Манол Тенчев е магистър по история и журналистика. Автор е на идеята и на първата концепция за изграждане на национална гвардия в Република България. Възпитаник е на Стратегическия курс „Национална сигурност и отбрана“ на Военна академия „Г. С. Раковски“. Почетен офицер от резерва на Българската армия. Офицер за връзки с обществеността и благодетелен член на Съюза на военноинвалидите и военнопострадалите.
Предизвикателства
пред националната сигурност на България
„Стратегията за постигане на определени политически цели включва всички военни и невоенни средства“.
Ген.-полк. Вилхелм Кунтнер,
австрийски военачалник, бивш зам. главнокомандващ
на федералната армия на Република Австрия
Някои констатации вместо въведение
Информацията за бъдещето и неговото предсказване винаги са били едни от най-преследваните и относително недостижими желания на човечеството. Познанието дава сила, власт и предимство на отделни личности, групи, организации и държави да проектират и контролират. В политически аспект се търсят и изследват закономерности, свързани с настоящото и минало развитие на човечеството с цел политическият елит в национален и международен план да е подготвен за предстоящите предизвикателства, заплахи и рискове. Разкриването на бъдещите международни събития и тенденции са основата на днешните и утрешните политически, икономически и военни реалности. Те заедно определят бъдещата национална и световна сигурност, политическите и военните ангажименти на националната власт, както и рационалността от действията на политическия елит, правителствената политика, програмите за реформи и развитие.
Познаването и непрекъснатото изучаване на световните процеси осигуряват широки възможности за синхронизация с техния ритъм на национално равнище, а това е предпоставка за успех на държавите, които не могат или трудно могат да се наредят до световния елит. Радикалните решения в такива области като икономиката и отбраната или изобщо сигурността, в нейния „нежен“ и „груб“ смисъл, могат да имат непредвидими последици за националния успех, ако приоритет нямат националните фактори — политическият и гражданският елит, националната икономика, националният бизнес, системата за национална сигурност и отбрана и др.
Не са много историческите примери за национален успех, който се дължи предимно на външни фактори, въпреки интеграционните процеси. Логично възникват някои важни въпроси.
Трябва ли да се издига в култ и да се развява като знаме чл. 5 от Вашингтонския договор (за колективната отбрана), както това става в момента в България?
Ако НАТО провежда едновременно операции в няколко различни точки на света, няма ли да ни се наложи да действаме в „автономен режим“ и няма ли да ни напомнят, че съществува и член 3 (за изграждане и поддържане на националния отбранителен потенциал) от същия договор?
Съвременната международна система остава доминирана от многонационални държави. Те действат преди всичко за собствен интерес, въпреки че участието им в международните институции, както и развиващите се световни тенденции, ограничават суверенитета им. В такава система от многонационални държави, според специалистите по международни отношения, има твърде голям безпорядък. Такъв липсваше по време на Студената война… Бъдещето е неясно, защото международната общност няма консенсус по отношение на политическите ценности и идеологии. Въпреки привлекателността на демократичните ценности се наблюдава процес на девалвация, като резултат от тяхното сляпо и често неправилно прилагане от съмнителни политически групи и техните лидери, създаващи изкуствено ненормални условия. Оттук и надигащата се у нас носталгия по авторитарната власт и очакването на „силния лидер“, въвеждащ ред с „желязна ръка“.
Някои от съвременните наблюдатели на международната политика правят извода, че на дневен ред е икономиката. Но историята показва, че икономиката кара страните да се подготвят и да водят войни. Ако това е така, тряба да бъдем силно разтревожени от икономическото развитие и държавната мощ на съседна Турция, която има и капацитет да провежда мащабни войскови операции едновременно в няколко различни направления! Същевременно дори и съвършената икономика не е в състояние да реши останалите от години стратегически проблеми между много страни, които са резултат от вековни исторически наслоения.
Последиците от развитието на света след Студената война могат да бъдат определени като непреодолимо объркана обстановка или среда. Да не забравяме, че след като загубихме три от войните си за национално обединение (две от тях световните) и след две национални катастрофи най-накрая бяхме победени и в Студената война. Общо взето, това е равносметката за България през ХХ век!
Днес потенциал за сътрудничество съществува в някои райони на света, но в други липсва. Определени райони преживяват продължаващи дълбоки конфликти, в други има потенциал за възникване на нови такива. Тази пъстра схема в бързо променящия се свят, с липсващи здрави отношения в областта на сигурността, допринася за неизвестността и несигурното ни бъдеще. Затова историческите уроци могат да бъдат полезни за днешния политически и национален елит.
Някои характеристики
на бъдещите войни
Властта, посредством Военнопромишления комплекс, играе значителна роля в сегашното състояние на световната икономика и особено на модерните общества. Тази роля е важна за съществуването на държавите, а нейна функция е военната заплаха. Освен това, голяма част от невоенния сектор на икономиката — особено научните изследвания, зависи финансово от военните бюджети. Същевременно в България се забелязва интересна ситуация, която едва ли се нуждае от коментар.
Военните заводи, които са 100% частна собственост, просперират (напр. „Аркус“ АД, Лясковец), а тези, които са държавни (напр. „Вазовските МЗ“ – Сопот) или държавни под шапката на Министерството на отбраната (напр. ТЕРЕМ) изнемогват и са доведени до състояние на фалит. И всичко това на фона на лозунгите на „елита“ за осигуряване на просперитет на нацията и загриженост за националната сигурност.
Глобализацията промени разбирането за войната. В основата на военните конфликти винаги са били държавите с техните интереси, за чието осъществяване те изграждат и използват въоръжените си сили. Тази тясна връзка между армията и държавата и днес е актуална, а пример за това са модерните общества със силно международно влияние и задрямал, но не и забравен колониален инстинкт. За разлика от миналото ръководството на съвременните военни действия и операции почти изцяло е под контрола на гражданското общество, изпълнителната власт на национално равнище и международните организации за сигурност. В този смисъл свободата на провеждане на военните операции, жестокостта, разрушенията и жертвите са сравнително по-ограничени. Причините за войната ще продължават да бъдат националните интереси, свързани с увеличаване и развитие на националното богатство и отстояване на националните ценности.
Съвременната война не започва с началото на бойните операции, а много преди това. Краят ù не идва с победата на въоръжените сили, а продължава с военно-граждански операции на световни, регионални или коалиционни сили и организации за сигурност. Съвременната война може да бъде определена като непрекъсната, необявена, без граници, породена от неизбежната борба на човечеството за нов ред и глобално управление на ресурсите на Земята. Ако допуснем, че някой вече е започнал такава необявена война срещу България, то ние тотално сме я загубили!
Други изследователи твърдят, че основните конфликтни сили са модерните общества и престъпният свят във всичките му форми — организирана престъпност, терористични организации и организации, основани на културна или религиозна основа, престъпни режими и др. Съвременната война е насочена срещу културата на модерния свят, даваща му привлекателност, влияние и власт. Основната слабост на модерното общество е свързана с недостатъчното единство, породено от различията в националните интереси, в разбирането на съвременните предизвикателства и тенденции, както и с разделящите го исторически реалности. Участието на държавите в съвременната война винаги се определя от интересите им, а резултатите като правило водят до ново преразпределяне на влиянието им в регионален или международен мащаб. Основната цел в една война не е прекрояване на границите, тъй като главният проблем е съществуването на определени режими, личности и свързаните с тях престъпен бизнес и организации, които ги поддържат.
Този характер на войната я превръща все по-ясно във война за сигурност. Новите реалности вече налагат и поетапното трансформиране на въоръжените сили в сили за сигурност с възможности за провеждане на широк спектър от операции — информационни, дипломатически, психологически, бойни, гражданско-военни, административни, икономически, културни, полицейски и други. Това предполага интеграция на ръководенето, планирането и провеждането на теоретичната и практическата подготовка на силите.
Съвременните реалности показват, че многополюсният свят е в процес на трансформация към нова международна система. Основният въпрос на бъдещото развитие на България е свързан с очакваните последици от узряването и разрушаването на тази система и какво би означавало това за нашата военнополитическа реалност. За съжаление историческото развитие на света показва, че отрицателните последствия от международните процеси са засягали в най-голяма степен Европа и в частност Балканите.
Сигурността като състояние, процес и система придобива по-широко разбиране както в световен, така и в национален мащаб. Глобализацията на конфликта е съпроводена с нарастваща и скрита война за сигурност, свързана със стремежа за управление на световните ресурси. Най-важната функция на армията на независимата държава, дори и в днешната глобална епоха, остава защитата на териториалната цялост на страната, независимо от тенденцията към постепенно размиване на привичните ни представи за националния суверенитет. В същото време съвременната армия е изправена пред качествено нови функционални задачи, обусловени от особеностите на сегашния исторически момент. В условията на глобализация икономическите интереси на развитите държави все повече излизат извън рамките на националната територия, което обуславя необходимостта те да бъдат защитавани (и с използване на въоръжена сила) и в чужбина. Икономическата дейност, включително икономическата конкуренция, все повече придобива военно-политически измерения. Тук не става дума само за задължителна пряка употреба на военна сила (т.е. военни действия), но и за заплахата, че тя може да бъде използвана или пък че в една или друга точка са разположени нечии военни части и бойни сили с възможности за бързото им прехвърляне там, където е необходимо.
Архитектурен подход
и геополитически рамки
Архитектурният подход може да се дефинира най-общо като съвкупност от знания за успешна реализация на промени във вид на инициативи, начинания, мисии, дейности, създаване на продукти, услуги и други в хармония с обкръжаващата среда. Той обединява знанията за стратегическите цели, средствата за постигането им, концепциите и моделите за рационално поведение на отделната личност, социалните групи и обществото, методологията за вземане на решения и стратегическото ръководство. Архитектурният подход е инструмент за ефективен баланс между упражняването на власт и провеждането на политика с цел ефективно управление на иновационните процеси в рамките на трите императива — ресурс, сила и знания.
В геополитиката винаги се определят жизненоважни периферии. Балканският геополитически регион като цяло и България в частност, попадат в точно такава периферия. Тя свързва Европа, Азия, Близкия изток, Африка и Каспийския регион, както и стратегически световни морски и сухопътни коридори. Борбата за доминиране в региона по правило завършва с войни, което донася незавидната слава на Балканите като барутен погреб на Европа. По време на преговорите за сключване на мир на балканските държави се отрежда ролята на шахматни фигури, всяка с различна значимост в зависимост от завоюваната позиция в поредната война и дългосрочните интереси на великите сили. За нещастие в по-голяма част от случаите България играе ролята на пешка.
Миналото столетие донесе много горчивини на българския народ. Може ли България в бъдеще да се превърне от пешка във фактор в голямата шахматна игра? Перифразирайки Бжежински, геополитическият играч трябва „да има капацитета и националната воля да упражнява власт или влияние извън собствените си граници“, за да промени съществуващата геополитическа ситуация. За да бъде в състояние да упражнява власт и влияние, България има няколко възможности. Първата е чрез прекомерно увеличаване на собствената мощ, втората — страната да бъде припозната и да стане неделима част от нов геополитически играч, а третата е комплексна — съчетаване на двете.
На посочения кръстопът България заема централно място. През територията ù преминават важни транспортни магистрали „Запад — Югоизток“ и „Север — Юг“. Прирастът на населението ни е отрицателен и в средносрочна перспектива това е показател, който неизбежно ще се отразява зле върху мощта на страната. В началото на 2013 г. бяха публикувани потресаващи данни, според които раждаемостта в България е паднала до нивото на военната 1945 година. Следователно България и в близко бъдеще няма да има необходимия човешки ресурс да се изравни със съседите си по мощ. Да не говорим за някаква особена самостоятелна роля в голямата шахматна игра.
Всичко това налага извода, че в тези си граници България трябва да посреща опасностите, заплахите и предизвикателствата на бъдещето, въпреки че граничи с някогашни свои територии. Оттук нататък националния лозунг следва да бъде: „Загубили сме много, но не желаем реванш. Затова пък нито педя повече няма да дадем!“. Подобен лозунг трябва да консолидира българската нация за посрещане на неизбежните и нелеки предизвикателства пред държавата и нацията ни.
Що се отнася до Европейския съюз (ЕС), квотите за представителство не са според големината на територията, а в съответствие с броя на населението на страната-членка. Макар и да не е значителна сила, България ще може да участва във вземането на решения, т.е. да бъде не само местена фигура, а и участник в обсъждането на ходовете. В най-лошия случай поне могат да бъдат чути проблемите и позициите ù по важни въпроси.
За да се увеличи тежестта на България при вземането на решения в различните органи на ЕС, е необходимо тя да повиши икономическата си мощ. Един от пътищата за постигане е развитието на информационните технологии и осигуряване на възможности за висока квалификация на населението, което да доведе до технически и икономически напредък. Необходимо е основните усилия да се насочат към завоюване на достатъчно „територии“ на новите европейски и на някои позабравени световни пазари. Завоюването на жизнено пространство е практически невъзможно без изпреварване на съперника във времето, а това предполага да се владее инициативата, поради което борбата за инициатива е сред основните закони не само в шаха.
Завоюването на пазарите не трябва да остава за необозримото бъдеще, а да започне упорита борба за тях колкото е възможно по-скоро.
Национално богатство и сигурност
Епохата, в която навлизаме, може да се окаже най-сложната от гледна точка на управлението, защото свързва класическия баланс на силите с елементи от друг, в който сигурността се изгражда върху баланса на зависимостите и границите между обществата до голяма степен са заличени, а суверенната власт на държавите — отслабена. Голяма част от съществуващите предизвикателства и заплахи са трансформирани в нови, непознати до момента. Съвремието се характеризира с непрекъсната, глобална война за сигурност, като целта на държавите е свързана с управлението на ограничените световни ресурси или на част от тях. Основните играчи са най-влиятелните нации, техните мултинационални компании и неправителствени организации.
Характерът на войната може да бъде определен като „нежен“ и това не е само терминология, възприета в световен мащаб. Резултатите засягат всички, независимо от участието.
Състоянието на нацията се определя от качеството на функциониране на системата за национална сигурност. Призванието на тази система е да работи в интерес на гражданите и да гарантира тяхната сигурност. Властта и отговорността за управлението произтичат от гражданите и трябва да бъдат упражнявани в интерес на цялото общество. Основата на системата за национална сигурност, центърът на всички национални въпроси са националното богатство, ценности и интереси.
Вторият основен фактор е държавната власт с нейните три независими власти. В демократичното общество част от политическия елит трансформира вота на избирателите в държавна власт и я упражнява за определен мандат, управлявайки националното богатство, ценности и интереси.
Гражданското общество, като трети основен фактор на системата за национална сигурност, е заинтересувано да следи качеството на функциониране на властта, да не допуска национална безотговорност и да бъде генератор на алтернатива на властта. Разгледано като система, то може да включва широк спектър от граждански организации и движения, които са носители и пазители на националния интерес и ценности.
Задачата на системата за национална сигурност е да не допусне управлението да се осъществява в интерес само на част от обществото. Определенията за сигурността винаги са били здраво свързани с понятия като суверенитет, териториална независимост, форми на държавно управление. В САЩ напр. основните параметри на националното богатство се определят приоритетно като земеделие и храни, вода, обществено здравеопазване, служби за справяне с извънредни ситуации, отбранителна индустрия, телекомуникации, енергия, транспорт, банки и финанси, химическа промишленост, пощи и критична инфраструктура. Сигурността включва основно две части — „нежна“ (soft security) и „груба“ (военна — hard security). Двете части съществуват винаги заедно, но изменението на важността, обема или качеството им се определя от съществуващите заплахи, рискове, предизвикателства и разполагаемия потенциал. Състоянието на националното богатство е основата на националната мощ, определящо мястото на нацията сред останалите нации и възможностите ù да се справя с предизвикателствата и заплахите.
Системата за национална сигурност е призвана постоянно да следи изпълнението на стратегиите и състоянието на параметрите, показателите и критериите, на чиято основа да формулира предизвикателствата, заплахите и рисковете и да планира и провежда дългосрочни и краткосрочни „нежни“ или „груби“ операции по сигурността.
Политическата система в лицето на партиите е основна движеща сила и фактор за формиране на националноотговорни власт и гражданско общество, на държавността в демократичните общества. Стабилността и единството им в разбирането за развитието на нацията са гаранция за националния успех. Националноотговорните политически партии са заинтересувани от изграждане на функциониращо гражданско общество и организации. Недостатъчно развитото гражданско общество в България е възлов проблем на нацията и държавата.
Властта в демократичното общество се упражнява в рамките на определен мандат и е част от националната власт, легитимирана чрез по-високия изборен резултат — власт на мнозинството. Опасността по отношение на националната сигурност се появява, когато:
– не са дефинирани ясно националното богатство, ценности и интереси, задължителни за всички;
– системата за национална сигурност не е организирана, не е ясен нейният статут и липсват национално приети документи и доктрини за нейното функциониране;
– липсват дисциплина, морал, ред и законност в обществото.
По този начин националното богатство може да бъде управлявано скрито в интерес само на част от обществото. Подозренията сред голяма част от българските граждани, че това се случва, все повече се потвърждават. Кандидатите за властта, самата власт и избирателите като неин източник и коректив не са достатъчно запознати със същността на националното богатство, ценности и интереси. Вероятно това състояние се поддържа съзнателно с цел безпроблемно управление на държавата и гражданите. Те от своя страна не се интересуват достатъчно от тези основни функции на властта или имат собствено разбиране за тях, което в повечето случаи е повърхностно и неточно. Това е източник на хаос в самата власт и сред обществото, в законодателството и благоприятна почва за престъпни действия.
По отношение на сигурността на националното богатство и ценности не би следвало да има мнозинство и малцинство. Така ли е обаче в България? Ще съумее ли елитът да защити традиционната българска култура и национални идеали чрез развитие и усъвършенстване на стабилна и надеждна система за национална сигурност? Формулирането на богатството, ценностите и интересите на национално равнище е задължително за всички — политически партии, власт и граждани, а предизвикателствата, заплахите и рисковете са продукт на непрекъснато наблюдение и изследване на състоянието им. Системата за национална сигурност преминава във фаза на активна дейност само при възникване на предизвикателства, рискове или заплахи за националното богатство, националните интереси и ценности над определено равнище, като е необходим непрекъснат контрол на състоянието им. Трябва да се подчертае, че когато националните ценности и националните интереси не са дефинирани, тази схема или не работи, или действа по неорганизиран начин и най-често в интерес на властта.
Системата за национална сигурност на стратегическо равнище, прилагайки подходяща национална доктрина и ясна формулировка на параметрите на националното богатство, интереси и ценности, следи непрекъснато и определя предизвикателствата, заплахите и рисковете. Те може да са свързани с вътрешни и външни процеси и влияния и да засягат както „нежната“, така и „грубата“ сигурност. Те са в основата на стратегията за национална сигурност, а частните стратегии и програми трябва да са обвързани с конкретни сравними количествени и качествени параметри на действията и очакваните резултати.
Работещ орган на стратегическо ниво може да бъде Съветът за национална сигурност. Той трябва да има широка национална представителност.
За някои предизвикателства пред българската държава и стъпки за преодоляването им
Основна задача пред българската нация днес е да напрегне интелектуалния си потенциал и да придвижи държавата от второ към трето ниво на зрялост. За съжаление днешният партийнополитически елит не желае статуквото да се променя. Без носталгия по миналото, нека си припомним, че и Тодор Живков бе заложил в Устава на БКП задачата за недопускане на „роднинството и приятелството“ в кадровата политика на партията и държавата, защото повсеместното кланово разделение в нея ще продължава да блокира и запушва прогреса и реформаторството (напр. младотурците и „кемалистите“ в Османската империя, към която доста време сме принадлежали). Ако това ориенталско явление не бъде преодоляно, децата ни ще продължават да бягат в Щатите, „мозъците“ ни ще изтичат на Запад, а тук, на местна почва, посредствеността ще „вири нос“ необезпокоявана. Това всъщност е и една от основните причини за незавидното финансово и материално положение на българските граждани, които при нормално европейско управление, биха могли да произвеждат и печелят поне пет пъти повече. От тази ситуация България може да се спаси само с прилагане на добри световни практики и възлово разположен европейски контрол.
Едно от посланията на сегашния американски президент Барак Обама към нацията е за сериозни инвестиции в образование, фундаментални знания и енергетика. В България изключително цивилизованата стачка на онеправданото учителство през 2007 г. бе неглижирана от тогавашния министър на просветата и вицепремиер със самочувствие на интелектуалец. В резултат на това и на редица други негативни тенденции, след около 10 години, когато се пенсионират работещите там учители, можем да очакваме срив на средното образование поради тотален недостиг на кадри.
Докога политиците ще си задават въпроса „Защо младите хора в България не желаят да бъдат учители?!“. Това е съществен проблем, чието задълбочаване през годините неизбежно ще доведе до създаване на ниско интелигентно население без перспективи за реализация в секторите с висока добавена стойност, които играят ролята на локомотив за всяка развита икономика. Очертава се сериозно предизвикателство — изграждането на работеща образователна система, която да възпитава. По този въпрос остават безмълвни всички „стратегически лидери“ на България…
Добре известно е, че днес стратегическата среда в световен мащаб е силно динамична, нееднозначна, и все по-сложна. Решенията в тези условия обикновено се вземат при остър дефицит на време и ресурси. В такава обстановка трите външни обръча около България (на съседите, на силните европейски държави и на световната супер сила САЩ) ще продължават да се затягат. Дори и да имаме далновидни и решителни лидери, никой не е изследвал волята на народа да ги следва в екстремална за държавата и нацията ситуация.
В резултат на извършения у нас т. нар. преход, днес почти всички политици са „маскари“, а вотът на народа продължава да бъде преобладаващо наказателен и подкрепящ „новите месии“. В последно време сме свидетели на привидно остро противопоставяне между политическите партии, което често след избори и смяна на властта се трансформира в скрита колаборация, осъществявана в структурите на изпълнителната власт. Това е сериозна предпоставка за недоверие и увеличаване на броя на гражданите, предприемащи протестни действия срещу властта.
Един от основните приоритети на ЕС е сигурността на отделния европейски гражданин, където и да се намира той. Тази постановка засега е само популистко послание на някои неправителствени организации в България. Те боравят с терминологията, галеща демократичните европейски и американски уши, както дяволът си служи с Евангелието. Важното е да се печелят европейски и американски проекти. Дали някога това, което са написали, ще се случи, въобще не е важно. Важното са спечелените проекти и съответните усвоени валутни суми.
Печелят, разбира се, и от държавните институции. Конкретен пример е предложеният срещу заплащане на 40-ото Народно събрание Закон за резерва на Въоръжените сили. Той бе одобрен от доминираната от тройната коалиция комисия по отбраната, но така и не бе приет. По-късно (след идването на ГЕРБ на власт) авторите му го обявиха за слаб, но не стана дума за размера на хонорарите, които получиха от Парламента и от МО за тази теоретична разработка, която е практически неприложима. Част от авторите бяха назначени в политическото ръководство на МО по времето на ПП ГЕРБ, включително и министър Аню Ангелов.
За да не се спечелят проектите от „някой случаен играч“ се изграждат измислени неправителствени организации. Ако загубим ние, печелят нашите хора, т.е. пак ние. Или казано накратко — не е важно дали нещо някога ще се случи, важно е да се спечели от желанието на обществото за евентуалното му случване някога.
Така през 2005 г. същите хора, със същия номер заблудиха Демократичната комисия при посолството на САЩ у нас. Тъй като не успяха да приватизират идеята за изграждане на Национална гвардия в България (журналистите добре знаеха кой е авторът и веднага реагираха), се опитаха неуспешно да я изкривят. С получената валута организираха две кръгли маси в София и Пловдив с подбрани участници и аплодисменти и издадоха брошурка под заглавие „Офицерите от резерва: естествен мост между въоръжените сили и гражданското общество“. В нея тримата автори развиват теоретични постановки без каквато и да било взаимна обвързаност и целенасоченост на тезите и с доста съмнително практическо приложение въобще.
Третият стълб на сигурността (извън МО и МВР), който единият от авторите си представяше като Министерство на гражданската сигурност, по-късно се изроди в Министерство на държавната политика при бедствия и аварии (след това Министерство на извънредните ситуации), доминирано от ДПС. След като правителството на ГЕРБ пое властта, премиерът Борисов го закри, като категоричен знак, че стълбовете на сигурността за България са класическите два — армията и МВР. Необходимо е просто те да бъдат ресурсно и кадрово обезпечени и подходящо териториално разположени.
Стратегическият лидер е човек с излъчване (харизма), преобразуващ материалното в духовно. Той посочва ценностната система и приоритетите. Доброто му управление изисква да умее да прогнозира ситуациите и заплахите. Лидерът трябва да застане начело на стратегия (общ концептуален модел) с ясни визия, мисия и цел. Той трябва да се стреми към консенсус (да умее да прави стратегически компромиси), да е ангажиран и съпричастен и да умее да поема отговорност. Лидерът трябва да е двигател на реинженеринга (стратегическото ръководство на промените). Той трябва да знае какво, защо и как да се извърши за сигурността и просперитета на нацията.
Предизвикателство пред България е и липсата на подготвени и стратегически лидери. Страната ни се нуждае от стратегически лидер, който да поведе нацията, който не само умее да говори добре, но и да споделя истината, колкото и горчива да е тя. Пример в това отношение са кандидатите за гръцкия национален парламент, които преди да станат депутати, се явяват на тест по национална история и сигурност. Депутатите от британския парламент, работещи по проблемите на отбраната, често са командировани към състава на бойни части и подразделения, за да се запознаят отблизо с проблемите на войсковия живот. В напредналите държави не е важно да си пръв в класация като специалист по всичко, а да си уникален професионалист.
Въпреки предприетите стъпки към коопериране на военната ни промишленост с тази на някои страни-членки на ЕС и НАТО, тя трябва да е способна за работа в „автономен режим“, съобразен с нуждите на Българската армия (БА) и пазарните ниши на външните пазари. В отбранителната ни индустрия следва да се постигне конкурентно предимство на изделията по цялата верига от проектирането до тяхната реализация. Да се заложи на принципа на сегментацията и научно построения маркетинг. Необходимо е (лично мнение) военните ни заводи да постигнат коопериране с един от водещите ВПК в света — този на държавата Израел. Там дори внесеното от САЩ въоръжение допълнително се преработва и модернизира. Впрочем двустранните отношения с Израел (мощна регионална супер сила) трябва да се развиват и задълбочават. На този етап Република България може приоритетно да предоставя питейна вода на преференциални цени (вкл. минерална) на държавата Израел, нещо, от което тя силно се нуждае. Израел би могъл да бъде за нас стабилен мост за влияние в САЩ при тежки за държавата и нацията изпитания.
Наложително е да проумеем, че България е едно много добро място за живеене. Тя разполага с умерен климат и запазена природа (перфектни условия за зимен и летен туризъм), сравнително чиста в екологично отношение обработваема земя (много добри условия за земеделие и животновъдство), множество курортни и балнеолечебни зони, добри ресурси от питейна вода (вкл. минерални извори). Да не забравяме, че войните на бъдещето ще се водят за водни ресурси, и това време наближава.
Генетичният код на населението ни е на 7800 години. Това означава, че ние сме коренните жители и господари на тази земя. Това е нашият нотариален акт за собственост на държавата България. Около 50% от гените ни са тракийски, като най-близо до нас по генетичен код са румънците, а след тях са гърците и унгарците. Мисията ни е да възпитаваме децата си да демонстрират самочувствие на собственици на тази стратегически важна територия и да бъдат особено чувствителни по отношение на опитите за колонизирането ни.
Основна грижа на съвременните български държавници следва да бъде неутрализирането на опасността от асимилационни стремежи спрямо народа ни. Не разбирам ентусиазма на някои политици, въодушевени от възможността за пълноправно членство на Турция в ЕС. Ако това се случи, вероятността за бързата ни асимилация става реалност. Турските граждани ще купуват у нас не земя, а територия. Най-добрите ни кътчета ще бъдат изкупени за резиденции на богати турски бизнесмени и съвременни аристократи. Съвсем различен е въпросът за проникването на руснаците, за които продължаваме да бъдем „близката чужбина“. Разбира се, отношението към руснаците не е съизмеримо с това към останалите чужденци, тъй като българският народ никога няма да забрави за освободителната мисия на Русия и много по-толерантно и безпроблемно ще приеме руското проникване. В известен смисъл днес България дори се нуждае от приток на дружелюбно православно население.
Като че ли е дошло време и ние да предприемем открити и незастрашаващи съседите ни военни приготовления и нарастване на военната мощ, подчинени единствено на осигуряването на достатъчен отбранителен потенциал. Армията ни вече се е превърнала в експедиционен корпус за мисии в чужбина, а понятието „териториална отбрана“ целенасочено е превърнато в мръсни думи. Кой заплашва Германия или Австрия, които поддържат армии от смесен тип? Не съм съгласен, ако някой твърди, че тези, които ръководят Бундесвера, са глупаци. Кой заплашва Швейцария, в която всеки гражданин е войник? Изцяло професионалната армия, към която преминахме в края на 2007 г., предполага сериозни мерки за структуриране, подготовка и използване на резерва на Българската армия, включително на доброволна основа. Развитите демокрации, поддържащи професионални армии, разполагат с мощен армейски резерв и войскови формирования от типа „национална гвардия“ (Териториалната армия на Великобритания, Home Guard в Норвегия и т.н.).
У нас поради конюнктурни политически игри и комерсиални съображения идеята за изграждане на българска национална гвардия (БНГ) вече 20 години се отлага, а проектът „БНГ“, стартирал през 2002 г., повече от десетилетие е „замразен“. Впрочем, всяка политика си има своите противници, включително и тази за националната гвардия. Освен всичко друго, националната гвардия ще уплътни полосата между чисто армейските и полицейско-жандармерийските дейности и ще способства за устойчивото развитие на територията. Когато е налице политическа воля, винаги се намира възможност за преструктуриране и създаване на нещо ново, като например създаването на държавната агенция „Национална сигурност“ през януари 2008 година и сериозното ù преструктуриране през настоящата 2013 г.
В резултат от хаотичните и нелогични „реформи“ в Българската армия, днес е необходимо обществото ни да бъде информирано, че:
1. Класически изгражданата ни армия постепенно се превърна в експедиционен корпус за мисии извън националната територия, където участваме предимно в охранителни дейности и полицейско-жандармерийски операции, които не изграждат способности за ефективно осъществяване на национална отбранителна операция.
2. При това състояние на ВВС е твърде възможно охраната на въздушното ни пространство да бъде поета от съседна нам държава-членка на НАТО.
3. Закриването на подводния ни флот (с какъвто сме разполагали още през 1916 г.), отказът от поддръжка на ракетните катери и други необмислени действия поставят флота в изключително тежко положение, ако се наложи да отбранява териториалните ни води и бреговата ивица.
4. Поетапното унищожаване на тежките оперативно-тактически и тактически ракетни комплекси и оръжия на Българската армия практически ликвидира и възможностите ни да осъществяваме стратегическо възпиране. За нанасяне на превантивни удари по потенциален агресор вече е смешно да се говори.
Изводът е, че е необходимо да бъдат взети незабавни мерки за стабилизиране на националната отбрана. Очевидно на България днес ù е необходима армия от смесен тип. Това може да се постигне чрез възстановяване на наборната военна служба на доброволен принцип и чрез модулно обучение с цел подготовка на резервисти доброволци за войнишкия, сержантския и офицерския състав на армейския резерв и за една бъдеща национална гвардия. По този начин армията ни ще се сдобие с постоянно професионално ядро от кадрови военнослужещи, мотивирани наборни военнослужещи доброволци и достатъчен брой подготвени резервисти. Ще се постигне „плаваща“ структура и численост на въоръжените сили с опции за нарастване на военната мощ и справяне с всички видове военновременни и мирновременни рискове и заплахи. Освен това, националната гвардия навсякъде по света се възприема като войски за териториална отбрана, а не като настъпателна групировка. Днес политиците ни трябва да знаят, че армията не се изгражда и поддържа само за да води класически бойни действия, но също е и мултифункционална въоръжена сила за справяне с всякакви мирновременни кризи.
Вероятно, ако някога възникне военна заплаха за България, то тя ще е за установяване на контрол върху влажните зони и източниците на водни ресурси (извори на реки, язовири, водноенергийни съоръжения и стратегически височини). Без да звучи апокалиптично, вероятно в такава ситуация българското население ще бъде изтласкано към големите градове, а територията ще се използва за чужди нужди. Тези предположения не са напълно изключени. Да не забравяме, че и интересът на ЕС към нас е предимно ресурсен.
Предизвикателствата на бъдещето изискват от нас, българите, постепенно да преминем като начин на мислене и поведение от „аз“ към „ние“. Нуждаем се от спешни мерки за осъществяване на интегритета на населението и националната територия, спешни мерки срещу фрагментацията, раздробяването и заплахите от сепаратизъм. В районите с индикации за разпространение на религиозен фундаментализъм (предимно радикален ислям), държавата в лицето на ДАНС и съдебната система, трябва да започне да прилага „нежна“ сила превантивно и за да не излезе положението извън контрол. Опустяващите и етнически обособяващи се райони следва да се заселват с българи, живеещи в чужбина, граждани на ЕС и/или християнско население, независимо от църковната деноминация. Защото отслабването на държавата и държавността е изключително благоприятен фактор за мощното настъпление на радикалния ислям на българска територия.
За съжаление не само състоянието на отбраната ни е в критично състояние. Съществува заплаха и за оцеляването на нацията и държавата. Според изследване на КНСБ, оповестено в края на юли 2013 г., 6 (шест) милиона българи живеят в лишения. Над 1,6 милиона са под установения праг на бедността. Здравословният статус на българина се влоши в резултат на многогодишното тежко социално положение на значителна част от населението, както и корумпираната здравна система. Според данни на националната статистика от края на юли т.г. всеки осми българин не успява да дочака пенсия…
Нещо повече — тотално сбърканият „демократичен“ преход, увенчан с разрушителното управление на ПП ГЕРБ, е на път да ни нареди сред т. нар. провалени държави. Ако този сценарий бъде продължен, вероятно трябва да се търси някакъв аварийно-спасителен изход. Такъв би могъл да бъде инициирането на създаване на балканска конфедерация на християнските държави, повечето от които са православни. Разбира се, това хипотетично може да се случи само при споделена необходимост, желание и разбиране за общите рискове и заплахи, както и при запазване на някои основни държавни функции и частичен суверенитет на националните държави в една хипотетична „Конфедерация Балкания“. Такъв принципно нов „Балкански съюз“ би повишил съществено нивата на сигурност в региона, в който държави-членки на НАТО продължават да имат съществени и непреодолими противоречия помежду си.
Подобно обединение на малки, слаби и „проблемни“ балкански държави е в състояние да ги превърне в респектиращ икономически и военен фактор, а единната им система за отбрана на територията би била препятствие срещу всякакви домогвания. Що се отнася до членството ни в ЕС, на този етап то не бива да се подлага на съмнение. Но трябва да се отчита, че при тези темпове на икономическо и социално фрагментиране, вероятно дълги години още европейските държави ще продължават да се движат на „различни скорости“ към пълната си интеграция, ако тя въобще е достижима.
Надеждата за България явно не са експертите, скрити в „дебелата сянка“ на оцеляването чрез „сигурните“ държавни заплати. Впрочем военната експертиза бе буквално смачкана още през 2010 г., а значителна част от цивилните експерти бяха изхвърлени от системата на Министерството на отбраната от управляващата политическа партия ГЕРБ и от назначения за министър Аню Ангелов.
Днес обществото очаква от военно-патриотичните съюзи и организации алтернативни мнения за развитието на националната отбрана, която в последните 15 години е подложена на непрекъсната и необоснована редукция. Българската армия бе вкарана в критично състояние, излизането от което трябва да се превърне в основна грижа на национално отговорни лидери, подкрепени от значителна част от нацията. За да оцелее България във все по-несигурния свят, в който живеем.
Литература:
1. Проф. Цв. Семерджиев, Курс лекции дистанционно обучение, ФНСО, март 2009 г.;
2. Ив. Сариев, Цв. Семерджиев, Архитектурен подход, сп. „Военен журнал“, бр. 6, 2004 г., стр. 97 — 107;
3. Г. Торнев, България на голямата шахматна дъска, сп. „Военен журнал“, бр. 6, 2004 г., стр. 89 — 96;
4. Г. Бахчеванов, В. Тотев, Глобалните перспективи, сп. „Военен журнал“, бр. 5, 2004 г., стр. 82 — 92;
5. Валери Иванов, Географски аспекти на сигурността, сп. „Военен журнал“, бр. 3, 2004 г., стр. 50 — 54;
6. Николай Ефимов, Военни аспекти на глобализацията, сп. „Военен журнал“, бр. 6, 2004 г., стр. 77 — 88;
7. Павел Ангелов, Въведение в националните сметки, сп. „Военен журнал“, бр. 6, 2004 г., стр. 136 — 145;
8. Г. Бахчеванов, В. Тотев, Националното богатство като основа на системата за национална сигурност, сп. „Военен журнал“, бр. 2, 2004 г., стр. 72 — 83;
9. Веселин Бояджиев, Съвременна България — една динамична геополитика, сп. „Военен журнал“, бр. 6, 2002 г., стр. 118 — 120;
10. Т. Тагарев, В. Рачев, Отбранителна политика и развитие на ВС на РБ до 2018 г., ВИ, 2008 г.;
11. Димитър Ганов, Сътрудничеството на България със САЩ и Великобритания в сферата на сигурността, сп. „Ново време“, бр. 5-6, май-юни 2013 г.
