АНЕКСИИ

0
155

Сюзън Уоткинс е главен редактор на английското издание „New Left Review“- двумесечно списание за политика, икономика и култура, създадено през 1960 г. По коефициент на влиятелност (импакт фактор) то е сред водещите научни издания в света през последното десетилетие.

 

Малко са европейските лидери, които не смогнаха да се произнесат по въпросите за важността на суверенитета, териториал­ната цялост и законността, след като на 18 март Русия анексира Крим. Проблемите на суверенитета трябваше да бъдат разрешени с помощта на конституционните механизми и международното право, за да не се стига дотам големите държави просто да малтретират малките, каза Барак Обама на своите съюзници от НАТО в Брюксел. Дейвид Камерън беше непреклонен, че държавите не могат да пренебрегват международните правила, без това да предизвика последици, и гласува срещу руската агресия. Ангела Меркел осъди фак­та, че принципът „силата прави правото“ е взел връх пред силата на закона. Лидерите на Г—7 в хор си припомниха, че международното право забранява придобиването на територия на друга държава чрез насилие. Когато Герхард Шрьодер започна да разсъждава, че като канцлер се е присъединил към останалите от НАТО в бомбардировките над суверенна страна като Югославия, без каквато и да било подкрепа от Съвета за сигурност, неговият наследник го смъмри и определи това като „срамно“. Зелените в Европейския парламент се опитаха да прокарат резолюция, която да му забрани да говори по този въпрос (1).

Толкова за прокламациите.
Какви са историческите факти?

I

Западна Сахара: площ от 100 000 квадратни мили, дом на живее­щите в Сахара сахрауити, анексирана от Мароко през 1975 г. Тези хора, борещи се за независимост, през последните години от диктатурата на Франко вече са получили от Мадрид обещание за референдум. През октомври 1975 г. Международният съд отхвърли претенцията на владетеля на Мароко крал Хасан към територията, отсъждайки, че сахрауитите имат право на самоопределение. Отговорът на Хасан беше пропагандният „Зелен март“ в испанска Сахара, подкрепен от военно нападение над партизанската организация на сахрауитите — „Фронта Полисарио“.

Игнорирайки решението на съда, администрацията на американския президент Форд и ООН подпомогнаха посредничеството между Испания, Мароко и Мавритания, кто изключиха представителите на сахрауитите. Хуан Карлос, действащият държавен глава на Испания, отстъпи територията на другите две сили през ноември 1975 г. (2) Окупационните сили на крал Хасан бомбардираха населени места, обстрелваха колони с бежанци и превзеха фосфатните мини, налагайки военна диктатура, която продължава и до днес.

Далеч от мисълта за дипломатическа или икономическа изолация, Рабат бе посетен от израелски лидери през 1977 г. Той бе домакин на среща на администрацията на Картър, на която трябваше да се подготви посещението на Садат в Йерусалим през 1979 г.

Същата година крал Хасан бе възнаграден с широкомащабна воен­на помощ от САЩ, Франция и Саудитска Арабия, която обърна нещата срещу възвръщащите територията си партизани от „Фронта Полисарио“. Хасан напълни пустинята с мини и построи хиляди мили дълга милитаризирана стена от пясък, която да държи сахрауитите далеч от собствената им земя. Когато той приключи, ООН предложи да бъде договорено спиране на огъня. Подписаното през 1991 г. споразумение с „Фронта Полисарио“ обещаваше референдум, който Рабат до днес осуетява, оспорвайки избирателните списъци. Междувременно крал Хасан бе засипан с отличия в Бъкингамския и Елисейския дворец, даден му бе пищен прием от Клинтън в Белия дом.

 

Източен Тимор: заграбен от Индонезия през 1975 г. Тази бивша португалска колония, половин остров в южната част на архипелага, се радва на кратък момент на независимост. След падането на лисабонската диктатура тя предложи модел на самоопределение, напълно контрастиращ с царството на терора, наложено в Индонезия след 1965 г. от Сухарто. Съединените щати, неговият най-голям международен поддръжник, знаеха за плана за инвазия, но не направиха нищо да го спрат. Дори напротив: Форд и Кисинджър отидоха на държавно посещение в Джакарта ден преди нахлуването в Източен Тимор. Според разсекретена телеграма на Държавния департамент те посъветвали Сухарто: Каквото и да правиш, важното е то да постигне бърз успех“. Употребата на доставено от САЩ въоръжение можела да се превърне в проблем, но Вашингтон се надявал да „обясни“ атаката като самозащита.

25-хилядните индонезийски окупационни сили извършват серия от убийства и масови екзекуции по модела, по който е осъществено клането на комунистите десет години по-рано (3). Десетки хиляди тиморци са въдворени в лагери за преселване. „Амнести интернешънъл“ установи, че през годините около 200 000 души, една трета от населението, е измряло от болести, глад или в резултат на военните действия.

Между 1974 и 1979 г. под формата на американска военна помощ Индонезия спечели 250 млн. долара. Поради това, че партизаните от „Фретилин“ (Революционния фронт за независимост на Източен Тимор) все още продължаваха битката срещу Джакарта, две години след неговото анексиране американският президент Картър изпрати дузина ударни самолети, за да довършат бунтовниците. Сухарто бе приеман с отворени обятия от всички президенти — от Рейгън до Клинтън, при всяко свое посещение във Вашингтон. Както в Източен Тимор, така и в Западна Сахара, според известната реплика на американския посланик в ООН по времето на президента Форд: „САЩ искаха нещата да се развият така, както се развиха и работиха в тази посока“. Държавният департамент искаше в такива случаи ООН да бъде напълно неефективна“ и се погрижи това да стане.(4) 

 

Палестина: заграбени 2324 квадратни мили; анексиран е Източен Йерусалим и допълнително 27 квадратни мили около него (5). Земята, заграбена от Израел през 1948—1949 г., увеличи вече съществуващата от 1937 г. територия, на която живеят евреи, от 1554 до над 8000 квадратни мили — с 30% повече, отколкото е предвиждал първоначалният план на ООН за разделяне на Палестина, отреждащ 5500 кв. м за заселниците. Около 700 000 палестинци видяха как земите им бяха завладени и как бе възпрепятствано връщането им на тях. Отговорът на „международната общност“ бе не санкции, а международно признание и приемане на Израел в ООН, последвано от западна помощ за придобиване на ядрени оръжия.

Когато през 1967 г. Израел анексира Източен Йерусалим и неговите покрайнини и пое контрола над Западния бряг и Газа, в това число водохранилищата, Вашингтон отново направи така, че ООН да не реагира по никакъв начин. В крайна сметка САЩ 42 пъти наложиха вето в Съвета за сигурност, за да възпрепятстват заклеймяването на израелските действия, като в същото време блокираха усилията на Палестина да се включи в международните институции. Микроанек­сиите чрез изграждане на Западния бряг на селища, обитавани днес от 350 000 граждани — поданици не на палестинската власт, а на израелския закон, а също и разделителната стена продължават да се разширяват под прикритието на мирни преговори под егидата на САЩ. Израел е най-големият в света получател на американска военна помощ и на изследователски фондове от ЕС.

 

Кипър: 1295 квадратни мили, анексирани от Турция през 1974 г. Турската инвазия — танкове, самолети, бойни кораби, артилерия, остави 4000 мъртви, прогони 180 000 кипърски гърци от техните домове и създаде една марионетна държава, в която все още има турски гарнизон от 35 000 войници. Англия, под чийто контрол е голяма военна база на острова с определени договорни задължения, не направи нищо да я спре. Краткото оръжейно ембарго, наложено върху Анкара от американския Конгрес, бе вдигнато от президента Картър. Оттогава Турция получава щедра американска военна помощ, специални услуги от МВФ и постоянна подкрепа от Вашингтон и Брюксел за стремежа си към членство в ЕС. Когато Кипър трябваше да влезе в ЕС, САЩ и Обединеното кралство решиха да легитимират заграбването на земята от Турция със звучното си съгласие за спонсориран от ООН план, който трябваше да ратифицира плана на Анкара за етническо прочистване и военно присъствие. Огромното мнозинство от кипърците отхвърли „Плана Анан“на референдум. Военната окупация на чужда сила вътре в самия ЕС продължава и до ден-днешен, без Брюксел да обелва и думичка за нея.

II

Не са много принципите, които след края на Студената война са били по-ценни за „международната общност“ от този, че правата имат предимство пред държавния суверенитет. Обикновено от списъка с правата се пропуска правото за национално самоопределение. В Западна Сахара, Източен Тимор, Палестина и Кипър окупационните сили потъпкаха точно този принцип. Във всеки от случаите те бяха посрещнати с масова съпротива: въоръжена – в Сахара и Тимор, невъоръжена и въоръжена – в Палестина, плебисцитна – в Кипър, където диктатът на „плана Анан“ бе отхвърлен чрез гласуване. Във всеки един от случаите агресията и убийството на много хора бяха възнаграждавани от Запада с богата помощ и горещо приятелство.

Това е по-различното в случая с Крим. Едва ли някой оспорва факта, че мнозинството там бе благосклонно за присъединяването към Русия, възприемано само по себе си като възможност за по-висок жизнен стандарт. И че анексията беше извършена без почти нито един изстрел – един убит войник, в сравнение с хиляди мъртви цивилни в посочените по-горе случаи.

Добре известно е, че през 1954 г. Хрушчов мести администрирането на полуострова от Руската съветска федеративна социалистическа република в Украинската съветска социалистическа република по типичния за него своеволен начин и естествено без никакво обществено обсъждане. По време на разпада на Съветския съюз има силна агитация за отделяне на Крим. През януари 1991 г., седем месеца преди украинската декларация за независимост, Крим гласува на референдум превръщането си в автономна република. През 1992 г. Кримският парламент насрочва референдум за независимост. Той обаче е анулиран от Киев, предложил вместо това статут на автономна република. През 1994 г. първият президент на Крим, избран с платформа за съюз с Русия, отново призовава за референдум, но Леонид Кучма, който е начело на Украйна по това време, го сваля от поста и поставя Крим под своето пряко президентско управление.

Единствено увеличаването на руските войски, присъстващи в Крим по силата на договор, позволи да бъде проведен референдум по подобие на осуетените през последните 20 години. Броят на войските нарасна от предварително предвидените 12 500 до 20 000. На 27 февруари Кримският парламент и други ключови сгради бяха подсигурени от сили без обозначителни знаци. Новото парламентарно ръководство положи клетва на първата си сесия и насрочи референдум първоначално за май, а седмица по-късно посочи датата 16 март.

Официалният резултат – 95% в подкрепа на съюза с Русия, при 83% избирателна активност – не би могъл да съответства на реалното разпределение на мненията в Крим, където 24% от населението се самоопределя като украинско и 10% като татарско. Но въпреки че лидерите на НАТО отхвърлиха референдума като атака, защото бил проведен под дулото на пистолет“ – сякаш те самите не организираха в Ирак или Афганистан избори, наблюдавани от десетки хиляди въоръжени до зъби войници – никой дори и не предположи, че е възможно мнозинството от населението на Крим да желае да остане в Украйна. В Крим присъствието на военни сили беше необходимо, за да се осъществи референдумът. Не така стояха нещата преди това в Чечня, където Елцин и Путин можеха да се конкурират с Мароканския крал Хасан и с индзонезийския диктатор Сухарто в бруталността, с която удавиха в кръв националното движение за независимост. За това обаче Западът нямаше възражения (6). Напротив, когато руските танкове влязоха в унищожената чеченска столица, Клинтън ги поздрави за освобождението на Грозни“.

Да характеризираш, не означава да одобряваш. Неблагоприят­ният за Москва ефект от нейната намеса беше засилване на крайната десница в Украйна и укрепване на временното правителство в Киев, макар в този момент то да изпълняваше жестоките рестрик­ции на МВФ. Путин се превърна в човека с най-голям принос за съживяването на НАТО. Остава фактът, че Русия реагира непохватно и дефанзивно на непрекъснатия натиск за разширяване на НАТО на изток, свързан системно с проектите на ЕС за социално инженерство. Атлантическият алианс проникна в бившето съветско пространство през 2004 г. с приемането на Литва, Латвия и Естония (заедно със Словакия, Словения, България и Румъния). През 2008 г. Вашингтон сложи на масата членството на Украйна и Грузия.

III

Завръщането на Крим в Русия даде допълнителен тласък на кризата в Украйна, но това са аналитично различни неща. След разпада на Съветския съюз Украйна стана класически пример за властови вакуум, породен от културното и икономическото разделение на страната на две приблизително равни части. При съветската система Украинската съветска социалистическа република никога не е функционирала като хомогенна страна. Отчасти защото нейните основни градове бяха изключително важни за Съветския съюз като цяло: Донецк – заради каменните въглища и инженерните комплекси, Днепопетровск – заради ракетите, Харков – заради сателитите и танковете. Всички те имаха по-близки отношения с Москва, отколкото с Киев, сам по себе си жизнено важен център за високотехнологичната индустрия на Съветския съюз. Днес по-голямата част от имигрантския поток към ЕС идва от по-слабо населените западни райони. Лвов е само на тридесет мили от полската граница, където по-голямата част от обработваемата земя е отдадена под аренда, а фабриките са затворени. Фрагментацията на страната позволи да се изгради по-отворена и плуралистична политическа система от тази в Русия, но и даде възможност на различните центрове на власт да се обединят един срещу друг. Това попречи на украинската държава да постигне по-голяма сплотеност или стабилност (7).  Тя е не само по-слаба от своята посестрима Русия, но е и по-корумпирана, превзета от конкуриращи се милиардери, чиято нестабилна власт стана отличителен белег на историята ù от последните години. Така Порошенко – сладкарският олигарх, и Пинчук – зетят на Кучма, можеха да си поставят за цел да поемат контрола над правителствения апарат в Киев, използвайки методи, за които московски олигарси като Прохоров и Ходоровски днес биха могли само да мечтаят. 

Вродената слабост на украинската държава, резултат на всички тези фактори, въвлече Запада и Русия в конкуренция за запълване на този стратегически вакуум. Пространството за маневри и на двете страни е ограничено от взаимната им ангажираност в други горещи точки: САЩ се нуждаят от помощта на Москва в Афганистан и Иран, които имаха много по-голяма стойност от Украйна; Русия се противопоставя на поддържаната от Вашингтон международна банкова система. Приоритетите на Москва в Украйна са разгърнати в две направления: да се предотврати всяко бъдещо проникване на НАТО и ЕС в бившето съветско пространство и да спре опасността от навлизане на политическата зараза на слабата Украйна в самата Русия. От страна на Запада ЕС е постоянно оплетен в логиката и реториката за разширението: ако Турция бъде поканена, на какво основание да бъде изключена Украйна? Цената на такава стъпка – БВП на глава на населението в Украйна сега е 1/3 от този на Турция – и предпазливостта да не бъде провокирана Русия, най-големият доставчик на газ за Европа, твърде дълго въздържа ЕС от по-агресивна политика. Германия даде заден ход, оставяйки Украйна и Грузия на входната рампа за НАТО през 2008 г. Но други страни от ЕС (най-вече Полша и Швеция – силите, които бяха нахлували в Русия през ХVII – ХVIII век) бяха много по-агресивни в натиска за разширяване на НАТО на Изток.

Между другото, за Вашингтон съществува единствено импер­ският автоматизъм на световния хегемон: ако има властови вакуум в средно голяма страна, то рефлективно Държавният департамент отговаря с действия по поемане на нещата в свои ръце. В Украйна САЩ могат да загубят много по-малко от ЕС, както и да получат много по-малко от Русия. Но след като кризата в Киев вече се беше разразила, Вашингтон не можа да устои на възможността да изгради режим по собствените си виждания, както стана ясно от разговори между техни високопоставени представители, изтекли в публичното пространство.

 

Бележки

(1) Obama: Speech at the Palais des Beaux-Arts, Brussels, 26 March 2014; Cameron: Statement to Parliament, 10 March 2014; Merkel: Statement, 13 March 2014; G7 (UK, US, Canada, France, Germany, Italy, Japan, accompanied by the EU’s two presidents): Declaration at The Hague, 24 March 2014; Schrцder, ‘zeit-Matinee mit Gerhard Schrцder vom 09.03.2014’, YouTube; Greens: Gregor Peter Schmitz, ‘Pipe it, Gerhard’, Spiegel Online, 13 March 2014.

(2) Jacob Mundy, ‘How the US and Morocco Seized the Spanish Sahara’, Le Monde diplomatique – http://mondediplo.com/2006/01/12asahara, January 2006.

(3) Benedict Anderson, ‘Exit Suharto: Obituary for a Mediocre Tyrant’, nlr 50, March– April 2008.

(4) Daniel Patrick Moynihan, A Dangerous Place, New York 1980, p. 279.

(5) Yoni Mendel, ‘New Jerusalem?’, nlr 81, May–June 2013.

(6) Tariq Ali, ‘How Vladimir Putin became evil’, Guardian, 28 March 2014.

(7) For a comparison of post-Soviet trajectories, see Dmitri Furman, ‘Imitation Democracies’, nlr 54, Nov–Dec 2008.

 

Susan Watkins. Annexations,
In: The New Left Review,
March-April 2014

Превод Христо Проданов

 

 

Препис от разговора между Нюланд и Пайът

 Записът на тази дискусия между представителя на Държавния департамент Виктория Нюланд и американския посланик в Киев Джефри Пайът беше публикуван на 7 февруари 2014 г. и е достъпен на уебсайта на BBS. Дискусията показва ясно процеса на отвъдокеанска имперска намеса – чрез „управление на личности“ при който тези функционери планират състава на новото украинско правителство. Германия е подготвяла бившия боксьор Виталий Кличко с помощта на началника на канцеларията на Меркел Роналд Пофала, съветващ го по негови брачни проблеми (1).  Нюланд е твърдо решена да го изключи в полза на Арсений Яценюк, бивш банкер и ръководител на спонсорираната от САЩ фондация „Отворена Украйна“, който има „икономически опит“. Междувременно официални представители – Джеф Фелтман, американски експерт по Украйна, и бившият посланик на Холандия в Украйна Робърт Сери, се събират, за да помогнат да се залепи това нещо“. Събитията след оповестяването на записа силно кореспондират със сценария, който Нюланд и Пайът рисуват: на 23 февруари Яценюк е назначен за министър-председател на временното украинско правителство; на 29 март Кличко се отказва от кандидатурата си за президентските избори през май.

Нюланд: Какво мислиш?

Пайът: Мисля, че сме в играта. Случаят „Кличко“ очевидно е най-сложният тук, особено след провъзгласяването му за вицепремиер. Виждала си тревожните ми бележки относно съюза с него точно сега, затова се опитваме да разберем къде точно в колектива е той. Но мисля, че аргументът ти за него, който ти ще трябва да направиш – мисля, че това е следващият разговор, който ще трябва да проведеш – е точно същият, който направи Яц (Яценюк). Доволен съм, че го постави под светлините на прожекторите, където той пасва на този сценарий. И съм много радостен от това, което той каза в отговор.

Нюланд: Добре. Не мисля, че Клич трябва да е в правителството. Не мисля, че е необходимо, не мисля, че е добра идея.

Пайът: Да, предполагам, че е така… при условие, че не влиза в правителството, просто ще го оставя извън него да си пише политическото домашно. Мисля си, че при придвижването на процеса напред ще искаме да задържим умерените демократи заедно. Проблем за тях ще бъде Тягнибок с неговите момчета. И знаеш ли, сигурен съм, че това е част от онова, на което Янукович разчита.

Нюланд: Мисля, че Яц е човекът, който има икономически и управленски опит… Това, от което той се нуждае, е Клич и Тягнибок да останат отвън. Знаеш, че е нужно той да говори с тях четири пъти седмично. Клич ще… ако той на този етап работи с Яценюк, това просто няма да се получи.

Пайът: Не, аз мисля, че това е вярно. Добре. Искаш ли да му се обадим, като следваща стъпка?

Нюланд: Разбирането ми за този разговор, за който ти ми казваш, е, че големите трима ще организират своя собствена среща и че Яц ще предложи в този контекст… три плюс един или три плюс двама разговор заедно с теб. Не го ли разбра така?

Пайът: Не. Аз мисля…. имах предвид, че той предложи това, но мисля, познавайки отношенията между тях, Кличко беше в по-силната позиция, той няма да се появи веднага за срещата им и сигурно обсъжда това със своите хора в момента. Затова мисля, че ако се свържеш с него директно, ще му помогне да дирижира нещата в отношенията между тях тримата и също така ти дава шанс да придвижиш бързо цялата работа преди всички те да седнат и той да обясни защо не му харесва.

Нюланд: Добре. Радвам се. Защо не се свържеш с него и не разбереш дали иска да говори преди или след.

Пайът: Добре, ще го направя. Благодаря.

Нюланд: ОК. Още един дребен проблем за теб, Джеф. Не си спомням дали съм ти казвала, или съм казала само на Вашингтон, че когато говорих тази сутрин с Джеф Фелтман, той спомена за нов човек от ООН – Робърт Сери. Писах ли ти за това тази сутрин?

Пайът: Да, видях.

Нюланд: ОК. Сега той е успял да накара и двамата – Сери и Бан Ки Мун, да се съгласят, че Сери ще дойде в понеделник или вторник. Мисля, че това би било страхотно, за да се стиковат нещата и да бъдем подпомогнати от ООН да ги завършим. И знаеш ли – майната му на ЕС (Fuck the EU).

Пайът: Да, точно така. И мисля, че трябва да направим нещо, за да удържим фронта, защото, ако нещата се задвижат, трябва да си сигурна, че руснаците ще започнат да работят зад кулисите и ще се опитат да го торпилират. И отново фактът, че това все още е там някъде, аз все още се опитвам да си изясня защо Янукович (обърка) това. Междувременно една част от Партията на регионите има събрание в момента и съм сигурен, че в този момент тази група води оживен спор. Но така или иначе бихме могли да им повлияем, ако действаме бързо. Затова ме оставѝ да поработя върху Кличко и ако може да продължиш… ние искаме да привлечем тук някоя международна личност, която да ни помогне да акушираме това нещо. Другият въпрос е как някак си да се свържем с Янукович, но може би ще се помислим пак по този въпрос утре, когато видим как нещата започват да си идват по местата.

Нюланд: В тази връзка, Джеф, когато написах бележката, Съливан ми се обади и ми каза, че имам нужда от Байдън, а аз казах, че може би утре ще го търся, за да ни потупа по рамото и да помогне да стиковаме детайлите. Така че Байдън е готов да помогне.

Пайът: Добре. Страхотно. Чао.

 

(1) Nikolaus Blome, ‘Round Two: eu Grooming Klitschko to Lead Ukraine’, Spiegel Online, 10 December 2013.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук