ГЕОРГИ ДИМИТРОВ ЗА ОТЕЧЕСТВЕНИЯ ФРОНТ КАТО СОЦИАЛИСТИЧЕСКА АЛТЕРНАТИВА

0
193

Съзряването у Георги Димитров на програмната концепция за Отечествения фронт като път към народна демокрация, създаваща условия за социалистически преобразувания, е дълбоко осмислен и изстрадан процес, резултат на личното му израстване като работник, синдикалист, комунист със световна роля и известност, както и като държавник.

Още от 13-годишна възраст той се сблъсква с грубата реалност на ежедневието на наемен работник печатар. Но отговаряйки на бащиния въпрос, какви са „сладостите“ на тази работа, отговаря: „Да, тате. Стоях там и не можeх да се нагледам. То е като някакво чудо. Буквите се нареждат в думи – думите в редове и се ражда вестник, книга, четива… А като нареждаш буквите – постоянно четеш. Все едно, че учиш.“  Ненавършил и 20 години, в началото на 1901 година е избран за член на настоятелството на печатарските дружества и както отбелязват изследователите, започва внимателно и умно да се отнася към сложните проблеми на работническото движение, отхвърля опитите за безразборно и стихийно обявяване на стачки.

През пролетта на 1902 година е приет за член на социалдемократическата партия, а през 1903 г. вече  разработва синдикалната  програма на БРСДП тесни социалисти. Подчертава нуждата от  систематична и планомерна пропаганда и агитация и борба на работниците за материално и социално подобрение при съществуващите условия, но не като самоцел, а като път към тяхното освобождение от капиталистическото робство. След Октомврийската революция Георги Димитров отхвърля призивите на появилото се „ляво“ в кавички течение на т.нар. антипарламентаристи,  отричащи всякакво участие в парламента.

Когато в края на февруари 1933 година току-що влезлите във властта нацисти опожаряват германския парламент, Райхстага и обвиняват за извършители комунистите и персонално тримата българи, Георги Димитров по време на Лайпцигския процес придобива световна известност и признание сред най-широки политически и обществени кръгове по цял свят благодарение на съкрушителната си победа над развихрящия се фашизъм именно с принципния политически аргумент, че комунистите не са терористи.

Вече в Москва, Георги Димитров става движещата сила за формиране и възприемане на цялостен нов курс на международното комунистическо движение, поставящ си за водеща цел възпирането на  настъпващия фашизъм, проникновено аргументиран в неговия исторически доклад пред Седмия конгрес на Комунистическия интернационал от юли–август 1935 година. Централна теза в него е, че за тази цел не е достатъчно само сплотяване на всички хора на наемния труд в единен фронт, но и изграждане на широк народен антифашистки фронт, включващ селските маси и дребната градска буржоазия.

Но единните и народните фронтове са призвани да водят борба не само срещу фашизма, подготвяната от него война и поход към господство по света, но и за завземане на политическата власт по мирен и революционен начин с цел да създадат нови политически взаимоотношения и нова политическа система. При това не по един общ модел, а в пряка зависимост от конкретните условия в отделните страни и чрез ясно диференциран подход към съответните партии  и организации във всяка от тях.

Що се отнася до България, в условията на вече бушуваща война, този курс намира реализация в разработената под непосредственото ръководство на Георги Димитров Програма на Отечествения фронт. Както е известно, точно преди 80 години, на 17 юли 1942 г., Радио „Христо Ботев“ оповестява Програмата, предложена като основа за изграждане на широк антифашистки народен фронт. В пределно кратките 12 точки на този документ по забележителен начин се обосновават следните спасителни за страната задачи:

Първата – да постигне коренна външнополитическа преориентация на България, за да стане възможно успешно да се гарантират националните интереси на българския народ в предстоящия нов свят на следвоенна Европа. Това означава първо, незабавно да се разкъса съюзът на България с фашистка Германия и държавите от Оста, да се прекрати износът на храни и суровини за тях, страната да се опази от  въвличане в гибелната „Хитлерова война“ и бъдат изгонени германските войски и агентите на Гестапо,  както и незабавно да бъдат изтеглени българските окупационни войски от Сърбия. Вместо това, България да възприеме Атлантическата декларация на Рузвелт и Чърчил от август 1941 година като основата, на която България да си създаде необходимите външнополитически предпоставки, за да се търси споразумение с другите балкански народи чрез тясна дружба със Съветския съюз, Англия, Америка и другите свободолюбиви народи.

Втората – да осигури развитието на България като последователно демократична държава. За целта преди всичко да се изкоренят фашисткото мракобесие, расовата ненавист и унижението на националната чест на българския народ, да се разтурят фашистките организации от типа на „Бранник“, „Съюзът на ратниците“, „Легионерите“, да бъдат освободени всички, преследвани за борбата им срещу фашизма и хитлеризма и да бъдат „примерно наказани“ фашистките престъпници. Същевременно да се възстановят демократичните права на народа, особено свободата на печата, събранията и сдруженията, да се премахнат всички противоконституционни, противонародни и фашистки закони. Армията да се изтръгне от ръцете на фашистко-монархическата клика и да се гарантират правата на офицерите и войниците като пълноправни граждани.

Третата – да утвърди ясна социална насоченост на политиката, която не само да осигури народния поминък, работата, доходите и човешкото съществуване на трудещото се градско и селско население, прехраната на народа и армията, но и да огради народното богатство и народния труд от чужди посегателства и да създаде условия за правилното икономическо развитие на страната като свободна и независима държава.

Следват две години на интензивни усилия за разгръщане на ОФ и като обща основа за политическо взаимодействие с други леви и демократични партии и личности, и като структури по места, които да съчетават политическата с въоръжената борба. Дълго време тези усилия се сблъскват се с ограничеността и късогледството на легалната опозиция, която предпочита да изчаква и маневрира. Но вече през лятото на 1944 година, на 30 август Националният комитет на ОФ в разширения си състав огласява „Манифест към българския народ и армия“, представляващ развитие на програмата от юли 1942 година. Всъщност 16-те точки на Манифеста стават основата на програмата на новото отечественофронтовско правителство, огласена в ранните часове на 9 септември.

Така, в условията на власт на Отечествения фронт, се разкрива обективна възможност в страната да се реализира нов модел на развитие, алтернативен не само на традиционната буржоазна парламентарна демокрация, но и на съветския модел на осъществяване на социалистически преобразувания – този на обществено-икономическата формация на народната демокрация. Независимо от краткото време, през което просъществува, прекъсната от неблагоприятното развитие на външната, а оттам и на вътрешнополитическата обстановка, народната демокрация като формулата за реално народовластие далеч не може да се подминава с елементарното обозначаване в кавички, а напротив – заслужава да се оценява като перспективна основа за реализацията на социалистическа алтернатива за развитие и в новите  реалности на съвременния свят на 21-вото столетие.

–––––––––––––––––––-

Доклад пред научната конференция „140 години от рождението на Георги Димитров”, проведена на 15 юни 2022 г. в Руския културно-информационен център в София.

 

 

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук