БОРБА СЪС ИЛИ ЗА СИМВОЛИ

0
735

Дълбоките обществени промени винаги започват с предлагане на нови идеи и отричане на старите. Така в края на социализма недоволната от политическите ограничения и строгата (и доста глупава) цензура интелигенция започна своята битка със системата чрез отричането ѝ, макар и с езопов език. Емблематични за онова време бяха: романът на Блага Димитрова „Лице“ от 1981 г., критикуващ сталинизма, книгата на Желю Желев „Фашизмът“ от 1982 г., която уж описва националсоциалистическата държава, но прави алюзия със социалистическата, пиесите на Иван Радоев „Човекоядката“ от 1976 г. и на Йордан Радичков „Образ и подобие“ от 1986 г., представящи недъзите на онази система и нейните ръководители (най-вече Тодор Живков), карикатурите на Тодор Цонев, посветени на Тодор Живков, филмите „Една жена на 33“ от 1982 г. на режисьора Христо Христов и сценариста Боян Папазов, „Маргарит и Маргарита“ от 1989 г. на режисьора Киран Коларов по идея на писателя Александър Томов и други подобни.

Тези художествени и не толкова художествени произведения успяват да разрушат идеологическия облик на социализма като справедливо общество. Само че не бива да забравяме, че въпреки цензурата и ограниченията те се появиха официално в България. Сиреч самите власти вече усещаха, че нещата не са такива, каквито са ги представяли много години и трябва да се променят. За това, че и официалните идеолози на системата на държавния социализъм от съветски тип не вярват в системата говори една много любопитна дискусия между проф. Любен Николов, проф. Петър-Емил Митев и доц. Бернард Мунтян от 1990 г., която наскоро препубликувахме в сборника „След 130 години: Що е социализъм и има ли той почва у нас?“ В нея и тримата търсят причините за задънената криза, в която е изпаднал социализма, и ги намират не само в сталинизима и ленинизма, а и в марксизма. Така отгоре – както от интелигенцията, която има силно влияние върху тогавашното общество, така и от властите и приближените им по време на „перестройката“/преустройството беше делегитимиран социализмът.

Това е едно от обясненията защо толкова лесно започна преходът – повечето хора бяха доволни и въодушевени от предстоящите промени, които обещаваха политическа и икономическа свобода и демокрация. Много скоро след това обаче се оказа, че силата на новите политици беше в борбата им против символите от социализма, а не в очертаването на основните символи на новата система, като изключим постепенно опразващите се от съдържание думи „свобода“ и „демокрация“.

И продължи иконоборчеството: голямата борба със символите чрез смяна на имената на улици, институции, села и градове (вкл. и със заличаването на определението „народен“), премахване на паметници и паметни плочи, свързани с антифашистката съпротива (ама не били антифашистки, защото в България не управлявала фашистка партия, което е вярно, но пък влиза във водената от нацистка Германия коалиция Тристранен пакт, поради което нашата съпротива е част от европейската антифашистка борба).

Борбата на новите „демократи“ с паметниците-символи днес вече можем да отчетем като успешна. Улиците по градове и села имат нови имена, хиляди паметници бяха съборени, изхвърлени и претопени, преди някой да се сети да ги събере и покаже – такава е функцията на Музея на социалистическото изкуство, създаден през 2011 г., сиреч две десетилетия след първата иконоборческа вълна. Макар и трудно, но все пак беше разрушен през 1999 г. и Мавзолеят – не казвам на Георги Димитров, тъй като неговото тяло беше изнесено и погребано още през 1990 г. А вече празната сграда чакаше решение за какво да бъде използвана. Но многото идеи родиха един резултат – разрушаване.

Подобна беше съдбата и на друг символ от социализма – издигащият се пред НДК Паметник „1300 години България“. Той е открит през 1981 г. във връзка с организираните от властите на НРБ мащабни чествания на тази дата, но след началото на прехода беше оставен на само себе си, без каквато и да било подръжка. И резултатът не закъсня – паметникът започна да се руши и когато остана само скелетът му – първо беше ограден, а през 2017 г. и премахнат изцяло.

След това дойде редът на новите символи, които би трябвало да очертаят образа на новата демократична власт. Как изглеждат те?

Също както и след 1944 г. се започна с почит към жертвите на предходния режим: паметни места бяха оформени на мястото на лагера в Белене, както и на мястото на лагера „Слънчев бряг“ край Ловеч.

На 11 септември 1999 г. беше открит и Мемориалът на жертвите на комунистическия режим в България с изписани на черен мрамор имена на тези жертви, като се започне от 1919 г. (!?) и се стигне до 1989 г.

След като беше почетено на травматичното минало обаче, изграждането на символи сякаш позамря. Не съвсем, тъй като като такъв символ би могла да се приеме например статуята на Света София, създадена по инициатива на софийския кмет Стефан Софиянски и изработена от екип, ръководен от Георги Чапкънов. Тя напълно символно беше издигната на мястото на премахнатата статуя на Ленин.

 

По-близо до символна функция са паметниците на дейци, свързани с новата власт като този на депутата от СДС Светослав Лучников и на писателя-невъзвръщенец Георги Марков, автор на „Задочни репортажи“, около чиято загадъчна смърт има много митове.

 

Но наистина ми е трудно да си спомня някакъв паметник или композиция, които да символизират новата демократична система. Да, има много нови, модерни сгради, само че повечето са големи магазини (молове) или офиси на фирми. Вероятно те могат да се определят като символ на съвременната епоха, защото пропагандират консуматорския неолиберален капитализъм, но дали това е идеята за свобода и демокрация? Докато официалните сгради са стари – или отпреди 1944 г., или отпреди 1989 г. Ако потърсим в тях символ, най-изразителният е преместването на Народното събрание не къде да е, а в символния Партиен дом, изграден навремето с вноски на партийните членове и на социалистическата държава, разбира се.
Вероятно липсата на нови символи, за които да се борят, за пореден път обръща енергията на новите власти към старите символи. Само така мога да си обясня защо 34 години след като започна пътят ни към свобода и демокрация десни активисти продължават да се борят със символите на миналото.
Затова най-големият символен сюжет на 2023 г. стана битката с Паметника на съветската армия. Едва сега, 34 години след началото, най-после десните намериха сгодна геополитическа и вътрешнополитическа ситуация да посегнат на този грандиозен символ на победата на Червената армия над националсоциализма в Европа в годините на Втората световна война. И централните му фигури с победоносно вдигнатия автомат Шпагин (а не насочен към когото и да било), българската майка с дете и българският работник бяха също толкова символно разрязани на парчета и повалени на земята

 

 

 

За и против Паметника на съветската армия се изговори и изписа достатъчно много, аз от години пиша за него и какво символизира той, така че тук не искам да се повтарям. За мен е важно, че този паметник е символ. Не на окупацията, а на ролята на Съветския съюз и неговата Червена армия за победата. Защото нямаше как да има следвоенен демократичен свят (в Западна Европа), ако не беше тази армия. Той ни напомняше както за това, че сме били съюзници с Третия райх и сме подпомагали неговите военни действия, като сме го снабдявали с много и материали, като сме заменили частите на вермахта в окупираните от него територии, като сме предоставяли територия, пристанища и т.н., така и за това, че сме воювали в заключителния етап на войната на страната на Антихитлеристката коалиция в състава на Трети украински фронт, че сме участвали и в общоевропейското съпротивително движение, благодарение на което сме запазили непокътнати границите си, вкл. и Южна Добруджа. И да, този символ ни напомня и за наложената след войната недемократична система, но нима трябва да забравим и това?

Ще се изкуша само да цитирам част от последното изказване на евродепутата Радан Кънев: „Символът на окупационната съветска власт се валя по земята, където му е и мястото. Този позор десетилетия наред трябваше да ни напомня, че не сме част от свободния свят, че сме обречени на азиатска диктатура“. Правя го, защото се налага да напомня на г-н Кънев, че подобни паметници продължава да има в свободни страни като Германия, Австрия, Унгария, Словакия. А това, което ни обединява с тези страни, е, че те също като България са били част от Тристранния пакт и са били победени. Те пазят паметта и за тази част от историята си. За разлика от нас, които обявяваме, че винаги сме били прави, а за лошите неща, които ни се случват, са виновни всички други. Нищо чудно, че се чувстваме толкова нещастни, защото никой не ни разбира.
И още нещо. Какво замени вече разрушените символи – Мавзолея и Паметника „1300 години България“? Отговорът е нищо или почти нищо. Опасявам се, че и в случая с Паметника на съветската армия ще ни остане само разрушението.

Но да се върна на темата си – разрушаването на Паметника на съветската армия е поредната битка на новите управници със символите от миналото. Проблемът е кога и как ще се появят новите символи, за които ще сме готови да се борим?

Ако не успеем да открием такива, най-вероятно ще си останем в омагьосания кръг на борба за и против миналото, без да даваме достатъчно убедителна перспектива на следващите поколения. Такава перспектива, което да е нещо повече от членство в ЕС, НАТО, консумация и доходи, защото хората имат нужда не само от материални блага, а и от идеални цели и символи.

20 декември 2023 г.

От сайта

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук