Стоян Мирчев е на 32 г., завършил е икономика и маркетинг в УНСС. Девет години е работил в частния сектор, като последната година е началник на политическия кабинет на министъра на инвестиционното проектиране. Член е на БСП от 2003 г.
В последните 25 години сме свидетели на господство на неолибералния модел и икономическа философия и идеология. Преди този период опитната му площадка бе Южна Америка през 70-те и 80-те (Чили на Пиночет след преврата от 1973, после Аржентина и т.н.).
Роналд Рейгън и Маргарет Тачър завъртяха собствените си страни, развиха модела на рейгънизма и тачъризма. Това е крайно десен модел.
Богатите стават свръхбогати
Единият процент концентрира под свой личен и групов контрол световните мегакорпорации, световните медии, властта над природата и здравето, властта над американската армия, която по същество стана частна.
Икономисти и социолози пресмятат, че 10-те процента от върха на пирамидата притежават над 40% от богатствата в обществото. Докато 40-те процента хора от дъното на пирамидата на практика нямат своя собственост със стойност.
Това е вече нетърпима поляризация. Нетърпимо съжителство между свръхбогатство и деградираща мизерия. Ето докъде на практика доведе неолибералният модел на Милтън Фрийдмън, на Рейгън и Тачър.
След 1990 г. дойде и нашият ред. И вече 25 години сме във водовъртежа. Първо, системно преустройство в обществото и икономиката ни – от социалистическо в неолиберално капиталистическо. И сега, вече 7 години, във все по-непоносима световна криза, а от тази година сме на прага на Трета световна война.
За всички е ясно, че този либерален американски модел обслужва само големите корпорации с техните алчни печалби, дава перспектива на високата средна класа. Но за останалата част от средната класа носи свиване на бизнеса, намаляване на доходите, зависимост от големите корпорации, държавен рекет. И в резултат – масово обедняване на средната класа, загуба на сигурност.
А за работническата класа, за хората с ниско образование, без модерни професии, без владеене на чужди езици и далеч от модерните информационни технологии този модел носи не само огромна безработица, но и свръхниски трудови възнаграждения.
Докато работят,
бедните обедняват още повече
Това е парадокс на неолибералната икономика. Няма нищо социално в нея. Тя е система, която изсмуква жизнената сила на бедните слоеве, започва да ги прави „излишна класа“, огромна маса излишни хора. От тях икономиката не се интересува, а послушната либерална държава пренебрегва и не защитава.
Този антисоциален модел изостри до крайност класовото разделение в глобализираното общество. Трудовите маси няма как да не олевяват. Алчната корпоративна класа насила ги кара да се връщат към Маркс, да излизат по площадите, за да защитават своите трудови и граждански права — както в Испания и Италия, в съседна Гърция. Това много бавно и неуверено, но зрее и тук, в България.
При така разтворена ножица в икономиката и на пазара на труда трудовите хора вече губят не само своята материална и финансова сигурност. Голяма част от тях губят възможността да се чувстват пълноценни хора. Разрушаваме природата и после страдаме от бедствия, объркваме своя културен код и национален дух.
Тези ценности са мачкани до краен предел: първо, от икономическата ситуация, обедняването и безработицата, но после и от пропагандата на т. нар. евроатлантически ценности, на неолибералния модел. Той допълнително обърква мисленето, размества ценностите, противопоставя ни едни на други. „Парите са коренът на всяко добро“ (Айн Ранд). Аз не вярвам в това. Практиката показва, че това не е вярно. Особено ако имаме предвид големите алчни пари — това съвсем не е вярно.
На всичко това сега светът иска да каже не, стига толкова.
Наблюдаваме сериозен отпор, и то от дома на фрийдмъновия неолиберализъм — САЩ. Огромни протести, протести срещу системата, социални протести – АКТА, от движението „Окупирай“, от Анонимните в интернет. Те заразиха и Европа, и света. От Джоузеф Стиглиц, Пол Кругман, неомарксистите, Наоми Клайн и Ноам Чомски. Нобелисти започват да пишат и преподават все по-близо до класовата и икономическата теория на Маркс.
В такава обществена и идейна среда е съвсем закономерно раждането на нови леви партии.
Левица отново с класово мислене,
с ключова дума „социализъм“
С евроскептицизъм спрямо Барозовата Европа, с масова гражданска подкрепа — не само на избори, но и по площадите на все повече европейски страни.
Освен това тези активни нови леви партии застават и срещу надигналата се вълна на крайната десница, на неофашизма, а дори и на неонацизма.
Това е предизвикателството пред старата левица. Бързо да се ориентираме в новите обществени и политически реалности. Затова мисля и вярвам, че БСП има бъдеще като голяма и силна партия, но трябва да завие наляво и по-наляво от сега.
В логиката на тези размисли, какво мога да кажа за 9 септември?
Това е дата, която символизира върха в борбата срещу нацизма, срещу българския фашизъм. Той се възцари у нас след репресиите от 1923 год., поради амбициите на крайния експлоататорски капитализъм. Можем да четем за него в отново неудобната книга „Тютюн“ (Димитър Димов). Там е описано ясно.
Преходът след 9 септември 1944 г. е на първо място антифашизъм. Това днес се премълчава. Все едно да се забрави българското усилие и многото героични жертви в Отечествената война. Левицата трябва да припомня всичко това. То е достояние за България, не само за левицата.
Едва след това, за няколко години сталинският тоталитаризъм и диктатура овладяват България. Десетина години репресивна диктатура. Но след това идва размразяването, след 1956 г., през 60-те години. През 70-те България вече бе една развита индустриална и градска държава, с огромна културна и научна сфера, със световен висок статус в спорта, науката и културата, земеделието и индустрията. Тогава вече имаме удвоен жизнен стандарт за поне 90% от населението. Ето, това са плодовете на лявото в тогавашна социалистическа България. Сега има носталгия по онези години на развитие и социална сигурност.
Ние днес, ляво мислещите хора в България, трябва да дадем отговор именно на тази социална носталгия сред 65% от хората:
Можем ли пак да върнем България към социална чувствителност?
Можем ли да осигурим добра работа за повечето млади хора, за всички специалисти, за повечето съзнателни и работливи българи? Можем ли да защитаваме достойнството и интересите им пред престъпния свят, пред корпоративните алчни проекти?
Това би било завой на ляво. В негови съвременни форми. Разбираем за новите поколения от информационната епоха.
Какво е лявото днес? Свобода. Солидарност. Справедливост.
Левият човек е патриот, вярва в семейните ценности, помага на хората.
Левият човек е социализиран и уважава морала и законите в обществото. Мисли от гледната точка на общия организъм, а не както учи капитализмът — да сме атомизирани индивидуалисти, егоисти без граница на егоизма си.
Как виждам бъдещото ляво?
Важно да се каже, че вече имаме първите стъпки. В БСП се заговори не просто и само за „Социална държава“, а за „Социалистическа България“. След думите се очакват делата.
Имаше социални протести през февруари 2013. Аз участвах активно с моите приятели.
Сега започват подобни протести против НАТО и тяхната агресивност, отново социални протести.
В БСП имаме нови позиции на активни млади хора. Младите говорят за социализъм, за 9 септември — без страх и гузно оглеждане, с уважение към подвига на дедите си. Според мен младостта не е само израз на демографска подмяна на поколенията. Тя е и трябва да бъде израз на прогресивно мислене, на модерен подход към проблемите и решенията.
Както е било преди 150 години при създаването на Първия интернационал, както е било преди 70 години, на 9 септември.
Няколко думи за икономиката. Според мен, ние, левите, трябва да върнем държавата в икономиката — като неин регулатор и стратегическо планиране. Само така може да постигнем бързо стопанско развитие и след това да се намали сегашното полярно социално неравенство. То е наистина вече нетърпимо.
Нужни са инвестиции, но не само външни. Защо не дадем въздух на българския семеен бизнес? Защо да не защитаваме българските фирми срещу световните акули? Това го правят големите западни страни. Това го правят Унгария, Русия и Китай. Това прави Ердоган в Турция. Защо ние да не се върнем, поне частично, към стопанския протекционизъм?
Стига с догмите на неолиберализма. Трябва да проявим здрав разум и да пазим своите интереси. И това днес тук, в България, може да го прави само левицата. (Правителството на Орешарски търсеше пазарите на Изток и в Северна Африка. Там, където няма европейски директиви за качество и продуктите са ни по-конкурентни).
И още един съдбоносен за България въпрос. Демографската криза!
Имаме ли достатъчно ресурс в човешки капитал, за да посрещнем, за да създадем една нова и модерна икономика?
Трябва да се инвестира в хората, в младите, в специалистите. И не само чрез по-добро средно и висше образование. Трябва да са повече работните места за такива работници, служители и специалисти. Не само за нискообразовани работници, шивачки на ишлеме, охранители, продавачки в празни магазинчета.
Убеден съм, че лявото има бъдеще. Защото е естественото движение към нормализиране на света, към нормален живот на нормалния трудещ се — и на физическия труд, и на интелектуалния.
Лявото има своята неостаряваща идеология, но си търси своето съвременно звучене.
Аз съм оптимист!
