създава у тях самочувствие на равноправни и пълноценни граждани на Народна република България.

Политиката на българската държава спрямо циганите като нейни граждани след 9 септември 1944 г. е сложна и противоречива. Най-същественото в тази политика до 1959 г. е възприемането на циганите като равноправна и самобитна етническа общност в състава на българската нация. През следващите тридесет години преобладава политиката на обществена интеграция на циганите в процеса на социалистическата модернизация на икономиката, социалната структура и духовната сфера. Този обективно необходим позитивен процес е съпроводен и с елементи на тяхната деетнизация в официалната българска политика.

В двадесетгодишния период след 1989 г. циганите в Република България живеят в условията на преобладаваща индустриална и аграрна демодернизация, на материална и социална мизерия, на застрашително изоставане в образованието и културата, на прекомерна етнизация, която поражда неизбежно вътрешногрупова етнодезинтеграция (36).

Най-важната предпоставка за етнокултурната идентичност на българските цигани е формирането на собствена интелигенция. В Царство България неграмотността сред циганското население е повсеместна. Държавната политика за ограмотяване започва в първите години след Втората световна война и продължава с откриване на нови училища за циганските деца. Т. нар. цигански училища са такива по название и по етнически състав на учениците в тях. Те са част от общата национална образователна система. За разлика от „турските“ училища, в които до 1959 г. обучението е на турски език, на учениците циганчета се преподава на български език и се прилага реалистичен диференциран подход според техните възможности в учебно-възпитателния процес. До началото на 90-те години на XX в. те се учат в училища интернати и пансиони, в социално-педагогически училища със смесен етнически състав, в училища със засилено трудово обучение, в професионални технически училища и средни политехнически училища. Общият брой на циганските деца в България през 70-те години на XX в. е 74 200. В различните форми на специално обучение с трудово-професионален профил са обхванати не повече от една четвърт, т.е. около 18 000 ученици (37).

Най-способните от тях са приемани в системата на българското висше образование с конкурсен изпит на общо основание, но техният брой е малък. Висшето ръководство на партията-държава решава в тесен кръг всяка година да бъдат записвани в български висши и полувисши учебни заведения по 15-20 млади цигани, представили се успешно на кандидатстудентските изпити, но незаписани като студенти по установения ред. Тази система на привилегировано влизане със средно образование започва от края на 1959 г. и продължава до приключване на учебната 1979-1980 г. От циганската етническа общност са приемани по списък студенти в различни специалности в Софийския университет, Държавната консерватория, Националната художествена академия, висшите педагогически, медицински, технически и икономически институти, висшите военни училища, в Държавния библиотекарски институт, в полувисши педагогически и медицински институти. Българската държава им осигурява стипендии и настаняване в студентски общежития.

Не подлежи на съмнение безспорната научно-историческа истина: циганската интелигенция в съвременна България е създадена през втората половина на XX в. В условията на държавния социализъм тази интелигенция допринася за издигане на образователното и културното ниво на циганската етническа общност, за развитие на ромската етнокултура и на българската национална култура. Заслужава внимание още един положителен факт. В проучване за образователния ценз на ромите в Европа е изтъкнато, че в началното развитие на Република България тя е с най-висок процент висшисти сред ромите. Следователно в социалистическа България се осъществява реален процес на формиране на циганска интелигенция, нещо немислимо и неосъществимо в западноевропейските държави (38).

Циганската интелигенция в съвременна България не впечатлява с броя си — около 2000 души. Сред тях обаче има личности, които са гордост не само за ромската етническа общност. Немалко музиканти, певци, инструменталисти и танцьори от средите на българските цигани участват активно в творчески прояви на световноизвестни български художествени ансамбли, фолклорни групи, инструментални състави. Първите записи от песенното творчество на Гюргя Пинджурова са правени през 30-те години на XX в. в Лондон в съпровод на даровития български циганин кларнетист Рамадан Лолов. Друг талантлив циганин, незабравимият Константин Гугов, облечен в българска национална носия, изпълнява не цигански, а български песни от Македония. С възхищение слушаме великолепното изпълнение на българска народна музика на акордеонистите Борис Карлов, Ибро Лолов, Стефан Демирев, Трайчо Синапов, на гъдуларя Георги Иванов, на най-добрия цимбалист в Европа Анжело Маликов, на световноизвестния кларнетист Иво Папазов, награден с орден „Св. св. Кирил и Методий“, на цигуларя Венци Такев и братята му.

В различни региони на България не е заглъхнала и няма да заглъхне славата на прочутите цигански музикални фамилии Айвазови, Бареви, Будакови, Гюрови, Кадриеви, Каролеви, Караколеви, Малакови, Маликови, Мудови, Нешеви, Парушеви и др. Ромският диригент Сашо Михайлов е „Заслужил деятел на културата“ с 3000 концерта в страната и чужбина. Иван Хаджикостов тръгва като самодеец от читалищен хор в Сливен, изявява се като професионален артист в Ансамбъла за песни и танци на БНА, по-късно и като солист, бас-баритон в Лайпцигската държавна опера. Соня Саферова играе балет в циганското читалище в Плевен, завършва балетно училище в София, специализира в Съветския съюз и триумфира като солистка на балета при Анкарската опера в Република Турция. Композитор на много български естрадни песни и на някои от най-хубавите песни на примата на българската естрада Лили Иванова е български ром, който не желае да се афишира публично циганския му произход. За разлика от него Софи Маринова се представя като ромска естрадна певица, ползвайки се с популярност сред циганската и българската публика (39).

Друга малобройна част на ромската етническа общност съчетава професионално умение, интелект и емоциално дарование в най-изящната духовна сфера — поезията. Първият поет у нас с циганска етнокултурна самоидентичност е Усим Керим. Неговата първа поетична книга със заглавие „Песни от катуна“ е издадена през 1955 г. Литературният критик Борис Делчев я определя като неочаквано, но многозначително явление в българската култура. Усим Керим е първият циганин, приет за член на Съюза на българските писатели. На 24 май 1983 г. по случай Деня на славянската писменост и българската култура с указ на Държавния съвет на НРБ той е удостоен със званието „Заслужил деятел на културата“.

Други ромски поети от новото поколение са Васил Чапразов, Георги Парушев, Христо Христов, Сали Ибрахим, Асен Марков, Милчо Томов, Донка Велчева, Димитър Йоргов, Димитър Илиев, Снежана Алексиева, Таня Младенова, Живко Свиленов и др. Ромските поети от всички поколения в цялата страна са над 90 души. Най-талантливите от тях се стремят да имат своя територия в българската поезия. Георги Парушев запазва своето циганско етническо самосъзнание, но винаги и навсякъде носи в сърцето си България, чувства се част от българската земя:

 

Съкровен нося земята си

българска,

тъй както катуна своето колело…

 

                        „Предизвикан отговор“

 

Видни български интелектуалци — поети, писатели и литературни критици — Радой Ралин, Блага Димитрова, Иван Теофилов, Георги Цанков, Светлозар Игов, Михаил Неделчев, имат положително отношение и уважение към ромското присъствие в българската поезия (40).

Други български цигани са талантливи автори на разкази, новели, очерци, мемоари и голям брой статии във вестници и списания. Един от тях е Господин Колев (с висше военно и юридическо образование). Първата му книга в съавторство с Кръстьо Иванов е сборник със заглавие „Нови пътища“, издадена през 1965 г. В нея са включени очерци и разкази за циганите в България. През 1987 г. е отпечатана втората му книга „Сърца за хората“. Господин Колев споделя свои преживелици, терзания и размисли с читателите — цигани и българи, в мемоарната книга „Един циганин в ЦК на БКП“, публикувана през 2003 г. Много полезна за историци, етнолози, педагози, политолози, културолози, социални психолози, журналисти, политици и общественици е още една негова книга, посветена на „Българската комунистическа партия и циганите през периода 1944-1989 г.“, издадена в София през 2010 г. Най-новата му книга с разкази и новели, озаглавена „Тежки сълзи“, се появява също през 2010 г.

Възхитена от богатата му биография и душевност, младата ромка Людмила Живкова прави документален филм за Господин Колев, излъчен на фестивала за ромско кино в австрийския град Залцбург през 2009 г. Подобно на Г. Колев тя също има две специалности в СУ „Св. Климент Охридски“ — педагогика с рисуване и политология, в Благоевградския университет „Неофит Рилски“ придобива още едно висше образование — телевизионна и кинорежисура. Отдадена на режисьорската професия, тя призовава всички кинотворци: на екрана трябва да покажем, че и в днешна България ние, българите, имаме апостоли“. Един от тях е писателят Господин Колев (41).

През март 1945 г. по инициатива на група образовани цигани в София е създадена Единна общокултурно-просветна организация на циганските малцинства „Екипе“ (Единство) с председател Шакир Пашов. През 1947 г. е основан Централен цигански музикално-артистичен театър „Рома“ с ръководител Ш. Пашов. Като депутат във Великото Народно събрание, след лична среща с Георги Димитров, той издейства два милиона лева от държавния бюджет за театъра. В края на 1949 г. с решение на Секретариата на ЦК на БКП Централният цигански театър „Рома“ получава статут на „полупрофесионален“ театър в системата на кварталните читалища. През 1957 г. в Циганското народно читалище в София е създаден Музикално-артистичен ансамбъл като продължение на циганския театър „Рома“ (42).

Циганската етническа общност в социалистическа България излъчва от средите си не само талантливи музикални изпълнители, композитори, поети и писатели. С упорит труд, амбиция и талант млади цигани постигат национална, балканска, европейска и световна слава като боксьори. Участвайки в международни състезания, те завоюват за България над 15 златни, сребърни и бронзови медала. Най-високото отличие — шампионска титла, и най-много златни медали получава варненецът Ивайло Маринов. В очерк за него, написан и публикуван от Стефан Венецианов в книгата „Диамантите на спортната корона“, е наречен явление в световния бокс“. Виртуозният български боксьор от Варна, който преди „възродителния процес“ носи името Исмаил Мустафов, е носител на всички възможни титли в европейски и международни турнири. Освен това му е даден приз „Феър плей“ за кавалерска игра. В Сеул, Корея, през 1988 г. Ивайло Маринов заема първото място на XXIV олимпиада. Той триумфира със златен медал и на световното първенство в Мюнхен, ФРГ, през 1982 г. Вече като олимпийски шампион, при Ивайло Маринов идват представители на турската асоциация по бокс и му предлагат всякакви съблазни, за да остане във ФРГ или да замине заедно с тях в Република Турция. На това примамливо предложение той отговаря, че се чувства българин и никога няма да напусне своята родина. Доказателство за българското му самосъзнание е, че след 1989 г. не се възползва от правото да си върне старото арабско-турско име Исмаил, а си остана Ивайло! Неведнъж заявява, че е българин и се състезава за своето Отечество. Затова Българската федерация по бокс, както и неговите биографи, го определят като най-добрия български боксьор“ през XX век (43).

Серафим Тодоров, млад циганин от Пещера, е олимпийски вицешампион по бокс в лека категория от Атланта’96 и трикратен световен шампион — Сидни’91, Темпере’93 и Берлин’95. Стефан Панайотов от Сливен печели сребърен медал на европейско първенство по бокс в Москва. След завръщането си в родния град му е присъдено почетното звание „Заслужил гражданин на Сливен“. От сливенската боксова школа са: Иван Михайлов, Никола Савов и Тончо Тончев. Те са наградени с бронзови медали от европейски първенства през 1967 и 1991 г. Т. Тончев става олимпийски вицешампион по бокс от Атланта’96 (САЩ), европейски шампион за професионалисти и световен шампион на WBA – 1999 г., Димитър Щилянов е награден със златен медал като балкански шампион. В българския национален отбор по бокс се състезават Рашид Юсеинов, Иван Траянов, Траян Стефанов и др. Те се състезават на български и международни рингове не като цигани, а като представители на своята родина България. Високите им успехи носят не само лично удовлетворение, но и международен авторитет на България (44).

От етнокултурни идентичности
към национален интегритет

За българите и за всички български граждани от другите етнически общности трябва да се дефинира и осъществява научнообоснована, мъдра държавна национална политика, съставна част на която е и етнополитиката. Политика, която приобщава, интегрира в българската нация хората от другите етнически общности, а не ги изолира, затваря, самосегрегира. Политика, която съхранява етнокултурното и религиозното многообразие като необходима предпоставка за интегриране на етническите общности в българското общество. Политика, която не допуска толериране на една или друга етническа общност за сметка на другите етнически общности и на българската нация. Политика, която повишава лидерската роля, авторитета, значението и отговорността на преобладаващия български народ като национално консолидиращ фактор. Политика на утвърждаване на националната етика, според която българската национална идея е несъвместима както с идеите и проявите на национален и етнически шовинизъм, ксенофобия, расизъм, етноцентризъм и религиозна омраза, така и с национален нихилизъм и чуждопоклоничество, непримирима с желания и действия за присъединяване към съседни балкански държави.

Колкото повече етническите общности в съвременна България чувстват, че тяхната етнокултурна идентичност е признавана, уважавана и по достойнство оценявана, толкова те са по-склонни да се интегрират в българското общество като цялостна етнонационална общност (45).

Веднъж избрали за своя родина България, всички етнически общности в своята съвкупност и техните лидери трябва да формират у себе си интегрираща идентичност, стремеж към интегриране в българското общество. Същността на интегриращата идентичност съдържа следните фундаментални ценности:

— Всички граждани на България я признават за своя родина, съхраняват и предават на поколенията българската духовна идентичност, допринасят за укрепване на българското национално съзнание, за постоянно извисяване на чувството за българска национална идентичност, като етническото самосъзнание остава индивидуално право на отделната личност;

— България е еднонационална държава с полиетническа структура;

— Устойчива вътрешна консолидация на българската нация с признаване правото на етническо самоопределение на всеки български гражданин;

— Всички граждани на България владеят български език и имат възможност да участват равностойно и равноправно в цялостния живот на нацията, не се стремят към чужда национална идентичност, развиват и утвърждават своята етнокултурна и етнорелигиоз­на идентичност (46).

Превръщането на тези основни и непреходни ценности в реална държавна етническа и национална политика ще осигури развитието на българското общество през XXI в. в правилна стратегическа посока — от етнокултурни идентичности към национален интегритет.

 

 

Бележки:

(1) Аврамов, Р. Отечественият фронт и националните малцинства. С, 1946; Отечествен фронт. Национален комитет. Окръжни, възвания и манифести на Националния комитет на ОФ 1945 – 1946. С, 1947, с.13,20,95,113,327; Куртев, Н. Девети септември 1944 г. и националните малцинства. – Годишник на Софийския университет. Т.52, 1957, с.321-372; от същия автор. Българската комунистическа партия и националните малцинства 1919 – 1944. – Годишник на Софийския университет. Идеологически катедри. Т.59, 1965, с.129-211; Татарлъ, И. Литературата на турците в България, състояние на изучаването й и други теоретични и прагматични проблеми. – В: Литературата на малцинствата в България след Освобождението. Том 1. С., 1999, с.63, 65, 70, 88-90; от същия автор. Правата на човека, на нациите и на малцинствата – вътрешна и международна правна уредба и проблеми на тяхната реализация в България. Студии, статии, слова. С., с.54,94,95,97,100,101; срв. Права и свободи, бр.32,33 от 6,13 август 1993; Грекова, М. Малцинство: социално конструиране и преживяване, С., 2001, с. 127; Стоянов, В. Турски „приноси“ към българската история. – В: История на българите. Изкривявания и фалшификации. Сборник. Първа част, С., 2002, с 161-169; Нанева, Д. Национализъм – изборът, С., 2005, с. 169,170; Матеева, В. Гагаузите – още един поглед, С., 2006, с 180,181; Калинова, Е. И. Баева. Българската държава и турската етническа общност в страната (средата на 30-те – началото на 90-те години на XX в.). – В: „Възродителният процес“. Българската държава и българските турци (средата на 30-те – началото на 90-те години на XX в.). Том I. Състав. И.Баева, Е. Калинова. С., 2009, с.11,12,45, 56, 57, 60, 61, 67; Чилов, С. Рецидиви на приложната етнология – ненаучни теории и фалшификации за произхода на българите мохамедани. – Родопи (Смолян), 2010, бр. 5-6 (42-43), с 35. По-подробно за т.нар. македонско малцинство в България вж. Тюлеков, Д. Политическият мит за „македонското малцинство“ в България. С., 2007; Строго поверително! Асимилаторската кампания срещу турското национално малцинство в България 1984-1989. Документи. Състав. В. Ангелов. С., 2008.

(2)  Централен държавен архив (ЦДА), ф.1Б, оп.6, а.е. 32, л.1-3. (Цит. по Баев, Й. Военнополитическите конфликти след Втората световна война и България. С., 1995, с 157-158; Ангелов, В. Хроника на едно национално предателство. Опитите за насилствено денационализиране на Пиринска Македония (1944-1949 г.). С., 2004, с.162-352, 429, 441-447; Сахатчиев, Ж. Драмата на Якоруда. С., 2007, с 311-314; Тюлеков, Д. Цит. съч, с. 37, 49; Петков, Д. Последният акорд на федеративната идея в българо-югославските отношения. – В; Историкии. Научни изследвания в чест на доцент д-р Стоян Танев по случай неговата 70-годишнина. Том 2, Шумен, 2007, с. 527-529; Семерджиев, А. Преживяното не подлежи на обжалване. С., 1999, с. 307, 308; Загоров, О. България в Европа на нациите. С., 2009, с 355-361.

(3) Конституция на Народна република България. С., 1949, с 29. Срв. Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика. С., 1998, с 99.

(4) Конституция на Република България. Коментар. С., 1999, с 9-14,19, 21, 33, 44; Дневен труд, бр.251 (15 756), 16 септември 1998.

(5) Оффе, К. Этнополитика в восточноевроейском переходном процессе. – Полис. Политические исследования, 1996, № 2, с. 30.

(6) Кънев, К. Законодателство и политика към етническите и религиозните малцинства в България. – В: Общности и идентичности в България. Състав: Анна Кръстева С., 1998 с. 68-69.

(7) Memişev, Н. Bulgaristan türklerinin kapitalizm ve faşizme karşi savaşima katilmari 1919-1944. S, 1977, s.101-104; Нягулов, Б. Българските задгранични общности и България (Съвременни аспекти в исторически контекст). – Родина. Списание за българска историческа култура, 1997, кн. I-II, с 295, 297, 305; Кънев, К. Цит. статия, с. 68, 69, 84, 85; Ялъмов, И. История на турската общност в България. С., 2002, с.261-263,265.

(8) Кънев, К. Цит. статия, с. 69, 70; Нанева, Д. Цит. съч; с. 161-165; Нягулов, Б. Международната защита на малцинствата в политиката на България и Полша: сравнителни аспекти в исторически контекст.- В: Малцинствени и етнорелигиозни проблеми в Югоизточна и Централна Европа между двете световни войни, С., 2005, с. 136-144.

(9) Загоров, О. Цит. съч; с 118-121; Тишков, В. А. Реквием по этносу. Исследования по социально-культурной антропологии. М., 2003, с. 58-61., Карпухин, О.И., Э.Ф. Макаревич. Национальная культура – основа национальной идентичности в глобализирующемся мире.- Социально-гуманитарные знания, 2006, кн. 2, с. 31- 45; Тодорова, Б., М. Мизов. Българският етнически модел – мит или реалност?, С., 2010., с. 175-182; Сергеев, В. В. Культурная безопасность современного российского общества как культурная проблема. – Обсерватория культуры (Москва), 2010, № 1, с. 90-92. За същността, спецификата, функциите и проявите на етническата идентичност вж. Коч, С.В. Современные аспекты проблемы этнической идентификации. – В: Етнічність в історії та культурі: Матеріали i дослідження. Одесса, 1998, с. 17-19; Ситник, С. До проблеми вивчення етнiчної самосвідомості – В: Етнічність в исторії та культурі: матеріали i дослідження. Одесса. 1998, с. 19-21; Босаков, В. Интеграцията на мюсюлманите в България. С., 2010, с.134.

(10) Тахир, М. Интегрираща идентичност и културна интеграция. – Философски алтернативи, 2000, кн. 1-2, с. 159-162; Петков, К. Завръщането на монарха. Възход и падение на царизма. С, 2005, с. 272-273.; Славова-Соколова, Д. Културни взаимодействия и културна идентичност. -В: Култура, политика, идентичности. С, 2006, с.88.

(11) Тахир, М. Цит. статия, с. 161-165,168; Велчева, Н. Преход и динамика на етническите процеси. С., 2009, с. 53, 54; Петков, К. Цит.съч., с. 245,254.

(12) Фотев, Г. Другият етнос. С., 1994, с. 54-63, 88-102; Грекова, М. Аз и другият. Измерения на чуждостта в посттоталитарното общество. С., 1995, с. 83, 85; Минков, И. Локалното и микроетничното в съвременната българска национална култура. -В: Тракиецът и неговият свят. С., 1997, с.88; Владимиров, Ж., И. Кацарски, М. Баджаков, Т. Тодоров. България след 1997 – ефекта на тунела. С., 2000, с 175; Серафимова, В. Етнически условия на социализация. – В: Етносоциологически студии, С., 2007, с 196-199; Тахир, М. Цит. статия, с. 161, 168; от същия автор. Животът заедно. Културна интеграция и междуетническо сътрудничество. С., 2002, с. 44-49; Мирчев, М. Социална динамика и цивилизационно разслояване. Възпроизводство на населението, човешкия капитал и трудовите ресурси в България. С., 2009, с. 487; Калинова, Е., И. Баева. Цит. студия в посоч. документален сборник. Том I, с 29, 30.

(13) Даскалов, Р. Българската национална идентичност: начин на изграждане. – В: Между Изтока и Запада. Български културни дилеми. С., 1997, с. 224, 225; Шнапер, Д. Общността от граждани върху модерната идея за нация. С., 2001, с. 114,115; Тахир, М. Интегрираща идентичност и …, с. 168, 169; от същия автор. Животът заедно…, с. 57, 58; Петрова, Е. „Европа“, „европеизация", национална идентичност.- В: Култура, политика, идентичности. С., 2006 с. 16, 17; Петрова, Е. Политическа идентичност.-В: Култура, политика…, с.37, 38; Загоров, О. Цит. съч., с. 384, Тодорова, Б., М. Мизов. Цит. съч. с. 375, 376; Станков, Д. Нравственокултурната идентичност на българския народ. – В: Морал и национална идентичност. Велико Търново, 2010, с.74-77.

(14) Димитров, Стр. За някои стари и нови митове в етнокултурната сфера. – В: Етномалцинствени проблеми в Югоизточна Европа през 90-те години на XX век и евроатлантическата интеграция на България. С., 2001, с.242; Мирчев, М. Цит. съч., с. 488,489,

(15) Сладкарова, О. Олимпийская команда Болгарии. Сеул’88. С., 1988, с.8; Бисери сред бисерите. Състав. Г. Христов, Г. Чолаков, А Кацаров, А. Манов. С, 1981, с.132-135; Величков, Кл. Велик род сме. С., 1993, с. 5, 17, 18, 33, 38, 41, 42, 63, 90, 250; Мицева, Е., С. Папазян-Танцелян. Арменци. -В: Общности и идентичности в България. Състав. Анна Кръстева С., 1998, с.152; Бохосян, М. Арменците в София. Исторически очерк. С., 1999, с. 94-96, 115, 118; Мицева, Е. Арменците в България – култура и идентичност. С., 2001, с.176, 177, 213, 215, 237, 241, 243; Крикорян, Р. Арменската общност в България. – В: Българи и арменци заедно през вековете. С., 2002, с.419-422; Хайрабедян, Г. Българо-арменски културни връзки. – В: Българи и арменци заедно…, с.441- 443; Нораир Нурикян. „Моята душа е в българския спорт, искам да го има“. – В: Влашка, В. Храмът на шампио­ните. С., 2002, с.197,208; Стефанов, Б., Недков Д, Е. Манджаров. Големите звезди на българския спорт в едно хилядолетие, С., 2004, с.210, 267,269,297; Над 55, бр.3(417), 16-22 януари 2012, с.З; Минаха години, година III, бр.6, 7 февруари 2012; Уикенд, година X, бр.8 (432), 18-24 февруари 2012, с.79.

(16) Мицева, Е., С Папазян-Танцелян. Цит. статия. – В: Общности и идентичности…, с.146,147; Бохосян, М. Цит. съч., 94,118,119; Мицева, Е. Цит. съч., с.176,177, 213, 214, 243; Крикорян, Р. Цит. статия. – В: Българи и арменци заедно… с. 419, 421, 422.

(17) Аретов, Н. Малцинствените общности в българската литература. Към постановката на проблема. – В: Литературата на малцинствата в България след Освобождението. Том 1. С., 1999, с.19,20; от същия автор. Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (XIX – XX век). Към постановката на проблема.- В: Балкански идентичности. Том I, С., 2001, с.51; Цанков, Г. Реални и въображаеми етнически общности в българската литература. – В: Литературата на малцинствата в…, с. 29; Димитров, Стр. Цит. статия, с. 242; Мигев, В. Българските писатели и политическият живот в България (1944-1970 г.). С., 2001, с. 262, 264, 266, 267; Тончева, В. Фолклористът Николай Кауфман, 2005, с.130-137, 340, 341; Райчевски, С. Българи и евреи през вековете. С.,  2008, с.188,189; Държавен вестник, бр.47, 18 юни 1985; Дума, 14 август, 2 октомври 2010; Дума, година 21, бр. 29 (6133), 4-5 февруари 2012; Уикенд, година IX, бр.2 (374), 8-14 януари 2011, с. 66.

(18) Молхов, Я. Евреи – писатели в съвременната българска литература. – В: Литературата на малцинствата в…, Том 1, с.34-37; Игов, С. История на българската литература (1878-1989). С., 2001, с. 768, 769, 849; Добрев, Ч. Всекидневният Леон Даниел. О, 2002; Бембасат, Н. В онова далечно време. С., 2003, с. 52, 55-59, 68-79,81-83; Райчевски, С. Цит. съч., с.187-189; Даниел, Л. Пътешествие в театъра. С., с.200.

(19) Лозанова, С. Кодове на изобразеното. – В: Българи и евреи. Втора част. С., 2000, с. 213, 217-221, 224-231; Маринов, Е. Миналото на видинските евреи. Видин, 2002, с. 273; Димитрова, Т. Художници-евреи в България. С., 2002, с. 6, 12, 14, 24, 25, 56, 57, 60, 61, 68, 69,72, 73, 76, 77, 80, 81, 84, 85, 88, 89, 92-93; Райчевски, С. Цит. съч., с.191-193.

(20) Memişev, Н. Bulgaristan turklerinin kapitalizm ve…, s.29, 30, 34, 104, 105; Memisoğlu, H. The education of the Turks in Bulgaria. Ankara, 1992, p.29; Стоянов, В. Турското население в България…, с.71; Ялъмов, И. Цит. съч., с. 288-299, 312-322; Калинова, Е., И. Баева. Цит. студия в посоч. документален сборник. T.I, с. 5-29.

(21) Архив на МВР, ф.37, оп.1, а.е.203, л. 4-6; Memisoğlu, Н. The education of…, р. 40, 41; Марков, Ю. Развитието на образованието сред турското население в България (1944-1952 г.) – Исторически преглед, 1971, кн.1, с. 69-79; Мемишев, Ю. Задружно в социалистическото строителство на родината. (Приобщаване на българските турци към изграждането на социализма), 1984, с.121-123; Трифонов, С. Мюсюлманите в политиката на българската държава (1944-1989) – В: Страници от българската история. Събития, размисли, личности. Т.2, 1993, с. 211-215; Велчева, Н. Родопчанката. Щрихи от етносоциалния и етнопсихологическия й портрет. С., 1994, с.158,159; Стоянов, В. Турското население в България…, с. 96-102, 119-121, 124, 126-128, 130, 131, 133, 137-139, 150-152; Ялъмов, И. Цит. съч., с. 292-297, 300-303, 312-324, 330-335, 343-347, 353-354; Лилов, А. Диалогът на цивилизациите. Световният и българският преход. С., 2004, с. 567, 568; Писарев, П. Има ли български етнически модел? – В: Етническото многообразие и обединяваща се Европа, С., 2005, с.206,207; Хаков, Д. Изселническата съдба на българските турци – В: Изследвания в чест на 80-годишнината на проф. Кръстьо Манчев. С., 2006, с.461; Маринова- Христиди, Р. Българското образование между съветизацията и традицията 1948-1959. О, 2006, с. 83-93, 139-142, 215-217; Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим, 2008, с. 111,112; Татарлъ, И. Образователното дело на турците в България.- В: Правата на човека, на…, с.162; Лечев, Д. Моето време. Животът от кандилото до компютъра. Варна, 2009, с. 245; ЦДАф.136, оп.З, а.е.145, л.14; ф.1Б, оп.6, а.е.1942, л. 204-214. Цит. по Калинова, Е., И. Баева в посоч. документален сборник. T.I, с.49,50,53,54; от същите автори. Етнически и религиозни общности в следвоенна България. – В: Изследвания по история на социализма в България 1944 – 1989. 2 том, С., 2010, с 531,533; Бояджиева, П. Социалното инженерство. Политики на прием във висшите училища през комунистическия режим в България. С., 2010, с.173-177; Манчев, К. Балкански разпри, С., 2011, с.149.

(22) Бибина, Й. Поезията на българските турци след Втората световна война. – В: Литературата на малцинствата в…, Том I, С., 1999, с.93,94.

(23) Бибина, Й. Цит. статия, с. 93-125; Татарлъ, И. Литературата на турците в България…, – В: Литературата на малцинствата…, Том I, C., 1999, с. 66-68, 80, 83, 85-88, 90; Ялъмов, И. Цит. съч., с. 318,319; Калинова, Е., И. Баева. Цит. по посоч. документален сборник. Том I с.58,59; Държавен вестник, бр.44, 4 юни 1982; Телеграф, 13 януари 1912.

(24) Ялъмов, И. Цит. съч., с.318,319; Татарлъ, И. Цит. статия, с.85; Мухаремов, М. Русчук и турската общност в Русе 1860-2002, Русе, с.75,76; Над 55, бр.9 (372), 2S.II- – 6.111.2011; Уикенд, бр.1 (425), 31 декември 2011 – 6 януари 2012.

(25) Ялъмов, И. Цит. съч., с.319.

(26) Стефанов, Б., Недков, Н., Е. Манджаров. Цит. съч., с.184,298; Уикенд, година VIII, бр.10 (330), 6 -12 март 2010; година IX, бр.31 (403), 30 юли-5 август 2011.

(27) Стефанов, Б., Недков, Н., Е. Манджаров. Цит. съч., с.286-290; Минаха години, бр.23, 7 юни 2011, с.23.

(28) Стефанов, Б., Недков, Н., Е. Манджаров. Цит. съч., 286-290. Колев, Н. Болгарские олимпийские чемпионы. С., 1984, с.58-60,79; Джаров, Д., Станчев, С., В. Захариев. Олимпийските шампиони на България. С.,1988, с.134-139; 24 часа, бр.248 (4325), 10 септември 2003; Уикенд, бр.31 (403), година IX, 30 юли – 5 август 2011, с.80,81.

(29) Ялъмов, И. Цит. съч. с.318,319; Татарлъ, И. Цит. статия, с.85; Мухаремов, М. Русчук и турската общност в Русе 1860-2002. Русе, с.75,76; Над 55, бр.9 (372), 28 февруари – 6 март 2011; Уикенд, бр.1 (425), 31 декември – 6 януари 2012, с.18,19.

(30) Тахир, М. Животът заедно. Културна интеграция и…, с.44-51; Стефанова, М. Национална идентичност. Семиотичен ракурс към проблема за саморазбирането. С, 2000, с.107-109; Стоянов, В. Българските мюсюлмани в годините на преход (1990-1997). Етнокултурни аспекти. -Исторически преглед, 2000, кн.3-4, с.122.

(31) Фотев, Г. Цит. съч., с.56,57,60-63,87.

(32) Шпанер.Д. Цит. съч., с.23,113-115.

(33) Михайлов, С. Едно от престъпленията на живковизма. – В: България и Европа през съвременната епоха. Сборник в чест на 80-годишнината на проф. дин Димитър Сирков. Велико Търново, 2010, с.295.

(34) ЦДА, Ф.117, оп.47, а.е.207, л.3,17, 26-27, 35-36, 38, 51; а.е.1014, л.149,151,153,155-163; а.е. 1015, л.6, 24, 29, 30, 45-49, 55, 73; Демокрация, бр. 23(909), 29 ян. 1993; Капитал, 16-22 окт. 2004, c.VI.VII.XII; Дневник, бр.178(1158), 14 септември 2005, с.12,13; Новинар, бр.153(4100), 5 юли 2005; Дума, бр.282(4286), 8 декември 2005; Сега, бр.258 (3053), 7 ноември 2007; Земя, бр.113(4496), 17 юни 2008; 168 часа, бр.17, 24-30 април 2009, с. 36-37; Влашка, В. Цит. съч, с.197,208; Мирчев, М. Цит. съч, с. 445, 446, 449; Мизов, М. Ахмед Доган и българският етнически модел. С., 2010, с.152-154.

(35) Стоянов, В. Цит. съч., с.73,74, 121, 122, 127; Тодорова, Б., М. Мизов, Цит. съч, с.174-240, 245, 292, 315, 366, 377; Конституция на Република България. Коментар.., с.21,31,63,66,77; Ganev, V. The politics of Ethnic Reconciliation in Bulgaria. – In: National Reconciliation in Eastern Europe. New York, 2003, p.324,325; A New Balance: Democracy and IVlinorities in Post-Communist Europe. Budapest, 2003, p.195; Цураков, А. Енциклопедичен справочник. Народното събрание (1879-2003). С., 2003, 171; Ганчев, П. Между миналото и бъдещето. Част втора. Философия­та, политиката и бъдещето. С., 2007, с.136-146,250; Велчева, Н. Преход и динамика на…, с.136-146; Япов, П. Доган. Демонът на ДС и КГБ. С, 2009, с.281; Мизов, М. Цит. съч, с.161; Дума, бр. 305,10 декември 1991; 168 часа, година XX, бр.13, 26 март -1 април 2010; Култура, бр.16/17(2589/90), 30 април 2011.

(36) Марушиакова, Е., В. Попов. Циганите в България. С., 1993, с. 88, 213, 216.

(37) Марушиакова, Е., В. Попов. Циганска политика и цигански изследвания в България (1919-1989). – В: STUDII ROMANI. Избрано. Том VII, С., 2007, с.128,135-138; Вацев, Ц. Берковските роми (наричани „циганите“ от кв. Раковица – Берковица). Минало и настояще. Берковица, 1999, с.74-78,100; Маринова-Христиди, Р. Цит. съч, с. 98, 136, 137; Колев, Г. Един циганин в ЦК на БКП. Преживелици, терзания, размисли. С., 2003, с.50-54; от същия автор. Българската комунистическа партия и циганите през периода 1944-1989 г. С., 2010, с. 34-39; Баева, И., Е. Калинова. Цит. статия. – В: Изследвания по история на социализма в България 1944-1989. 2 том, С., 2010, с.551,552.

(38) Костенцева, Р. Моят роден град София преди 75 години и после. С., 1979, с.47; Балевски, В. Фолклор и лично творчество на ромите. – В: Литература на малцинствата в България след Освобождението. Том 1, С., 1999, с.212. Срв. Демокрация, година XX, бр.127, 18 май 1999; Марушиакова, Е., В.Попов. Циганите в България…, с.214; от същите автори. Циганска политика и цигански изследвания в…, с.142; Бояджиева, П. Цит. съч., с.174; Колев, Г. Един циганин в ЦК на БКП…, с.77-82,191,226-230; от същия автор. Българската комунистическа партия и циганите…! с.40-42; Сега, г. ХШ, бр.36 (3983), 12 февруари 2005; Втора младост, бр.11 (261), 12-18 март 2007; Дума, бр.259 (6065), 12-13 ноември 2011, с.29. ‘

(39) Ибрахим, С. Ромската култура в България и издателската мисия на списание „Джипси рай“. – В: Литературата на малцинствата в България след Освобождението. Том 1. С.,1999, с.184; Соколова, С. Ромите – загадка и реалност. – Етнодиалог, януари-март 2001, с.10; Мизов, Б. Към художествено-творческия портрет на ромите. – Ново време, 2003, бр.4, с.10-15,27,28,30-32; Иванова, Е., В. Кръстев. По дългия път… живот с другите. История, етносоциална структура, бит и култура на циганите от Старозагорския регион. Стара Загора, 2006, с.147-149; Смирнова-Сеславинская, М.В., Г.Н. Цветков. Цыгане. Происхождение и култура. Социально-антропологические исследования. Парадигма. Москва- София, 2009, с. 561, 562, 565; Колев, Г. Един циганин в ЦК на БКП…, с. 215-231; от същия автор. Българската комунистическа партия и циганите…, с. 60-62, 96-102; Тежки сълзи. С, 2010, с.160-169; Труд, бр.157 (20910), 11 юни 2009; 21 май 2011; Минаха години, бр.32, 2 ноември 2010; 24часа, бр.182 (7125), 7 юли 2011; Дума, бр.232 (6038), 12 октомври 2011.

(40) Държавен вестник, бр.44, 4 юни 1982; Григорова, Л. Поезията на ромите – колоритен щрих към българската поезия. – В: Литературата на малцинствата в България след Освобождението. Том 1. С., 1999, с.155-169; Ибрахим, С. Цит. статия в същия сборник, с.172,181-183; Славов, А. Светът на циганите. Кратка история. Ямбол, 2002, с.120; Мизов, М. Ромите в социалното пространство. С., 2003, с.232; Мизов, Б. Българските цигани (бит, душевност, култура) в два тома. Съставителство и научна редакция доц. д-р Максим Мизов. Том I. С., 2006, с.122-124; Колев, Г. Един циганин в ЦК на БКП…, С.,173-180; от същия автор. Българската комунистическа партия и циганите…, с. 65-67.

(41) Труд, бр. 157 (20910), 11 юни 2009; Дума, година 21, бр.232(6038), 12 октомври 2011.

(42) За създаването на театър „Рома“ със съдействието на Георги Димитров, министър-председател на правителството на Отечествения фронт в НРБ, по-подробно вж. Мизов, Б. Българските цигани (бит, душевност, култура) в два тома…Том II. С., 2006, с.235-238.

(43) Венецианов, С. Диамантите на спортната корона. С., 1996, с.42-46; Богданов, С., Недков, Н., Е. Манджаров. Цит. съч., с.101,267,271,283,284; Герчев, П. Спортен алманах на Варна. Варна, 2007, с.58,73-76; Минчев, А. Легенди на българския спорт. Трета част. С., 2009, С.179-187; Колев, Г. Българската комунистическа партия и циганите…, с.75,7

(44) Стефанов, Б., Недков, Н., Е. Манджаров. Цит. съч., с. 134, 135, 283-285; Жечев, В. 60 сливенски интервюта. Сливен, 2000, с. 32-34, 39-42,77-79, 99; Колев, Г. Българската комунистическа партия и циганите…, с.74-76.

(45) Тахир, М. Интегрираща идентичност и …, с.161; от същия автор. Животът заедно. Културна интеграция и …, с.42,43,54,55; Загоров, О. Цит; съч., с.250,251; Тодорова, Б., М. Мизов. Цит. съч., с.161-165,375-378; Калинова, Е., И. Баева. Цит. студия в посоч. документален сборник. Том I, с.30,31.

(46) Тахир, М. Интегрираща идентичност и…, с.162; от същия автор. Животът заедно. Културна интеграция и …, с.54, 55; Загоров, О. Цит. съч., 376, 377. Срв. Мизов, М. За дефинирането на българския етнически модел. – В: Българският етнически модел – мит или реалност ? С., 2011, с.161-165; от същия автор. Докладът от пленума на ЦК на БКП от 29.XII.1989 г. – конститутивен фактор за идейно-програмната еволюция на БСП по национално-етническия проблем и за българския етнически модел. – В: Изследвания по история на социа­лизма в България. Преходът. 3 том С., 2011, с.603-606.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук