СВОБОДАТА СИНОНИМИ НЯМА. ИМА САМО АНТИПОДИ

Слово на голямата българска журналистка и писателка Велислава Дърева, произнесено на 1 ноември т. г. в Клуб „Журналист” на Съюза на българските журналисти при честването на отбелязваните на една и съща дата Ден на народните будители и Ден на българската журналистика. Прочетете и помислете над нейните откровени до безпощадност думи за Будителите, за парламента на публицистиката, за таланта да бъдеш свободен...

0
438

 

 „ПОМОГНИ МИ ДА ТЕ ВОЗВИСЯ!”
Посвещавам на проф. Филип Панайотов, нашият любим Учител.

 

Той няма внушителна осанка, не е импозантен, нито гръмогласен, още по-малко – гръмовержец. И бохем не е. Неговият тих глас се чува силно, отива надалече и не заглъхва. В него няма нищо патетично. Освен патосът на разума. Този деликатен, фин човек, тази блага душа, този благороден ум ни научи да държим своя разум буден. Будният разум не  мрази, не завижда, не отмъщава, не се възгордява, не се страхува, не се предава на духовна леност, не понася лицемерие, лакейство, невежество, демагогия, подлост, политическа безнравственост, обществен цинизъм.

1.
Ще започна с две метафори на днешния празник.
Първата: „Помогни ми да те возвися! 7 юли 1869” – това пише над входа на възрожденското училище в Котел. Изминали са 100 години, откак книжицата на Паисий странства по земята българска. Не знаем кой е написал тези думи, но те казват всичко.
Втората: Ангелът седи на трикрако столче, пред него – дървен чин, на чина – гледжосана мастилница. С лявата ръка придържа голям свитък. В дясната – перо. Ангелът пише и изпод перото му светят кирилските букви. И лицето му свети. Целият е приведен напред, над свитъка, готов във всеки момент да опази писмената с крехкото си, прозирно тяло. Тъй вдаден, тъй вглъбен в своето свято дело, сякаш не вижда и не чува света около себе си. Всичко вижда и чува той! В следващия миг ангелът тръби с триствола тръба в дясната ръка. В лявата, издигната нагоре, носи свитъка и перото. Подобно факел. И лети. А на кръста му – препасан меч. Ангелът, който пише, ангелът, който тръби е изографисан на купола на една стара църквица, строена 200 години преди Паисий…

2.
За първи път празникът на Народните будители се чества в Пловдив през 1909 г., 13 години преди да бъде обявен официално. Така, както първом Пловдив празнува и Деня на св.св. Кирил и Методий, и Деня на Ботев. През 1945-а  будителите ще бъдат забранени. Велика глупост!
Не е вярно, че празникът е възстановен след 10 ноември. Нищо подобно! Пак в Пловдив, през 1981 г., група млади журналисти от вестник „Комсомолска искра” и – забележете! – Пловдивската митрополия, възстановихме Деня на народните будители. Срещнахме се с митрополит Варлаам, достолепен и благ старец, казахме какво сме намислили, той ни благослови, поканихме хор „Йоан Кукузел Ангелогласни”, разлепихме афишите и ни привикаха в ОК на БКП, и се развикаха „Какви са тия козели!”, и заповядаха „Това трябва да спре!”, а ние отвърнахме „Няма да стане!”. И на 1 ноември 1981 криптата при храм „Св.св. Константин и Елена” едва побра въодушевената публика, имаше вдъхновени слова в прослава на будителите народни, ангелските песнопения огласиха Стария град, и над всички се извиси дивният баритон на един млад духовник, днес – патриарх Неофит… И пловдивчани продължихме да си празнуваме будителите, и повече никой не гъкна…

3.
И ето ви третата метафора.
1 ноември е Ден на народните будители, Ден на българските журналисти и Ден на българската наука. И няма нищо удивително. Защото – какво ни е създало и съхранило като нация, като народ? Азбуката и Вярата, Знанието и Духовността. Ние сме деца на Словото. Това е нашата национална идентичност, нашата независимост, нашата същност, основното градиво на българския народ. Защото без Знанието и Духовността нас ни няма, ние не съществуваме. Нито като история, нито като бъдеще.
Върнете се в Котел. „Помогни ми да те возвися! 7 юли 1869”. Същата година е основан БРЦК. Същата година Левски, Ботев, Каравелов, Марин Дринов, Васил Друмев създават Българското книжовно дружество – бъдещата БАН.  Една година по-късно е възродена Българската екзархия. Това не са съвпадения. Това е процес, който не може да бъде спрян, това е неудържимо стремление към Свобода и Държавност. Българската държава е заличена от световната карта. Но има буден разум, както казва св. Константин-Кирил Философ. Има съзнание за Държавност! Има Държавност преди държавата! Това величествено триединство – революционери, учени и духовници – ще върне България на картата на света след 500 години робство, след един океан унижения, кръв, смърт и гибел.
И още нещо. Все по същото време Христо Ботев казва – поробеният български народ няма парламент, неговият парламент е публицистиката, свободното слово на свободния дух. По-късно, в друго време и в друга епоха, Йосиф Хербст ще каже същото: „Истинският, постоянно действащият парламент на едно общество, това е неговата публицистика”. И това не е съвпадение. Това е изначалната мисия на публицистиката. Да бъде Държавата на духа, да бъде парламентът на обществото, на угнетенения човек!

4.
Обаче!
Какво вижда днес ангелът с перо, тръба и меч?
Ето какво вижда той:
Знанието е унизено, духът – презрян. Невежеството е на висок пост,  бездарието е на почит,  безличието – на пиедестал. Властта и парите, горди в своята посредственост, разпродават народното достолепие и мишкуват из олтара на народната памет с едната цел – да се намърдат в тоя олтар. Или да го взривят. Вижда народ без духовни водачи, защото се влачи след бездуховните. И ги величае. Вижда народ без морални авторитети, защото вярва в неморалните. И не ги съди. Вижда народ без памет.
Ангелът вижда слуги, провъзгласили се за пророци, които горят от желание  да прекършат неговото перо, да строшат неговата тръба му и да го стъпчат. Или купят. Каква по-величествена победа на мерзостта от един поруган ангел!
Идеалът на тази глутница слуги е едно общество безмозъчно, чалгаризирано, опростачено, обезграмотено, безкнижно, безисторично, безпаметно, идиототърпимо, което се лесно води и кара като добитък някакъв, понеже „безкнижната душа в человеците е мъртво нещо”, казва Константин Преславски.

5.
„Да търгуваш с мисълта и словото е по-срамно, отколкото да търгуваш с тялото си. Бездарните писатели, неспособните вестникари, безглавите публицисти са морални убийци. Нашите вестници се издават не за полза на народът и не за увеличение на народното знание, а за да си имаме и ние вестници. Журналистиката е такова едно поле, което търпи всякакви боклуци“, казва тъжно Любен Каравелов.
И огненият поглед на Ботев изгаря вестникарските врабци и цанцугери, цялото войнство от мудрословеснейши гъски, патки и мисирки, които стъпят надменно из общественото бунище, обрасло в пищен буреняк. И си въобразяват, че са журналисти…
Те и не подозират, че за да има Свобода на словото, трябва да има свобода на мисълта, а за да има свобода на мисълта, трябва да има мисъл. И за да го има всичко това, най-първият талант е талантът да бъдеш свободен.
„Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно!”, провиква се бай Ганьо. Откъм театралната сцена се обажда г-н Мишеморов: „Видиш ли вестникар, знай – долен човек е. Почтен челяк вестник не пише. Речеш ли вестникар – речеш чапкънин. Жаба да видя, не ме е толкова гнус”. И дава рецептата за тиражен вестник: „Усиляй краските, избирай живописни епитети, тури епохални лъжи и колосални низости, а главно введи скандална хроника!” …
„Днешната българска журналистика е каймак от храчки и сметана от помия”, казва Стоян Михайловски. Присъдата е произнесена в началото на миналия век.
Нищо не се е променило.
Тежко и горко на истинските журналисти, които стоят зад всяка своя дума с целия си живот. И нищо по-малко. Които плащат за Свободата с главите си. И не разменят Свободата за слава и почести, за дебел портфейл, пълна гуша, меко кресло и висок пост… Защото, който днес плаща със Свободата, утре ще й скове бесилката…
Свободата няма еквивалент. Както животът, човешкият живот няма еквивалент.
Свободата синоними няма. Има само антиподи.
Похитената „свобода” лакейства, обслужва, прислужва, угодничи, поддаква, пее дитирамби, венцехвали в захлас несъществуващите благодеяния и подвизи на вожда, целува ръцете, краката и други свещени телесни части на всеки овластен безграмотник, на всяко овластено невежество, на всяко овластено нищожество, на всеки овластен мракобес, мародер, подлец, лъжец, измамник, бездарник, който си въобразява, че е предводител на нещо, каквото и да е то, но най-вече – на народа, щото си мисли, че народът е овца. И твърди, че чува гласа народен, но чува само собствения си глас. Това „цивилизовано чудовище, този напарфюмиран изрод” (казва Маркс) клевети, ругае, позори, мърси и псува истерично и вулгарно всеки, който може и знае.
Свободата тези работи не ги умее. Няма ги тез кьорсофраджийски таланти, маниери и маймунджулъци на партийните и медийни еснафи, на политическите бакали, сутеньори, куртизанки, държанки, мутреси, метреси, мазнюги, мамелюци, тартюфи, клакьори, челобитници, опричници, наемници, амбулантни търговци, контрабандисти и черносотници всякакви.
Свободата не търпи лъжи, измами, интриги, подлости, предателства, мерзости, ласкателства, словоблудия, фарисейщини и велзевулства.
Свободата е непригодна за обслужващ персонал.
Свободата не владее изкуството днес да говори едно, утре – обратното, вдругиден – нещо трето, четвърто, пето и десето.
Свободата не понася никаква тирания, никакъв диктат, никакво самовластие, никакво всевластие. Никакво и ничие. Още по-малко – на глупостта и простащината.
Свободата не хленчи, не мрънка, не се умилква, за снизхождение не моли, рушвети не чака, подаяния не проси, подкупи не приема.
Свободата не мълчи, когато вижда злото народно, и не чака го да порасне, че да убие народа.
Свободата не стърчи като наплюнчен пръст, та да улови политическия повей, белким се уреди…
Свободата не копнее да я допуснат в будоара на парите или в слугинската стая на ръководната лъжа. Раболепието е срам, сервилността – порок, за проститутки не ми се говори…
Тиранията има слуги, лакеи, угодници, наемници, момчета за мръсни поръчки, тролове, кучета-пазачи, надзиратели, биячи, бухалки, бесилки, гилотини, куршуми, инквизитори, екзекутори, главорези…  Тези типове имат идеал за журналистиката, представете си! „Безпристрастен, хеле пък безстрастен вестникар, е журналистически евнух”, казва Хербст. Това е техният идеал. Ама и за евнух се иска дарбица, талантец някакъв, инак как ще обгрижваш харема на властта…
Свободата има апостоли, рицари, светци, герои, мъченици… Те ни гледат. И ни виждат. Вижда ни всевиждащото око на Гео. Минава Хербст с неговата черна филцова широкопола шапка с черна копринена кордела…. Те за Свободата погинаха. Не за власт, не за жълтото паве, не за кефа на самовлюбени партийни велможи, не за равнодушния плач на тълпите, още по-малко – за жреците на историческата безпаметност и забрава.
Свободата – това е дързост, кураж, постоянство, великодушие, благородство, саможертва, себеотрицание, честност, почтеност, достойнство, достолепие, истинност, искреност, морал, нравственост, етика, човеколюбие, знание, познание, духовност, култура, мъдрост, интелект, просвещение, родолюбие, възпитание, памет, съпричастие, безкористност, възвисяване, устрем, знаме, песен, стих…
Свободата е талант.
Може да имаш всичките богатства на света.
И всичката власт под слънцето.
И всичката слава и почести, и ордени даже.
Ако нямаш Свобода – нищо нямаш. Ти си никой. И нищо.

1 октомври 2023 г.

От сайта на СБЖ  
https://sbj-bg.eu/article/details/56467

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук