Николай Поппетров е историк, експерт по българска политическа история от първата половина на ХХ век, журналист и документалист с над 30 студии за фашизма и авторитарните режими, автор на монографията „Фашизмът в България: развитие и прояви“.
Представите за събитията от септември 1944 г. са силно емо-ционално натоварени в колективната и индивидуалната памет – обстоятелство, което пряко определя и оценките за тях. Попадането им в сферата на интензивни политики на паметта и превръщането им в част от проект за „пренаписване“ на историята (на ниво учебници, медии, музеи, произведения на изкуството) силно стеснява възможността за академичен дебат, превръща всеки исторически разказ в опит за обвиняване/оневиняване. Непредубедените наблюдения показват, че в колективната памет и в преобладаващия брой публикации
случилото се през есента на 1944 г.
е изолирано от своя исторически контекст
Сведено е до резултат от отделни, единични и моментни фактори. Съвременните исторически изследвания са изправени пред редица трудности като:
• да се абстрахират от водещите настроения на момента, според които събитията от септември 1944 г. трябва да се оценяват отрицателно или да се минимализират;
• да се издигнат над емоционалните оценки, поддържани от привържениците и противниците, за участниците и жертвите в делото на 9 септември 1944 г.
• да се изправят пред множество едностранчиво подбирани и интерпретирани факти, т.е. ако се опитат да извършат някакъв нов „прочит“, да се наложи да проучат изцяло отново фактологията;
• да имат смелостта да не се съобразяват с емоционалните оценки, които съпътстват всеки опит да се погледне на съвременната българска история извън стереотипните представи;
• да излязат извън осъвременителската позиция, а да се фокусират върху епохата и нейните специфики.
Тези, а и други трудности правят аналитичния поглед към същността на случилото се през есента на 1944 г. проблематичен.
***
Широко разпространено в годините на посткомунистическия преход е разбирането (като изключим създадената по време на ко-мунизма теза за десетилетните борби на българския народ против капитализма и фашизма), че събитията от септември 1944 г. са пряк резултат от характера на българското участие във Втората световна война, обусловено от присъединяването на страната към Тристранния пакт на 1 март 1941 г. Оттук лесно се достига до констатацията за решаващата роля на съветската инвазия (на Червената армия) за политическата промяна в страната. Така обаче се подминава възможността станалото през септемврийските дни на 1944 г. да се разположи в своя исторически контекст.
Всяко едноизмерно разглеждане на събитията дава лесни, еднозначни и изглеждащи достоверни на пръв поглед отговори. Такъв подход обаче не позволява да се отговори на няколко основни въпроса:
– Защо българската буржоазия не успя да извърши спасителни маневри през лятото и есента на 1944 г.;
– Как и защо масите посрещат позитивно (с друга лексика – въз-торжено) Съветската армия;
– Само комунистите ли са тези, които осъществяват глобалната промяна и ако не са само те, как и защо те привличат симпатизанти на промяната;
– Какви са основните настроения в българското общество в навечерието и непосредствено по време на септемврийските събития;
– Изведнъж ли, само под въздействието на съветската въоръжена сила, масите (или най-малко една значителна част от тях) променят своята ориентация;
– Станалото на 9 септември 1944 г. една моментна импровиза-ция ли е, плод на случайно проявили се, чужди на българското развитие фактори, или е обусловено и улеснено от поредица от обстоятелства.
В отговор на подобни въпроси може да се изведе едно твърдение, според което станалото на Девети септември в много отношения е ако не пряк резултат, то следствие от цялостното развитие на българското общество и държава в периода след Първата световна война. Подобно твърдение обаче означава да се признае, че:
– комунистическите идеи, макар и само частично, имат своите адепти и условия за разпространение сред обществото;
– българското политическо развитие е нестабилно, в него ясно присъства стремеж към радикална промяна, към оформяне и доми-ниране на радикални политически алтернативи;
– обществото е узряло за промени;
– кризисните елементи са неотменна част от политическото, стопанското и социално развитие на страната;
– отсъства чувството за съпричастност към държавата и нейните институции.
В потвърждение на тези „признания“ могат да се приведат следните аргументи:
Първата световна война довежда до дълбока криза на демократичните институции, на политическия и стопанския либерализъм в европейски мащаб. Крехката българска парламентарна демокрация с нейния краткотраен разцвет в самото начало на ХХ в. в резултат на войната се оказва в изключително деликатно положение – да не може да се защити както от новосъздадените си противници, така и от собствените си, присъщи ù недъзи.
Непосредствено след войната (1919-1923) се пораждат алтернативни политически тенденции, респективно потоци със своите ор-ганизационни форми – комунистически, аграристки (на БЗНС по време на самостоятелното му управление), дясно радикални (профашистки и фашистки), авторитаристки.
Оформят се платформи (политически програми със своите организирани носители) за радикална промяна в политическата и социалната система (на БКП и на БЗНС).
След преврата от 9 юни 1923 г. страната влиза във фаза на фактическа гражданска война (1923-1925) , която обуславят и трайно политическо противопоставяне през следващите години, при това не само по линия на комунистическото движение, но преди всичко чрез резигнирането на БЗНС и на свързаните с него значителни по обхват селски маси по отношение на държавната власт и съществуващия социалнополитически строй.
Основният обединяващ елемент на българската национална по-литика – националният въпрос в неговото „македонско“ измерение, се компрометира значително чрез междуособиците в редовете на македонското движение, чрез злепоставящата България в международен план безрезултатна терористична дейност и особено чрез превръщането на Пиринския край в своеобразна „държава в държавата“.
От втората половина на 20-те години основните ревизионистки лозунги във външната политика, както и част от основната кри-тика на политическото развитие и стопанското и социално състояние на страната, се поемат от дяснорадикалните и фашистки формации, а те по същество отхвърлят партийно-парламентарната демократична система и стопанския либерализъм.
В резултат на паралелни, но несинхронизирани действия на критиците и противниците от ляво и дясно, както и на собствените си недъзи българската политическа система попада в тежка, почти перманентна криза.
С преврата от 19 май 1934 г. и царския преврат от 21 април 1935 г. партийно-парламентарната система е заменена от авторитарен безпартиен режим с ясно изразен модернизационен характер (модернизационна диктатура). Българското общество навлиза в период на активна държавна намеса в стопанския живот, с активни действия на управляващите в социалната сфера.
Политическото развитие след Първата световна война е съпът-ствано с изразена, масово споделяна критичност към политическата и стопанската същност на установения в страната режим, както и с периодични вълни на силно олевяване; пример за подобни тенден-ции е изборната победа на Народния блок (1931), свързана главно със сантименти в симпатизиращата на БЗНС маса, а не с ефимерния потенциал на Демократическата партия, резултатите от софийските общински избори (1932) с победата на Работническата партия (т.е. на комунистите и симпатизиращите им), а по-късно, макар и с определени уговорки и т.нар. Соболева акция (1940). Що се отнася до разпространението на комунистически идеи в българското общество и до значението на комунизма като идеология и като идеал, неговата популярност е призната от съвременници от всички страни на политическия спектър, включително от най-радикалните му (от фашистките среди) критици.
Пълното обезсилване на политическата класа, извършвано целенасочено от авторитарния режим и с подчертаната заинтересованост на цар Борис III, довежда до рязко намаляване на маневрените възможностите на политическия елит на страната (това проличава отчетливо след смъртта на цар Борис III през август 1943 г.).
След Първата световна война под въздействието на различни-те критици на актуалното състояние на страната в българското общество се установява представата за криза на политическата система, обществото, стопанството и духовния живот. Популяри-зираните позитивни примери както от чужбина, така и от българското развитие преимуществено не са свързани с демократичните модели, а с авторитарни режими и дирижирани икономики. Примерите от българската действителност са ориентирани към една фиктивна представа за епохата на Възраждането – време, свободно от чужди либерални и експлоататорски тенденции, период на обществено единение, стопански просперитет и социално равенство.
Може де се допусне, че независимо от своите постоянни усилия, националистическата пропаганда има много кратко, тясно времево обусловено действие, което не може да измести социалните и стопанските проблеми от тяхната първостепенна позиция. Това би обяснило и защо радикалната десница от 30-те години извежда социалния аспект като основен в националния проблем на България.
Резюмирано, проблемите, породени от Първата световна война, рефлектират върху българското политическо развитие и очертават нагласите на силна критичност и стремеж към промяна. Не бива да се подценява и международната изолация на страната, наложена от страните-победителки в Първата световна война, както и перманентните трудности за преобладаващата част от населението, свързани със състоянието на селското стопанство. По различни причини – политически, социални, чисто ментални и пр., между преобладаващата маса от българския народ и управляващите елити съществува определен разрив, който при кризисни ситуации достига до критична точка.
Непосредствената предистория на събитията от есента на 1944 г. показва, че „успешното“ решаване на националния въпрос в неговите териториални измерения чрез съюзничество със силите на Оста не оставя никого доволен – нито представителите на свалените от власт привърженици на партийно-парламентарната система (поради своята ориентация към Франция, Англия и САЩ), нито симпатизиращите на Москва сили, нито представителите на намиращите се в особена, моментна симбиоза с режима фашистки сили, нито самия авторитарен режим и неговите привърженици.
Бомбардировките от януари-март 1944 г. вече окончателно компрометират режима. За липсата на сцепление между обществена маса и режим говори и неуспешният опит да се създаде масова по-литическа опора на управляващия безпартиен екип в лицата на т.нар. Обществена сила (монополна, държавна партия).
Независимо от някои свои стопански и социални успехи, авто-ритарният режим е лишен от съпротивителни сили; такива обаче нямат както неговите десни опоненти, така и намиращите с в пасивна опозиция спрямо него представители на традиционните партийно- политически среди, свързани с буржоазната демокрация.
Внимателният анализ на основните тенденции в българския обществено-политически, идеен и стопански живот показва една изразена обусловеност на цялото междувоенно развитие от резултатите от Първата световна война. Тази обусловеност предопределя в значителна степен и българския избор в годините на Втората световна война (с уговорката, че той е все по-стеснен от края на 1940 г. с решението на Хитлер да се намеси в събитията на полуострова по-ради неуспешната за съюзника му Мусолини итало-гръцка война). Логиката на развитието проличава и в същността на
трите преврата,
извършени след Първата световна война
Първият, от юни 1923 г., е изцяло ориентиран към запазване на статуквото и има определено превантивно контрареволюционен смисъл. Превратът от май 1934 г. вече дава заявка за силна корекция в политическата, социалната и стопанската система; неговият смисъл не е в запазване, а в силно развитие напред, в трансформация, адаптиране на политическата система към „нуждите на времето“ (както звучат тогавашните формулировки). Превратът от септември 1944 г. има за цел радикалното демонтиране на системата, по своя характер той е революционен акт.
Стремеж към радикална промяна се забелязва и в крайно десния политически спектър през 30-те годни – интимната представа за народническа България на легионери и ратници се опира на републикански настроения, социални реформи и стопанска модернизация.
Всички тези констатации очертават отделни страни от почти четвъртвековната предистория на събитията от есента на 1944 г.
Между есента на 1918 г. и тази на 1944 г. в българското общество и държава се извършват сложни политически, стопански и социални процеси, които намират едно от своите решения в акта от септември 1944 г.
Подценяването на потенциала на левите идеи, на силата на комунистическото движение и неговата пропаганда; премълчаването на кризисните процеси и „слабите места“ в политическото и особено в стопанското развитие на страната, както и в пренебрегването на различните нагласи и представи, съществуващи в обществото, не позволява да се очертае реалното място на събитията от есента на 1944 г., и по-специално на акта от 9 септември 1944 г. в цялостното българско развитие през ХХ в. А това означава да се деформира, преднамерено или не, картината на историческия процес. Нещо от което нито в краткострочен, нито в дългосрочен план обществото има нужда. Защото събитията от септември 1944 г. имат своето ясно почти половинвековно темпорално изражение, неотменимо и мащабно място в националната история, впрочем както малко други исторически събития.
