ЗАТВОРЕНИЯТ КРЪГ НА НЕНАВИСТТА

0
254

Методи Кръстев е дългогодишен преводач и журналист международник. Бил е главен редактор на „Международна информация“ на БТА, кореспондент на БТА в Ерусалим по време на първата война в Персийския залив (1990-1991 г.), зам.-главен редактор и продуцент на рубрика за външна политика в програма „Предавания за чужбина“ на БНР, коментатор във в. „Дума“. Превежда от испански, френски, английски, италиански и руски. Сътрудник на българското издание на „Монд дипломатик“.

 

Само когато Хагар на небето не е гневна, враждата между израел­ци и палестинци  за кратко затихва – обяснява ми колегата Франсис Офнер, доайен на клуба на израелските журналисти в Тел Авив.

Ранната пролет на 1991 г. е. Утихнала е Пустинната буря на генерал Норман Шварцкопф. Иракският нашественик е прогонен от Кувейт. Израел е спазил обещанието си да не се намесва в конфликта. Между юдеи и мюсюлмани е настъпило успокоение, макар и напрегнато. Хагар временно е уталожила гнева си.

– Но коя е Хагар?

Египетска робиня в дома на Авраам и майка на първородния му син Исмаил.

– Как така майка? Нали Авраам си има жена и това е Сара? 

Така е, но Сара много дълго време не може да има деца и подчинявайки се на стародавна еврейска традиция, дава съгласието си Хагар да зачене от Авраам и да го дари с първа рожба. Доста по-късно, когато Исмаил вече е буен юноша, Йехова я дарява с плодовитост и тя ражда Исаак. И тогава започва семейната драма.

Сара не дава дума да се издума за правото на Исмаил като  първороден син да наследи по-големия дял от Авраамовото имане. И за да премахне и най-малката опасност това да се случи, заставя Авраам да прогони арабката заедно с рожбата ù. Макар и измъчван от мисълта, че изпраща на сигурна гибел сина си и майка му, Авраам изпълнява повелята на жена си.

И тръгват Хагар и Исмаил без път и посока. Бродят из пустинната земя на Ханаан, докато остават без вода и храна. Предусещайки близката гибел на сина си, Хагар го оставя под сянката на самотно дърво, сяда с гръб към него, за да не гледа агонията му и заплаква. И тогава се явява ангел, изпратен от Бога. Утешава я, отвежда двамата до кладенец с прясна вода да утолят жаждата си и ги спасява по заръка на Бога, който е определил Исмаил за праотец на арабските племена, завършва разказа си Франьо, както със симпатия го наричат колегите му.

Оттогава е враждата между двата народа, които са кръвни роднини, но както често става в реалния живот, се превръщат в непримирими врагове, когато заспорят за имот.

Двадесет и три години след пролетта на 1991 г.

сегашното кърваво насилие в Газа за кой ли път потвърждава, че тези затишия са краткотрайни. Вече повече от месец с епизодични прекъсвания за по няколко часа между радикалната ислямистка групировка „Хамас“ и Израел се води война с прекалено много жертви за палестинците. И отново, за кой ли път, се поставя въпросът защо не може да бъде спряно това насилие от двете страни?

И за кой ли път думата взимат анализаторите. Сред тях е американецът Джордж Фридман, уважаван професионалист с богат опит, директор на създадената от него частна компания „Стратфор“, спечелила си  международен престиж на лидер в сферата на глобалното разузнаване.

За трети път през последните години в Газа се води война.  Палестинците обстрелват Израел с ракети, но резултатът е пренебрежим. Израелците предприемат мащабни операции за разрушаване на тунелите по границата Газа – Израел. И последният, както и предишните набези, няма да реши нищо. Израелците искат да унищожат ракетите на „Хамас“. Те могат да го постигнат само ако окупират Газа и останат там дълго, за да дадат време на инженерите да търсят тунели и бункери из цялата територия. Ако предприемат тази стъпка, израелците ще понесат много жертви, причинени им от партизаните на „Хамас“. Те ще се бият на собствена земя без възможност за отстъпление. Следователно  „Хамас“ ще продължи да изстрелва ракети, но поради изключително голямата им неточност и израелската отбранителна система „Стоманен купол“, палестинската групировка слабо ще навреди на израелците.

С така съпоставените факти Джордж Фридман защитава тезата, че по своята същност арабско-израелският конфликт е неразрешим. Като екзотичен аспект на тази война Фридман представя  заключението си, че двете страни смятат войната за нужна, макар да знаят, че в нея няма да има краен победител.

Искрата

на последния въоръжен конфликт е подпалена, след като бойци на „Хамас“ отвлякоха трима израелски войници и ги убиха. В отговор на това палестински младеж бе подпален от израелците. Обикновено при неизбежните кръвопролития в този стародавен конфликт винаги се поставя въпросът, чий е изначалният грях? Въпрос, от който в съзнанието изплуват макар и бледи, трайно утаилите се  щрихи от библейската притча за Хагар.

Според Джордж Фридман за палестинците изначалното престъп­ление е заселването на евреи в Палестина, създаването на държавата Израел и прогонването на арабите от нея. Израелците пък смятат, че изначалното престъпление е извършено след войната от 1967 г., по време на която Израел завзема Западния бряг, Голанските възвишения и Източен Ерусалим. След тези завоевания израелците показват готовност да обсъждат възможността за споразумение, но арабите отговарят с техните прословути „три „Не“ на среща в столицата на Судан Хартум: „Не“ на преговори, „Не“ на признаване, „Не“ на мир. След този отговор израелците заемат все по-втърдяваща се позиция. След декларацията от Хартум се правят нови опити за преговори, които обаче се провалят и „не“-тата на признаването на израелската държава и на мира остават непоклатими. Като единствен компромис, на който някой може да се надява, остава примирието.

Убеждението на Фридман е, че за „Хамас“, а и за голяма част от  палестинците на Западния бряг, единственото решение е премахването на Израел. За много израелци пък единственото решение е да продължи окупацията на всички завзети територии, докато палестинците не се ангажират с перспективата за мир и с признание на държавата Израел. И тъй като самите израелци не вярват, че този ден някога може да дойде, окупацията ще бъде постоянна. При тези обстоятелства войната с Газа придобива смисъла главно на грижа за собствената  къща. За „Хамас“ целта на военните действия е да покажат, че може да обстрелва Израел с ракети, които са неточни. По-важното за палестинците е, че могат да ги вкарват контрабандно в Газа винаги, когато поискат. Скритият подтекст е, че и по-опасни оръжия биха могли да бъдат внасяни тайно на палестинска територия. С такива предполагаеми възможности „Хамас“ иска да покаже, че продължава да се бори и да кара противника си да понася жертви.

За израелците целта на операцията е на всяка цена да я доведат до  край. Намерението им е да накажат Газа, но не са убедени, че могат да наложат волята си, за да принудят палестинците да възприемат принципа да се търси политическо решение. А и за двете страни се отнася максимата, че целите на една война са всяка от воюващите страни да наложи волята си на противника. По този въпрос заключението на Джордж Фридман е, че докато израелците не поднесат някаква изключителна изненада на общественото мнение, в този конфликт няма да настъпи никакво решително развитие. Дори да се предположи, че Израел успее да разгроми „Хамас“, ще се появи друга палестинска организация, която ще заеме мястото ù. Това е единият от аргументите на директора на „Стратфор“ за липсата на надежда да се върви към развръзка на конфликта. Другият е, че Израел няма да си позволи да стига до крайности в амбицията си да прекърши волята на палестинците за съпротива. Защото зависи от готовността на трета могъща държава да помогне да се гарантира сигурността на Израел. Това създава вътрешно присъщо противоречие на проблема. От една страна, Израел може да получи достатъчно американска подкрепа, за да гарантира съществуването си. От друга, по хуманитарни съображения не му се позволява да предприеме решителните действия, които биха могли да решат проблема за сигурността му.

Това е причината световното обществено мнение да бъде свидетел на периоди на различни видове насилие, но се оказва, че нито един от тях не е замислен да постигне значителен политически резултат. Войните в тази част на света обичайно се превръщат в редуващи се кървави стълкновения. От една страна, Израел е в състояние да постигне ограничени цели в своите намерения, като примерно унищожи палестинските тунели. От друга, палестинците могат да демонстрират способности, които да принудят Израел да прави големи военни  разходи за отбрана. Но в последна сметка „Хамас“ няма да бъде разгромена, нито пък Израел ще направи отстъпки.

Суверенитет и жизнеспособност

Следователно въпросът не е какъв е смисълът от всичко това, макар че е изкушаваща тема, а докъде ще стигне. Всички човешки дела имат край. Предишни дълго продължавали конфликти, като тези между Франция и Англия, завършиха или поне промениха характеристиките си. По пътя на тази логика и Израел, и Палестина би трябвало да разрешат конфликта си в подходящ момент. Според мнозина това би станало със създаването на палестинска държава, но същите тези хора не могат да си обяснят защо досега не се е прибягнало  до това решение. За Джордж Фридман отговорът е: предлаганото решение не е толкова приложимо, както на някои може би им се струва.

Практиката показва, че всеки дебат за палестинската  държава е съпътстван с въпроси за жизнеспособност и суверенитет. География­та поставя въпроса за жизнеността на всяка палестинска форма на държавно устройство. Палестина има два населени центъра – Газа и Западния бряг, които са разделени един от друг. Единият от тези центрове – Газа, е свръхнаселена тясна фронтова линия. Способностите ù да развие устойчива икономика са ограничени. Западният бряг е с повече възможности, но и той ще бъде подчинен на  динамичния Израел. Ако палестинската работна сила бъде привлечена в израелската икономика, и двете територии ще станат придатъци на Израел. Не е възможно да си представим, че в сегашните граници на палестинските територии палестинска държава може да бъде жизнеспособна.

От израелска гледна точка създаването на палестинска държава на  пространство, наподобяващо пространството в границите от 1967 г. (без да се брои Ерусалим) ще предостави на палестинците прекрасни цели за нападение, каквито са Тел Авив и Хайфа. Като се има предвид израелската история, ще бъде нереалистично да се очак­ва Израел да поеме този риск, освен ако не получи по някакъв начин права да надзирава сигурността на Западния бряг. Това ще означава нарушаване на палестинския суверенитет.

Ако приемем, че която и да било от двете възможности бъде изцяло приложена, ще се натъкнем на проблема, че приемливото решение за едната страна ще бъде неприемливо за другата. Чистото придържане към географския фактор няма да позволи съществуването на две суверенни държави. В този аспект екстремистите от двете страни са по-големи реалисти от умерените, смята Фридман. Но реа­лизмът поставя друг въпрос. Сега Израел може да се чувства така сигурен, както би искал, само ако „Хамас“ изчезне завинаги и Западният бряг стане още по-сговорчив с Израел. Не е възможно развитие в нито една от двете посоки. Израелската икономика има господстващо положение над съседите си, палестинците са слаби и разделени. Нито един от съседите на Израел не представлява заплаха за нашествие.

До това положение се стигна след 1977 г., когато египетският президент Ануар Садат посети Израел и постави началото на нормализиране на двустранните отношения, което се увенча с подписването на мирен договор между двете страни през 1979 г. във Вашингтон. Йордания е в менгемето на тесните си отношения с Израел, а „Хизбула“ е затънала във водовъртежа на братоубийствената война в Сирия.

Но няколко хипотези за развитие в региона биха могли да се окажат заплашителни за Израел.  Властта в Египет би могла да се смени, да се откаже от договора, да се превъоръжи и да се върне на Синайския полуостров. „Хизбула“ би могла да използва натрупания си опит в Сирия и да го приложи, като открие фронт срещу Израел в Ливан (предишния сблъсък с Израел!). В Сирия може да се установи ислямистко управление, което да заплаши Голанските възвишения. Ислямистите биха могли да съборят хашемитската монархия в Йордания и да станат заплаха в източна посока. Властта в Турция може да еволюира в посока на радикален ислям и да насочи сили към Израел. В арабския свят може да настъпи културна революция, която да стане съперник на израелското икономическо превъзходство и съответно на способността му да води война. Иран би могъл да внася контрабандно ракети в Газа и т. н., и т. н.

Споменаването на тези хипотетични действия говори за асиметрия от възможности в региона. Това кара Джордж Фридман да заключава, че трудно могат да се открият признаци, че техническо, политическо или икономическо развитие може да подобри доминиращата позиция на Израел. Напротив, има опасения, че много неща биха могли да отслабят Израел, при това чувствително. Фридман обвързва изложените от него хипотетични развития с уговорката, че сега всяко от тях може да изглежда в сферата на фантазиите, но в бъдеще нито едно не трябва да се изключва.

Правило в политиката и в бизнеса е
пазаренето да става от позиция на силата

Сега Израел е силен и такъв ще остане. Но въпреки това няма отговор на въпроса, ще може ли да стигне до сговорчивост с палестинците, което би гарантирало националната му сигурност. Тази неизвестност е сред аргументите на Джордж Фридман за неразрешимостта на конфликта, като изводът е, че Израел не вижда голям смисъл да прави отстъпки на палестинците, въпреки че позицията му е относително силна.

В светлината на това разбиране е логично да се очаква Израел да  продължи да следва стратегията си да укрепва максимално военната си мощ и да използва влиянието си, за да не позволява да възникват нови заплахи. От където идва и обяснението за експанзионистичната израелска политика в окупираните територии.

Досегашното задълбочаване на непримиримостта между двете страни в конфликта не вдъхва надежда, че усилията за мирно решение могат да се увенчаят с успех. Като елемент на израелската стратегия остава схващането да не спира осъжданото в международен план създаване на израелски селища на Западния бряг като изнесени дълбоко в противниковата територия предни постове. Както и тактиката от време на време да нанася краткотрайни удари в отговор на палестински нападения. Целта е Израел да не позволява на една или друга палестинска групировка да печели време и позиции в преследването на собствени цели и да упражнява психологическо въздействие в региона.

Как стоят нещата от палестинска страна? Теоретично продуктивна може да бъде стратегия, която предполага да се търси устойчивост на политическото единството между всички палестински фракции. Важен инструмент, който палестинците могат да използват в преследването на целите си, Джордж Фридман вижда във възможностите им да внасят раздори в отношенията на Израел с неговите чуждестранни партньори и особено със САЩ. Той обаче прави уговорката, че стагнацията в израелско-палестинските отношения може да бъде разчупена само от промени, ставащи извън контекста на израелско-палестинския конфликт. От това веднага се налага изводът, че от първостепенно значение за палестинската кауза е съхраняването на единството им като общност с  достатъчно мощ за известно време да се съпротивлява на израелско нападение.

След тези разсъждения следва на пръв поглед противоречивото заключение на Фридман, че

всеки мирен договор ще отслаби палестинците

Аргументът е, че ще ги вкара в израелската орбита и ще предизвика разцепление сред тях. С тази констатация се подкрепя обяснението защо палестинците отказват мирен договор. Това ги прави различни, според Фридман, като гаранция, че ще съхранят самоличността си, независимо дали обстоятелствата ще се променят.

В Близкия изток обстановката никога не остава задълго статична и това вече е проблем за Израел. Защото е трудно да се правят дългосрочни прогнози как ще се развиват военните възможности на ислямския свят след половин столетие – почти колкото е изминало от създаването на държавата Израел. С известна доза увереност отсега могат да се предвидят две неща: ислямският свят няма да стане по-слаб, но някои негови части сигурно ще са по-силни. Ако се допусне, че след 50 години някои негови части или целият ислямски свят възприеме враждебна позиция към Израел, той ще има неприятности. Това кара директорът на „Стратфор“ да заключи, че времето не е на израелска страна. По-вероятно е да се случат неща, които ще отслабят Израел, отколкото такива, които ще го направят по-могъщ. От което би следвало, че подобна перспектива би могла да бъде аргумент в подкрепа на започването на преговори.

Но палестинците не биха приели споразумение, което ги прави слаби и разединени, а Израел пък  може да приеме само споразумение, чийто резултат води точно до това. Всяка от страните ще държи да запази позициите си. Палестинците искат да запазят солидарността си за дълъг период от време, израелците също имат нужда от стратегическото си превъзходство колкото се може по-дълго. Но нищо не трае вечно и с течение на времето относителното израелско надмощие е по-вероятно да залинява, а силата на палестинците да укрепва, прогнозира Джордж Фридман, макар последното да не може да се твърди със сигурност.

От гледна точка на рисковете в дългосрочен план би изглеждало разумно да се подходи към рисково споразумение. Но държавите не взимат решения, основани на гореизложените абстрактни сметки. Израел ще залага на способностите си да укрепва мощта си, защото от политическа гледна точка няма друг избор. Палестинците ще прилагат дългосрочно хитруване, защото и те нямат избор. И междувременно ще се редуват периоди на затишие и проливане на кръв.

Огнище от пожара на ислямския екстремизъм

Като злокобно предзнаменование на Нострадамус звучат финалните акорди на тезата на Джордж Фридман за неразрешимостта на израелско-палестинския конфликт. Но в тях не липсва реализъм, защото този конфликт е само огнище от пожара, който разпалват жестокостите на екстремистите. Жестокости, наричани срамежливо от авторитетни български ефирни медии „нехуманност“.

Смятаният за най-важен глобален политически играч е без стратегия към главорезите, вилнеещи в Югоизточна Сирия. Това стана известно на 28 август т.г. Сред авторитетните медии, които съобщиха този факт, бе британският „Гардиън“: Ние още нямаме стратегия, заяви пред журналисти в Белия дом американският президент Барака Обама, с което демонстрира нежелание да разпростре кампанията си на удари от въздуха по джихадистите в Сирия. Обама заяви, че е поставил задача на министъра на отбраната Чък Хейгъл и на генерал Мартин Демпси, председател на Съвета на началник щабовете на въоръжените сили на САЩ, да подготвят „списък от възможности за избор“ за противодействие срещу Ислямска държава“. Но опроверга твърденията, че се готви за въздушни удари в Сирия, като подчерта, че подобни военни планове ще се ограничат с действия само в Ирак.“

Като отзвук на това признание дойде констатацията на частната американска компания за глобално разузнаване „Стратфор“: В сегашния момент Съединените щати са в състояние на загуба на равновесие. Предизвикателствата, пред които те са поставени, са театрите на бойни действия в Сирия Ирак и в Украйна. САЩ нямат ясен отговор на нито едно от тях. Не знаят как би могъл да изглежда успехът на всеки един от тези театри, какви ресурси са готови да впрегнат, нито дали последиците от едно поражение биха били управляеми.“

Такава неопределеност в позицията на Вашингтон предизвиква смут и объркване сред съюзниците му в Близкия изток. На 24 август уеб сайтът AL monitor: The Pulse of the Middle East съобщи, че външните министри на Саудитска Арабия, Катар, Обединените арабски емирства, Йордания и Египет са имали среща в Джеда на тема войната в Сирия и заплахата от екстремистите. На следващия ден в Саудитска Арабия е пристигнал заместник-министърът на външните работи на Иран Хосеин-Амир Абдолахян за разговори по регионални въпроси, сред които и за Сирия, със саудитския външен министър Сауд ал Фейсал.Участниците в срещата, изтъква AL monitor, стигнаха до следното заключение: независимо какво тактическо предимство биха могли да имат те в дадена специфична сфера, то не издържа по сила на стратегическата заплаха от страна на Ислямска държава“. Нещо повече. Утвърдилата се ситуация и разгарящите се бойни действия само създават условия за ислямистите да разпростират присъствието си и да се превръщат в регионална сила. Особено като се има предвид, че на терена си те контролират водни и енергийни ресурси, което създава още по-големи заплахи за съседните държави.“

Не може да не прави впечатления, че темата за заплахата от ислямистките екстремисти събира около една маса представители на сунити и шиити, които исторически са в съперничество, стигащо  понякога до кръвопролития. При това представителите на доминиращото течение в исляма — сунитите, освен за собствената си съдба индиректно проявяват загриженост и за съдбата на шиитите, както и за малцинствата от други религии. Изводите от срещата подсказват, че сегашното безсилие на регионални и глобални авторитети да възпрат агресивността на вилнеещия ислямски екстремизъм, като че ли приглушават идеологическите различия между сунити и шиити, като отстъпват място на разсъждения за единен отпор на екстремизма. Засега!

На такива настроения би могло да се гледа като на зараждаща се тенденция, по чиято пътека обаче трябва да се върви дълго време, докато се превърне в трайно явление. На този етап такива настрое­ния по-скоро са израз на загуба на ориентири в резултат на пробуждане от ленивия ход на политиката на редували се автократични режими. Това пробуждане сякаш води до абсурдни развития, смятани за немислими в този регион. Такава е подсказаната готовност от Саудитска Арабия да заговори на един език с Израел. Съобщение на Уеб сайта AWDnews.com за срещата на ислямски учени в Джеда в края на август, озаглавено Саудитският външен министър: Трябва да се откажем от омразата към Израел и да започнем да нормализираме отношенията си с еврейския народ, гласи:Сауд бин Фейсал ал Сауд заяви, че Близкият изток се нуждае от мир и от съвместно съществуване повече от всякога и Саудитска Арабия като водеща ислямска страна е готова да направи жертви в мирни преговори и да насърчи президента Махмуд Абас да следва същата политика. Засягайки водещата се война в ивицата Газа, саудитският външен министър подчертава, че управляващата групировка „Хамас“ носи цялата отговорност за палестинското нещастие и трябва да отговаря пред закона. Саудитският министър добави, че арабският свят все повече се разочарова от „Хамас“, която се стреми към военни стълкновения.“

Това изявление на Сауд бин Фейсал ал Сауд, както и заключенията на близкоизточните лидери на срещата в Джеда като че ли  потвърждават мнението на Джордж Фридман, че перспектива за намиране на решение на израелско-палестинския конфликт може да има само ако се търси от играчи извън него. Остава да се види кога ще добие яснота стратегията на глобалните политически играчи относно експанзията на джихадистите в Ислямския халифат. Но това е друга тема.

 

Какво е „Стратфор“?

Частна информационно-анали­тична разузнавателна и консултантска компания, която предоставя глобални знания и консултира личности, правителства и бизнеси по целия свят. Създадена е през 1996 г. от Джордж Фридман, който е и неин директор. Фридман е американски политолог, възпитаник на университета „Корнел“, град Итака, щат Ню Йорк. Голяма част от карие­рата си посвещава на съветско-американските отношения, на глобалния военен баланс и на ядрения паритет. Автор е на книги с геополитическа тематика, сред които по-известни са „Тайната война на Америка“ и „Идните 100 години“.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук