В началната сесия на нашия проект, споделих виждането, че всички възможни дискусии и дебати за социално-икономическия модел на България трябва да имат по-широк фокус и цели. Констатацията на факти и описанието на опита на други общества не са достатъчни. Това е полезно познание, но само по себе си няма особен смисъл, ако не служи за основа на една последваща рефлексия. В момента се нуждаем от осмисляне на нашата действителност, което е базирано на принципна ценностно-идейна и инструментално – политическа основа, но задължително отчита и специфичния български контекст на развитие. Смятам, че ако се водим от перспективата за целенасочена промяна, то подобен анализ на настоящето е необходимата първа стъпка. Тя ни позволява да оценяваме ситуацията в България в контекста на връзката между наложили се ценности и произтичащи от тях политики (в частност социалната политика) и натрупването на определени тенденции, проблеми и недъзи в съвременното ни развитие. Така бихме могли да формулираме необходимата аргументация, която да ни позволи, ако не изцяло, то поне отчасти, да оспорим наложилото се в България твърдение за „безалтернативност“ на установения социални – икономически модел. Последно, но не и по важност. Това отваря възможност да се дискутира относно една цялостна в ценностно – идеен и инструментално – политически аспект алтернатива именно в българския политически контекст.
Настоящият доклад не формулира крайни отговори. Подобна задача, макар и актуална е непостижима с усилията само на един изследовател. В същност, въпреки сериозните недъзи на нео-либералната парадигма и логика на глобализация, до момента в световен мащаб не е формулирана цялостна в идейно и икономическо отношение алтернатива. Това определено представлява трудност, но и отваря възможности за търсения. В този контекст, изложението се стреми да дискутира възможностите за разгръщането на процес на промяна и реформи във философията на настоящия модел на развитие в България. Това не се прави с допускането, че в момента може да се стъпи на една завършена в нормативно и политически – инструментално отношение алтернатива. Избраният тук подход и поглед към българската реалност и възможностите за нейната промяна е по-ограничен. Той допуска, че особено в българския контекст, реално възможните реформи не могат да носят революционен характер. Настоящият модел политика и властващата философия на управление вече имат достатъчно консолидиран характер. Те вече моделираха в определена логика всички аспекти на обществено – икономическия живот в страната. Трябва да осъзнаем, че сме изправени пред съществуването на един устойчив модел на първичното (през индустриалните отношения) и вторичното (през публичната политика) разпределение на блага. Това не само определя „правилата на играта“ в българската икономика, но и позиционира страната ни в специфични конкурентни ниши с оглед на глобалната икономика. На политически език, това определя наличието на сериозен ефект на т.нар. „path dependance”. Ето защо възможностите за цялостна, генерална промяна са значително ограничени, дори бих казал илюзорни. Изглежда бъдещето в това отношение е свързано с фокусирани в своя обхват, секторни и еволюционни реформи, които при наличието на базов и устойчив обществен и политически консенсус биха могли да доведат кумулативно до парадигматична промяна. Конкретния пример за подобни реформи, който се разглежда в този доклад не е хипотетичен. Той е реален и е продукт на настоящата динамика в българския политически живот и индустриални отношения. Става дума за предложения от Конфедерацията на независимите синдикати в България (КНСБ) пакет от реформи в българската данъчно – осигурителна система.
Настоящият социален модел в България
Въпреки собственото си възражение, смятам, че оценката на настоящия социален модел в България може (поне първоначално) да стъпи на няколко факта и констатации. Посочената по-долу информация едва ли ще бъде изненадваща и далеч не е изчерпателна. Тук се обобщават вече широко известни и болезнени тенденции в развитието на страната.
България е държавата – членка в ЕС с най-високо ниво на неравенства в разпределение на доходите и благата. Това се потвърждава от всички възможни измерители. Така през 2022 г. джини коефициентът на България е 38,4 спрямо средно около 30 за ЕС (Eurostat 2023a). За 2022 г. , разпределението на доходите между 20 % най-богати и останалите 80% от населението в България възлиза на 7,30 при около средно 5 за ЕС (Eurostat 2023b). През същата година малко над 32 % от българските граждани са изложени на риск от бедност и социално изключване, като средната стойност на този показател за ЕС е 20% (Eurostat 2023c). В края на 2019 г. между 500 и 600 хиляди българи са без здравноосигурителни права (Ананиев 2020). През 2023 г. почти 700 хил. пенсионери ще получават минимална пенсия от 523 лв. при официална граница на бедността от 504 лв. Нека добавим и констатацията за абсолютната неефективност и неадекватност на система за социално подпомагане (Минков 2021, 120 – 121). Може да се продължи с констатациите, но попосоченото до тук ми се струва достатъчно спрямо целите на настоящия текст.
Дори този повърхностен поглед показва наличието на определени закономерности и тенденции в нашето развитие. На първо място посоченото показва тяхната устойчивост. Това означава, че те не се повлияват решително от темповете на икономическия растеж (когато е положителен), но за сметка на това се влошават в периоди на икономически трудности. Едно съотнасяне на динамиката в икономическото развитие на България, след 2000 – та г. и динамиката на изведените по-горе показатели насочва към определен извод. Очевидно е, че дори икономическият растеж на България да е неимоверно по-висок от постигнатия, степента на неравенствата в страната няма да се промени значително и дори ще продължи да нараства. Ако трябва да доразвия този извод: Голяма част от съвременните социални проблеми в страната не са изцяло резултат от темповете на икономически растеж и не могат да бъдат системно решени посредством по-висок икономически растеж. В не малка степан те са резултат и функция на специфичната ценностна базираност и философия на водената през последните десетилетия политика. Според мен, този въпрос заслужава по-сериозно внимание, за да можем да оценим идейната природа и характер на нашето настояще.
Водещ фактор в това отношение е специфичният момент и контекст, в който протече преходът в страната. Не бива да забравяме, че началото на 90 – те г. на 20 в. бяха белязани не само от рухването на социалистическия блок. Те бяха и период в който се разгърнаха и значими промени в развитието на установените пазарни демокрации. Тяхното съдържание се състоеше в отказан от кейнсианския модел пазарно стопанство и приемането на нео-либералната доктрина.. Общият знаменател на новата доктрина беше залагането на освободените от интервенции и контрол пазарни сили и процеси в национален и глобален мащаб, които трябва да генерират устойчив икономически растеж. В идейно отношение, намесата в тези процеси, включително и такава, целяща постигането на по-балансирано от естественото пазарно разпределение на благата, започна да се определя като изкривяване на справедливите неравенства и морално извращение, произхождащо от социалистическата идеология. Нарастващото влияние на неолибералната парадигма през следващите десетилетия доведе до частична дискредитация на идеята за социално балансирано разпределение на блага. Наред с тази „ценностна“ дискредитация разгръщането на глобализационните процеси и формирането на пост-национална среда поставиха редица проблеми пред реалните възможности за практическото прилагане и поддържане на подобно разпределение.
Това, което изигра решаваща роля за формирането на настоящия модел на развитие в България беше, че нео-либералната концепция имаше различна степен на влияние върху установените пазарни демокрации и започващите в този период своя преход страни от Централна и Източна Европа (СЦИЕ). Установените пазарни демокрации в Европа се оказаха в ситуация, в която запазиха своята принципна обвързаност с идеята за балансирано икономическо и социално развитие, но могат да стъпят на далеч по-ограничен обществен консенсус в това отношение, а възможностите им за смекчаване на неравенствата са силно стеснени.
От друга страна, уникалната трансформация в СЦИЕ предоставяше възможност за далеч по-пълно прилагане на нео-либералната „рецепта“. Това се осъществи със силното влияние на водещите международни организации и институции (Световна банка, Международен валутен фонд) и финансова и експертна подкрепа, която те осигуриха на страните в преход на принципа „помощ срещу реформи“. Протеклият по тези канали процес на „трансфер на ценности и политики“ доминира формирането на идейните основи и философия, върху които стъпват новите модели на развитие в СЦИЕ (see at all Deacon 1992; Deacon 2000). Водещите елементи бяха: дисциплина в публичните финанси, максимално ограничаване на държавната намеса в пазарната сфера и свеждането на публичната отговорност по отношение на социалните рискове до т. нар. първична мрежа за социална сигурност. Допълнително, с оглед на специфичните процеси в СЦИЕ, на преден план се извеждаше необходимостта те да разчитат на привличане на преки чуждестранни инвестиции, посредством сравнителните си пазарни предимства – евтина и квалифицирана работна ръка. В един средносрочен план, тази конструкция предвиждаше достигането до устойчив икономически растеж, който по естествен път не само ще премахне бедността, но и ще доведе до общо нарастване на стандартите на живот – т.е. широко ползване от нарасналото благосъстояние. Според мен, точно тази специфика в протичането на прехода формира ценностното ядро на новия социално-икономически модел в България. Това способства и факта, че този модел политика не инкорпорира (като цели и политически инструменти) системни механизми за едно по-широко и балансирано първично и вторично преразпределение на блага. От тази перспектива настоящият модел на развитие на България може да бъде окачествен като не – социален и чужд на широката европейска традиция.
В един пределно изчистен вариант и до момента българският социално – икономически модел стъпва на два основни постулата. Първият е, че водещото конкурентно предимство на страната е евтината и квалифицирана работна ръка. Вторият, който придоби напълно изчистен вид след 2007 г., дефинира необходимостта страната ни да се стреми да се наложи като „данъчен рай“ и с това да придобие сравнителни конкурентни предимства в логиката на глобалните пазари. С течение на годините и нарастващата интегрираност на страната в международните пазари, този модел не се обогати в преразпределително отношение, но се консолидира и наложи като „безалтернативен“. В практическо отношение се разви системна политика на поддържане и развитие на тези относителни предимства. Това е ясно отразено, както в данъчно – осигурителната система на страната, така и в нормативната уредба на трудовото законодателство и изобщо на индустриалните отношения. Структурирането на първия постулат (евтина работна ръка) като стратегическа политика, може да се проследи в някои важни специфики на трудовото право. Реално съществуването и функционирането на механизми на първично преразпределение на блага (договаряне на нива на заплащане на труда през колективни трудови договори инициирани от синдикалните организации и др. ) зависи почти напълно от волята (добра или лоша) на бизнеса и инвеститорите[1]. Самите синдикални организации, макар и формално защитени от закона, срещат значима съпротива в частния сектор. Трябва да се добави, че в един продължителен период от време, държавата целенасочено не водеше политика по отношение на трудовите доходи, през механизма на минималната работна заплата. Всичко това формира реално по-ниско ниво на заплащане на труда, съотнесено например спрямо индекса на потребителските цени и/или производителността на труда. В края на краищата, това наложи и „евтината работна ръка“, като реално конкурентно предимство на българската икономика – било то по отношение на българския бизнес или по отношение чуждестранните инвеститори. Въпреки, че се стъпва на осреднени данни, които не дават точната картина в редица специфични сектори, все пак си заслужава да се посочи следното. В края на 2022 и началото на 2023 г. именно в България разходите на бизнеса за един час труд са най-ниски за ЕС – 7 евро, при средно за 29 евро за ЕС (Кючуков 2023). В същото време, отново по осреднени данни, през 2022 г. производителността на труда в страната възлиза на 50% от средната за ЕС (Рахатлиев 2022).
Стратегическото структуриране на постулата „данъчен рай“ в последователна политика, също може да бъде окачествено като успешно. В един сравнителен европейски контекст, данъчно – осигурителната система в страната ни има следните характеристики: едни от най-ниските корпоративни данъци (10% – втория най-нисък корпоративен данък в ЕС, след Унгария); плосък подоходен данък за физическите лица от 10% (в момента България е почти единствената страна, която запазва в изчистен вид този тип подоходно облагане); универсална ставка на основния косвен данък върху добавената стойност от 20%; почти балансирано разпределение на осигурителната тежест между работници и работодатели в съотношение 50:50. Така общата данъчна тежест върху труда в България за 2021 г. възлиза на 34,9% (НСИ 2023), при малко над 39 % средно за ЕС. Въпреки, че това далеч не е най-ниската данъчна тежест върху труда, цялата структура и логика на съществуващата данъчно – осигурителна система възпроизвежда ефективно идеята за минимизиране на данъчните разходи за бизнеса. Разбира се, както във всяка съвременна данъчна система, значим дял от приходи в бюджета се формират от косвени данъци (основно ДДС). Специфичното е, че в момента, този дял в България възлиза на около 62 %, а делът на преките данъци е едва 32%. За сравнение – в повечето страни от ЕС, съотношение между косвени и преки данъци е около 50:50%. Това има допълнителен негативен ефект върху разполагаемите доходи, потреблението и в края на краищата върху неравенствата в страната. Причината е, че значителна част от данъчната тежест пада върху данъкоплатците с ниски до средни доходи. Допълнително, дори и в сегмента на преките данъци (Данък върху доходите на физическите лица (ДДФЛ) и Данък върху доходите на юридическите лица (ДДЮЛ)) се наблюдава далеч по-високо натоварване на физическите лица, отколкото на бизнеса (КНСБ).
