Анжел Вагенщайн на сто години ТАЛАНТЪТ ДА БЪДЕШ СВОБОДЕН

Интервю на Велиана Христова с големия писател, сценарист, режисьор, антифашист и хуманист, политик и общественик Анжел Вагенщайн, който днес навършва 100 години.

0
970

ТАЛАНТЪТ ДА БЪДЕШ СВОБОДЕН

Преди няколко дни разговарях с Джеки край гостоприемната маса в неговия дом, в който той създава неповторима атмосфера на споделено приятелство, на мъдри диалози и неочаквани спорове, последвани от прегръдки и подхвърлени теми за следващи срещи. И може би умението да създава тази необикновена и несравнима с нищо  духовна обстановка е част от таланта на неповторимия писател, режисьор и антифашист Анжел Вагенщайн, който и в момента, навършил своя век, живее и гори с проблемите и мечтите на обществото ни.

            – Джеки, ако човек прави равносметка на живота си, винаги откроява някакви най-важни етапи и моменти. Като си мислиш за себе си след толкова десетилетия преживяно, кои най-важни неща би откроил?

– Е, как да извади човек най-важното, всичко е важно, всичко, което те е направило човек. Но в крайна сметка, дали ще станеш достоен човек зависи от това какъв идеал следваш в живота си. И дали си му верен.  Моят идеал винаги е бил и си остава комунизмът. Е друг път съм ти казвал: комунизмът е мелодия. Това е една песен. Човек понякога забравя думите, но мелодията остава. Някой може да смени думите, но важно е да запазиш мелодията.

            – Твоите книги са много различни като тематика – от „Борис І“ до „Сбогом, Шанхай“. Кое е общото между тях?

– Общото е антифашизмът, всичките ми книги без „Борис І“ са антифашистки, посветени са на битката за една идея. Идеалът ми е социалистически. Аз съм се съпротивлявал и се съпротивлявам срещу фашизма. Както виждаме, той се възражда в България, не знам дали всички го разбират. Съпротивлявам се освен това срещу капитализма. Защото фашизмът е един много отвратителен, но временен строителен материал на капитализма. Затова темата на книгите ми продължава да бъде антифашизмът и битката за идеала.  Ако виждаш наоколо мръсотия, корупция, бедност, егоизъм, чуждопоклонничество, всеобща лошотия, идеалът е този, който ти дава воля за действие. Не съм оптимист, че ще стане бързо, но мисля, че след нас идват други борци, които ще подемат битката за идеята. Струва ми се, че напоследък този идеал бавно се възражда сред младите хора. Защото другото е отчаяние, апатия и Терминал 2. Според мен, в момента капитализмът се намира в много дълбока криза и никак не ме успокоява, че ние се намираме в още по-дълбока криза. Идеологическа криза. Всички системи – и левите, и десните, всички са в криза, всички боледуват,  какво ще излезе от това не знам. Но от тежко боледуване добри работи не излизат. Излизат идиотчета.

            – Винаги си бил ако не дисидент, то несъгласен с кривиците и на капитализма, и на социализма.  А от близо 80 години си член на партията. Има една пословица, че кривото дърво  си живее, а правото става на дъски. Усетил ли си върху себе си правотата на тази сентенция?

– Е, поне от времето на смъртната ми присъда през 1943 г. съм го усетил. И по времето на социализма не съм бил верноподаник, знаеш, че след 1990 г. разбрах, че ДС са подслушвали дома ми. Аз за първи път влязох в Партийния дом след Десети ноември, поканен от Лилов. Около средата на 80-те години имаше презаписване на членовете на БКП. Тогава в дома на киното Свобода Бъчварова стана и попита защо Анжел Вагенщайн никога не е бил член на партийното бюро. Предложи ме и ме избраха единодушно за член на бюрото. След седмица ме повика Мария Ненкова, секретар в Съюза на филмовите дейци, която работеше и по партийна линия, и ми каза, че бюрото на Ленински район не одобрява моя избор. Ето това беше да си непослушен. И в партията и сега я има тази разлика между гражданин и верноподаник.

            – Ти и сега не си верноподаник в БСП. Какво те тормози най-много?

– Ние още нямаме куража, пък и знанията, да пригодим и да формулираме по адекватен начин привлекателния идеал в новото време, в което живеем. Червеното знаме не е знаме на една партия, то е символ на едно движение за коренна промяна на това, в което живеем. А ние скриваме това червено знаме, комунистите реално са отново в нелегалност. Ние все повече се деидеологизираме в името на някаква близка цел, но не знаем каква е голямата ни цел. Много пъти сме си говорили, че след 1925 г., когато БКП беше напълно разгромена и имаше под 1000 члена в цялата страна, тя спечели общинските избори в София. Софийската комуна оживя 10 дни, властта я денонсира, но това е величието на една идея! А виждаме сега голямата социалистическа партия докъде се срина за няколкото последни години. Човек трябва винаги и във всичко да държи на правдата и да е верен на идеала.

            – Преди пет години американската режисьорка Андреа Саймън създаде филм за твоя живот – „Изкуството е оръжие“. Всъщност, наистина през целия ти творчески живот изкуството е било твоето оръжие…

– Според мен, голяма слабост е, че нашите учени, днешната интелигенция, не анализират кое в капитализма е лошото и кое е доброто, какво се случва в момента в света,  кое и кой  създава риск България да не оцелее в тези процеси. Защо Китай например успя да съчетае това, което е конструктивно в капитализма, с големите и светли идеи на комунизма? А сега се питам колко жреци на Словото, на изкуството – писатели и други творци, има в Националния съвет на БСП? Ставало е дума, че в съветско време интелигенцията в СССР беше емоционално активна. Михаил Илич Ром ми е учител! Той идваше при мен, отсядаше при мен, когато снимах в Германия. Те всички бяха в известен смисъл опозиция. Но ние сега живеем в един драматичен преход, без да знаем къде отиваме. Изкуството е затворено между хашиш и разпуснатост, чалгата стана изкуството на голяма част от младежта. Заради моментни политически цели някои изгониха Чайковски, къде са българските големи автори? Някои се продават на Запада, как искаме да създават новия свят. Лошото в тяхната греховност е, че те помитат миналото, преставят го като топуз, а то няма как да бъде пометено, без него няма днес, без днес няма утре.  Изкуството е и начин да воюваш за идеала, да го доведеш до хората.

***

            Анжел Вагенщайн е роден на 17 октомври 1922 г. в Пловдив. По политически причини семейството му емигрира за кратко във Франция.  След амнистия се завръща в България, завършва строителен техникум. След влизането на България във войната на страната на  нацистка Германия той е изпратен в еврейски лагер за принудителен труд, откъдето избягва и се включва в съпротивителното движение срещу фашизма.  Ремсист, член на БКП от 1941-ва, участник в Съпротивата, член на бойна група, заловен, пребиван жестоко в полицията, осъден на смърт. Само случайността му помага да живее. Част от Софийския затвор е разрушен от американска бомба, затворниците са преместени в Сливенския затвор, където чакат изпълнение на присъдите си. Но Съветската армия навлиза в България и на 8 септември Джеки излиза на свобода. В този ден пред затвора първи идват на тумба… сливенските цигани и за изумление на затворниците, все още струпани зад железните решетки, надуват отдавна забранената от властите червена песен „Да живей труда“, гарнирана с дайрета и кючеци. За случката Вагенщайн казва: „Тази мила и неочаквана циганска песен на труда ми даде основание десетилетия по-късно да нарека по телевизията циганите „мои скъпи братя и сестри“. След това получих куп писма и телефонни обаждания с гневни заплахи да си прибера „братята и сестрите“ и да си ги отнеса в Израел“.

          Непосредствено след излизането си от затвора Вагенщайн отива на фронта, като един от ръководителите на първия български фронтови театър „Народна естрада“.  След войната е от първия випуск български студенти, изпратени в Москва да се учат на кинематография във ВГИК. Той е първият чужденец, завършил тази най-стара филмова академия в света – дипломата му е с номер 1. Когато се връща, в „Българска  кинематография“ прави първите си стъпки. И още вторият му филм след „Септемврийци“ – „Тревога“ по Орлин Василев, е спрян от Вълко Червенков, понеже в него… липсвала решаващата роля на Червената армия. „Тревога“ обаче е първият български филм с международна награда – от Карлови Вари. След това през 1959 г. у нас е забранен филмът на Вагенщайн „Звезди“ с режисьор Конрад Волф (брат на знаменития немски разузнавач Маркус Волф). „Кони си отиде само на 56 г., беше ми като брат“, показва Джеки портрета до бюрото си. Докато у нас забраняват „Звезди“, филмът получава Голямата награда на филмовия фестивал в Кан, макар че на фестивала е представен като немски(!). Това е най-голямата награда на български филм досега, той печели призовете навсякъде, където участва. А е забранен в България, понеже показва депортирането на македонските и егейските евреи, осъществено от българското фашистко правителство и от Българската армия – нещо, за което и днес властта предпочита да мълчи.  

         Анжел Вагенщайн е дейна публична личност, уважаван общественик, демократ и хуманист. Той е сред 12-те интелектуалци реформатори, поканени от президента Франсоа Митеран на историческата закуска в София при закрити врата през януари 1989 г. Бе член на комитета за защита на Русе. По негова идея на 18 ноември 1989 г. е организиран големият митинг на площад “Св. Александър Невски”. Бил е депутат от БСП в VII Велико народно събрание. И в момента той живее с проблемите на обществото и на БСП. Съпричастен е със случващото се в партията, страда за провалите й, а неотдавна написа емоционално писмо до Корнелия Нинова с молба да си спомни колко поколения са загинали за нашия идеал и да си подаде оставката след провалите на изборите в последните години.

            Анжел Вагенщайн е автор на сценариите на 52 игрални, документални и анимационни филма, произведени в девет страни. Автор е на пиеси за възрастни и деца, поставени в България и чужбина. Сред най-известните му заглавия са „Звезди“, „Допълнение към закона за защита на държавата“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „След края на света“, „Борис I“, „Гоя или Трудният път на прозрението“, „Езоп“,  ‘’Cлед края на света’’. Много от филмите му са отличени с най-високи награди на международните кинофестивали в Кан, Берлин, Аделаида, Виена, Акапулко, Москва, Карлови Вари, Авелино и др. Написал е 7 книги. Романите му „Петокнижие Исааково“, „Далеч от Толедо“ и „Сбогом, Шанхай“ са преведени на френски, немски, английски, руски, испански, полски, чешки, унгарски, македонски, италиански, китайски, иврит. Отличени са с престижни световни литературни награди и номинации, включително с Европейската награда за литература „Жан Моне“ през 2004 г. Официално е поканен за член на Американската Гилдия на писателите. През 2011 г. излиза книгата му „Преди края на света. Драскулки от неолита”. Един ироничен и мъдър роман равносметка, побрал съкровени спомени от „неолита” на епохата, забавни епизоди от кухнята на киното, непознати страници за Съпротивата и за парадоксите на времето, в което живеем. А въз основа на друго негово знаменито произведение – „Съновидение за св. Борис I”, един дълбоко емоционален и проникновен текст с привкус на старинна хроника, е създаден сценарият на емблематичния игрален филм „Борис I” на режисьора Борислав Шаралиев с участието на Стефан Данаилов в ролята на големия български владетел.

            Анжел Вагенщайн е носител на множество български и чуждестранни отличия, вкл. ордените „Стара планина I ст.“,  „Св.св. Кирил и Методий“ с огърлие, френските звания „Офицер на Ордена за заслуги към нацията“ и „За литература и изкуство“, лауреат е на българската държавна награда „Паисий Хилендарски“, на Германската национална награда за изкуство I ст., на Годишната литературна награда на Сорбоната, на Международната награда за човешки права „Свят без нацизъм“, на руския медал „Пушкин“ за заслуги в развитието на културните ни връзки, на награди на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти, на Наградата на НС на БСП за политическа журналистика и публицистика „Георги Кирков – Майстора“ (2017), на две отличия от Кралство Испания и др. На 17 септември т.г.  получи наградата на София за изключителни постижения и принос в националната култура. Почетен гражданин е на Пловдив.

17 октомври 2022 г.

През месец септември, във връзка с предстоящата стогодишнина на Анжел Вагенщайн, в сайта „Ново време“ открихме рубриката

„ВЕКЪТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЖЕКИ“,

в която публикувахме избрани негови текстове:
-КОМУНИЗМЪТ Е КАТО МЕЛОДИЯ, ОСТАВА, ДОРИ ДА БЪРКАМЕ ТЕКСТА  – 6 септември
-С ФАШИЗМА СЕ ВОЮВА, А ЗА СВОБОДАТА СЕ МРЕ!  – 8 септември
-ЧТО ДЕЛАТЬ? А СЕГА НАКЪДЕ?  – 14 септември
-ИЗКУСТВОТО МОЖЕ ДА СЕ РАЗВИВА И ПРОЦЪФТЯВА САМО В УСЛОВИЯТА НА СВОБОДА  – 19 септември
-СВОБОДА БЕЗ УСЛОВИЯ, УГОВОРКИ И ЗАКЛИНАНИЯ!   – 21 септември
-РАЗРУШЕНИ МОСТОВЕ, СЪГРАДЕНИ МОСТОВЕ  – 28  септември
-ПОД БАЛКОНА НА ЕВРОПА. СЕРЕНАДА ЗА БАЛКАНСКА ГАЙДА – 5 октомври
-2002 – И СЛЕД ТОВА. СПОМЕН ОТ ЕДНО СЛОВО  – 12 октомври

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук