ДЕБНЕ ЛИ ГЛОБАЛНИЯТ КОНФЛИКТ ЗАД ЪГЪЛА?

През последната година стъпка по стъпка, упорито, последователно и неотклонно ние вървим към глобален конфликт. Всички заедно.

Референдумите в четирите украински области (Луганска, Донецка, Запорожка и Херсонска) и обявената паралелно частична мобилизация в Русия са поредната крачка в тази верига от действия на страните в конфликта. Но те създават и качествено нова ситуация във войната. Която, противно на повечето коментари, не произтича от мобилизацията – тя променя количествените параметри, но не и характера на войната.

Новото качество идва от резултатите от референдумите. На практика това е политически акт, целящ да фиксира териториалното статукво след повече от половин година бойни действия. Присъединяването на над 15% от територията на Украйна променя оптиката, а и ангажиментите на Русия спрямо по нататъшния ход на военните действия – защото тя вече ще разглежда войната срещу тях като атака срещу собствената си територия. С всички произтичащи от това задължения, включително конституционни. И тогава заплахата за използване на ядрено оръжие престава да звучи просто като риторичен прийом.

Впрочем, тук следва да се имат предвид още две обстоятелства. Първо, признаването и защитата на независимостта на самообявилите се Донецка и Луганска репиблики послужи като формален претекст за Русия да навлезе в Украйна. Второ, не е ясно в какви граници ще бъде обявено присъединаването на четирите области – защото сега Русия контролира почти изцяло административната територия на Луганска и Херсонска област, но по отношение на Донецка и Запорожка области процентът е от порядъка на 60-80%.

От своя страна ние, НАТО и ЕС, също не можем да излезем от своя коловоз. Референдумите и присъединяването на тези области няма да бъдат признати за легитимни, като това се отнася за огромното мнозинство държави в света. В практически план нашият отоговор ще се вмества в познатото: повече санкции и повече оръжие. Но постоянната ескалация на санкциите доведе до практически почти пълно „разкачване” между Русия и Европа (политическо, икономическо, културно, спортно, дори и като контакти между хората) и на практика почти не оставя поле за нови такива. От друга страна засилването на оръжейните доставки, особено ако то включва и по-далекобойни ракетни и артилерийски установки, които да поставят под заплаха територията на Русия, също няма да бъде стъпка към мира, а към ескалацията на воените действия. И на хоризонта все по-отчетливо започва да се появява въпросът дали ние, бидейки от самото начало част от конфликта, няма да станем и част от войната.

Най-сериозният проблем в целия този конфликт е, че никой не си поставя мира като цел – нито Русия, нито Украйна, нито НАТО и ЕС. Тезата на воюващите страни е „война до победа”. Но войната до победа означава война до поражение – на едната от тях. Което, следвайки хода на военните действия, означава продължителна война на изтощение, война на загубите – на жертвите и разрушенията. А изправени пред евентуалния риск от поражение и двете страни естествено ще мобилизират допълнителни ресурси – човешки и оръжейни. И тук отново стигаме до въпроса къде е границата на ескалацията на военните действия, защото и Русия и съюзниците на Украйна разполагат с ядрено оръжие.

Може би най-точно рисковете от ядрен инцидент се илюстрират от ситуацията със Запорожката АЕЦ. Русия овладя и контролира АЕЦ почти от началото на войната, Украйна естествено се стреми да си я върне. Но когато около една атомна електростанция летят куршуми и снаряди (и тук няма неопределеност: от АЕЦ стрелят руснаци, по АЕЦ – украинци), то очевдино рискът да няма печеливш и просто да не остане нищо от самата АЕЦ, за която воюват страните (с всички произтичащи от това катастрофални последици за Европа) е огромен.

Това, което липсва в сегашната ситуация, е готовността и на двете страни да влязат в диалог. Не дори за мир, а просто за примирие, за спиране на боевете, което да позволи прехвърлянето на конфликта от военното в политическото поле. Засега и двете страни разчитат да постигнат нови военни успехи, които след това да бъдат политически фиксирани в съответните споразумения. За съжаление дори примирието се разглежда не като стъпка към мира, а като етап от войната – пауза, която може да бъде използвана от противника за прегрупиране и укрепване на позиците за бъдещи офанзиви.

Доста показателна в това отношение бе дискусията в рамките на Общото събрание на ООН. Докато Русия и ние, НАТО и ЕС, обосновавахме защо войната трябва да продължи, то всички останали, начело с генерелния секретар на ООН Антониу Гутериш, обсъждаха как тя да бъде прекратена, настоявайки за мирни преговори.

Това очерта контурите на една все още неясна, но постепенно придобиваща видимост тенденция – появата в международните отношения на един своеобразен световен не-Запад. Това не е анти-Запад – защото, за разлика примерно от радикалния ислям и международния тероризъм, той не се опитва да унищожи Запада. Не е и про-руски – и не случайно практически никоя от тези страни не подкрепи референдумите – най-малкото защото повечето от тях се сблъскват със сепаратистки проблеми у дома и не биха искали легитимирането на прецедент. Но основната отличителна черта в подхода на всички тези страни от Азия, Африка, Латинска Америка е, че те не разглеждат войната в Украйна като битка на ценности, тя не е черно-бяла, а е геополитически конфликт, който е в състояние да взриви света.

Мирът изчезна – не само като факт, не дори и като цел, а просто като термин в международните отношения. И всеки, който заговори за мир, се превръща едва ли не във враг: в Русия Алла Пугачова вече се обявява за предател, а ако днес Джон Ленън се опитваше да изпее „Дайте шанс на мира”, то той ли бил обявен за путинист.

Самият факт, че след като вече приехме войната за легитимен и морално приемлив инструмент за решаване на международни спорове, днес ние спокойно, почти академично дискутираме използването на ядрено оръжие, показва нещо много страшно – че в нашето съзнание ние започваме да свикваме с подобна възможност и дори да я приемаме като допустима. Което поставя ключови въпроси: Докъде може да продължава ескалацията? Кога и как приключва войната? И най-важното: Как ще живеем занапред – заедно?

28 септември 2022 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук