ДЕМОГРАФСКАТА КРИЗА – ПРИЧИНИ, ФАКТОРИ, ДИНАМИКА

Демографската криза върви с пълна сила – обезлюдяване, обезкървяване на нацията и заличаване. До края на века българската цивилизация може да изчезне, ако още днес не се вземат мерки. Утре ще бъде късно. Демографската криза все още е обратима. Демографията трябва да стане проблем на проблемите. Основна задача на всички политици и на всички институции е съхраняването на българската нация. Това днес е задачата на задачите и от нас зависи как ще я решим.

0
22344

Демографската криза – причини, фактори, динамика“ бе темата на дискусионния форум, организиран от Стратегическия институт за национални политики и идеи (СИНПИ) на 10 май т.г. в НДК в София. В него взеха участие изследователи на тази актуална и обширна тематика, представители на държавни и общински институции, политически партии и неправителствени организации, журналисти. Форумът бе открит от д-р Калоян Паргов, председател на Стратегическия институт за национални политики и идеи, а обширно встъпително изложение направи вицепрезидентът на Република България Илияна Йотова. Бе огласен поздравителен адрес до организаторите и участниците във форума от Росен Желязков, председател на Народното събрание. Експозе по предварително отпечатания и раздаден аналитичен доклад, изготвен въз основа на данни от социологическо проучване, проведено от Агенция „АФИС“ с финансовата подкрепа на СИНПИ през март 2023 г., направи д-р Юрий Асланов.

Дискусията на форума бе организирана около три тематични кръга: „Регионална политика и демография“,  „Икономика, жизнено равнище, данъчно-осигурителен модел и политики за трудещите се“ и „Социални политики-здравеопазване, образование, политики за децата и младите хора“. Тя започна с представянето от председателя на НСИ доц. Атанас Атанасов и ръководителя на отдел в него Магдалена Костова на актуални данни за демографски тенденции и прогнози на НСИ. В разискванията взеха участие президентът Георги Първанов (2002 – 2012), проф. Андрей Захариев и проф. Стоян Проданов от Стопанската академия в Свищов, доц. Георги Бърдаров от СУ „Климент Охридски“ и доц. Харалан Александров от НБУ, изпълнителният директор на НСОРБ Силвия Георгиева, д-р Лили Еленкова, както и членовете на СИНПИ: проф. арх. Иван Данов, Даниела Везиева, Пламен Милев, Иван Кръстев, Христо Господинов и Христо Монев. Модератор на форума бе  д-р Юрий Асланов.

По-долу публикуваме словата на Калоян Паргов и Илияна Йотова и статия на Юрий Асланов.



 

 

КАЛОЯН ПАРГОВ
председател на Стратегическия институт за национални    политики и идеи
Преди една година на 6 юни с група съмишленици, хора, с които сме работили през последните 10-15 години, хора, които са представители на академичното съсловие, които имат управленски опит, виждали сме ги в управленски позиции, хора технократи и експерти в различните области, решихме да създадем Стратегически институт за национални политики и идеи. При това без да се интересуваме от тяхното лично присъствие или принадлежност към някаква политическа сила и да внасяме политически нюанс когато обсъждаме проблемите на държавата, защото когато говорим за България, политическото го оставяме на втори план и на преден план поставяме експертното.

Когато се събрахме и мислихме каква да бъде мисията на нашия институт, без да имаме огромни претенции, решихме това да бъдат демографската криза и демографските проблеми, защото те не може да бъдат разглеждани като отделен вертикален стълб или сектор. Оказва се и от резултатите на изследването, което колегата Юрий Асланов ще представи, че те имат интердисциплинарен характер, че демографията не е свързана само с това колко се раждат и колко умират, така както най-често ни идва наум когато говорим за демографска криза и демографски проблеми. Дали да я наричаме демографска криза или катастрофа, това ще решим ние в тази дискусия, защото има и крайни мнения и оценки, че то вече не е криза, ами направо си е катастрофа и бедствие.

Целта на днешния форум е, освен да чуем Националната статистика с най-пресните и за съжаление мрачни за поредна година прогнози, както и резултатите от това изследване, да проведем тази дискусия, която експертно да провокира работещи, а защо не и радикални решения, тъй като времето ни за реакции отдавна е изтекло. С това завършваме и доклада за изследването, подчертано с главни букви в болд – „Времето за решение изтича, уважаеми госпожи и господа“.

Оказва се, че демографията е проблемът на проблемите или ако преминем в действие, по-скоро това е задачата на задачите.

Дали политическата криза влияе на демографските процеси? Със сигурност – да, защото в това бурно и нестабилно политическо време, в което живеем, в което институциите са разклатени, не само поради ниското доверие на обществото в тях, но и поради невъзможността пълноценно да изпълняват своите функции, основната задача на всички политици и на всички институции е съхраняването на българската нация. Според мен, демографската криза, която в този момент върви с пълна сила – обезлюдяване, обезкървяване на нацията, заличаване, лично мога да нарека вече и катастрофа.

Затова задачата на задачата днес е как да я решим. Не, че ние, събрали се тук, ще изчерпаме умните хора в България. Със сигурност има и много други и институти, и организации, които могат да дадат своя принос, но въпросът, на който трябва да отговорим днес, е способни ли сме да съхраним нацията и какво трябва да направим?

Използвам присъствието на вицепрезидента на Република България и на всички Вас, за да дам още в началото една идея, защото все пак сме институт и за идеи, не само за формиране на политики. А именно – да се създаде към президентската институция Стратегически съвет по демографска политика. Защото мисля, че на нея най й приляга това, а не към някое министерство, не ново министерство, не нова структура, защото както казах в началото, това е хоризонтална задача, която минава през всички сектори. Създаването му да стане със събирането на научния, управленския и административния потенциал със задача изработването на дългосрочна стратегия, която да бъде и пресечна точка на разбиранията на всички политически сили. А дали тази стратегия ще постига целите с леви, с десни или с либерални мерки – това е вече плод на политическата дискусия и плод на избирателя, който ще даде вота за една или друга политическа сила в решаването на този кардинален проблем за България.

За съжаление демографският процес е инерционен процес. В института спорехме какви могат да бъдат краткосрочните мерки, които да дадат резултат веднага. След малко ще чуем Националната статистика. Ще видим, че след Освобождението от 1880 г. насам в 18 преброявания на населението, стартирайки с около 3 млн. души население, едва през 1985 г. достигаме до онези 8 950 000 души население, грубо казано, мечтаейки за 9-милионния българин. Нещо, което и ние като СИНПИ амбициозно казахме, че нашата мисия е 9 милиона българи. Разбира се, тези, които чуят за тази мисия, на пръв поглед с насмешка ще подходят и ще кажат – тези пък са големи романтици и фантасти. Но истината е, че за да можем след 10 години да започнем да берем плодовете на нашите мерки, които приложим днес, трябва да започнем веднага и сега, незабавно.

С това искам да приключа моето встъпление, да благодаря още веднъж за Вашето присъствие и да повторя, че идеята за Стратегическия съвет по демография може да бъде важна стъпка, не просто за да правим изкуствени нови административни структури, а за да има нещо, което да направлява и да задава посоката на всички институции в държавата в борбата за преодоляването на тази катастрофа и за съхраняването на българската нация.

 

ИЛИЯНА ЙОТОВА
вицепрезидент на Република България
Една година по-късно след създаването на Стратегическия институт за национални политики и идеи няма как да не поздравя не само създателите на института, но и тази първа важна дискусия по всеобхватна тема, която организирате.
Днес много ми се искаше да се обърна, освен с уважаеми дами и господа и с уважаеми народни представители, както и представители на изпълнителната власт. Очевидно няма да имам този късмет. Но много се надявам, че на тази дискусия те са изпратили поне свои представители, свои съветници.

Поздравления, в този ред на мисли, към представителите на местната власт – виждам тук г-жа Георгиева, което е чудесен сигнал за това, че поне една от властите в страната мисли за такава толкова важна тема, каквато е ситуацията с демографията в България.

От друга страна,  теми като тази ни подсещат колко сме затънали в политиките ден за ден. Някога беше популярна мисълта, че един политик мисли един мандат напред, а един държавник мисли едно поколение напред. Всички Вие в тази зала днес можете да си отговорите на въпроса има ли днес такива в България, които да мислят поне един мандат напред, а да не говорим за едно поколение напред.

Последните политически дискусии в нашето общество стигат най-много до хоризонт за след 6 месеца, когато са местните избори, които, слава Богу, поне те са в срок, а не са преждевременни. Тези дискусии, за съжаление не отиват по-нататък. А демографската криза е стратегически проблем, който не само изисква поглед поколение напред, но и не ни дава право на избор. Защото ако днес не се решат някои от кардиналните въпроси, свързани с тази всеобхватна тема и с този процес, мисля, че съвсем скоро, буквално до няколко години, ще бъде късно.

Още в началото на своето изложение искам да отворя една скоба и да подсетя социолози, политолози и хора, които професионално изследват проблематиката, да отворят и още една вратичка към темата за демографската криза. Това е въпросът, например за това, колко решения за затваряне на български училища на година, на месец, а и на седмица са принудени да взимат кметовете и общинските съвети? Уважаеми дами и господа, тази статистика е повече от стряскаща. Само до преди 6 години 2000 човека са живеели в едно Кърджалийско село – Миладиново. Тази седмица общинският съвет на Кърджали ще вземе решение за затваряне на училището. Това е в рамките на 6 години. Струва ми се, че по този показател могат да се направят не само точни статистики, но и едни много сериозни и важни изводи за това какво трябва да се прави в България, когато говорим за т. нар. регионални, градски и селски дисбаланси.

В демографската политика като в капка вода се отразяват всички политики на държавата. Аз Ви поздравявам, г-н Паргов, за това че на тази дискусия сте поканили хора, които могат да разсъждават и да дават предложения по тази тема от много различни ъгли. Тук виждам и хора специалисти в областта на социалната политика, на здравеопазването, на обществените науки, социолози, политолози, политици, които могат да направят сравнение с това какви бяха политиките на България през последните 30 години. Този опит е изключително важен за нас, защото напоследък имам усещането, че всеки път и при всеки задал се проблем, се опитваме да откриваме топлата вода, вместо да ползваме опита на тези хора.

Значение имат социалните гаранции, икономическото развитие, достъпът до здравеопазване, качественото образование, добрата инфраструктура, екологичната ефективност, личната и социалната сигурност и т. н. Винаги трябва да се разглеждат всички тези проблеми, уважаеми дами и господа, в комплекс. Изолираните мерки, дори най-щедрите, няма как да имат резултат. А ние не само че свикнахме с политиките на парче, но свикнахме и с пожарните политики. Тогава когато нещо изниква като остра криза, ние веднага реагираме, както в Столична община запълват дупките с асфалт по време на дъжд, продължаваме нататък и само след броени месеци те се откриват отново. Защото демографското развитие е въпрос на цялостна среда, в която живее и работи българинът, и в която е готов да създаде семейство и да има деца. Това е един от случаите, уважаеми дами и господа, в които казваме една стара поговорка – че или правиш всичко, или не правиш нищо.

Изследване като настоящото ни напомня, че демографската политика е дори и нещо повече. Тя трябва да отговаря на обществените нагласи и да дава отговор на обществени очаквания и притеснения. Не става дума само за икономическото положение на страната и домакинствата, а за очакванията на хората дали развитието на страната, животът ни като цяло върви към по-добро. Не става дума само за съществуване и функциониране на отговорните институции, а за доверието на хората в тях.

Една криза, която като че ли ни се изплъзва напоследък в коментарите, може би защото тя не е особено удобна за тези, които населяват институциите, но съществува и тя не се отразява само в малцинството вече българи, които отиват да упражнят своето право на избори, а в недоверието към политическата система и институционалната система като цяло.

Обикновено твърдим, че трябва да излезем от политическата криза заради съвсем непосредствени задачи. Вижте, от няколко месеца всички ние се въртим като в дервишов танц около няколко проблема – Шенген, законите за Плана за възстановяване и бюджета на страната.  Изследванията показват, че тази обстановка на несигурност и непредвидимост има огромни и не толкова видими дългосрочни последици за демографската криза. Намалява доверието в институционалната среда като цяло. Растат естествено нагласите за емиграция в чужбина. Докато партиите калкулират коя как да отстъпи, коя какво ще загуби, ако влезе в коалиция с друга, с оглед на предстоящите местни избори, колко кметски мандата ще струва това, колко общински групи ще се създадат, какви да бъдат местните коалиции, как да се направи правителство с първия мандат, така че вторите да ги подкрепят, а пък вторите искат правителство без да ги подкрепят първите, хората губят надежда, че България може да бъде привлекателно място за живеене, в което те да планират живота си и да отглеждат децата си. И затова в немалко случаи тръгват вече дори с все още неродените си деца, все повече българчета се раждат зад граница. Наистина кризата на средата на живот е един от най-тревожните фактори на задълбочаване на демографските проблеми.

Благодаря на организаторите, защото беше изключително важно да имаме тази малка книжка предварително, за да се ориентираме в някои от цифрите, в някои от тенденциите, които са изведени в това изследване. От изследването разбираме как все повече българи се затварят в едни собствени приятелски и семейни кръгове. Рушат се обществени връзки, които са създавани с векове. Отчуждават се хората не само помежду си, отчуждават се като цяло към обществената система. Започваме все по-малко да говорим за теми като „Солидарност“, „Взаимна помощ“, „Справедливост“ – все неща, които са държали и държат обществото ни в едни от най-големите изпитания в дългия исторически процес на страната ни. Вместо това все повече чуваме за конфликти, за обтегнати отношения, за агресия, независимо дали става дума за домашно насилие към жени, към мъже, към деца, агресия на работното място, неспазване на правила, разрушаване на законна система, към разрушаване на нормални човешки отношения. Няма как в една такава среда да обясним на нашите деца, на нашите млади хора, че това е подходяща среда за живеене. Тук виждам срещу мен и г-н Монов, който много по-добре от мен и дълбочинно познава тези процеси, и сигурно след малко ще се включи точно по тази тема в дискусията.

Нека видим възрастовата структура на българските домакинства зад граница. Мога ди ви потвърдя, че имам доста сериозни наблюдения, тъй като контактувам с български общности, не само историческите ни диаспори, но и т. нар. по-нова миграция. Колко е по-нова, като имате предвид, че тя в определени страни, в определени континенти съществува от края на ХIХ век. Там много ясно могат да се видят няколко тенденции по това каква среда привлича младите хора да отиват, колко е броят на децата в нея, какви са техните нагласи. И тогава много ясно можем да си отговорим към какво трябва да се стремим и какво трябва да променим. Разбираме и нещо повече, емиграцията е не само търсене на по-високи заплати, тя е стремеж към по-спокойна среда на живот.

Вижте само най-важните неща в живота на човека, така както са уловени от социолозите от това изследване – просто Ви обръщам внимание. Материалното положение, богатството, парите са на последно място – едва малко повече от 13%.

Процесите от последните години за съжаление не носят добри новини за демографската ситуация в България. Ковид пандемията оголи тежките дефицити на българската здравна система. Така ли е, д-р Андреева? Виждам Ви тук и предполагам, че също ще се включите с повече подробности. Ние, хората, сякаш бързо забравяме онова, което ни се случи преди две години. Но за сметка на това, не съм уверена, че сме си направили достатъчно изводи, поне от това, което виждам. Въпросът за ефективното и обществено-публично здравеопазване става централен. Когато преди години една политическа партия говореше за това, че в здравеопазването най-важното е не толкова колко здравни фонда има, какви са техните взаимоотношения, солидарни или не с централната каса, а основният проблем е за това дали действително стига здравна помощ до всички краища на страната, тогава много хора казаха – ами вие не сте нищо повече от едни популисти. Да, обаче какъв е резултатът днес? Ако ние тук живеем в относително спокойствие – казвам тук, в столицата, или в големите градове, уважаеми дами и господа, все повече са местата в България, и тук не говоря за труднодостъпните планински райони, а за много места, в които вече да имаш личен лекар определено е лукс.

Войната по пътищата ескалира. Черната хроника се превърна в ежедневие. Усещането за беззаконие се натрапва чрез очевидни примери, дори от последните дни. Много отдавна в България никой не е отварял дума за това какво се случва с младите хора и употребата на наркотици. Мога да споделя едно косвено наблюдение. Може би не е възможно най-достоверно от гледна точка на  конкретната социологическа методика. Но, уважаеми дами и господа, аз се занимавам с помилвания. Знаете ли, че при нас идват стотици хиляди молби и окло 80% от осъдените са млади хора, рецидивисти на тема „Наркотици, употреба и каране на автомобили в дрогирано състояние“. Да, това е една малка извадка. Да, това, пак повтарям, е един косвен поглед, но той е изключително показателен. Аз лично не си спомням последните години да има сериозна обществена дискусия по отношение на употребата на наркотици в България.

Войната в Украйна – не бива да загърбваме и този проблем, който отново активира, не без помощта, разбира се, на политическата класа, стари разделения и напрежения в българското общество. С тези разделения в последните години, особено в последните десет – поправете ме ако греша, но мисля, че ми е вярно наблюдението – сякаш всички ние се бяхме научили да живеем. Сега обаче сме изправени едни срещу други до такава степен, че има буквално физически стълкновения и нетърпимост. Тези постоянни разделителни линии – „за“ и „против“ Русия, „за“ и „против“ чуждите влияния, „за“ и „против“ еврото, „за“ и „против“ джендърите, „за“ и „против“ традициите, „за“ и „против“ националните празници, изтощават обществото, внушават едно усещане за живот на барикадите, което в крайна сметка  не печели нищо.

Настоящото изследване, което се представя тук, сочи, че действителните проблеми са другаде – бедност, замърсяване на околната среда, живеем в най-мръсния град, най-замърсения, обезлюдяване, лоша транспортна инфраструктура, корупция, труден достъп до здравни грижи. Това трябва да бъде истинското разделение между онези, които имат волята да преодоляват тези проблеми, и една друга, за съжаление не по-малка група в обществото ни, които не искат тези проблеми да бъдат решавани, защото по един или друг начин се облагодетелстват от това, че те съществуват.

Някои казват, че кризата е възможност. Много е важно за всички ни кризата да не означава обаче парализа и блокаж на системите в обществото ни, които след това трудно могат да бъдат деблокирани.

В какви насоки трябва да се работи? Определено – икономическа стабилизация. И тук искам да се върна към една мисъл, с която започнах в началото на изложението си. Много отдавна трябваше да помислим и за нещо друго. Не само за икономическите и индустриалните зони, които определено сега събират много работна ръка, определено са привлекателни за млади специалисти, определено са привлекателни за чужди инвестиции. Но къде остана нашата политика за българското село, което все повече обезлюдява, което все повече се маргинализира и сега, когато се затварят и училищата, тези населени места на практика са обречени на окончателно затваряне? Отдавна говоря за това, че трябва да има една определена политика за развитието на българските села. Впрочем те вече се нуждаят от български План-Маршал за тях.

Трябва да бъдат ясни и предвидими правилата и стимулите за развитието на икономиката. Активно трябва да участва държавата в тях. Подчертавам държавата, защото имаше някои доста, бих казала, фриволни политически нагласи и течения за това държавата да се оттегли от всички нива на обществената система, да се оттегли от икономиката и пазарът трябваше да ни реши всички проблеми. Очевидно не успя тази политика. Разбира се, не трябва да забравяме и партньорството от страна на Европейския съюз.

Активна политика към най-уязвимите. Една от най-големите грешки – тук също отварям съвсем набързо една скоба – при последното подпомагане за ликвидиране на последствията от ковид кризата и сега от войната в Украйна към българския бизнес всъщност не отчете нещо много важно – да дадеш на всички е добре, но определено трябваше да бъде направена диференциация и да се подпомогне процентно и по степени онези, които имаха най-голяма нужда от това. Защото днес благодарение и на тези мерки – съжалявам, че трябва да го призная, защото това е една последователна политика вече почти две години – ножицата на неравенствата се разтвори още повече.

Бедността не е порок, но ражда пороци, които се стоварват върху цялото общество. И това са асоциалност, престъпност, а впрочем трябва да си признаем, че много от българските домакинства, слава Богу, все още не говорим за мнозинство, но много от тях живеят и на кредит, живеят назаем.

По-ефективна наказателна политика. Аз не съм от тези, които казват, че по-радикални наказателни мерки не постигат нищо. Напротив, те си имат своето място, стига разбира се, да бъдат не просто записани в закона, а да бъдат изпълнявани в своята съвкупност, в своята пакетност, в своята цялост, за да имат наистина това въздействие, за което са заложени.

Съхранение и укрепване на здравната помощ с максимално покритие в страната – това е жизнено важен въпрос, който казвам, че не само че не вървим към това разширяване и обхващане на страната, а тенденцията е точно обратна.

Инициативи в образованието, които да доближат квалификациите до съвременните потребности при връщане на отпадналите от системата – от една страна, и при ясно разбиране какво точно образование за каква точно икономика са нужни в страната. Много е добре това, което беше залегнало в Плана за възстановяване, първите средства вече тръгнаха към училищата. Впрочем, ако има тук хора от Министерството на труда и социалната политика и Министерството на образованието, искрено ги поздравявам за това, че първите системи вече се формират в българските училища. Но това не е достатъчно, определено трябва да видим как изглежда в цялост образователната ни система, а не само там, където са развити училищата.

Активна работа с българските общности зад граница. Аз не съм от тези, които вярват във, така бих казала, доста фалшивите лозунги – „Уважаеми млади българи, уважаеми българи, върнете се в България!“ Това може да послужи за някой политически лозунг, макар че е твърде демоде според мен. Нашата работа с българските общности зад граница трябва да бъде съвършено друга. Трябва да създадем тук, вътре в страната условия, така че младите хора да са мотивирани. Направиха се някои добри неща в тази посока, за да се улеснят младежи, които са завършили образованието си извън страната, да имат облекчен прием в нашите университети, за да можем да ги върнем към българското висше образование. Разбира се, това са отделни стъпки, които са в добра посока, но далеч не са достатъчни.

Трябва да кажем на нашите съграждани навън, че трябва да знаят във всеки момент – това е тяхната страна, тук има кой да ги посрещне с отворени обятия и тук има кой да им помогне. Защото ако си мислим, че навън, извън България, срещат само златното „Елдорадо“, много се лъжем. Всъщност светът и в частност Европа, макар и в най-развитите страни, става все по-негостоприемна за емигрантите.

И най-вече политическата отговорност. Не криене зад волята на избирателите. Като чуя това нещо „волята на избирателите“, всъщност освен насмешка, как да кажа, предизвиква в мен и доста горчивина, защото години наред говорим за това колко е важно лидерството в политиката, как се възпитават лидери, четат се хиляди лекции на тази тема. А в крайна сметка  напоследък политическата класа тръгна по линията на най-малкото съпротивление, криейки се точно зад тази фасада на волята на избирателите.

Нямаме достатъчно подготвени политици, нямаме достатъчно сърцати хора, които са готови да прокарат непопулярни решения, колкото и негативи и падане на личните рейтинги това да им носи, но да имат достатъчно сериозни аргументи и достатъчно сериозна картина пред себе си къде искат да заведат страната. Аз съм сигурна, че и тогава много повече хора ще бъдат техни привърженици и ще им повярват. Като цяло и резултатите за страната ще бъдат много по-добри.

Демографската криза не само заплашва бъдещето ни, тя провокира радикализация. А тази радикализация може да направи нещата дори по-лоши. Ето тук вече категорично заявявам, че това нещо не трябва да го позволяваме, не само в политическия ракурс на това понятие, но и радикализация вътре в обществото. Впрочем може би са недостатъчно репортажите, които виждаме от европейските столици, но определено това и европейска, и световна тенденция. Много се надявам, че следващите месеци България няма да бъде арена на протести и то протести от недоимък, протести от бедност, протести от това, че хората не могат да вържат двата края, протести от това, че България ще се окаже блокирала не само в политическо, но и във всяко друго отношение, най-вече управленско, с тотална деструкция на българските институции.

Изводите от днешната дискусия ще бъдат свалени на текстове, те ще бъдат публикувани в определени издания, сигурно ще бъдат предоставени на народните представители и министрите, на изпълнителната власт, от които зависи да бъдат изпълнени. Много се надявам те да бъдат прочетени.

Успех на конференцията!

 

 

ДЕМОГРАФСКАТА КРИЗА ВСЕ ОЩЕ Е ОБРАТИМА
д-р Юрий Асланов
През последните години сме свидетели на огромно натрупване от думи, впечатляващи инициативи и дори заклинания по темата за демографската криза в България. Демографията се превърна в любима дъвка за политиците, които, за да се харесат на избирателите, упражняват своето красноречие именно по тази тема. Защо? Защото като че ли всички са наясно колко е важно това, колко е разбираемо за всички и колко е съдбоносно за нацията.

Паралелно с градиращата активност по въпроса се развива една друга реалност. Демографската ситуация в страната продължава да се влошава. Доказват го данните от официалната статистика след последното преброяване на населението. Тези данни наскоро бяха оповестени. Все още няма прогнози.

Какво ни казват новите данни?

Раждаемостта продължава да спада, хроничните заболявания се увеличават, расте делът на хората в нетрудоспособна възраст, образователното ниво деградира, регионалните диспропорции обезлюдяват цели региони, нагласите за миграция и емиграция придобиват епидемични размери.

Ние свикнахме със съобщенията, че оглавяваме всички негативни класации в ЕС: България е най-бедната страна, с най-високи и растящи неравенства, с най-висока заболеваемост и с най-ниска средна продължителност на живота, с най-растяща обща и функционална неграмотност и, относимо към броя на населението, с най-висок пропорционален дял на емиграция.

Казано образно, дори вулгарно, ние сме бедни, болни и глупави. Как можем да очакваме, че бихме оцелели, ако не променим тези три характеристики на нашето общество? Ако знаете отговора, значи сте по-умни от мен, защото не ми достига въображение да го измисля.

От началото на века до 2011 г. България е намалявала с около 50 хил. души годишно. Историята обаче, както знаем, има свойството да акселерира, сиреч да се ускорява. В периода 2011-2021 г. средногодишното понижение на числеността на населението възлиза на близо 85 хил. души. Ако на някого все още не му е ясно какво значи това, ще го обясня така: всеки ден изчезва едно село, всяка седмица един малък град, всеки месец един средно голям град и всяка година един голям град с мащабите на областен център.

Ако тази тенденция не бъде пречупена, до средата на века България ще наброява около 5 млн. души, а делът на населението над 65-годишна възраст ще достигне близо 40 на сто. Всеки квалифициран експерт ще ви го преведе по следния начин: икономиката на страната ще колабира, а социалните системи (пенсионна, здравна и прочие) ще се сринат като домино до една.

Разбира се, обществените тенденции никога не се нагаждат според прогнозите и горният извод може да е неточен, следователно неверен. Икономиката може да продължи да работи нормално въз основа на приток на работна сила отвън, но нейната структура ще се преориентира към нискоквалифицирани дейности и висок дял на услугите за сметка на индустрията. Социалните системи могат да оцелеят, но за сметка на изключването на големи групи от тях. Структурата на населението ще се промени съществено и делът на етническите българи ще продължи да спада, без да е ясно на какви нива ще се преустанови този спад.

Ако сега заспим и се събудим, да речем, след 50-70 години България, която ще видим, няма да ни прилича на нищо познато и със сигурност няма да ни хареса. Дали ни притеснява това? Сложен въпрос. Никой не ни е питал, но дори да ни попитат, едва ли ще повярваме, че това ни чака.

И ето тук идва най-важният въпрос: какво да направим, за да ни повярват? Не съм наивник и не очаквам много. Това обаче, което можем да направим, е да освободим своята съвест и да предупредим какво ни предстои. Нищо повече.

Можем да влезем в този разговор по два начина. По-точно, опирайки се на два различни подхода. Първият е обективният – езикът на безпристрастните числа на официалната статистика. Вторият – субективният, пресъздаден чрез емпиричните данни на социологическите проучвания. И двете гледни точки са важни, но лично аз предпочитам втората. Защото статистиката може да ни даде представа за това, което реално се случва в живота ни, но социологията ще ни представи онова, което хората си мислят, че се случва в живота им. А то в случая е по-важно, защото говорим за демографска криза, която не се причинява от природни бедствия или войни, макар, че последиците от нея са сравними с подобни катаклизми. Демографската криза е резултат от социалното поведение, от масовите нагласи и ориентации, а те се подчиняват на мнението на хората, не на официалните прокламации.

Да, за разлика от статистиката, социологията не е точна наука. Тя не се пише върху камък, така че след време археолозите да открият доказателства за историческата истина. Обществените нагласи са изменчиви във всеки момент, понякога внезапно изменчиви, но тъкмо в това е нашият шанс: ако те бяха константни като статистически числа, незабавно трябва да се откажем от идеята, че демографската криза е обратима и можем да се справим с нея.

Най-популярното разбиране за демографската криза е, че тя се причинява от спадаща раждаемост, растяща смъртност, миграция и емиграция. От край време политиката на държавата се фокусира върху първия компонент – раждаемостта. Ефект от мерките обаче не се забелязва. Тъкмо напротив – раждаемостта продължава да намалява.

За спадаща раждаемост се говори в цяла Европа, не е български феномен. По-лесно е да приемем, че проблемът е част от наслагването на определени трансформации в социалното и духовното развитие, от осъзнаването на нови социални роли за жените, от промените в културните и мултикултурните модели на съвременния семеен живот и прочие. С други думи не може ниската и спадащата раждаемост да причинява демографска криза в България, а във Франция – не, където раждаемостта дори е по-ниска.

38% от интервюираните членове на млади семейства в България (във възрастовия диапазон на семейните партньори между 18 и 35 години) споделят, че се въздържат да имат деца заради притеснения и несигурност относно перспективите за трудова реализация и заради материалните условия за живот (собствен дом, стабилни доходи, условия за отглеждане на деца). Други 49% от респондентите, принадлежащи към същата група, декларират, че имат едно дете, но не планират в близко време следващо по причини, аналогични с предходните. Останалите 13% заявяват, че въпросът с децата не стои на тяхното внимание, тъй като в близките им житейски планове влиза обмисляно намерение да напуснат трайно мястото, на което живеят в момента – било в пределите на страната, било зад граница.

Можем ли да ги виним? Едва ли. Ако ги притискаме с призиви – „Давайте, правете деца, раждайте!“, те, докато се оглеждат около тях, виждат друго: днес затварят училище, утре болница, в другиден читалище. И така нататък. Трябват им доказателства, че животът на това място има перспектива, но бъдещата реалност им се представя по коренно различен начин.

Прочие, докато сме на тази тема, нека да споменем и един друг емпиричен факт. Дори високата си раждаемост ние като че ли сме склонни да експортираме зад граница. Защото българските семейства в чужбина правят и отглеждат повече деца в сравнение с тези в пределите на нашата страна. Средната численост на българските домакинства, изградени на семейни начала, зад граница е с 15% по висока, отколкото в България.

Според мненията и оценките на близо половината от респондентите (47,6%) една от големите причини за демографската криза е миграцията и емиграцията на младите и на хората в активна възраст заради големите регионални диспропорции в развитието на страната. 31% от всички интервюирани преценяват, че живеят на места, в които преобладаващото население е сравнително възрастно, често или хронично боледуващо, а битовите, социалните и духовните условия за живот бележат постоянен упадък.

В началото на века тези или подобни оценки засягаха предимно граничните и отдалечените от големите градове райони. Към настоящия момент това се отнася за обширни територии на страната, от които дееспособното население се оттегля, младото поколение е изключително слабо представено в демографски план, общата културност и образованост рязко спадат, животът и социалните отношения се примитивизират.

А какво да кажем за емиграцията? В началото на века във всяко шесто домакинство в страната е имало най-малко един член на домакинството, който или е напуснал страната, или възнамерява да го стори в близко време. Към настоящия момент констатацията засяга всяко българско домакинство.

И още – преди 30 години България бе известна с нулевата си неграмотност. Сега положението е следното: 4% от българските деца изобщо не тръгват на училище (първи клас). А 7% от онези, които са тръгнали на училище, не завършват начално образование (пети клас) и 9% – основно (осми клас). Дали всички те знаят да четат и пишат? Може би не е ясно, но е известно друго – че нивото на правилно използващите българския език непрекъснато спада. Дори сред завършилите средно и висше образование.

Демографската ситуация е в пряка зависимост от масовото усещане за житейска перспектива в границите на България.

Какво съдържание се крие зад оценки като „правилна“ и „грешна“ посока на развитието? Може да е мишка, но може и да е слон. За едни правилната посока е лична оценка за собственото развитие, сравнено с това на останалите хора. За други обаче правилната посока е успехът на семейството, на рода, на местната общност или на нацията като цяло. Както и обаче хората да си превеждат за себе си отговора на въпроса, онова, което обединява консолидираното обществено мнение, е тенденцията. А тя е категорично изразена: развиваме се във все по-грешна посока, надежда няма.

Някой ще каже: така можем да разширяваме темата до безкрай. Всичко е възможно да се окаже причина или фактор за демографската криза. Ами, така е. Демографските процеси се формират от моделите и стереотипите на социалното поведение, от трансформациите в масовите нагласи и ориентации, а те са подвластни на всичко или почти всичко, което оформя представата за живота ни. И за очакванията за бъдещето, разбира се.

Ще трябва да добавим в сметката и много други неща. Като това, че нашето общество е с трайно разкъсана тъкан, която ако сега започнем да събираме, ще минат години преди да видим признаци на солидарност. От началото на века двойно са се влошили роднинските отношения, тройно съседските и четворно колегиалните. Социалната дистанция, която гражданите на България изграждат с останалите хора, постоянно нараства и отчуждението постепенно се превръща в доминираща норма на социален живот. Стратегиите за просперитет, успех и дори за оцеляване се откъсват от колективните методи и минават на индивидуално, най-много фамилно-родово ниво. По този път българите оцелеят, но не и България.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук