Максим Мизов е доцент, доктор на социологическите науки и доктор по философия. Завършил е философия с профил социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на етиката, социологията, политологията и етнологията. Автор на 27 (5 в съавторство) монографии и книги, както и на повече от 240 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания към Националния политически институт „Димитър Благоев“.
Техните изречени
и неизречени послания
В продължение на целия драматичен преход самозваната политическа класа утвърждава в общественото съзнание негативни образи за манталитета и маниерите на своите представители. Тя е носител на толкова лошотии и злини за българския народ, че той вече не иска да прави каквито и да било сериозни и основателни разграничения между нейните представители, а ги оценява под общ знаменател. Дори и малкото стойностни политици са неоснователно стигматизирани заради отрицателните нагласи на народа към властта. Подобно отношение се забелязва не само по време на избори, когато електоратът гласува протестно или заради ирационални илюзии. Българският народ не е само възмутен и разгневен, а е отвратен и погнусен от родните политици. Нетърпимостта и непоносимостта на гражданите към политиката и политиците достигат равнища и форми, които прехвърлят всякакви граници, предизвиквайки и изключително недоумение. По време на февруарските граждански протести се стигна до крайност, която няма предишни исторически аналози — умишлените самозпалвания на хора.
„Каталогът“ на причините и мотивите за тези потресаващи произшествия не е голям, нито е сложен. Той се свежда до:
– нетърпимата социална индиферентност и безчувственост на държавните институции към съдбата на социално уязвими и страдащи социални слоеве;
– трагедиите на способни и образовани хора, които не могат да понесат свръхнапрежението и житейските премеждия;
– масовата декласация или лумпенизация на хора, които преди са имали добър социален или професионален статус;
– флагрантните и превърнали се в абсолютна закономерност социални несправедливости и неравенства;
– бруталния и безнаказан рекет спрямо предприемачи и наемни работници от страна на властници, данъчни, полицаи, както и закриляни от властите криминални лица и групировки;
– предизвикания фалит на собствения бизнес;
– пълната неспособност на все по-голямо мнозинство да изкарва доходи, с които да си плащат елементарните битови нужди;
– хроничната безработица;
– абсолютната социална, поколенческа или персонално житейска безнадеждност;
– огромното отчаяние, от което спасение няма;
– непоносимостта да се гледат страданията на близките.
В рамките на по-малко от месец у нас бяха регистрирани осем опита за самозапалване или публични заплахи за извършване на подобен акт. Всички те се вписват в особена вълна на персонални или фамилни самоубийства през януари и февруари. С оповестени или с публично неартикулирани, но впоследствие дешифрирани причини и мотиви за трагичен модус за справяне с непоносимото екзистенциално бреме.
Тук следва да се припомнят и предишни трагични случаи — от Аспаруховия мост, известен още като „мостът на самоубийците“, се хвърлиха в морето няколко човека, всички в крайно затруднено положение, след житейски драми, фалити на бизнеса им и пр.; няколко разстрела или самоубийства в семейства, в които жертва станаха и напълно невинни деца и съпруги на самоубийците.
Тази мрачна картина подсилва и подчертава взривоопасната обществена атмосфера. Не е случайно, нито непонятно защо трагичните прецеденти се превърнаха в емблеми за протестиращите хора, в солиден коз срещу престъпното безхаберие, пасивността, циничността на управниците.
Както се случва в нагнетени с огромно напрежение дни, „лентата на събитията“ се развива с шеметна скорост. Поради това ставащото в началните фази бързо избледнява и потъва в мъглата на забравата или на безразличието. Случилото се до определен момент като че ли остава анонимно и безименно. То влиза в „сметките от бакалския тефтер“ на историята само като приблизителни, недостатъчно ясни и разбираеми числа. Нужни са още вписвания в тези „сметки“, за да проличи след време по-обща и понятна рекапитулация.
Първият опит за публично самозапалване — във Велико Търново, се възприе като изненадваща или шокираща за българската общественост новина. Той се забрави и не остави следи в публичното съзнание и гражданската памет. Вторият казус също не остави ярки следи. Така се стигна до случая с Пламен Горанов във Варна, който в една февруарска сутрин се самозапали пред общината, изразявайки граждански протест срещу кмета на „морската ни столица“. Последният
отхвърли всяка отговорност или вина за трагичния инцидент, в който основно бе замесено неговото име, но след седмица на бурни протести бе принуден да подаде оставка.
Казусът с Пламен Горанов е по-различен от другите суицидни случаи. В него липсва солидна доза на чисто персонално-екзистенциални мотиви. Както по-късно се разбра, той също е имал несполуки, провали в бизнеса и в живота си. Това обаче изчезна от „екрана“ на обясненията за гибелта му. На преден план започнаха да се изтъкват неговите лаконични политически искания. Доминиращото като че ли бе концентрирано преди всичко в публично декларираното и осъществено по екстремален начин гражданско несъгласие, крайна нетърпимост и отчаяна непоносимост към упорството и наглостта на властника.
Тази крайна и фатална проява на протест срещу управленското статукво, което от години съсипва живота и душевността на варненци, се превърна в емблема и символ за протестиращите в цялата страна, в еталон за гражданска доблест. Още същия ден лобното място на Пламен Горанов бе отрупано с цветя на признателност и почит. Този ритуал продължи дни наред. Последва символично издигане на паметник — малка грамада камъни, с което варненци да сакрифицират този топос. Нерегулярно се поставяха цветя и нови камъни.
Ритуалът продължи след голяма пауза, няколко дена след началото на юнския протест в София. Пламен Горанов вече бе превърнат от знайни и незнайни приятели, роднини и „другари по борба“ в икона на варненската гражданска „революция“. В негова чест се творят стихове, посвещават му се песни, името му се поставя по плакати и транспаранти, а ликът му украсява протестните шествия, ведно с ликовете на Левски и Ботев. Казусът Горанов се оказа онази достатъчна капка, която прехвърли взривоопасната доза на поносимост, за да даде подтик, а и да предизвика бърза реакция по сакрализация на въпросния случай. Чак след този случай подобни саможертви започнаха да се квалифицират със скоростно навлизащата в медиите вербална матрица „живите факли“.
Тези публични суицидни актове нямат нищо общо с цивилизационно-културните характеристики и особености на българската идентичност, още по-малко с традициите на православното християнство. Ритуалните самоубийства — чрез самозапалване и самоизгаряне — са исторически „патент“ на други, най-вече азиатски цивилизации, а и на някои религиозни и културни култово-обредни практики. Заради „публичната им ефектност“ и изключителното им психично въздействие върху обществеността, те са пренасяни и използвани и в други страни. В национална ни история обаче няма да открием подобен случай, макар да има немалко трагични примери на умишлено изгаряне на противниците на съответна, по-силна или по-властна в момента, идейна кауза и пр.
Аналог на такъв граждански протест няма да намерим и в богатата на крайности история на прехода ни към демокрация. Става дума за докрай осъществен акт на саможертва, а не за публични декларации. (В самото начало на прехода, във връзка с историите около „Града на истината“ и подпалването на Партийния дом, Пламен Станчев декларира на площада пред Мавзолея и БНБ, че ще сложи край на живота си чрез самозапалване, като израз на протест срещу властта на тогавашната БКП. По-късно обаче стана ясно, че Станчев не е имал сериозни намерения, а е изиграл постановка.)
Политическите самозапалвания са крайна, публична и персонална „иновация“, непознат реален трагичен модус на борба срещу властта. Такъв радикален и фатален (по последиците си) протестен модус няма общо с националната и европейската практика. Публични самозапалвания има и в други страни, в т.ч.и бивши социалистически страни, но те са единични и спонтанни, а не репродуциращи се масово актове на антисистемни протести. Да си спомним публичното самозапалване на Ян Палах. Във връзка с движението „Окупирай“ в САЩ и в Западна Европа също има случаи на публични закани и опити за самозапалване на протестиращи лица. В този план не сме първенци, а продължаваме чужда инициатива.
Исторически и фактически политическите самозапалвания се свързват с февруарските граждански протести. В юнските няма подобен демонстративен самопожертвователен акт и загинали хора. (За да сме точни, трябва да визираме един-единствен случай, станал известен чрез телевизионното ток шоу на Мартин Карбовски. В него човек на име Димитров, от монтанско село, с писмо, а и в директен репортаж гневно заплаши да посегне на живота си в знак на протест срещу държавните власти и политиците. Той демонстративно изгори дипломата си за образование, без да стори нищо повече по-късно. Друг гражданин, добил популярност с дългите си съдебни битки с „Топлофикация“ — Чавдар Янев, се опита да се самозапали пред Висшия съдебен съвет на 11.07.2013 г, но благодарение на бързите действия на охранителната полиция бе възпрепятстван. Седмица по-късно полицаи отново предотвратиха нов опит за самозапалване на човек.)
