Милена Милошева е магистър по история в направление „Кризи, конфликти и дипломация в световната политика XVII – XX век“ от СУ„Св. Климент Охридски“. Завършила е бакалавърска степен, специално ст „Етнология“ в същия университет. Интересите ѝ са в областта на историята, етнографията, културата и традициите на България, Балканския полуостров и Европа. Пише статии и по проблеми на международната политика. Член е на Академично етноложко сдружение към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и на Младежкия клуб на Национално движение „Русофили“.
Руско-турската война от 1877-1878 г. довежда до Освобождението на България и поставя на нов етап нейното развитие в динамичния „век на нациите“ – XIX век. Официалното признаване на възстановената българска държавност става обаче не със Санстефанския мирен договор, тъй като той е прелиминарен, а с проведения от 1 юни до 1 юли 1878 г. Берлински конгрес. Решенията от този конгрес разпокъсват България на пет части. Северна България и Софийското поле съставляват територията на Княжество България, което е автономно и трибутарно под върховната власт на султана. На юг от Стара планина изкуствено е създадена провинция Източна Румелия (за което най-вече настоява английската дипломация), която остава под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия. Беломорието, Македония и Източна Тракия са върнати на Високата порта, като чл. 23 от Берлинския договор предвижда там реформи, които да доведат до автономия. Потвърдено е също предаването на Северна Добруджа на Румъния и на Нишко, Пиротско и Враня – на Сърбия.
Решенията на Берлинския конгрес са началото на българската национална трагедия. Докато 480 години българите търсят начин да се освободят, в десетилетията след 1878 г. ще търсят начин да се обединят. Договорът от Берлин затвърждава и балканските противоречия. Решенията, които разпокъсват българската нация, са причина за участието на България в Балканските войни, Първата и Втората световна война.
Българският народ не приема Берлинския договор, а голяма част от българската общественост го определя като диктат. Чрез дипломатически стъпки и бунтовни опити народът ни се стреми да се обедини в естествените си етнически граници (петиции, молби, декларации, подписки до руските власти и до западните Велики сили; Кресненско-Разложкото въстание от есента на 1878 г., останало в историята като продължение на национално-освободителните борби от Възраждането).
Съединисткото дело в България се разгръща веднага след Берлинския конгрес и създаването на Източна Румелия. Временното руско управление в провинцията успява да наложи на ръководни постове в администрацията българи, да създаде Устав на Източна Румелия, много близък до Търновската конституция, и нещо много важно – чрез „гимнастически дружества“ да обучи мъжката част от населението да си служи с оръжия. Освен това, по молба на генерал Тотлебен, руският император Александър II се съгласява оръжието, останало след превъоражаването на руската армия, да бъде предоставено на местното население.
Правителствата на Княжество България подкрепят съединистката идея, но няколко пъти, поради международната конюктура, те я оставят встрани от дневния си ред.
В настоящия материал няма да се спираме подробно на всички идеи, срещи и действия, довели до Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Тук ще бъде разгледано самото Съединение като акция, реализирано само от българския народ и неговата защита (дипломатическа и военна) след осъществяването му.
На 10 февруари 1885 г. в столицата на Източна Румелия, Пловдив, е учреден Български таен централен революционен комитет (БТЦРК) с председател Захари Стоянов — виден български революционер, публицист и историограф на националноосвободителното ни движение. Секретар на БТЦРК е Иван Андонов. Според приетата Програма на комитета основната му цел е освобождението и обединението на българския народ чрез съвместни действия от двете страни на Стара планина. Началният етап от дейността на БТЦРК продължава от февруари до юли 1885 г. През този период населението на Източна Румелия се намира под влиянието на публикациите на Захари Стоянов във в. „Борба“ — с ясно подчертана съединистка идея. В същото време комитетът организира тържества на бележити дати — годишнини от гибелта на Хаджи Димитър и Христо Ботев, установява контакти с дейци на македонските комитети в Княжеството; организират се митинги, подпомагат се чети в Македония.
Преломен момент в дейността на БТЦРК е заседанието на комитета на 25 юли 1885 г. в с. Дермен дере. На него е избран нов състав: Захари Стоянов, Иван Андонов, Иван Стоянович, както и дошлите от Княжеството Коста Паница и Димитър Ризов. Делегатите на събранието вземат решение съединението да се осъществи само между Княжество България и Източна Румелия. Макар и да не отговаря на българския националноосвободителен идеал, тази позиция е политически реална — ако се включи и Македония, противодействието на балканските държави и Великите сили би било още по-силно и антибългарско. Съединението ще бъде извършено под скиптъра на българския княз, за да се подчертае общобългарският характер на акцията.
Вътрешнополитическата обстановка в Румелия и мнението на княз Александър Батенберг също спомагат за по-смели и сигурни действия от страна на БТЦРК. Сава Муткуров и Димитър Ризов отиват в Княжеството, за да съгласуват плановете с княз Батенберг. Но съдбата е решила да обедини българите и без съгласуване на планове. На 2 септември 1885 г. в Панагюрище, пред черквата и под звъна на камбаните, събралото се множество скандира „Долу Румелия! Да живее Съединението!“ През следващите дни избухва въстание в с. Голямо Конаре начело с Продан Тишков; пловдивският префект е арестуван. Тези силни вътрешни въления не оставят безразлични дейците на БТЦРК, които решават, че трябва да действат веднага.
На 6 септември 1885 г. отряди войници под командването на Данаил Николаев обкръжават конака на генерал-губернатора на Източна Румелия. Гаврил Кръстевич е знаел за акцията, но не прави дори опит да се възползва от правото си да извика турски гарнизон. Губернаторът излиза от конака с думите: „И аз съм българин.“ В Пловдив пред населението е прочетена прокламация, съставена от Захари Стоянов. В провинцията е създадено Временно правителство начело с д-р Георги Странски, а главнокомандващ е Данаил Николаев. В същото време усилено се подготвя мобилизация на населението, с помощта на руски офицери е съставен план за евентуално нападение от страна на Турция. От селищата около Пловдив пристигат въоръжени отряди, готови да защитават Съединението.
Същия ден Временното правителство чрез телеграма настоява княз Александър да признае Съединението. На 8 септември 1885 г. владетелят обявява своята легитимация на Съединението. На следващия ден — 9 септември 1885 г., княз Батенберг, министър-председателят Петко Каравелов и председателят на Народното събрание Стефан Стамболов пристигат в Пловдив, за да подкрепят публично акцията. През селищата, през които минава, князът е тържествено посрещан.
Съединението се очертава като общобългарско самостоятелно дело. Увеличават се възможностите на България да оказва по-ефективна материална, дипломатическа и политическа помощ на българите, останали под чужда власт.
За обединената българска държава обаче тепърва предстои най-голямото изпитание — международната защита на Съединението. По същността си то е нарушение на Берлинския договор.
За съжаление, поради личната си неприязън към княз Батенберг и факта, че Русия не е уведомена предварително, руският император Александър III не подкрепя Съединението. Императорът дори нарежда руските офицери в българската войска да се изтеглят. Английското правителство изпраща нота до Германия и Италия за действия относно българското дело. Разбирайки обаче, че Руската империя не подкрепя Съединението, Англия заема позиция в подкрепа на България. Чрез този акт британската империя цели да намали руското влияние в България и на Балканите. Франция призовава балканските съседи на България да се въздържат от враждебни действия, а Великите сили да предприемат обща международна акция. Германия пък иска международна конференция по проблема. От огромно значение в тази шахматна дъска е ходът на Австро-Унгария. През 1881 г. тя е сключила таен договор със Сърбия, с който ù дава подкрепата си за разширяване на южната сръбска граница. Подходите на Австрийската империя подкопават руското влияние в Белград. Ествествено, Сърбия и Гърция се обявяват срещу Съединението, страхувайки се от бъдещо обединение между България и Македония. Турция заявява, че си запазва правото да реши въпроса с военна сила. В тази изключително сложна международна обстановка на младата българска дипломация се пада честта да защити Съединението.
В края на 1885 г. България разгръща истинска дипломатическа офанзива. Българска делегация, водена от митрополит Климент, е в Русия за разговори с император Александър III; от Русия Иван Евстатиев Гешов отива в Лондон и Париж, а българският дипломатически представител в Букурещ посещава Виена; делегация от Южна България (Източна Румелия) с д-р Стоян Чомаков и Иван Хаджипетров посещава Истанбул. При тези условия на 24 октомври 1885 г. в Цариград започва конференция, която да разгледа въпроса за Съединението, но на 2 ноември 1885 г. нейната работа е преустановена, когато между България и Сърбия вместо дипломатите заговарят оръдията.
От дипломатическа защитата на Съединението за България и българите се превръща във военна.
Сърбия обявява война на България заради Съединението, т.е защото е нарушен Берлинският договор. Причините обаче са много по- дълбоки. Сръбската държава се опасява от обединена и силна България, която като естествен държавен, културен и духовен център би могла да привлече и българите от Македония и да засегне сериозно сръбските интереси там; освен това западната ни съседка има териториални претенции към Трънско, Радомирско и Видинско. От значение е и фактът, че сръбският крал Милан не е особено популярен в собствената си страна и чрез тази война иска да повиши авторитета си. Неговите думи за конфликта са, че ще си направи една военна разходка до София.
Сърбия започва войната с 60-хилядна армия, обучена и модерно въоръжена, благодарение на щедър австро-унгарски заем. Сръбската армия е командвана от генерали с боен опит от две войни срещу Турция. Най-важна задача има Нишавската армия – тя трябва да настъпи на изток, да превземе София и да разбие идващите от южната граница български войски. Другата задача е за Тимошката армия, която трябва да влезе във Видин и да овладее Северозападна България.
Българската армия е много по-лошо екипирана от сръбската, по-малобройна и без боен опит. В нея най-високото звание е „майор“, затова и тази война е известна като „война на капитаните срещу генералите“. По-голямата част от родната ни войска е по границата с Турция, откъдето се очаква нападение. Независимо от тези подробности българските войници не само защитават достойно родината, те печелят безапелационно войната.
Да видим ситуацията. Българската армия е разделена на две части: Западен корпус начело с майор Атанас Гуджев и Източен корпус под ръководството на майор Данаил Николаев; има и Северозападен отряд под командването на Атанас Узунов. За участие в битките са подготвени и нестроеви части: хиляди доброволци, опълченци, полиция, батальон от бежанци и четници от Македония. Сформирани са и Ученически батальон и Студентски легион.
Решителните за войната битки се водят от 5 до 7 ноември 1885 г. на територията на Сливница и нейните околности. От огромно значение за българските военни действия е преходът на войските ни от южната граница още преди началото на решителните сражения. От Пловдив до Саранбей те са превозени с влак, след което продължават пеша. Издръжливостта на българския войник надминава всички очаквания. Воините стигат в София и са тържествено посрещнати от министър-председателя Петко Каравелов, който ги изпраща към Сливница. На 5 ноември започват тежките боеве. В същия ден Атанас Бендерев, командир на северния сектор на българската позиция, заедно с отряда си разбива сърбите при Мека црев. На 6 ноември капитан Зафиров отблъсква сърбите при Комшица, което силно обърква плановете на сръбското командване. Крал Милан, с неговата „военна разходка до София“, бяга от бойното поле и се установява в Пирот. Сръбската Моравска дивизия обаче заплашително настъпва към българския фланг. Моравската дивизия е около 8000 души; българското командване изпраща срещу нея отряда на капитан Стоян Кисьов, който е около 2500 души. Българският отряд е разбит при Брезник, но спира с един ден сръбското настъпление, което се оказва от голямо значение за хода на войната.
На 7 ноември сърбите търпят разгром при височините Три уши и отстъпват. При Гургулят е разбита и Моравската дивизия от отряда на капитан Стоян Попов. Сливница е спасена. Героизмът на нейните защитници е възпят от патриарха на българската литература Иван Вазов в стихотворението „Новото гробище над Сливница“.
Следващите дни на войната не са по-добри за сръбската страна. На 10 ноември е превзет Драгоман, не след дълго пада и Цариброд. На 14 и 15 ноември се водят сражения за Пирот, където сръбската войска отново се оказва неспособна да се противопостави на българското настъпление. Крал Милан се обръща към западноевропейските държави да спрат българите. В Северозападна България отрядът на Атанас Узунов разбива чуждите войски при Белоградчик; последните успяват да обсадят Видин, но не и да го превземат.
В тази ситуация Сърбия е изправена пред пълен разгром. Нейният гарант Австро-Унгария се намесва, за да я спаси. Австрийският дипломат в Белград заявява на българското главно командване, че ако не спре настъплението, ще срещне австро-унгарски щикове.
Сръбско-българската война завършва на 7 декември 1885 г. с подписано примирие. Същинският мирен договор е подписан на 19 февруари следващата година в Букурещ, без териториални промени.
Българските войници, опълченци и доброволци успешно защитават делото и каузата на своя народ. Българите доказват своето изконно право да бъдат един народ и свободни. Поклон пред българския дух!
Източници:
http://www.bulgarianhistory.org/%D1%81%D1%8A%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE/
Радев, С. „Строителите на Съвременна България“,Т.I, http://lib.sudigital.org/record/18954
