Надя Младенова е на 31 години. Завършила е нова история – магистър, в СУ „Св. Климент Охридски“. Заместник-председател на МО в БСП с ресор „Национални политики“.
Когато поставяме въпроса за лявата идея, може би трябва да започнем с едно въведение — първо, „ляво“ и „дясно“ не са постоянни категории и непроменливи във времето и пространството качества на едно или друго в политиката.
Лявото и дясното
преди 100, 50 или 5 години
не са едно и също нещо
В контекста на ХХI век левицата е такава по отношение на десницата например, каквито са основните линии на противопоставяне и дебати в обществото. Разбира се, преобладаващата в света левица е най-често социалистическа, като това е резултат от процесите през ХIХ и най-вече ХХ век и към момента това е като цяло непроменено.
Какво е настоящето на левицата? Какъв е проблемът и защо в целия ЕС например, въпреки икономическите дадености и ограничението на някои основни човешки свободи от управляващата десница, левицата не успява да спечели доверието на хората?
На първо място е време да си дадем сметка, че ХХI век не е век на теоретичните постановки. Това е векът на рациото, на огромното количество информация, с която би могъл да разполага всеки човек и оттам равносметката — с красиви слова, често неразбираеми, няма как да се стигне до хората.
Как стоят неща в България? Протестите и от февруари, и от юни, но и много преди това имат несъмнено нещо общо, и то е най-важното —
протестите искат справедливост
На цените, на заплатите, на пенсиите, на правосъдието, на достъпа до общественото благо, на достъпа до чиста природа, на свободния достъп до интернет. Справедливост във всичко! Това често остава някак си настрана от публичния им образ, поради което са и възможни манипулациите с противопоставянето на „тези“ и „онези“ протести. От такова противопоставяне имат интерес тъкмо онези, срещу които са самите протести — наричаме ги олигархия, мафия или с други имена. Не че най-масовите не са партийни или напоследък платени (дали с пари или бъдещи постове в изпълнителната власт), но в началото си всички те започват по начин, различен от този, по който свършват.
Именно защото това гръмогласно искане е за справедливост (каква друга, ако не социална), е учудващо, че от това не произтича една логична нова динамика на левицата в България. Причината е в състоянието на организираната политическа левица в България И не само. Един поглед и извън нашата държава ни дава ясна картина за това, че
левицата вече не предлага решение!
Посланията, които всъщност са исканията на хората и би трябвало да са насочени към тях, не отразяват техните очаквания, а политиката (действието) изобщо няма общо и с двете.
Да не говорим, че в левия спектър в България съществуват над 45 политически партии. Със сигурност обаче има леви организации извън онези, които са се регистрирали за изборите. Така че, казвайки левица в днешна България, трябва да имаме предвид едно огромно многообразие на организации, проекти, инициативи, граждани. Те си противоречат помежду си и се борят по свой собствен път за истината, с която да достигнат до умовете на хората. Общото между тях е, че нито една не успява. Дълбоко вкорененото чувство, че хората чакат някой да им каже „как“ и да ги поведе, пречи да бъде чуто това, което те искат и заедно да го направим реалност.
Още един щрих. Едва ли ще кажа нещо ново, само ще припомня, че и до момента, да се обявяваш за „десен“, е едновременно престижно, модерно, напредничаво, добро. Както и да си „ляв“, значи, че си консервативен, дори архаичен, носталгичен, немодерен, непрестижен, маргинален.
Всички тези позиции обуславят до известна степен кризата на лявото. Не на последно място е и фактът, че днес има млади хора, които се определят като леви и не искат да бъдат обременени от това, че са „носталгични комунисти“ или членове на някоя от политическите партии. Това е новото днес и неговите кълнове могат да родят нещо много важно и съществено. Важното е как тази енергия да се „хване“, как левите политически субекти да станат обект на тези виждания и още по-важно е как да предложат решение на проблемите и адекватност на политиката. Говоря за политиката, защото извън политиката през ХХI век лявата идея е пред угрозата да стане една книжна теория, за която да четем само в учебниците (евентуално).
Дори един ежедневник посочва в материал: „Вълната млади хора със социалдемократически възгледи се разраства, но не намира своите политически представители“. Коментарът продължава: „Те са млади, активни и мислещи. Определят възгледите си по-скоро в лявото, наричат себе си социалдемократи, но не робуват на изтъркани доктрини. Наблюдават случващото се, анализират миналото и търсят решения. Не се асоциират с никоя от съществуващите политически партии в България.“
И това сме го чували доста пъти. Не че всички дясномислещи хора намират своята алтернатива в политическия спектър, но може би там не е толкова видимо. И тук оставям настрана подбудите на въпросната медия, за да напише такава статия, както и защо няма да срещнем на страниците ù заглавие като „Колко струва да скачаш по жълтите павета в София?“ или „Не е важно какво можете или не, за да сте министър, важно е да крещите силно и да сте стипендиант на някоя американска фондация.“
И така, какво е бъдещето? То е левицата на сегашното поколение, което днес съди демокрацията по нейните собствени критерии, а не се затваря в станалото културна норма противопоставяне на комунизма. Това поколение, което не се страхува, че комунизмът ще се върне. Страхува се за демокрацията и смята, че
демокрацията спешно се нуждае
от лява перспектива
От една левица, която е: социално чувствителна, културно-либерална, светска, солидарна, гражданска. И най-вече социално-критична, едновременно мислеща и действаща. И като начало, за да стигне лявата идея в съвременния си облик до хората, трябва да се тръгне с простички неща, в разговори с тях и поемането на отговорност за решения, които защитават обществения, а не частния интерес. И можем да започнем с това, както пише Валери Найденов, на първо място да изкараме от лексиката си няколко неща:
– че днес няма ляво и дясно;
– че плоският данък е добър;
– че свободният пазар решава всички проблеми;
– че няма класова борба (тогава защо ни е лява партия?);
– че като дойдат чуждите инвестиции, ще се оправим (това е типично говорене за колонизатори, но никоя държава не се е оправила без собствени инвестиции);
– че държавата е лош стопани. Левият електорат са хората, които работят на заплата – т.е. мнозинството. За разлика от милионерите те нямат властта на парите. Единственият им шанс да наложат своите интереси е чрез държавата!
– че днес са нужни не справедливи, а ефективни решения – от кого се очаква справедливост, ако не от лявата партия?
– че работодателите създават работни места; но е точно обратното – всеки работодател съкращава работни места, за да съкрати разходите си. Работните места се създават от потреблението.
Елементарни истини. Решението е намерено, остава действието.