Едва ли би прозвучало изненадващо, ако се посочи, че привеждането на данни и факти, които подчертават направената по-горе констатация за характера на българския социално – икономически модел може да бъде обогатено значително. Все пак, дори и посоченото до този момент, дава аргументация относно заключението за неговия не-социален характер. Вторият извод, който има особена важност е, че този модел и неговите водещи цели и политики (или тяхната липса), не е преходен и временен. Той не само беше последователно развиван, но вече е във висока степен консолидиран. В политическо отношение и с оглед на стремежа за дълбоки промени, това означава, че всеки такъв опит ще се сблъсква с достатъчно структурирани интереси, които подкрепят статуквото. Не по-малко важно е, че всеки подобен опит води до силно влияние върху вече структурираните и използвани конкурентни предимства от българския бизнес и икономика в контекста на глобалната конкуренция.
Възможният път за реформи
Тези два извода ми дават основание да допускам, че възможните реформи на социално – икономическия модел в България и неговото обвързване с по-значими преразпределителни и социални цели не могат да бъдат от еднократен, всеобхватен и революционен характер. Ако използвам аналогия, то следният пример би бил подходящ. В момента, възможният подход към реформи в страната ни наподобява възможностите за реформи в консолидираните социални модели на развитите европейски общества, в периода от средата на 80-те г. на 20 в. Въпреки силния натиск от страна на нео-либералната логика и бизнеса, консолидираните социални модели и структурираните зад тях интереси, не позволиха бърза и революционна промяна. Все пак, търсената промяната в значителна степен беше постигната, но тя протече през сравнително малки, разтегнати във времето реформи. Те обхващаха, както елементи от съществуващите режими на първичното разпределени на блага и доходи, така и сегменти от системата за вторично разпределение на блага (социалните програми и др.). Кумулативният резултат от множеството по-малки реформени стъпки, доведе до постепенна парадигматична промяна в европейските социални модели. България в момента се намира в същата ситуация, но с обратен знаменател. Търсените и както ние вярваме, необходими промени във вече консолидирания социално – икономически модел на страната, са в посока на неговата по-значима социална ангажираност.
Струва ми се трудно да се формулират препоръки за това, какви точно и кога трябва да бъдат търсените реформи в България. Проблемът е, че отсъства ясен, способен да генерира достатъчно обществена подкрепа носител на такива реформи. Особено ако търсим такъв агент на промяната сред политическите партии. Това, което обаче със сигурност може да се констатира е, че през последните години съществува нарастваща активност от страна на синдикатите. Твърдението е релевантно, както за България, така и за политическия процес и дебатите на ниво Европейски съюз. Изглежда, че подобно на периода след средата на 19 в., основната динамика за промени се проявява и ще се проявява, така да се каже „на терен“: възможно най-близко и непосредствено да самия процес на създаване на блага. Заслужава си да погледнем и нашата действителност през тази възможност. Още повече, самата динамика на политическия и стопанския живото в страната през последните години ни дава не само основания, но и прекрасни примери за това. Настоящият доклад ще обърне внимание на един такъв пример – предложеният пакт за реформи в българската данъчно – осигурителна система от Конфедерацията на независимите синдикати в България (КНСБ). Примерът е интересен поне поради две причини. Той е цялостен проект за реформи в сферата на т.нар. първично разпределени на блага и ресурси. Въпреки това е чудесен пример за именно онези по-малки в своя обхват, натрупващи се във времето реформи, които биха могли да доведат до значима промяна.
Шансовете за нова данъчно – осигурителна система в България
Вярвам, че всички изкушени от социалната проблематика в България са запознати със съдържанието на реформения пакет, предложен от КНСБ. Ето защо ще си позволя едно съвсем кратко обобщение на неговите водещи елементи. Предложеното стъпва на шест основни промени: въвеждане на необлагаем минимум (равен на минималната работна заплата) и увеличаване на данъчната ставка за ДДФЛ от 10 на 15 %; увеличаване на корпоративния данък от 10 на 15%; възстановяване на намалените през последните няколко години ставки на ДДС до предишните 20%; увеличаване на т.нар. „данък дивидент“ от 5 до 10%; въвеждане на „дигитален данък“; и въвеждане на данък върху финансовите транзакции на юридическите лица (КНСБ 2023).
Тук по-скоро бих искал да коментирам два принципни аспекта на представения от КНСБ проект: същността и значимостта на предлаганата промяна по отношение на сегашното разпределение на данъчната и осигурителната тежест в страната; и шансовете пакетът реформи да бъдат приет и приложен в политиката на новото правителство.
По отношение на първия аспект ми се струва необходимо да отбележа, че тук се съдържа далеч по-значим фокус върху разпределението на данъчната тежест, отколкото на осигурителната тежест. Разбира се, социално – осигурителните вноски имат характера на данъци по отношение на работниците и бизнеса, но носят и специфична в своята природа политически цели и функции. В случая с проекта на КНСБ основният пакет мерки са преди всичко в полето на данъчната, а не на осигурителната тежест. По отношение на осигурителната тежест то съдържа само няколко мерки, като предпазливо виждане за необходимост от увеличаване на осигурителните вноски и специфични мерки за по-адекватно функциониране на пенсионната система (увеличаване на осигурителния праг и др.). Що се отнася до данъчната тежест това е един цялостен проект, който залага далеч не толкова революционна промяна. Дори от КНСБ изтъкват, че пакетът е компромис спрямо идеята за въвеждане на прогресивна данъчна и подоходна система и радикална промяна в баланса на разпределение на данъчната тежест. И това наистина е така, защото дори при пълното му приемане, той по-скоро води до умерено ре-балансиране на данъчната тежест между преки и косвени данъци от настоящото съотношение от 32:68 % до максимум 50:50%. Подобен резултат по-скоро ни приближава до съществуващото в ЕС, но не трансформира данъчната система на страната в принципно прогресивно – подоходна. Разбира се, при подобно оценки трябва да се изхожда от конкретния политически контекст. В сравнителен аспект, разпределението на данъчно – осигурителна тежест в България е по-скоро изключение и „нетипичен случай“ за съществуващите практики и политика в рамките на ЕС. Ето защо, макар, че реформеният пакет стъпва именно на практики и политически инструменти, които отдавна са част от данъчно – осигурителните системи на мнозинството страни-членки на ЕС, в българския контекст той изглежда далеч по-революционен и радикален. Погледнато през тази призма, дори и да не съдържа всички елементи на т.нар. парадигматична промяна, той би имал осезаемо влияние по отношение на т.нар. първично разпределение на доходите и благата в страната. Ефектът му върху нивата на неравенствата в доходите и риска от бедност и социално изключване трудно може да бъде предвиден в цялост. Най-вече, защото въздействието върху тези съотношения зависи и от други измерения на първичното разпределение на доходи, както и от цялостната философия и цели на системата за социална политика. В това отношение е необходимо да се отбележи, че в страната отдавна съществува необходимост от промяна и в едно друго измерение на първичното разпределение – нивото на заплащане на труда и трудовите доходи. Според мен дългосрочната липса на структурирана политика в това отношение е водещият фактор във формирането на високи нива на неравенства и риск от бедност и социално изключване. Реформа и значима промяна в тази сфера обаче ще бъде възможна единствено с една активна роля на синдикатите в страната. Допълнително ще бъде необходимо постигането на широка и стабилна политическа подкрепа. От тази перспектива възможните инструменти на реформи и промяна се явява предприемането на законодателни промени в правната база на трудовата законодателство. Промени, които да подкрепят и укрепят възможностите на синдикатите да разширят механизма на колективните трудови договори върху значителна част от българската икономика. Допълнителна възможност в това отношение дава Европейската директива за минималната заплата. Въпреки общия и характер и множеството възможности за обструкция на основната и цел, самото и приемане може и трябва да бъде използвано като шанс за началото на дебат и приемане на по-балансирана политика по отношение на трудовите доходи.
Неизбежно е да се зададе и въпросът, доколко е реално е осъществяването на тези реформи. В специфичния български контекст подобно събитие ще представлява значим, макар и не радикален пробив в съществуващото статукво, който може да стартира цялостен процес на трансформация на настоящия социално-икономически модел.
Отговорът на този въпрос обаче води по-скоро до умерено песимистични очаквания. Може да се твърди, че една част от общо шестте реформени мерки със сигурност ще бъдат осъществени. Това се отнася до увеличаването на корпоративния данък до 15%, въвеждането на дигитален данък от 3% и връщането на недиференцираните ставки за ДДС, които бяха променени в периода на кризата COVID – 19. Не може да се търси особена изненада в подобно очакване. Увеличението на корпоративния данък се явява задължително за страната ни, заради членството в ЕС и приетата от съюза в края на 2021 г. „Директивата за гарантиране на глобално минимално равнище на данъчно облагане на многонационалните групи от предприятия и големите национални групи в ЕС“. Несъмнено именно поради това, тази мярка ще стане част от българското данъчно законодателство най-късно до края на 20024 г. Същото основани съществува и за въвеждането на дигитален данък. То се явява част от приетата от ОИСР и подкрепена от над 140 държави програма за изменения в международната данъчна уредба. С оглед на официално заявения през 2022 г. стремеж на България за членство в ОИСР, може да се очаква с голяма вероятност, че и тази мярка ще стане част от родното данъчно законодателство. По отношение на третата мярка може да се твърди, че това предложение вече беше прието от всички водещи парламентарни сили, които отчетоха не само положителния резултат от нея за бюджета, но и нищожния социален ефект от въвеждането на диференцирани ставки на ДДС за някои стоки и услуги.
За останалата група мерки трудно може да се допусне положително развитие. Има висока вероятност „данък транзакции“ да се отложи във времето и да зависи от процесите на договаряне и решения на ниво ЕС. Това е мярка, която се дискутира в рамките на ЕС още от 2011 г. и по нейното приемане съществуват сериозни различия между страните – членки. До момента 11 страни от ЕС са въвели подобен данък, но стремежът това да се превърне в общоевропейска практика се проваля. Песимистичната оценка се отнася с особена сила за въвеждането на необлагаем минимум в размера на минималната работна заплата и увеличаването на данъка върху доходите на физическите лица от 10 на 15%. В същност, тези мерки, без да са част от цялостен реформен пакет се обсъждат през последните поне 5 години и срещат сериозна съпротива от страна на работодателите и значима част от водещите политически формации. Това може да пробуди недоумение, защото на пръв поглед изглежда, че точно тези стъпки не засягат пряко бизнеса. Очакването е, че те не увеличават неговия данъчен принос/натоварване, а по-скоро водят до по-балансирано разпределение на данъчната тежест между гражданите с ниски до средни доходи и тези с по-високи от средните доходи. Всъщност допускането за „неутралност“ на тези мерки спрямо бизнеса са поне частично неверни. В случая с необлагаемия минимум, особено значение има фактът, че синдикатите го обвързват с искане за устойчиво увеличаване на минималната работна заплата (МРЗ) и разбира се увеличаването на ДДФЛ до 15%. Това среща все по-сериозна съпротива от страна на работодателските организации, а и на парламентарно представените партии от т.нар. „дясно“. Тук могат да се открият, както рационални, така и някои специфични елементи на мотивация. На първо място, през последните години се натрупаха достатъчно данни, които опровергават твърдението, че регулирането и увеличаването на минималното заплащане на труда автоматично ще увеличи безработицата. Със сигурност обаче, самото увеличаване на минималната заплата увеличава разходите за труд за бизнеса, просто защото от години той базира своята конкурентна стратегия на съществуващите условия. Така определени браншове или бизнес могат да усетят негативен ефект, както върху своята печалба, така и върху конкурентоспособността си. Всъщност факторът ‚заварено положение“ важи с една или друга сила за целия български бизнес и икономика. Ето защо, независимо дали търсеното от синдикатите увеличение на МРЗ ще бъде обвързано с критерии, като производителност на труда, то неизбежно се приема, като негативна промяна в „правилата на играта“ от страна на бизнеса. Както беше посочено по-горе, сравнително по-ниската цена на труда се разглежда, като водещо пазарно предимство от българските работодатели. Всяка промяна в това отношение вероятно ще срещне съпротива, която не задължително е мотивирана от принципни политически или идеологически съображения, а от чисто конкурентни нужди. Смятам, че в подобна позиция може да се открие рационалност. Още повече, че процесите на българския пазар на труда през последните 5 години показват, че поддържането на ниски нива на разходите за труд губи своята релевантност, като пазарно предимство в редица браншове. В условията на Единния европейски пазар и свободното движение на работна ръка подобно догматично „запъване“ над клишета, се оказва остаряла и губеща стратегия. Реално, освен тежката демографска ситуация в страната, дефицитът и изтичането на работна ръка вече е осезаем факт за българската икономика и бизнес. Продължаващото разчитане на ниските разходи за труд само ще подхранват трудовата миграция на определени групи професии и специалисти и ще изправи българската икономика пред все по-нарастващ дефицит на работна ръка. Всъщност, ако се направи един по-дълбок разрез на политиката по заплащане на труда в редица сфери и браншове, като IT сектора например, практиката на поддържане на минимални разходи за труд отдавна не съществува. Именно конкуренцията за липсваща квалифицирана работна ръка в подобни браншове формира специфична динамика в заплащането на труда, което вече чувствително се доближава до средноевропейското. Освен това в някои от тези браншове договарянето на заплащането неформално стъпва на гарантиран твърда нетна заплата. При подобна практика обаче, специално за тези браншове увеличаването на ДДФЛ автоматично ще се трансформира в увеличаване на данъчно – осигурителната тежест за работодателите. В тези сектори на българската икономика има силна концентрация на чужди инвеститори, и подобна мярка може да окаже негативно влияние върху решението им да останат в страната. Ето защо въвеждането на необлагаем минимум, който е обвързан и с увеличаване на МРЗ и ДДФЛ неизбежно предизвиква противоречиви реакции и среща възражения. Не бива да забравяме, че предлаганите реформени мерки са разчетени и биха имали цялостен ефект, единствено ако се осъществят именно като пакет. Така например, загубите за бюджета от въвеждане на необлагаем минимум в значителна степен трябва да се компенсира от увеличаването на ДДФЛ. Това оставя отворена възможността да бъде прието въвеждането на необлагаем минимум, без промени в МРЗ и ДДФЛ. Трудно е да се предвиди обаче, доколко подобен вариант е реален.
Разбира се, тези коментари едва ли биха довели до увеличаване на шансовете за приемане на дискутираните реформи. Още при представянето на проекта всички етаблирали се като „десни“ политически формации (коалициите ГЕРБ – СДС, ПП – ДБ и партията ДПС) декларираха нежелание да увеличават данъчната и осигурителната тежест за бизнеса. Останалата част от релевантните политически сили изразиха по-скоро позитивно отношение, но те не биха могли да съберат необходимите гласове в подкрепа на проекта. Изглежда, че осъществяването на по-значими реформи, които ре – балансират данъчно – осигурителната тежест имат ограничени шансове, ако не бъдат придружени с преосмисляне на цялостната концепция за позициониране на българската икономика в международната конкурентна среда. Това предполага например действия, които да създадат и други конкурентни предимства и привлекателни условия за чуждестранните инвеститори и родни бизнес. Подобни действия биха могли да бъдат подобряване на инвестиционната среда посредством намаляване на административното натоварване и разходи, повишаване на ефикасността на администрацията, дигитализация на услугите и пресичане на корупционния натиск върху него.
Заключение
Необходимостта от промяна на настоящата ситуация в България е повече от видима. Възможността обаче да се осъществи подобна промяна е изправена пред редица проблеми и предизвикателства. Водещото е необходимостта от формулирането на адекватна и конкурентна в нормативно и инструментално – политическо отношение алтернатива. В нормативно отношение, базисният проблем, който е актуален не само за България е връщането и предефинирането на концепцията за социална справедливост, като водеща и желана визия за един модел на обществено развитие. Тук става дума не само за необходимостта самата концепция да се адаптира и да намери релевантни отговори на условията на глобалната епоха и бързите технологични промени. Необходими са и усилия и действия за ценностната реабилитация на социалната справедливост и налагането и в обществения дебат, като реална и жизнена алтернатива на доминиращия нео-либерален дискурс. Ако тези цели бъдат постигнати бихме могли да станем свидетели на една фундаментална промяна – ценностна и идейна революция относно целите на управлението и системни промени и във водените политики. Ако трябва да бъда честен, в момента не виждам достатъчно основания за подобна „top-down“ промяна. И това се отнася не само за България. Струва ми се, че далеч по-адекватния и възможен вариант е появата на алтернативи и търсенето на реформи да започне в обратната посока – в отношенията между труда и бизнеса. Този подход не бива да бъде подценяван, нито да бъде отричан заради факта, че не дава цялостна алтернатива или поради обвинения в идеологическа незавършеност. Въпреки тези свои характеристики той може да формира едно еволюционно натрупване на конкретни реформи и идеи, които не само ще разчупят доминиращия наратив за безалтернативност на настоящето, но и да доведе онази жизнена и адекватна основа на една нова цялостна алтернатива. В същност, настоящият доклад в значителна степен се опита да покаже, че именно подобен подход е по-релевантен спрямо политическия контекст в България.
Библиография
- Eurostat (2023c) Persons at risk of poverty or social exclusion by age and sex. In: Eurostat database, https://ec.europa.eu/eurostat/databrowser/view/ILC_PEPS01N/default/table?lang=en , (24 June 2023).
- Eurostat, (2023a) Gini coefficient of equivalised disposable income – EU-SILC survey. In: Eurostat database, https://ec.europa.eu/eurostat/databrowser/view/tessi190/default/table , (24 June 2023).
- Eurostat, (2023b) Income quintile share ratio S80/S20 for disposable income by sex and age group – EU-SILC survey. In: Eurostat database, https://ec.europa.eu/eurostat/databrowser/view/ILC_DI11/default/table?lang=en , (24 June 2023).
- Ананиев, К, (2020) Писмен отговор на въпрос от Лало Кирилов, Красимир Янков, Валери Жаблянов, Николай Иванов, Димитър Стоянов, Георги Андреев – народни представители, относно здравно неосигурени лица, Официална уебстраница на Министерството на финансите на Република България, https://www.minfin.bg/bg/wreply/11149 , (24 June 2023).
- Виж като цяло: Deacon, B. East European Welfare: past, present and Future in Comparative Context. In: Deacon, B. (ed.), The New Eastern Europe Social Policy. Past, Present and Future. London: SAGE Publications, 1992, 1-31.; Deacon, B. Eastern European welfare states: the impact of the politics of globalization. Journal of European Social Policy, Vol.10, (.2), 2000, 146-161.
- КНСБ (2023) КНСБ с шест предложения за данъчна реформа , обсъди ги с депутатит, официална уебстраница на КНСБ, https://knsb-bg.org/index.php/2023/05/04/knsb-s-shest-predlozheniya-za-danachna-reforma-obsadi-gi-s-deputati-i-eksperti/ , (26 юни 2023).
- Кючуков, С. (март 2023) Дават 7 евро за час труд у нас и 37 евро в Германия. В: Труд News, https://trud.bg/%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D1%82-7-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE-%D0%B7%D0%B0-%D1%87%D0%B0%D1%81-%D1%82%D1%80%D1%83%D0%B4-%D1%83-%D0%BD%D0%B0%D1%81-%D0%B8-37-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE-%D0%B2-%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F/ , (26 юни 2023).
- Минков, Ж. (2021) Парламентарни избори в България 2021 г.: дебатът за (не) социалната държава в България, който отново не се състоя. В: Политически изследвания, 1-2/2021, стр. 118 – 140.
- Национален статистически институт (2023) Данъчна тежест върху разходите за труд, Официална страница на НСИ, https://www.nsi.bg/bg/content/3967/%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D1%8A%D1%87%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%B5%D0%B6%D0%B5%D1%81%D1%82-%D0%B2%D1%8A%D1%80%D1%85%D1%83-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%85%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B7%D0%B0-%D1%82%D1%80%D1%83%D0%B4 , (26 юни 2023).
- Рахатлиев, Д. (януари 2022) Производителността на труда в България е 50% от средната в ЕС. В: БАЛАНС.БГ, https://balans.bg/novini/proizvoditelnostta-na-truda-v-balgariya-e-50-ot-srednata-v-es , (26 юни 2023).
[1] В кодекса на труда съществуват защитени права за сдружаване на работниците, както и право за стартиране на процедура по преговори за сключване на колективен трудов договор. В значителна степен съществува и нормативна база, която защитава дейността на синдикалните организации и техните членове от преследване, уволнение и др. Както винаги, дяволът е в детайла и във възможността за налагане на задължително спазване на дадените права. Така например Кодекса на труда не дефинира задължение на работодателите да сключат колективен трудов договор, а само да започнат преговори. Примерите могат да продължат, но смятам, че това е тема за цяла дискусия, която трудно може да намери задоволително разгръщане в настоящия текст.