През февруари и юни има друг тип заплахи за човешки животи, свързани с
гладни стачки
На 29 юни във Варна Юлиана Лазарова, онкоболна диабетичка, започна да гладува в подкрепа на правителството на Пламен Орешарски. Още един варненец протестира по този начин, като пледира на новия кабинет на да се даде шанс и достатъчно време да докаже какво може. В София — обратно — станалият известен с предишни свои протестни гладувания Едвин Сугарев и фотографът Николай Генов обявиха гладна стачка срещу кабинета. Независимо, че премиерът се обажда лично на протестиращите с молба да се откажат от този опасен начин на граждански протест, Сугарев заяви, че ще продължи до победен край, т.е. до оставка и нови предсрочни избори.
По-късно към него се присъединиха по-малкият син на Радой Ралин — Стефан Стефанов, и съпругата му. Група студенти отвъд океана също заплаши, че ще прибегне до самозапалвания, ако правителството не удовлетвори исканията на протестите. На 17 юли, след като Сугарев бе приет в болница, четири от децата му заявиха, че започват гладна стачка в подкрепа на баща си и с искане за незабавна оставка на кабинета. В късния следобед Сугарев обаче прекрати гладуването, като помоли децата си да не започват, а Н. Генов да преустанови своята стачка. Такъв е крайно неприятният „баланс“ по темата до края на второто десетдневие на юли.
Трябва да се прави съществена разлика между публичното самозапалване и публично оповестената гладна стачка. В тях има разграничителни линии, които поставят гладната стачка по-долу от саможертвеното самозапалване. Не става дума за количественото несъответствие между двата екстремални модуса на граждански протест и съпротиви. В годините на драматичния преход има доста гладни стачки. Никоя от тях, за щастие, не завърши по трагичен начин, за разлика от някои гражданско-протестни самозапалвания.
Реалната заплаха за човешкия живот при гладна стачка е несравнимо по-малка от тази при самозапалванията, защото и възможността за имитация на фатален избор при нея е по-голяма. Не случайно в като част от черния политически хумор се носеха слухове, че някои гладни стачки са имали „двойно счетоводство“: да експлоатират публичното внимание и спечелят дивиденти за съответната персона, а успоредно с това да осигурят гладна диета, с по-различни и чужди на политическото мотивации.
Когато е реално осъществена автопиромания обаче положението е коренно различно и би трябвало да се разчита по особен начин.
Подобни трагични посегателства върху собствения живот и такива потресаващи инциденти, директно или косвено свързани и по телеология, но и по време с гражданските протести, са експлоатирани от аморални и безскрупулни политически среди, които се опитват да изкарат и по-висока
„принадена стойност“
от чуждите мъки и жертви
У нас такъв казус се оформи през юли, когато познатият от зората на прехода филмов деятел Евгений Михайлов, известен и като автор на знаменитата „танкова касета“, която свали Петър Младенов от власт, тичаше през глава от една в друга телевизия, за да разиграва истерични етюди на притеснение и загриженост за съдбата на Едвин Сугарев.
Заплахите за и реалното осъществяване на гладна стачка по политически мотиви са огромно символно насилие, а и морален тормоз, даже терор над други хора, които може да нямат никаква вина или с нищо да не са засегнали субекта на закани и „изпълнения“. Става дума за издевателство другия да отстъпи, да приеме изискванията на онзи, който го заплашва, даже когато първият не е сторил простъпки и няма провинения. В този казус субективната преценка на един трябва да се приеме като напълно меродавна или безалтернативна спрямо обективните основания и оценки, които заслужава онзи, към когото са адресирани подобни заплахи и действия.
Както показват Пиер Бурдийо и Жан-Клод Пассрон, „всяка власт на символно насилие, т.е. всяка власт, на която се удава да натрапва значения и да заставя те да се признаят за легитимни, прикрива силовите отношения, лежащи в нейните основания, и добавя своя собствена, в т.ч. и чисто символна, сила към тези силови отношения“ .
От тази гледна точка е ясно, че лица, обявяващи, че ще започнат гладна стачка, се възползват от конюнктурата и от символното насилие над други лица, над големи човешки общности, за да добавят „принадена стойност“ към тази, която заслужават техните постъпки. Това е неправомерно и аморално експлоатиране на символните капитали на онези, които не прибягват до такива радикални публични ходове, от които лицето, склонно да стигне до крайни постъпки, нечестно се ползва, макар привидно да изглежда обратното — че това лице придава повече, по-атрактивен и по-въздействен символен капитал на техните публични акции.
Тук има паралелно и двойнствено користно използване и на ситуацията, и на другите хора със сродни идеи. На това се придава публичен образ на безкористно действие, тоест такава постъпка е симулация и прикриване на нещо, което ако е представено в автентичния и истинския му вид и стойност, едва ли би постигнало същите публични оценки, каквито ще заслужи в своята превърната форма. Често тези постъпки са имитации, представящи се за оригинали на подвизи.
Публичните заплахи и изпълнения на закани за гладна стачка са непочтени и неморални. Те прикриват неспособността на субекта им да се справи с определени проблеми, поради което предизвиква и насилва другите с крайно радикални, екстремистки думи и дела. Те са и незаконни, защото никой няма право да отнема човешки живот, в т.ч. и своя собствен, а това закононарушение се извършва при гладна стачка.
Такива заплахи и постъпки привидно менят модусите и значенията на моралната отговорност/безотговорност. Субектът им прехвърля „цените“ на собствената си нравствена безотговорност, демонстративно представена за свръхотговорност, върху „сметката“ на моралните угризения и душевните колизии на хората, заплашвани и репресирани от неговите слова и прояви. Така другите са заставени да плащат за неговите произволи и духовна незрялост, които се опитва публично да представи като морална постъпка, като връх на духовна зрялост или като подвиг. Фактически става дума за репресия от страна на гладуващия, който се опитва да застави други хора да отстъпят от собствените си позиции (по линия на състраданието).
Заканите за гладна стачка нямат истинска морална стойност, макар да се представят в обратен модус. Те са в противоречие с Кантовия категоричен императив, който повелява да не се прави на другите това, което човек не желае да правят с него. Тези закани/актове фактически суспендират и преобръщат наопаки този императив. Защото човекът, който ги предприема, реално принуждава другите да понасят неща, за които те може да не носят отговорност и вина.
Символично погледнато, такъв човек повлича със себе си и кара другите, които заплашва, душевно да изпитват страдания, на които сам се подлага. В тези актове нищо от Кантовия и от всеки истински и хуманистичен нравствен етос не остава ненакърнено и необезценено. Със заплахи и екстремални действия техният субект публично, макар завоалирано, показва, че приема другия само като средство за постигане на собствените си цели. Или като оръдие, лишено от своя човешка стойност и превърнато в сляпа сила, подвластна на веленията на онзи, който изисква от нея да следва неговите идеи.
Трябва да се прави уговорка, отнасяща се до избягване на преувеличения и идеализации на самозапалванията спрямо гладните стачки. Ако субектът на самозапалване отправя закани и принуждава друг човек да измени позициите си, защото в противен случай ще се запали, всъщност няма никаква разлика между двата екстремни казуса. Само ако самозапалващият се човек извършва своя краен протест без да принуждава друго лице/други хора към нежелани от тях действия, можем да считаме, че самоизгарянето е „по-морален“ начин от гладуването. За съжаление, практиката сочи, че както при самозапалванията, така и при гладните стачки често има конкретни персонификации, т.е. аморални репресии спрямо съответни лица.
В прехвърлянето на „сизифовото бреме“ на моралната съвест на другия човек няма нищо достойно и порядъчно, честно или заслужаващо истински нравствени адмирации. Защото това са и актове на представяне на неморалността като връх на нравствеността.
Както се случва в бунтовни времена и изострени нрави, трагедията на едни безцеремонно се превръща в плячка и печалба за други, които не страдат от нравствени скрупули, а са прогизнали от политическа поквареност. В немалко случаи екстремални казуси мигновено са превръщани в аксесоар на политическия театър, в част от сценографията и декора на политическите карнавали, разиграващи се пряко или задкулисно по време на протестните събития.
Връх на тази повсеместна и заразителна карнавалност и цинизъм е прогласяването на самозапалилия се Пламен Горанов за едва ли не равен на Левски и на Ян Палах. По инструментални и манипулативни подбуди и скрити намерения се сътвориха и разнасяха плакати с лика на Горанов и с изписани великите слова на Апостола на свободата: „Ако загубя, губя мене си, ако спечеля — печели цял народ“. Както се видя по-късно, първата част бе фактически „консумирана“, ала втората си остава проблематична. Тя поражда много неясноти за истинските намерения и цели, за реалните подбуди, подтикнали Горанов към фаталния акт. Неслучайно започна едно непочтено ровичкане в интимния му живот, в здравно-психичния му статус. Появиха се амбивалентни публични тълкувания, според които „героят“ на варненските протести е притежавал известни психични и други проблеми. Според други версии, дори това да е така, понякога между отклоненията и подвига има само една или няколко малки стъпки.
В близките до трагичния случай дни това спекулативно заиграване със святото от историческото минало не вълнуваше, нито възмущаваше иначе „прозорливите“ експерти и анализатори. Обратно, те мигом и вкупом се втурнаха да чоплят, настойчиво и безцеремонно да обсъждат, изкуствено и лицемерно да се възползват и да превъзнасят саможертвата, независимо от обстоятелството, че такава жертва е правена и от други лица, и то преди това. Към останалите седем „живи факли“ сякаш нямаше интерес, нито капка внимание и признание за техния символичен, фатален принос към протестите. Тези други седем казуса останаха анонимни, неинтересни и лесно забравени, техният „дан“ се вписа сухо и лаконично в общото число на избралите подобен неординерен, но и крайно радикален модус на протест.
Политиците и обслужващият ги персонал неистово се хвърлиха да експлоатират трагичните случаи, за да легитимират публично поредни нови попълнения в специфичната мартирология на прехода. И тук, както и другаде, цари несправедливост и неравенство, понеже не всички жертви на самозапалвания са сакрализирани и удостоени с вниманието, почитта и признателността да бъдат вкарани в Пантеона на политическото безсмъртие.
Редно е да се отговори на въпроса:
кой и защо извършва
некоректна селекция на жертвите
от самозапалвания, за да възвеличи от тях само една, а да остави в мрака на пълната забрава всички други, които не са по-маловажни?
Очевидно мотивите и аргументите за тази избирателност са по-различни и прозрачно забележими. Те не са морално чистоплътни и безкористни. Не истинското, морално и нормално човешко състрадание, естествената и задължителна почит към трагичната кончина на самозапалилите се стоят в основите на тази умишлено избирателна, спекулативна и манипулативна инструментална фиксация на гражданската памет единствено върху определени казуси.
Саможертвата на П. Горанов непрестанно се експонира и експлоатира, докато имената и кончината на други жертви на самозапалвания скоро бяха забравени. Месеци наред след трагичния акт на Горанов пред общината на морската столица се струпваха камъни и цветя, символи на непресъхващата симпатия, признателност и почит към гражданската му доблест и смелост. Нищо такова не се случи на лобните места на другите самозапалили се лица. От „технологична“ гледна точка и от позиция на фаталните последици казусът „Горанов“ не се отличава от случаите на другите самозапалили се. Един обаче се оказва фаворизиран, а всички други — низвергнати и забравени.
Трябва да има нещо друго, което се оказва много по-ценно за политиците и за политизирания гражданин, невинаги осъзнаващ накъде го водят възползващите се от моментната конюнктура. Не трябва ли да насочим вниманието си и към другите лица от тази страшна компания на хора, решили да се разделят с живота! Такъв разговор би бил много важен за разкриване на логиката и начина на употреба на тази тема.
Медици, психиатри, психолози, криминолози и пр. съветват да не се преекспонират подобни трагични казуси, да не се обръща особено внимание на детайлите от житейската трагедия или към технологията на суицидните актове, за да се избегнат евентуални психически „заразявания“ и опити на други, склонни към суицидност лица. Вместо това обществеността става свидетел на нещо друго и вредно. Водещи журналисти и медийни коментатори умишлено „връщат лентите“ към трагичния казус „Горанов“, като предумишлено и трайно поддържат специфичен аморален интерес. Познати експерти с еднакви слова и аргументи обясняват и възвеличават стойността и ефектите на този тип гражданска саможертва. Подканят и нови участници да споделят свои мисли и оценки за суицидните прояви в протестната епопея, за да придадат по-голяма инструментална стойност на тези изяви.
В това няма нищо изненадващо. Чудовищното, кошмарното привлича като с магнит вниманието, любопитството на масата, винаги търсеща нещо повече от онова, което има в тези казуси. Мистериите на чуждото страдание винаги фокусират към себе си вниманието на хората. От дълбините на древната гръцка античност е дошъл и триумфално шества аргументът, че наблюдаването и преживяването на чуждото страдание, на чуждата трагедия водят до катарзис! Тук разликата е само в това, че в единия случай иде реч за античния театър, а в другия става дума директно и конкретно за родния политически театър.
В глобалния свят, където властва неограниченият Пазар,
търговията с човешки трагедии
е начин за политическо и политизирано привличане на аудитории. Масовата култура е утвърдила устойчиви интереси към екстремалното, към пикантериите на трагичното. Политическите нрави и реалности също са допринесли за разпалване и разпространение на нездрави любопитства и аморални интереси към чудовищното и зловещото, към ужасите и бездните на нравствените крушения, на покварата на човешкия облик, на капитулацията на човещината в разни нива на социалната пирамида.
Съществува известно нечистоплътно влечение и основание вниманието на обществеността, или поне на някои маси, да се пренасочва към шокиращи казуси, които да отместват погледите и размишленията от всекидневните страдания, мъки и умишлени „жертвоприношения“ на човешки (персонални и общностни) съдби.
Същественото, значимото не е предложено, нито аргументирано обяснено на масовата аудитория. Въпросът опира до това, какво собствено искат да кажат с избора и осъществяването на своя публичен и трагичен протест тези лица, какви са дълбоките им символни повествования и послания. Важно е не да се вторачваме в пикантните детайли, а да погледнем отвъд тях или през тях, за да прозрем какви са истинските ценностни повествования и послания, които тези човешки трагедии ни оставят като жестоки поуки.
Трябва да сме наясно, че и самите извършители невинаги са запознати с онова, което може да се спотайва в избрания от тях трагичен начин на гражданско протестиране. Част от тях възприемат по подражание, без достатъчно знания за дълбинното му съдържание, този необичаен за нашите „географски ширини и дължини“ начин на справяне с нередностите и несправедливостите в живота.
За да се отговори на тези сложни въпроси обаче, са необходими и някои пояснения за природата и предназначението на този тип суицидни прояви.
Публичните самоубийства чрез самозапалване не са творение на преломната ни историческа съвременност. Такива има във времето на античността. Ритуални суицидни избори/постъпки са известни от историческата биография на разни цивилизации и култури. Дългата история (измерваща се с хилядолетия и векове) на подобен род екстремални и фатално завършващи саморазправи с безчестието и порочността на властта не е окончателна причина и солидна гаранция, че техният символен и функционален мандат е привършен. В постмодерната епоха такива казуси и трагедии не липсват, дори умножават още повече любопитството, интереса към себе си.
Доброволни самозапалвания
има във всички епохи
Те обаче са провокирани и мотивирани не само от чисто политически причини и съображения. Познати са случаи на такива „пътувания“ към по-добрия свят на отвъдното или по чисто религиозни подбуди и ритуали. Използването на огъня и неговите деривати — светлината и топлината, винаги е било съществена част от сценографията и от драматургията на публични спектакли, на театъра на човешките нрави. Пламъците на огъня, светлината и топлината са символизирали значими, фундаментално важни за човека връзки и отношения. Те са били олицетворение на щастието и радостите в земния, а и на възнагражденията му в отвъдния, в трансцедентния свят, в позитивните райски селения, към които човек се е стремял. А също и на тревогите, опасенията и страховете му от онези подземни, сатанински територии, където е трябвало да заплаща с неописуеми страдания и вечни мъки земните си прегрешения и престъпления, при това сред пламъците или студа на Преизподнята.
Публичните самоубийства чрез самозапалване не се свеждат до едностранчиво позитивен ракурс на тяхната интерпретация. „Есхатологиите“ на публичните самоизгаряния невинаги се градят в синхрон с морални подбуди и съображения. Още Лукиан е оставил разобличителен, подигравателен разказ за Перегрин — древния кинически лидер, който, за да придобие повече символна власт и обществено величие, за да приобщи нови последователи към своите идеи и сектантски практики, публично оповестил и продължително време подготвял своето самоизгаряне. Перегрин не е искал да предостави на жадните за зрелища граждани кратковременна саможертва. Той е опитал по-дълго да задържи вниманието, любопитството и интереса им към своя самоубийствен акт, за да може в това време да консумира максимално количество символни блага, да си гарантира доста значим авторитет, а и солидна памет.
Лукиан е прозрял интимните подбуди и користните причини, мотивиращи Перегрин. Той казвал на съгражданите си, че Перегрин е не само прекалено горделив, тщеславен и самолюбив човек, а и че той е Протей; човек-опортюнист, който користно се наглася към логиката и развоя на жизнените обстоятелства, като се стреми да извлече максимални ползи от своето многовариантно поведение при всяка промяна на социалните ситуации.
В музея на историята има редица други шедьоври на публична алгодицея, на изпитване на страшно страдание от самопричинени болки. Знаменит пример за безкористно подлагане на алгодицея е Муций Сцевола, който остава в историята и като образец на морална самоотверженост, на свръхчовешка непреклонност пред мъките и страданията.
Актовете на публично самозапалване и доброволно самоизгаряне трябва да се разглеждат, изследват, обясняват и тълкуват с различни методологически и методически модели и инструменти. Тези казуси никога не се провокирани или стимулирани от елементарни и повърхностно значими, тотално забележими причини и подбуди. Те непременно имат, а и прикриват далеч по-сложна мотивационна биография, както и „напластени“ смислови ориентации, които не само формират, но и форматират логиката и технологията на подобни актове.
Какво налага прибягване до самозапалване или самоизгаряне? Отговорът на този въпрос може да се намери в символните лабиринти, в смисловите съкровищници за
ролята на Огъня за човека
Във всички исторически епохи, общества, цивилизации и култури употребата на огъня е органична част от фабулата и сценографията на фундаментално важни религиозни и други ритуали, на обредни практики. Няма митология, в която да не е отредено достатъчно място за огъня. Най-тачените традиции не са минавали без при-съствието на огъня, на неговите продукти — светлината и топлината. Боговете или монотеистичният Бог използвали своите мистични огнесъхраняващи и огнемятащи потенции за своите творения — хората. Неслучайно светкавиците са представяни като част от тризъбеца, скиптъра на боговете, а не само като символ на съответни предупреждения, заплахи и наказания за реални и евентуално предстоящи прегрешения на простосмъртните.
Огънят е бил и е вековечен символ на страдание, а и на изцеление за душата и плътта на грешниците и праведниците. Той е притежавал мултифункционално въздействие в човешкия живот, поради което се е ползвал за ритуални цели. В православно-християнските традиции това е очевадно — по Коледа и Великден ролята и значението на огъня, светлината и топлината са огромни. Те са абсолютно задължителни реквизити за тези най-големи празници.
Във всички исторически времена и човешки общества огънят е бил величествен, многозначителен символ с амбивалентни и поливалентни предназначения. Както показва Гастон Башлар, огънят е сиянието на Рая, но и казанът на Преизподнята; той е ласка и изтезание; той е свещено домашно огнище и апокалипсис; той притежава двой-ствено-противоположни значения на доброто, а също и на злото.
Според Башлар символният потенциал на огъня възпроизвежда три фундаментални комплекса — този на Прометей, който е посветен на свободата, независимостта и непрестанното увеличение на духовно-практическата мощ на човека; на Емпедокъл, свързан с неразкъсваемата връзка между живота и смъртта; на специфичен комплекс, духовно-практически посветен на „прочистването“ на нещо (или на някого) от стихията или пък чрез магията на огъня. Башлар се позовава на Макс Шелер, който пък се позовава на малко известна, неразгадана от други изследователи мисъл на Роден. Според нея всяка вещ е само предел на пламъка, на когото тя е задължена със и чрез своето съществувание.
Според предания на древни митологии и съгласно каноните на някои антични философии огънят е едно от четирите първоначала, които сътворяват вселената, живота и стойността на човешкото съществуване. В иносказателния „предел на пламъка“, символизиращ живота, трябва да се забелязват не само променящите се контури и цветовете на пламъка, а да се разбират своеобразните тайни, консистенциите на огъня като метафора за най-иманентни процеси в живота на човека.
С тази „оптика“ огънят се разглежда като фундаментално необходим, закономерен и свръхценен елемент на самия живот. Той е негов върхов символ. Това не елиминира другите версии, свързани с неговото крайно опасно наличие, с вредното му ползване. Опустошението и изпепеляването на живота, триумфалното пришествие и възшествие спрямо него на смъртта са обвързани с присъствие и проявление на огъня, който унищожава всичко. Мисията на огъня е да ражда, а и да убива; да радва, но и да натъжава, да плаши онези същества, които са се оказали под неговата мощна власт и сила.
Образите или привидностите, метафоричните превърнати форми на огъня-съзидател и на огъня-разрушител могат да се открият във всички фибри на човешкия живот. Те са неизменна част от компендиумите на всички митологии и религии. Без огъня, без негови-те вечни и непримирими антиподи, от една страна – светлината и топлината, а от друга — мракът и студът, човешкият живот е невъзможен и е без смисъл. Техните вечни и неизбежни конкуренции и съперничества придават друга визия на душевността, статус на живота.
Огънят присъства по най-различни начини, във всевъзможни форми в човека. На всеки човек се случва да гори от радост и възторг, друг път цял да изгаря от пожара на отрицателни чувства и преживявания в душата си!
Ако транслираме тези разсъждения в контекста на дискурса за „живите факли“ на гражданските протести, трябва да споделим, че техните радикални избори/постъпки са символично въплъщение на присъщия им „вътрешен огън“, на пламъците на тяхната вътрешна духовна борба и мотивационна съпротива, а също на „външния огън“, който се разгаря в социалните реалности, нрави и отношения между хората в дадения момент.
В съвремието не липсват граждански празници, обреди, ритуали и традиции, които прибягват до „спешната помощ“ на огъня, светлината и топлината. Подготовката и честването на знакови дни, събития в дадена социална група и в обществото не са възможни без луминарни ефекти — естествено сътворени или технологически конструирани. Затова и илюминациите винаги са били неразделна част от съответната празнична атмосфера. Политиката също не може да е равнодушна, преднамерено или несъзнателно изолирана от употребите или злоупотребите с огъня.
Политиката често заимства и буквално копира ред митологични сюжети, религиозни символни процедури и техники, за да демонстрира в някои моменти и ситуации своята публична йерофания, т.е. осветяването и освещаването на фаворизирани от нея идеи и ценности, или наказвайки своите противници с пришествията, които ù предлага огънят.
Осезаемата проява на властта няма как да не разчита на „услугите“ на огъня. Интронизациите и абдикациите са гарнирани и с буйствата на огъня. Той може да е естествено или изкуствено сътворен, но може да се крие и в други „материи“ — на словата, идеите и жестовете на политиците, като оттам се прехвърля и възпламенява или опожарява териториите на мисленето, емоционалността и дори поведенческата активност на хората.
Огромните символно-метафорични ресурси и аксесоари за мултифункционално експлоатиране на огъня не са „запазена марка“ само за тези, които са по върховете на властта. Те са на разположение и на техните опоненти/конкуренти, в т.ч. на протестиращото гражданство, което ги ползва по съответни начини. Заплахите за опожаряване и изпепеляване са символ на отнемане на легитимационен статус и властови ресурс, на осъждане и изпращане в изгнание — било в каторгите на историческата забрава, било в бездните на историческото небитие, при което огънят или неговите деривати имат и своите роли.
Съзнателното изпитание и доброволното понасяне на животозастрашаващи премеждия, свързани с огъня, са обвързани с дадени смислово-ценностни „призми“ и „решетки“, според които страданието не е излишно, но се оказва единствен или поне висш смисъл, който може да отведе субекта до желани преображения в живота. Така страданието може да променя твърде много своята смислова и ценностна валентност в зависимост и от това какво е неговото конкретно място в незримата за мнозина „Менделеева таблица“ на огъня. То може да се описва и оценява като напълно безсмислено и ненужно, но и като символ или средство за постигане и гарантиране на определени успехи.
Според Мирча Елиаде, ако човек понася големи страдания, то е, защото те не му се струват излишни и безсмислени, а понеже чрез тях той приема и чувства страданието като неизбежно, дори спасително събитие, като исторически факт, когато е причинено от космически бедствия и от социални несправедливости. Това означава, че на страданието се предоставя коренно друг статут, че то от нещо, което обикновено е неприемливо и патологично, се възприема и осмисля в обратна посока — като нещо приемливо, доброволно желано, нормално за съответен съдбовен поведенски избор. Освен собствените си проблеми и дилеми, човек търси помощта на мистичния, чудотворен огън, за да разреши по символичен начин и тези на други хора. Така употребата на огъня и родените от него мъки и страдания стават „нормални“. Тази „нормалност на страданието“ радикално променя неговата смислова и ценностна валентност в конкретната ситуация или по принцип. Огънят се превръща от изпитание и страдание в спасение и избавление от този живот, чието реално или символично бреме потиска, мъчи, довежда до такъв избор човека.
Ако човекът на огнената саможертва върши нещо не само духовно, но и практически, другите, които оценяват и осмислят постъпката му, следва не да повтарят поведенческия му модел, а да се солидаризират с духовния пълнеж на смисъла, със заряда на ценността на действията му, ако те имат връзка със социалното. Тази странна „нормалност на страданието, огнената саможертва“ се превръща в олицетворение на осмисляне и преценка от по-висш порядък, на възприемане и оценяване на този страдателен избор като символ на извънредно решение на личност, която не се води от баналния ред в обществения и всекидневния живот, не се съобразява с общовалидните трафарети. Това е личност, която мисли, чувства и действа на друго ниво спрямо обичайното.
Човек, който съзнателно и доброволно поема върху себе си бремето да е „повелител на огъня“, иска да каже с неговата употреба нещо важно на социалните си кореспонденти. Това нещо е дискретно свързано с огромни исторически, социокултурни пластове от завоалиран, преформатиран смисъл, на невероятни ценностно-нормативни послания, поуки към съвременниците и към идни поколения.
„Владетелят на огъня“ извършва публична демонстрация как чрез него може да предизвика и осъществи преминаване на съответни материи от едно в друго състояние, от едни в други смислови обрати или в различни ценностно-нормативни траектории, имащи власт над човешкото мислене и битие. Огънят се представя като видимо средство да се прави нещо по-важно, по-съществено, при това с по-голяма скорост и мащаб на промяната. Публичната употреба на услугите на огъня, а и неговите забележими ефекти и незрими последици се оказват съкровено свързани и взаимозависими. Същевременно те са достатъчно силно подчинени на някакви по-други сили, на магични или мистериозни власти, които повеляват определени драматични избори и фатални актове.
Основният мотив да се прибегне до това крайно средство е в публично неартикулираната подбуда, че
огънят символизира драматична промяна
в субстанцията на битието, в ранга и в статуса на материята, в закономерността и необходимостта от по-бързи, по-мащабни промени. Тези промени са осветени и иносказателно „обговорени“ чрез пламъците на огъня, чрез покъртителни картини на съпровождащи го страдания. Чрез него става радикална промяна в „агрегатното състояние“ на социалната материя, в начина на мислене, чувстване и поведение на хората, в начина им на връзка със сакралното/профанното, в отношенията им към идеали и скрижали, които се оказват и специфични пътеводни звезди в тяхната историчност/всекидневност и без които хората се губят в потоците на събитията.
Гражданските протести са впримчени и обусловени от естеството на природата на самата постмодерна историческа реалност. Постмодерността символизира, употребява се „гарнирана“ с всевъзможни метафори за флуидното ù състояние. Тази течливост на времето се долавя по особен начин от хора, които не виждат твърда опора в реалностите, за които отношенията и нравите са нетрайни или не способстват за добър живот.
Много неща са се променили от началото на прехода до наши дни, но животът на огромната част от българския народ не се е променил към по-добри и сигурни нива на стабилност и удовлетворителност. Напротив, той непрестанно и стремително е „губел почва под краката си“, пропадал е все по-надолу. В този ракурс огънят не се отнася нито към твърдата, нито към течната форма на материята. Ако свържем метафорично огъня с газообразното състояние на материята, то пак не дава кой знае какви добри шансове на човека.
В прехода гражданите са съучастници в творение, разпространение и консумации на много ефимерни, летливи неща — идеи, химери, илюзии, мистификации, политически и други жонгльорства или всевъзможни вербални или по-веденчески еквилибристики от страна на управляващите и от елитите. За огромна част от многострадалния български народ преходът се е превърнал в изумителна симулация или огнище на всякакви пошли симулакри. Той не е станал истински Прометеев огън на историческо възраждане, нито на истинско и реално демократично преобразуване на манталитета и битието на народа, а се е показал като фалшив, краткотраен бенгалски огън, церемониално ползван от властниците в удобни за тях случаи. Не е озарил и стоплил живота нито на държавата, нито на гражданското общество и нацията. Обратно, потопил ги е в мрак и студ с предизвикани от него социални условия и нрави. Затова и толкова очевадно хладни, отчуждени и прекалено конфликтно напрегнати са отношенията между хората.
По тази причина и фундаментално значими жизнени сфери днес изглеждат като кошмарни огнища на историята, като опустошени след ужасен пожар, понеже сега в тях се забелязват само останки от нормален живот. Народът се оказва изгорен, изпепелен в своите упования и надежди, коварно и лицемерно „изпечен“ от своите управници. В реалните жизнени светове на хората остават само дим, пушек и пепел от всичко, което се е случило при възпламеняването и разгара на преходната история. Единствено устойчива е постоянната и разрастващата се неустойчивост на живота, за който човек осъзнава, че няма никаква власт да контролира.
Това непредвидимо, неудържимо в своите лутания и криволичения движение на народната съдба прилича на игрите на пламъците на огъня. Те също не могат да бъдат уловени, удържани от човека, постоянно менят очертанията и посоките си. Никога не знаеш в следващия миг какво ще осветят, накъде ще свият пламъците на огъня изобщо и на този, който е свързан с конкретен вираж на историята. На народа сякаш му остава само възторжено или покрусено да наблюдава движенията, странните танци на огньовете на историята, всекидневието и живота, без да има сигурност или възможност сам, със собствените си сили и добродетели да промени тази историчес-ка/обществена картина, но и нейната особена атмосфера.
Огънят винаги е бил носител и гарант за демиургични преображения от едни в други форми и степени на битието, за драматични изменения в пейзажа и климата на човешкото (родово, видово и индивидуално) съществуване. Той е органична част от „посвещението на героя“, от инициацията, свързана с духовното и с гражданското пълнолетие на определен субект, който стига и до подобен краен избор. Да не забравяме митологичните и фолклорните сюжети, като тези за Прометей, подаряващ огъня на хората, или за (преекспонирания по времето на социализма) Данко, който с изваденото си, пламтящо и тупкащо сърце осветява спасителния път за другите, залутали се в мрака на живота.
Ето защо човекът, избиращ саможертвен акт на самозапалване, символично се оказва свързан с такъв дискретен демиургичен процес на обновление и усъвършенстване на битието на обществото, общността и индивида. Той се възприема от всички, които прозират в дълбините на смисъла и разбират ценността на постъпката му, като герой, свръхчовек, спрямо когото всички други имат един шанс — да оценят по достойнство значимостта, стойността на постъпката му и да я прославят.
В нагнетеното с политически напрежения и протести всекидневие иконизираната или мартирологизираната персона на П. Горанов се обкичва със суперлативи и позитивни дискурси, саможертвата му се превръща в символ на гражданска добродетел, а лобното място — в свещен олтар. Лаконичните искания на П. Горанов към общинските власти и кмета на Варна се превръщат в многопластови и изискващи разнопосочно прочитане палимпсести. В няколкото отронени думи и схематични изображения са спотаени огромни и тъжни разкази за народната орисия. Вече са забравени точните думи, нещата, които той е изписал върху своя протестен плакат. Предстоят нови спомняния и прочити на оставащото като „истина“ от разказа за саможертвата на този човек. Срещу ценностния вакуум в обществото самозапалилият се гражданин противопоставя своята кристална ценностна и твърде волева ориентация. Против безсмислието и пошлостта на политическите нрави лансира неблагоразумно (от гледна точка на здравия житейски разум) саможертвено поведение. Срещу вилнеещите навред пороци прави фатален акт, символ на непобедимост на добродетелта, възвишеност на гражданския дух, непоклатимост на волята на човек, готов да понесе всичко ужасно, за да възпее каузата си.
В драматични ситуации самозапалилият се човек предизвиква асоциации със сказанията за разпятието, само че в този случай изразено като горящ кръст на човешкото тяло. В потресаващата картина горят тленното и плътта, а вечното и духовното се откриват на прозорливите умове, като отправящи се към „небесата“ на инобитието, славата и безсмъртието.
В религиозните митологии и иконографии светците/мъчениците се изографисват с впечатляващ и трогващ ореол от светлина! Това е божествена светлина, огън на прозрение, мъдрост и посветеност в тайните на битието, в скрижалите на свещеното, което трябва да се пази и пренася. Не бива да се чудим, че хората говорят за П. Горанов като за светец или мъченик на всенародния протест.
Идващи от дълбините на историята повествования описват
„повелителя на огъня“
като надарен със свръхчовешки способности да издържа едновременно на противоречащи си състояния, едни, свързани с убийствена топлина и ослепителна светлина, а други — със смъртоносни мразове, с ужасяващото усещане за вечния мрак. В някои случаи на самозапалвания проличава рядка безчувственост, извънредна поносимост към огъня. Неслучайно някои анализатори, които се упражняват по феноменологията на самоизгарянията, подчертават, че самозапалилият се човек не усеща или по различен начин приема огъня. Изследвани и разгадани недокрай шамански техники сюрпризират учените със странни „трансфери на духа и плътта“ в температурни различия и противоречиви състояния за човешкия организъм. Мистичният религиозен екстаз прави човека способен да издържи на невероятни изпитания, а и на крайни страдания в пътешествието му към отвъдното.
Символично е, че саможертвите на „живите факли“ по време на масовите граждански протести се случват при неблагоприятни в климатично отношение февруарски и мартенски дни. Има сериозни изследвания, които разкриват странните връзки между климатичните особености на определени сезони и броя или тежестта на определени човешки посегателства, престъпления и саможертви.
Визуалният ефект от горящия човек в мразовито време оказва силно психично въздействие. Тази картина по неведоми пътища води до митични образи и послания от типа на тези, че се извърша странна схватка, безпощадна битка между разнородни, непоносими едно към друго начала. Мракът и тъмнината са символ на лоши сили, на пъкъла. Светлината и горещината на пламъците олицетворяват божествено начало, трансгресия към друга форма на живот, не плътска и низша, а духовна и възвишена. Контрастът в температурите между двете състояния — на обществения и самозапалилия се организъм — води до мултипликация на обобщенията.
Дни наред след саможертвата на П. Горанов експерти тичаха по медийни студия, за да обясняват „истините“ за емоционалното му състояние преди и по време на самия акт. Част от тях обръщаха внимание не толкова на негативните емоции и чувства, колкото на предполагаемото еуфорично състояние, на екстатичната нагласа по време на фаталния саможертвен акт. Това не е чудно! Отдавна е известно на науката, занимаваща се с екстремално-трагични практики, че субектът им подхожда към тях като обсебен от еуфория, от непонятни за другите хора чувства и афективни състояния.
Невъзможно е при нормален психически статус, при липса на емотивни стимуланти да се стигне до такъв радикален избор и акт! Затова и не бива много да се изненадваме, че при коментарите около казуса „Горанов“ волно или неволно се поставят и въпроси, които касаят неговата психична нормалност или за наличието на дадени депресивни състояния, на някакви отклонения от нормата.
Ако екстазът е тясно свързан и е подчинен на особено, добровол-но преживяване на необичайно и рядко състояние на душевно благоразположение, на мистично пътешествие и пребиваване в страстно бленувани измерения на духа, той е символично обвързан с усещането за мощна разкрепостеност, с чувство на освободеност от всички зависимости, ограничения, пречки и връзки, които го тормозят в ежед-невния му свят. В такова екстраординерно състояние е възможно човек да се усеща като реещ се „дух“. Това е описано и проанализирано от Мирча Елиаде.
Участници във февруарските протести обръщаха внимание на невероятната сила на П. Горанов да превъзмогне ограниченията на социалната среда и свръхполитизираната конюнктура, да се освободи от всички предразсъдъци и обременености, които другите не са в състояние да превъзмогнат. Някои му завиждаха, че е съумял да се откъсне от всичко, което притиска, мачка или потиска хората в този мръсен живот, да се издигне над всички гадости и предразсъдъци, че е постигнал нива на свобода на духа, за каквато другите могат единствено да мечтаят, но нямат смелост или пък дързост да щурмуват.
Дискретният, публично неартикулираният подтекст в този случай се отнася до своеобразни „катарзисни“ потенциали и модалности на такъв нечовешки избор или свръхчовешки акт. Приемайки смъртта, Горанов и другите загинали „живи факли“ са се „прочистили“ душевно, успели са да махнат от себе си гнусните и вредните наслоения на нашите реалности. Оказва се, че истински човешкото може да съществува и триумфира и чрез нечовешки, дори свръхчовешки ориентации и поведенчески актове на малко хора, даже на единици! Това, на свой ред, е начин да се подскаже, че битуващото или властващото в преходните обществени реалности и нрави не е човешко, че е само превърната форма, изопачена, окастрена или престорена версия на човешкото.
От поучителните разкази на митологии и религии знаем, че страданието е средство за изкупление на грехове и простъпки в минали жизнени цикли на субектите. То се оказва особена символна индулгенция за бъдещето. Чрез страдание и мъчение, чрез ужасен акт за изгубване на личния живот саможертващият публично демонстрира изкупление на всички реални и потенциални грехове и злини — свои лични, на познати, ближни или непознати хора, дори на цялото общество, поразено или напълно сразено от битуващи неправди, от цинизма и безумието на властта.
Не са случайни изказванията на участници в гражданските протести от зимата на 2013-а, в които се забелязва ариаднина нишка, водеща към темата за изкуплението, за саможертвата като начин за разплата за всички грехове и беди на народа, държавата и обществото. Ден-два след кончината на П. Горанов в протестните топоси се появи плакат, че той е изкупил греховете, като е заплатил със собствения си живот за живота на другите. В еуфория и свръхполитизация участник от Варна го сравни с Христос, чиято саможертва е цената за всички заблуди, предразсъдъци, прегрешения, престъпления на хората.
Жертвата на огъня, каквато се оказва героят мъченик, е олицетворение на дължими жертвоприношения пред олтара на историята, които обществото следва да направи, за да преустанови владичеството на одиозните условия, нрави и порядки и да прокара пъртина към други смислово-ценностни реалии, към други нормални и пълнокръвни, разумни и очовечени социални отношения. Отношения между хората с различни идейни и статусни различия, между тях и властовите институции, между Държавата и Гражданското общество, между Народа и Властта. Щом на обществото липсва смелост и кураж, защото е объркано, обезверено и отчаяно, героят сам трябва да поеме жестоката и символична цена на дължим преход към нови измерения на битието и духа на хората. Трагичната му саможертва и кончина трябва да служат на другите за пример, стимулатор за спешни, радикални, мащабни и безвъзвратни промени в социалния живот. Ако не практически, то символично тази саможертва преобръща нещата в полза на каузите и опитите да се променят коренно реалностите.
С екстремалния начин на доброволно избрано и публично извършено самоизгаряне този субект предлага един особен, многопланов и разнопластов разказ за историята не само на собствената си човешка съдба, но и за съдбата на времето и обществото, които са го принудили да избере подобно „справяне“ с положението. В този разказ дискретно се прокарва една закономерност: за да стигне човек до подобен трагичен развой, трябва да са налице извънредни отношения между хората и държавните власти. С публичната им демонстрация се показва, че обичайното в живота е форма на извънредност, че „нормалността“ на реалностите и нравите в социума е прикритие, превърната форма на тяхната истинска патологична същност. Така се подсказва и демонстрира публично интуитивно схващана трансгресия, показваща как чудовищността на живота провокира чудовищен начин на протест и на борба срещу нея. Нечовешките реалности и нрави няма как да бъдат отхвърлени, ако не се прибегне до свръхчовешки средства. Спасението на Човека и Човещината е невъзможно чрез оцеляване в налично битуващия жизнен свят. То е възможно с трансгресия в нови реалности/нрави.
Видян и оценен от гледна точка на религиозни митологии, актът на самоизгаряне има основания да бъде третиран като вариант и инструментариум за сотериологично проявление на човека. По време на последните (предсрочни) парламентарни избори тази тема отново се завъртя. Така че можем да търсим, а и да намираме своеобразни проекции на политико-идеологически сотериологии, които се лансират и отстояват от разни партии.
Щом сотериологията е учение за спасението, което се нуждае от проява на изкупление, от саможертва на социален субект, то и публичната демонстрация на граждански акт на самозапалване (като протестна кауза или проява) се оказва особено
„спасение“ на цялото чрез саможертвата
и страданията на единицата
По този начин трябва да се приемат и оценяват саможертвите на „живите факли“. Те не са принудително накарани, неосъзнаващи смисъла, формата, ефектите, последиците от своите жертви, олицетворяващи модуси на публично изкупление. Те съзнателно избират, непоколебимо следват мъченическата си участ да се жертват за благото на други, за поправяне и връщане „в правия път“ на държавата, на обществото.
Персоналната саможертва е символичен образ на изкупление и спасение на обществото, което не практикува този вариант. Историята се прави нерядко от спонтанни, спорадични и персонални пробиви и активи, противоположни на обичайните нрави и реалии. Тяхната радикалност ги прави да изглеждат като равносилни на истински морален подвиг. Не е чудно, че към П. Горанов, като символ на жертвите на „живите факли“, безкористно или преднамерено се обръщат като към истински „герой на протеста“.
В контекста на преходните реалности и нрави такъв маниер на спасение и изкупление не подхожда на тривиално разпространените модели на спасение и изкупление. Неслучайно в годините на прехода се нагледахме на примери на умишлено жертване на авторитета или честта на политическия противник, на преднамерено, извършено с неописуема наслада и садистично удоволствие „опожаряване“ на моралното реноме, „изпепеляване“ на публичния рейтинг, обществената и политическата репутация на идейните опоненти или противници.
За политическите и икономическите елити в наше време саможертвата се е превърнала в безумство, в недостъпен лукс. Поради това те на драго сърце предпочитат да жертват други, в т.ч. българския народ, отколкото да правят ограничения, за да се по-добри състоянието в държавата. Политиците манипулират обществеността с ореола не на истински, реални жертви, а на фактически жертвоприносители. Колкото повече властниците/политиците се бият в гърдите, че са истински вярващи, толкова повече думите, жестовете, емоциите и постъпките им показват, че нищо сакрално и саможертвено не е част от публичното им мислене и поведение.
В едно общество, чиито социални тъкани са разпокъсани, в което вилнее безграничен социален атомизъм; в което идеолози от разни цветове и партийни „породи“ се надпреварват да прокламират или завоалирано да насаждат социален дарвинизъм; в което сякаш няма нищо свято и мило, а всичко се преценява само откъм неговата печалба, няма как саможертвата да е издигната на пиедестала на моралния подвиг. На реалния и символния пазар обаче колкото една стока е по-рядка, толкова тя е по-скъпоценна.
Затова саможертвата може да се окаже изгодна за политически сили и партийни/граждански формации, поставени зад или извън бордовете на властта и управлението. Те всячески ще се опитват да се възползват от нейните многостранни оферти или услуги, да я приватизират (винаги с користолюбие!) за своите „светли каузи“. Ще се постараят да превърнат чуждото саможертвено изкупление в своя символна награда или собственост, да го представят като собствен и безалтернативен аргумент срещу властта, която толкова неистово искат да сразят.
Смислово-ценностните матрици на спасение чрез изкупление са начин на историческа унаследеност, социокултурна приемственост от далечни епохи и чужди общества, култури и цивилизации, в които на мъченическите изпитания се гледа като на сакрален израз на особено възприемане на смисъла, ценността на живота или смъртта. С доброволен отказ от живота саможертвеният субект променя радикално смислово-ценностната йерархия на връзките и отношенията между живота и смъртта. Той публично демонстрира и подсказва, че
смъртта може да е символ на живота
Че заради живота на другите си заслужва да се изберат и възприемат с достойнство, гордост, чест и смирение всички изпитания, страдания на смъртта. Лишението от собствения живот е символ/триумф на наличието на живот на/за другите.
Положението, до което е докаран българският народ в прехода, е гранично. То е между живота и смъртта. Това вече не е борба за съхранение и поддържане на достоен за нормално човешко съществувание стандарт на живот. В огромната си (бедстваща, мизерстваща, отчаяна, безнадеждна и безработна) част народът вече не може да живее, а по-скоро животува. Състоянието му не е по-различно от това на скотовете. А при граничните ситуации в живота на хората има високоволтажни напрежения и избухвания, които метафорично уподобяват ефектите на огъня.
Мистериите на огъня пораждат тягостни предчувствия за опасности и злини, които се крият в тях, но предоставят и странни „разкази“ за екстатични предчувствия за смъртта, които са страстно желани и преследвани от готовите за саможертва. В поуките на тези необикновени разкази често се подчертава, че саможертвата си заслужава цената, понеже смъртта открива двери към други измерения за душата и битността на субекта. В митологиите смъртта е представяна като различно (от биологическото) раждане, като духовно „прераждане“, придобиване на нова, втора самоличност, като начало на съвсем друго, оптимистично съществуване. Ако смъртта е начин, път и средство за преминаване към по-висши и желани регистри на духа и битността на човека, тя неминуемо може и трябва да се превърне в нова, фундаментално значима парадигма на човешко съществуване, на нов, неприлаган до този момент начин на човешко мислене, усещане или реагиране на всичко околно.
В различни сфери на живота някои висши образци на поведение, морални подвизи и героизъм, се оценяват като парадигми на истинско, пълнокръвното човешко битие. Затова е висока цената на саможертвата на човека, който поставя своя живот по-ниско от идеала, дълга и съвършеното. Това обяснение хвърля светлина върху разбирането и толерирането на символичния ореол на жертвената проява. То ни дава възможност да проумеем защо хората почитат саможертвените актове с толкова категорични, еднозначно позитивни слова, чувства, жестове, постъпки.
Символно властват преценки, че лицата, способни на саможертвени актове, са светли личности, че имат пламенни души. Това има свои дълбинни основания и препратки към съкровища на световната история, човешката цивилизация и култура. В тях се намират всякакви примери и доказателства, че саможертвените персони се превръщат в светещи фигури, които трайно освещават жизнените светове на други хора (от техни и следващи поколения). Ето защо по време на февруарските граждански протести сме свидетели на много и разнородни квалификации за естеството на саможертвата на П. Горанов.
От философско-етическа гледна точка проблемът за самозапалванията е сложно обвързан с разрешаване на
дилемата за взаимоотношения
между „човешкото“ и „животинското“
Малко са животинските видове, склонни на самоубийствени актове, за да „спасят“ себе си, да подпомогнат, да се солидаризират със съдбата на други представители на техния вид. В борбата за оцеляване при „законите на джунглата“ за саможертвата няма място. Статутът на плячката се третира като статут на жертва, но статутът на жертвата в човешкия свят невинаги трябва да се съизмерва с този на плячката в животинското царство, макар реално да има привидности за това странно покритие.
В историята или в настоящето няма доброволно самозапалил се човек, който да гледа на себе си като на животно, което сграбчва и разкъсва по животински своя живот. Такива душевни настроения могат да обсебят човек при съвсем различни обстоятелства. Само когато е омерзен от самия себе си, когато се вижда и преценява като образец на социална поквара и морално падение, той може да съзира в себе си животното, безразсъдно и безсмислено прахосало собствения си живот. Това положение е интравертно насочено и коренно противоположно на душевната нагласа на избралия публично да се самозапали. Последният не протестира срещу собствената си нравствена поквареност и капитулация пред пороците, а против моралната разруха в обществото и политиката, срещу капитулацията на добродетелите пред всесилните пороци на властниците. Такъв човек не е отвратен от себе си, той символично оповестява, че е отвратен от света, който му налага да стане нищожество.
Има разлика между обявяващия гладна стачка и предприемащия самоизгаряне човек. Първият брутално принуждава онзи, когато заплашва, да се лиши от автономност и се подчини против волята си, по чисто морални съображения, на хетерономията, която заплашващият налага. При самозапалващия се човек липсват изисквания и принуди други хора да последват неговия избор и акт или поне да предприемат действия, които удовлетворяват такъв избор.
Знаковите за прехода експерти на истините и сакралностите на демокрацията не стигат до тези смислови опции или прикрити визии за тези две форми на протестиране.
Джорджо Агамбен поставя и решава проблемите за релации между животинското и човешкото, за присъствието и проявата на животинското в човека и на човешкото в животните, за човешкото отношение към животните. Той стига до заключение, че колизията в надмогването на животинското в човека е един от най-заплетените проблеми както на съвременната обществено-историческа и социокултурна ситуация, така и една от най-деликатните и най-тежките сфери на човешката екзистенция.
Дистанцията на житие-битието на огромна част от гражданите от стандартите на нормалния и достоен човешки живот стои в основите на масовите граждански протести. Не е случайно или маловажно присъствието на плакати, върху които ясно е написано: „Ние сме живи хора, а не само ЕГН-та от избирателните списъци“.
Перверзното тупане в гърдите на политиците, които се хвалят със своите приноси за европейската ориентация и интеграция, се обезсмисля при начина на живот на българския народ. Не може да се говори за действаща демокрация в общество, в което държавата не прави нищо достатъчно за хората. Тук се разкрива тъжен парадокс: народът, заставен да пребивава в нечовешки, почти животински условия и нрави, има съзнание и воля да проумее тази си злочеста участ, докато онези „от върховете“ не искат или не са способни да разберат в какви бездни са хвърлили народа си, което е символ на тяхната нечовечност.
Известно е, че homo sapiens е единственият род живи същества, способен на саможертвени актове при конкретни обстоятелства. В „нормалността“ на избора за саможертвен акт се включват разнородни импулси от външната среда, а също различни изпитания и премеждия, вътрешни борби и сражения между разни подбуди, мотиви, потребности и интереси от духовния свят на човека. В дълбинната му същност генетично са заложени всевъзможни „ДНК комбинации“ за жертвено поведение на собствената или на чуждата идентичност. Освен това „темата за жертвата“ е съвсем преднамерено, а и инструментално толерирана, даже е прекалено фаворизирана във всякакви постмодерни дискурси и наративи.
В света на човешките реалности и нрави следва да се търсят и откриват други, не толкова радикални опции за разрешаване на дилемата, засягаща човешкото и животинското битие. Истински Човешки е този човешки свят, в който животинското е ограничено в максимална степен и форма, поставено e под съзнателен и безкомпромисен контрол. За жалост, подобен Човешки свят все още социално-исторически липсва. Всекидневно сме свидетели на свят, в който нечовешкото или животинското преобладава. В условията на прехода значителната част от родните политици показват нагледно и неоспоримо, че подхождат към народа като към впрегатни животни, като към овце, които трябва постоянно да бъдат до кожа стригани и до болка доени от ненаситно алчните си управници и политически властници. Тъкмо срещу тази безконтролна, неспирна и безразсъдна лакомия на родните (политически и други) елити възмутеното гражданството вече намира и набира смелост да протестира.
Срещу политическите заблуди, че наличието и понасянето на известни тежести и страдания през преходния етап е нещо закономерно, естествено и неотстранимо, гражданството надига протестен глас и се бори, понеже вижда, че
многострадалната орисия е наложена само на народа, но не и на неговите политически или партийни водачи
Нещо повече, хората са карани да вярват, че друг човешки свят е немислим и невъзможен.
Можем да разберем страховете и опасенията на значителна част от родните политици към набиращите популярност алтерглобалистки процеси. Последните издигат посланието, че един друг свят е възможен и той трябва да се състои в този свят (Пол Елюар). А този нов и различен свят би трябвало да е реалност, символ и триумф на човешкото и човещината, на превъзмогването и отстраняването на скотските реалности и нрави, в които днес са принудени да живеят огромни човешки маси, в т.ч. и в нашето отечество.
Когато Човешкото изцяло срази Животинското, когато то разобличи, накаже и повече никога не допуска привидно очовечените форми на животинското в различни сфери на живота, тогава можем да сме спокойни и доволни от триумфа на хуманизма над безчовечното. Това е солидният показател и значимият гарант за истинския възход на демокрацията. Фундаменталните социални ценности, които изграждат смисловите йерархии на истинската демокрация (каквито са свободата, равенството, солидарността, справедливостта, мира и пр.), никога нямат значимо място в животинските нагласи и проявления на определени социални типажи, още по-малко на тези от тях, които са по „високите етажи“ на властта.
Жертвата на похищения, насилия, лишения и смъртни заплахи не може да се смята за свободна, равноправна, спокойна в своето съществуване. Принуден от животинското в своя похитител и палач, човекът (в качеството си на жертва) e принуден сам да прибегне до животински похвати, за да се спаси. Това е второто, по-голямото престъпление на човека-животно; той не само напада и превръща в жертва на своите щения и капризи другия човек, а го принуждава да се превърне също в животинско същество, лишено от човешки облик.
Трябва да си спомним някои плакати от време на февруарските и юнските протести, върху които пише: „Ненаситни свине, не се ли наплюскахте, не изядохте ли всичко от това, което се полага на народа“. В това послание уподобяването на политиците е красноречиво. Не само народът е доведен до скотско положение, но и самите му управници и властници са паднали до това отблъскващо животинско равнище, макар че при тях падението изобщо не се отнася до материалните, а най-вече до духовните им измерения.
Трябва да си припомним и за невиждано досега произшествие, когато на 13 юли протестиращи граждани хвърляха по централата на ГЕРБ плюшени сиви мишки. Това фактически е публична демонстрация със зооморфна метафора, която символично денонсира прословутото самочувствие, безграничното самодоволство, прекомерната самонадеяност и безпочвеното тщеславие на ръководството на тази партийно-политическа формация. Тук непрестанно изтъкваните храброст и безстрашие, които нейният лидер натрапчиво си приписва, са символно суспендирани чрез оприличаванията с едно дребно, страхливо, гнусно и опасно животинче. Хвърлянето на мишки символизира и статута на тези животинки като опасни преносители на вредни и дори на смъртоносни зарази и болести.
Както показва и Жорж Батай, при зверовете не съществуват истински субект-обектни взаимоотношения. В животинското царство звярът, изяждащ лакомо своята жертва, не гледа на нея като на предмет, нито пък на себе си като на субект, а и жертвата не се преживява (в такъв момент) като субект-обект на убийствен акт. Но имено подобно усещане или мислене притежава човекът звяр, който вижда в плячката си съответен предмет на своите нужди; както и неговата жертва, която, дори в безумния си страх, все пак разбира, че е предмет на неговите ненаситни и кръвожадни потребности и намерения. Освен това в живота на зверовете няма и нищо, което да се свежда до отношенията на владетеля към подвластния, които биха могли да се установят, от една страна, с автономията, а от друга — със зависимостта; звярът никога не е автономен в истинския, т.е. в човешкия смисъл на думата, понеже е подвластен на своята природа.
В контекста на тези общи постулати трябва да кажем, че конкретните самозапалвания по време на февруарско-мартенските протести са реален и символичен начин субектът им публично да демонстрира своята истинска човечност, както и животинското на онези, които довеждат хора до трагичен избор. Публично самозапалващият се човек нагледно показва, че политическата класа в родината му е паднала твърде ниско в нравствено отношение. Тази класа исторически и всекидневно, арогантно и брутално или перфидно и завоалирано демонстрира безхаберието и безчувствеността си, или обратното — предумишлената, съзнателната и последователно прокарвана дейност, която води до ужасни последици.
По този начин самозваната и самодоволна, алчна за колкото се може повече власт, придобивки и печалби политическа класа не само символично, но и реално практически се представя в ролята на огромно и кошмарно „животно“, което не се спира пред нищо, когато трябва да засити своите неутолими апетити и жажди.
Левиатанът на преходната недемократична държава, ръководена и превръщана в плячка на олигарси и плутократи, не притежава нищо човешко освен онова, което още се е съхранило и отстоява от многострадалния народ, който е нейна жертва. Това специфично „животно“ е способно да пожертва всичко и всички, които по някакъв начин пречат на неговите безгранични апетити или безчовечни посегателства. В него дори и мисълта не протича по нормален човешки начин, защото тя се оказва само плод и средство на животински инстинкти и нагони, които могат да бъдат преоблечени (само лицемерно или изкуствено) в „човешки“ форми, лишени от човешки смисъл. В него няма да забележим човешка воля, а ще видим необуздана, рефлексно проявена, коварно приложена животинска сила към други хора. Именно натрапчивото усещане за присъствие и влияние на подобна „животинска сила“ в държавния и гражданско-обществения живот принуждава хората да демонстрират и такива колосални, радикални отношения на подозрение, отвращение, погнуса и гняв от всичко, свързано с политиката и политиците.
От друга страна, публично самозапалващият се човек нагледно и поведенчески доказва своето истинско (а не привидно) човешко същество, своята високоблагородна и готова на саможертвени актове нравствена природа, своите върховни добродетели. Такъв човек показва как в името на висши човешки ценности, норми и идеали може да се превъзмогва естествено наличното „животинско“ във всеки човек. Не е толкова важно каква е природата на идеите или политическите убеждения на такъв човек, по-същественото е, че той е готов да отиде докрай в реалното им отстояване.
Лишавайки се от най-скъпоценното — от живота, субектът на публична и фатална саможертва реално доказва, че над изключително висшата ценност и значимост на Живота има и други — нравствени и хуманистични еталони за Човешкото. По тази логика не Животът сам по себе си прави човешкото, а обратно — Човешкото придава смисъл, форма и висота на живота.
Съзнателно възприемайки преживяването на непоносими болки и страдания, човекът, готов на саможертва чрез самозапалване, иска да покаже, че изживяването на собствените кошмарни болки е крайната цена, за да се даде екстремален израз на болките, мъките и страданията на другите човешки същества в обществото.
Това реално е
болка на социална свръхчувствителност
която изобличава липсата на всякаква чувствителност в душевността и битийността на политиците. Неслучайно Джорджо Агамбен (в третия том на своята известна творба Homo saker) поставя в обектива на научно-теоретическия анализ именно екстремалностите на нечовешкото спрямо човешкото, до които може да стигнат политически или аморални унищожителни практики.
В резултат на всичко ставащо в годините на мъчителния и продължителен преход гражданите са изградили и утвърдили крайно нелицеприятни представи и оценки за политиката и нейните представители. За тях политиците са олицетворение на всичко най-лошо и морално нечистоплътно. Според подобни битуващи настроения и нагласи именно политиците не позволяват на народа да разгърне достатъчно и да покаже на практика истинските си възможности, качества и добродетели. Те искат да му натрапят собствените си визии и сценарии, непрестанно го лъжат и мамят, че уж той е истинският Суверен, че единствено от неговата воля зависят произходът, естеството, съдържанието, формата, мащабът и посоката на промените. А това (реално или символично) всъщност вече означава, че има прекалено сериозни и солидни „пробойни“. Може дори да се твърди, че значима част от родните политици и управници се представят пред обществеността като притежаващи ликовете, менталността, маниерите, характеристиките и действията на опасни социопати.
Тъкмо срещу подобна повсеместна патология, сътворена и наложена в преходните реалности и нрави, срещу нашествието и господството на животинското и нечовешката безчувственост, срещу липсата на състрадание и съчувствие от страна на покварените властници народът се надига. И в продължение на отделни ситуации или на дълги периоди, по най-различни мотиви, с различни форми или оръжия води своите протестни съпротиви и граждански борби, които реално са посветени на желани промени към демократичен, човешки пълноценен начин на живот.
Затова неговите граждански протести са напълно основателни и справедливи.
