2023 – ГОДИНА НА ВОЙНИ И КОНФЛИКТИ

0
739

Отиващата си 2023 г. изглежда твърде дълга, вероятно защото беше изпълнена с толкова много кризи, конфликти и военни действия, че ми се иска да свърши колкото се може по-скоро. И се надявам следващата да е по-добра. Докато настоящата беше тежка, кризисна и ако трябва да я определя накратко – изпълнена с войни и конфликти от различен род.

Как стана така, че след като ние, европейците, в продължение на десетилетия живяхме с вярата, че на Стария континент вече не може да има войни, още в края на ХХ в. видяхме истинска война, макар и на територията на една държава – Югославия (но военните сили бяха на повече от една държава), през 2022 г. започнаха пълномащабни военни действия в Украйна, а през настоящата всеки ден се събуждахме с новини за военни действия? Отговорът е в процесите, настъпили след края на Студената война. Тогава започна пренареждането на световния ред, при което единствената световна сила Съединените щати започнаха да налагат своята воля по начин, който предизвика силов отговор. Видяхме го на трагичния 11 септември 2001 г., премина се през „войните с глобалния тероризъм“ в Афганистан, Ирак, арабските революции, сирийската гражданска война с много външни участници, множеството „цветни революции“ в постсъветското пространство и т.н. За да стигнем до нашествието на Русия в Украйна на 24 февруари 2022 г. (като продължение на противопоставянето още от 2013 г.), на което обединеният Запад отговори със санкции, наказателни мерки и разширяваща се мобилизация на усилията за подпомагане на Украйна.

Отиващата си 2023 г. започна с превърналата се в позиционна война в Украйна и с очакване на украинската контраофанзива, която обаче не даде очаквания резултат. Само че тази регионална война оказваше все по-широко въздействие върху световния мир и обагри цялата година в краските на нарастващото противопоставяне между Запада и немалка част от останалия свят. Реакциите следваха една след друга: на 17 март 2023 г. Международният наказателен съд в Хага издаде заповед за арестуването на руския президент Владимир Путин заради депортация на украински граждани, между които и деца; на 4 април неутрална дотогава Финландия се присъедини към НАТО; на 14 май украинският президент Володимир Зеленски получи голямата награда на ЕС „Карл Велики“; на 11–12 юли 2023 г. в Брюксел беше създаден съвет Украйна – НАТО и започна обсъждането на интеграцията на Украйна в пакта, както и на възможността за евентуална присъединяване на Украйна в ЕС.

България също беше част от тези процеси. Хрониката на българското участие изглежда така: на 24 януари страната излезе от две банки, останали от източноевропейското ни минало: Международната инвестиционна банка в Будапеща и Международната банка за икономическо сътрудничество в Москва; на 1 февруари парламентът призна Гладоморът в Украйна като геноцид и осъди Русия; на 6 юли в София украинският президент Володимир Зеленски получи пълна подкрепа; 21 юли НС прекрати концесията на Лукойл за пристанището Росенец; на 21 септември българските власти обвиниха в шпионаж и изгониха руски духовник и още двама служители на църквата „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ в София, на 27 септември НС реши в Украйна да се изпратят зенитно-ракетни системи С-300 и боеприпаси за тях; на 11 октомври окончателно беше закрит проектът Белене; на 22 ноември НС предостави безвъзмездно на Украйна 120 бронетранспортьора. Обществото не беше така единодушно, тъй като всеки месец бяха организирани антивоенни протести и „походи за мир“, но те почти не бяха отразявани в медиите.

В тази година на войни с военни средства беше решен един продължаващ с години конфликт. На 19 септември с военна сила Азербайджан превзе арменския анклав Нагорни Карабах (Арцах), след като разгроми местните арменски сили. Тази „военна операция“ предизвика бежанска вълна, при която над 90 % от живеещите в Нагорни Карабах арменци се отправиха към Армения. Така с военна сила и нещо, което би трябвало да наречем етническо прочистване, приключи с победа за Азербайджан продължилият с десетилетия конфликт с Армения.

Още един неразрешен или по-скоро неразрешим конфликт беше кърваво възобновен. На 7 октомври Хамас нанесе тежък удар по израелските територии около ивицата Газа, в резултат на което бяха убити 1200 души, а още 240 бяха отвлечени. Започна поредният епизод от кървавата война между Израел и палестинците, който стана най-кървавият от всички военни събития през годината. За два месеца и половина жертвите надхвърлиха 20 хиляди, преобладаващо цивилно население, сред което много деца. Този конфликт предизвика не просто международна реакция, включително и на Съвета за сигурност на ООН, а и пряко въвличане на съседни държави във военните действия.

Към военните събития трябва да се добави военният преврат в Габон от 30 август, който е осми в Африка от 2020 г. насам. През последните години преврати бяха извършени в Чад, Гвинея, двукратно в Мали и Буркина Фасо, в Нигер.

Независимо че не се стигна до военни действия, не бива да пропускаме и решението на правителството на Венецуела от 6 декември да обяви, че след като на референдум 95 % от венецуелците са подкрепили идеята, провинция Есекибо от съседна Гвиана ще бъде обявена за 24-ти щат на Венецуела.

Към нестихващите спорове за съжаление трябва да се добавят сложните отношения между България и Северна Македония. Още на 4 февруари при отбелязването на 151-та годишнина от раждането на Гоце Делчев в Скопие не бяха допуснати част от българите, а трима бяха арестувани и бити. През годината често се стигаше до размяна на реплики/обиди между политици и поне засега краят на инцидентите не се вижда.

Чисто българската политика също изобилстваше от конфликти и скандали. С такива започна работата си 48 (XLVIII) Народно събрание, което се оказа поредното ялово, та се наложиха нови предсрочни парламентарни избори на 2 април. Тези избори, предшествани от ожесточена кампания на всеки против всеки (с изключение на обединилите се Продължаваме промяната и Демократична България) роди не по-малко пъстър и разделен парламент. Но изправени пред алтернативата хората да ги загърбят, политиците се примириха и след дълги и сложни преговори на 6 юни беше създадено уникалното за нашите условия ротационно правителство Николай Денков/Мария Габриел на „некоалицията“ или „сглобката“, в което всеки дебне всекиго и постига целите си със заплахи за оставки или силови действия (както стана на 23 юни, 12 септември, 17 ноември). Единственото, което ги обединяваше (освен властта), се оказа т.нар. евроатлантическа ориентация, но май я разбираха по различен начин. До края на годината към управляващите успя да се прислони и ДПС, насочвано от новопокръстения евроатлантик, макар и санкциониран от САЩ по „Списъка Магнитски“ Делян Пеевски. При такова голямо обединение отхвърлянето на двата вота на недоверие (на 13 октомври за енергетиката и на 16 ноември за националната сигурност) се оказа лесно.

Продължи противопоставянето и между правителството и президента. Един от ярките примерите за това стана отказът на президента Румен Радев на 24 август да подпише заповедта за отстраняване на главния секретар на МВР Петър Тодоров (което в края на краищата стана, след като Тодоров сам подаде оставка на 30 август). Словесните войни продължиха и от двете страни. А в отговор партиите от управляващата некоалиция/сглобка се обединиха в желанието си да ограничат правата на президента чрез промените в конституцията, осъществени на 20 декември.

Ново явление за българската действителност стана отстраняването на 12 юни на главния прокурор Иван Гешев, чиято оставка беше поискана при големите протести още през 2020 г. А това, че не става дума за голяма победа на демокрацията показа начинът, по който беше освободен Гешев – по политически причини, също както беше избран, а за да бъде ситуацията достатъчно абсурдна – и от същите хора. При това за временно осъществяващ функциите на главен прокурор беше гласуван не някой друг, а дясната ръка на Гешев – Борислав Сарафов.

Местните избори, проведени на 29 октомври и 5 ноември, отново бяха придружени от скандал, свързан първо с отмяната на машинното гласуване на 27 октомври, а после и с възстановяването му на 30 октомври, между двата тура.

Скандално или не, на 5 юли парламентът отхвърли предложението да се проведе национален референдум за запазване на лева като национална парична единица до 2042 г., независимо че бяха събрани 470 хил. валидни подписа. Както много други неща и това предложение може да има продължение, тъй като за окончателното му решаване ще разчитаме на Конституционния съд.

Не липсваха и социално-икономически конфликти. Най-ярките бяха през есента. Те бяха организирани от земеделските производители, страдащи от нелоялната конкуренция на украинския внос, както и от енергетиците във връзка с предвиденото в Плана за възстановяване и устойчивост закриване на въглищните централи. Повод стана решението на НС от 14 септември да се възстанови вносът на украинско зърно (който би трябвало да е транзитен, но всъщност част от него остава в България). На 18 септември започнаха големите аграрни протести, които на 20 септември успяха да извоюват ново преустановяване на украинския внос. Още по-упорити бяха енергетиците, които в продължение на пет дни блокираха важни магистрали, преди на 3 октомври правителството да се съгласи да преразгледа заложените в Плана мерки и да гарантира „справедлив енергиен преход“ в изпратения в Брюксел документ.

Към обществените конфликти може да се отнесе традиционното противопоставяне: Луковмарш – Анти-Луковмарш, което и тази година се разигра на 25 февруари. Но най-масови и бурни се оказаха протестите на 16 ноември срещу ръководството на Българския футболен съюз, в които бяха ранени десетки граждани и полиция.

Конфликти – по-остри или приглушени, се разразиха и в някои партии. Ще започна с най-старата – БСП. И там годината донесе нещо уникално – на заседанието на нейния конгрес на 11 февруари заради критики срещу ръководството се стигна до директното изключване на изявени социалисти като евродепутата Петър Витанов, издателката на в. „Земя“ Светлана Шаренкова, проф. Ваня Добрева, ръководството на Младежката организация и др.

Пак знакова фигура беше отстранена от партията и парламента в ГЕРБ. На 9 август напусна политическия живот бившият председател на парламента и министър на културата Вежди Рашидов заради чута по неизключен микрофон нецензурна фраза.

А във винаги добре дисциплинираното Движение за права и свободи за пореден път се стигна до изненадващо отстраняване на действащия председател – в този случай на Мустафа Карадайъ, който на 7 ноември подаде оставка, за да бъде заменен от „новото“ лице в ръководството Делян Пеевски. Уникалното при тази замяна е не само това, че за пръв път начело на ДПС ще застане българин, а и личността на самата личност на Пеевски. За своите 43 години Пеевски вече е успял да стане олигарх, водещ издател на вестници, изявен младежки деец в НДСВ, младежки лидер на ДПС, еднодневен председател на ДАНС, та до председател на Парламентарната група на ДПС и основен говорител на евроатлантическата управляваща некоалиция. Какво ли ще последва?

Отминаващата година сложи точка или по-скоро многоточие на още един стар спор от българския преход – за съдбата на паметниците-символи от епохата на социализма. В контекста на войната в Украйна на 9 март Столичният общински съвет взе решение Паметникът на съветската армия (издигнат в памет на победата над националсоциализма във Втората световна война) да бъде отстранен от центъра на София. На 12 декември започна изпълнението на заповедта, като фигурите бяха нарязани, а частите – пренесени на открита площадка в софийското село Лозен. Така разрушаването на Паметника на съветската армия стана най-голямата победа на управляващите – победа не във Втората световна война, а в тази срещу паметниците за тази война. Победата беше ознаменувана по достойнство: не с победоносни салюти и паради, а със символни празнични торти.

Съвсем накрая в този преглед на годината ще спомена и войните между отделни хора, както съм склонна да нарека индивидуалното насилие. За съжаление, 2023 г. внесе нещо ново и тук. За пръв път в Сърбия и в Чехия видяхме сцени на масови убийства в учебни заведения, каквито доскоро свързвахме само със Съединените щати. На 3 май в Белград 13-годишен ученик стреля и уби 9 души, повечето негови съученици, а на 21 декември в Прага 24-годишен студент от Карловия университет уби 15 души в една от сградите на университета. За щастие, ние сме все още извън този злокобен списък и се ограничаваме с отделни поръчкови убийства като това на Алексей Петров на 16 август например.

Всичко изброено по-горе очерта образа на 2023 г. като година на кризи, конфликти, кръвопролития, в която добрите новини и оптимизмът са редки гости. Затова не бива да се изненадваме, че глобалното изследване на „Галъп интернешънъл“ показа, че най-много хора по света, а и в България са песимистично настроени (38 %), докато оптимисти за следващата година на само 18 %.

Убедена съм, че основната причина за песимизма на хората са войните. Затова независимо как политиците наричат днес призивите за мир, те би трябвало да бъдат не само основното послание в навечерието на новата година, а и да се положат истински усилия за мир навсякъде по света!

29 декември 2023 г.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук