ЗАБЛУДИ И ИСТИНИ ЗА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Галина Златарева

ЗАБЛУДИ И ИСТИНИ

Изд. „Архипелаг“

Отмина 175-ата година от 18 юли 1837 г., когато българската майка Гина Кунчева от Карлово роди най-великия българин на всички времена — Васил Левски (Васил Иванов Кунчев).

Житейската равносметка на Левски не е окончателна, тя е не само велика, тя е и безконечна. За неговите идеи, живот и безпримерен подвиг — любов и отдаденост на своя народ и родина, е писано, пише се и ще се пише и говори винаги. Защото винаги, по какъвто и да е повод, който и каквото да напише и каже за Апостола, то няма да бъде достатъчно. Той е и ще си остане необятен като Вселената, побрал в себе си всичко най-ценно у човека, олицетворение на чиста нравственост  и съвършена хармония между думи и дела. Поради тези безспорни качества всички го приемат като величав пример, за когото всеки българин е слушал и знае още от дете.

В публичното пространство витае представата, че познаваме достатъчно Апостола и че едва ли има какво ново да узнаем и допълним за него. Това обаче е голяма заблуда, която има негативни последици върху нашето национално самочувствие и дава отражение върху патриотичното възпитание на младото поколение. В днешна България като водещи ценности се налагат парите и материалното. Изтъкват се, особено в медиите, кавалери на богатство, често пъти придобито по нечестен начин. В тези обществени реалности в още по-голяма степен се нуждаем от примера и истината за нашия кумир и символ — Васил Левски. Затова намирам за нужна и важна книгата на Галина Златарева „Васил Левски – заблуди и истини“.

На основата на документи, факти и научен апарат — 27 литературни източника, авторката изяснява, допълва или дава нова оценка на някои отдавна приети представи за живота и идеите на Левски. Всичко това може да даде обективна, съответстваща на истината характеристика на човешките качества на Левски, на неговите идеи и дела — каквито наистина са били, а не каквито ни се иска да бъдат или каквито му приписват на основата на превратно тълкувани факти. Става реч за това, че Левски е всепризнат с нравствените си добродетели и безспорно е величав пример за подражание, но и той като човек е допускал грешки и тяхното посочване в никакъв случай не намалява неговите достойнства. От такава гледна точка книгата е своеобразен нов прочит на някои преобладаващи досега виждания и факти за Левски.

На корицата Галина Златарева пише: „От деца знаем името на Левски. Израстваме със стиховете на Ботев и Вазов за него, учим за борбата му да освободи България, за подвига и саможертвата му. В публичното пространство постоянно се появяват нови изследвания, статии, книги, основани върху нови анализи на стари документи, коментари на специалисти и непрофесионалисти… Мислим си, че всичко за него ни е известно… Огласяват се слухове и хипотези… Те са толкова различни по своето въздействие! Едни оспорват доказани качества на Апостола и рушат авторитета му. Други възхваляват неговия подвиг с измислени свръхгеройства… голяма част от тези писания напълно се побират в понятието „заблуди“. Кого обслужват… Не трябва ли да изчистим образа на Апостола както от калта, така и от прекомерната идеализация? Имаме нужда да се върнем към него като към човек, когото можем да следваме, с когото можем да се съизмерваме. Животът и делото му са пълни с достойнства, които няма да избледнеят, ако признаем, че е правил и грешки. Нужен ни е не идол – непогрешим и недостижим за нас, простосмъртните, а идеал за следване. За да направим това, трябва да го изчистим от наслоенията, измислиците и заблудите. Винаги сме имали нужда, имаме нужда  и днес от истинския му образ, истинските му думи и дела. На това е посветена тази книга.“

Цитирам автора и неговите думи, за да може ясно да се разбере и приеме, че тази книга е наистина различна — възприетият подход и цел на изследването ни дават основание да я наречем своеобразен нов прочит на живота и делото на Апостола.

— За заблудите — обидните и безобидните;

— Дете или мъж е бил калфата в Ловеч?;

— Дали Левски е бил предаден?;

— Как е бил заловен Левски и дали е можел да се спаси?;

— Проклятие или паметник за хаджи Иванчо?;

— Истината за държанието на Левски пред разследващата комисия;

— Какво се е състояло в София? Съдебен процес или истината е друга?;

— Дали Левски е осъден за убийство, или за революционна дейност;

— Никой ли не се е опитал да освободи Левски?;

—Свят пример ли е Левски, или е светец?

Структурата и съдържанието на книгата дават ясен отговор на разглежданите теми, които в една или друга степен имат различно тълкувание. Именно в изясняване на цялата истина и отхвърлянето на някои неверни оценки или заблуди, витаещи дълги години в публичното пространство, е значение на тази книга.

Авторът Г. Златарева изтъква, че свръхгероизацията и свръхидеа­лизацията все повече превръщат Левски в нереален колос. Той става все по-малко човек и все повече идол, пред когото се кланяме, полагаме венци и ни става по-леко на душите. Това е така, защото, когато се възхищаваш на неговата честност, принципност и отдаденост на народа, това те задължава да го следваш, да бъдеш такъв. Издигането му във висините на недостижимото божествено съвършенство ни дава възможност да се оправдаваме „Че кои сме ние, та да се сравняваме с Левски?“

При доказване на истината и отхвърляне на заблудите за Апостола е отделено специално място на основополагащия документ на Левски „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“. В този толкова впечатляващ документ виждаме и теоретика Левски, добре обмислил и начертал насоките, методите и средствата за постигане на определената цел. Виждаме и практика, който от собствен опит е стигнал до най-малките детайли на всекидневните задачи, до начините на свързване, контрол, отчетност, подготвеност на всеки за длъжността му. И най-вече строго изградената система за взаимовръзка само чрез избрано и упълномощено лице, за да бъде предпазена целостта на организацията от предателство и провал. Тази система после във времето дава отлични резултати.

Друг изключително важен въпрос — дали Левски е бил предаден и от кого, също е намерил своя отговор. Както пише авторът, доста здраво в съзнанието ни е утвърдено убеждението, че той е бил предаден, и дори си мислим, че „знаем“ конкретния предател. Нали още от училище са ни известни стиховете на Иван Вазов:

Той биде предаден, и от един поп!

Дякона погуби чрез черна измама!

Името на предателя Вазов не е споменал и поетът не си е направил труда да проверява, защото се е доверил на авторитета на Каравелов и на издавания от него вестник „Независимост“.

Обвинението към поп Кръстьо се среща и в изследвания на историци и журналистически публикации заедно с не по-малко убедителните опити на други автори да опровергаят това клише, останало в нашето съзнание. За това, че Левски е бил предаден от някого, има редица документи, които в хронологичен ред са описани в книгата. От тях се разбира, че Димитър Общи е предал след залавянето си всички, които е познавал. Когато пак по нелепо стечение на обстоятелствата (поради непредпазливост на избягалия в Сърбия Л. Каравелов) архивът на БРЦК бил изпратен от Румъния на Мазхар паша в София, точно Димитър Общи посочил коя от фотографиите е на Левски, като пояснил, че това е главният организатор на комитетите.

От предателя най-засегнати са се чувствали, естествено, роднините на Левски, неговият брат Петър е имал значителен принос за свободата на България, бил е ранен като опълченец на Шипка. Той отишъл през 1881 г. специално в Ловеч, за да узнае подробностите по залавянето на брат си и да накаже виновника. Гостувал в дома на опълченеца Васил Джабарски, като през цялото време разпитвал, съпоставял, дори се предполага, че се е срещнал с обвинения поп Кръстьо. И в крайна сметка „не отмъстил“ и си заминал за Карлово с думите: „Няма вина попът“. (с.51-52 и 62-63).

В заключение на този съществен въпрос — предаден ли е бил Левски и кой е предателят, на стр. 64-65 авторът пише: „Заявявам го съвсем убедено, Левски е предаден, но не в Ловеч. Предаден е бил от човек, който през цялото време е бил пред очите ни и неговото предателство е засвидетелствано в протоколите от разследването в София. И този всеизвестен предател се нарича Димитър Общи. Защо толкова десетилетия трябваше да заобикаляме тази истина. Та тя от самото начало е била явна! Протоколите от разпитите, чиито преписи също са стигнали до нас, щедро ни разкриват това. Спомените на съвременниците — също. Именно Димитър Общи е предал Левски като ръководител на цялата мрежа от комитети, посочил е снимката му и е извадил наяве съществуването на самата Вътрешна революционна организация. Но ще разочаровам пристрастените към националния ни нихилизъм, който настойчиво ги тегли към версията „българите все сами сме се предавали“. Издирено и доказано е, че Димитър Общи е косовски сърбин. С това не искам нищо да кажа за сърбите. Със същия успех е можел да бъде грък, румънец, албанец, хърватин, дори българин, ОБАЧЕ НЕ Е. Просто е бил един малограмотен авантюрист…“

Силно вълнуваща и показваща крайности в оценката е и частта от книгата за държанието на Левски пред разследващата комисия. В своя стил авторът умело поставя въпросите: Какво значи „героично“ и какво значи „устоял“? Въпроси пораждат представа за мъчение, изтезание, злобни съдници и пълно мълчание на героя. Картината е останала в съзнанието ни още от детските и ученическите ни години.

Началото на такава представа -легенда има в писанията на Любен Каравелов: „…извадили му един по един всичките зъби… месата му били късани с клещи парче по парче… обикаляли го пет-шест души и секи из тях държал в ръката си по един нож… ножовете им се забивали в тялото му… Когато турското правосъдие видяло, че из устата на този български светец не излазя нито една дума, то заповядало да го обесят… Левски е бил обесен полумъртъв…“ — публикувано във в. „Независимост“ на 11 август 1873 г. в един брой с клеветата срещу поп Кръстьо. Липсвала е информация за действително случилото се и въображението я замествало. Обаче истината не е такава.

Приемайки за абсолютна истина всичко, отпечатано във вестника, издаван от Каравелов, Иван Вазов от своя страна в „Епопея на забравените“ пресъздава мъченията и героизма на Левски така:

Окован и кървав, във тъмница ръгнат,

не издаде в мрака туй гордо страданье!

Във Вазовото и в народното съзнание това е била „истината“ за случилото се. И разбира се, тази „истина“ се изучава като литературно произведение в училище и остава трайно в съзнанието на всяко поколение. Но както е добре известно, историците и изследователите като правило не коментират литературни произведения. Занимават се само с документи и записани свидетелства на очевид­ци или на хора, които са преживели някакво събитие.

За разпитите на задържаните и разследвани от Специалната комисия в София изследователите само отбелязват, че арестантите не са били изтезавани. Научните констатации в специализирани издания остават извън съзнанието и убежденията на широката публика и тя остава под въздействие от стиховете на Вазов.

Описаното не означава, че на Левски му е било лесно, че поведение­то му не се отличава с никакъв героизъм. Както правилно твърди авторът, „липсата на мъчения не опростява нещата“. При отговора на този въпрос от решаващо значение е да изтъкнем, че като самосъзнание Левски вече е бил извън турската държава и затова тази машина не е имала въздействие върху духа му. Не е била вече в състояние да влияе върху психиката му, да му внушава подчинение и респект и да го притиска. Или пък да го плаши — с какво повече от смъртта, която той вече бил приел като своя съдба?

Левски е изглеждал като човек от друго време. Несъпоставим с останалите, различен от всички — с друго поведение, мислене, мотивация и реакция. С други думи, той е бил извън мярката на епохата, което обяснява трудността да бъде характеризиран със съществуващите словесни понятия.

Стигнало се е до „невидимата победа на победения“ (с.100). С богати монолози Левски обрисувал пред Специалната комисия съществуването на една безлика, но огромна организация. Вместо той, който е бил арестуван, да се чувства подтиснат, притеснен, измъчен, сломен, отчаян, който трябва да падне на колене и да моли унизително за милост, Апостолът обърнал обстановката така, че усещането за заплаха да завладее самите разследващи го. Накарал ги оттук нататък да имат чувството, че все едно ходят по подвижни потъващи пясъци. Във всяко селище, град или село да се озъртат и да се страхуват от безбройните неразкрити комитетски дейци!

Левски с удовлетворение е чувствал как ден след ден не те у него, а той у тях всява безпокойство и страх. И как те разбират, че им разправя небивалици, че той е главният ръководител, че знае всяко име… Но въпреки това „не са успели да измъкнат от него дори троха полезна информация“ (с.101). Разследващите не са очаквали такова поведение и такъв противник. Можели са да убият него, но не и страховете, които той посял в душите им — усещането, че плъзгането към пропастта е неизбежно. Въпреки че Левски е бил в ръцете им, те не са могли да добавят нищо повече от разкритията, направени вече при разпитите на останалите, и особено от „приноса“ в това отношение на Димитър Общи!

Свободният духом български исполин, недосегаемият, извън мярката на екзекуторите си Левски е бил обесен на 19 февруари 1873 г., но и това злокобно действие не показало силата на османската власт, не задоволило съдниците му, защото физическото ликвидиране на главния организатор не премахнало организацията и тя оцеляла (и заслугата затова е на Апостола).

И така, както образно разсъждава Г. Златарева: „Отвореният финал на режисираната от тях театрална постановка на софийска сцена се е превърнал от победа в напълно осъзнавано поражение.“ Ето в това е истинският подвиг на Левски пред разпитващите го — показал е на империята какво предстои да й се случи, накарал я да се почувства победена, преди да бъде победена наистина.

„Неговото „и никое име той не спомена“, за което толкова го възхваляваме, е величие не с мълчание, а с това, че е изкрещяло в ушите на властниците едно голямо пророчество. И те май са го чули, но са се престорили на глухи“. (с.102)

Друг въпрос, на който е даден отговор в книгата, е дали Левски е осъден за убийство, или за революционна дейност. На този въпрос авторът отговаря убедително, като проследява разпитите и публикуваните протоколи от заседанията на разследващата комисия и други документи. Отговаряйки обобщено на този въпрос, на с.111 заявява: „Има истини, които са известни на всички. В тях никога не сме се съмнявали… Те са като истината, че слънцето изгрява от изток и че морето е солено. Такава е истината, че Левски е бил осъден, защото е подготвял въстание на българите за отхвърляне на турската власт“.

За какво всъщност е бил обесен Левски? Мнозина задават този въпрос и днес и изразяват мнението, че Левски не е трябвало да бъде обесен според действащите тогава закони и според вината му, изложена в „заключителната пледоария“ на върховните обвинители пред Върховния съд — султана.

Безспорна е предопределеността на смъртната му присъда, необходимо им е било той да бъде ликвидиран, независимо какво ще покаже разследването. Поради това мнозина са на мнение, че Турция трябва да се извини на българския народ за убийството на Васил Левски; за избиването на десетки хиляди невъоръжени българи по време на Априлското въстание, както и за унищожаването на десетки хиляди невъоръжени българи след краткотрайните руски отстъпления от някои градове през Руско-турската война (1877-1878 г.).

Да се извини на народа ни, а не на българската държава. Така, както Германия призна Холокоста през Втората световна война и официално се извини, а днешна Турция се стреми към приемане в Европейския съюз. Защо да не кажем съвсем дружески, като на бъдещ наш съквартирант в общия европейски дом: „Кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и всички да вървим наедно?“ (с.121)

Правилно е и споделеното от автора мнение да мислим и приемаме Левски не като идол, а като идеал, който всеки от нас може да следва в мисленето и делата си. Най-краткият аргумент за такава оценка е, че когато приемем Апостола като идол или икона, от нас се очаква само да й се възхищаваме, като се освобождаваме от отговорността да следваме тази личност.

Считам тази книга за различна с подхода и прочита: изясняване, разкриване на истината за човека Левски с неговите човешки добродетели, идеи и дела, а също и допусканите от него грешки. Смея да твърдя, че всеки, който се интересува и е чел и знае много за Левски, в т.ч. и неговите изследователи, също трябва да прочетат тази книга, ако искат да обогатят представите си за Левски.

Различното в тази книга няма да бъде разбрано и възприето, ако не цитирам написаното от автора (на с.136), което може да се приеме и като своеобразен послеслов или заключение: „След толкова важни и разнопосочни въпроси, свързани с Левски, не идва ли моментът да започнем да задаваме въпроси към себе си? Кои и какви сме? И сами да си дадем отговори. Може да са задоволителни, а може и никак да не ни харесват. Ако сме стигнали до разбирането кой е бил Левски, може да определим какви трябва да бъдем. Всеки от нас. Всеки за себе си. Чак тогава неговата саможертва би продължила да има смисъл и в сегашното ни битие“.

Всичко ново, което научаваме от тази книга за Левски, нека ни послужи като огледало, в което да се огледаме и се замислим за онова, което всеки от нас може и трябва да прави за селото или града, където живее, за Родината ни. С други думи, преди да зададеш въпроса, какво Родината е направила за теб, трябва да си отговориш на въпроса, какво ти си направил и правиш за нея! Това отговаря на идеите и делата на Левски.

Посвещавайки с обич и преклонение редовете за книгата на Галина Златарева за честването на 175 години от рождението на Васил Левски (2012), мисля, че най-голямата признателност към личността и делото на Апостола ще бъде да впрегнем всички свои сили, да се обединим и реализираме поне част от неговите идеи за чиста демократска република и за свобода, която не може да съществува без справедливост. За това мечтаеше и отдаде живота си Левски.