ПО ПОВОД НА СВОБОДНИТЕ УПРАЖНЕНИЯ ВЪРХУ КОНСТИТУЦИЯТА

0
500

Вече повече от 30 години след приемането и влизането в сила на Конституцията от 1991 г. по различно време и от различни политически източници изригват идеи за нова конституция, за съществени промени в нея, които изискват свикване на Велико народно събрание или за различен род промени, възможни чрез квалифицирано мнозинство от обикновено Народно събрание. Най-често амбициите за нов или редактиран текст имат за основа политически претенции. С определена доброжелателност тези претенции могат да се оценят като позитивно отношение към конституцията, като осъзнаване на значимостта и високата ценност на върховния закон, докосването до който би могло да увеличи престижността на определена политическа сила или личност.

Ако се проследят всички свободни упражнения върху действащата Конституция, в т.ч. и амбициозните проекти за нова конституция, ще стане ясно, че в много рядки случаи са били налице обективни основания за конституционни изменения и допълнения. Нещо повече. Дори мотивираните от критична оценка за реалното действие конституционни промени (най-вече отнасящи се до съдебната власт) трудно могат да се видят като усъвършенстващи оригиналните конституционни решения и като отговор на постоянно поставяния въпрос (и по вътрешна, и по европейска линия) за необходимостта от реформа на решенията за правовата държава.

Във връзка с това, след 30-годишното действие на новата Конституция, е време за сериозна конституционна дискусия не за да се пренапише или преобърне конституционната основа, а за да се вникне в причините за забавяне развитието на пълноценна конституционна държава и дори за отклоняване от конституционните ценности, цели и принципи. Доказан факт в модерната конституционна история е, че приемането и на най-прогресивната конституция не е кулминация, а само начало на развитието на една държава като последователно конституционна. Пародоксално е дори обстоятелството, че в придобилото особена интензивност изискване на европейските институции за гарантиране на „върховенство на закона“, адресирано достатъчно конкретно и към нашата страна, липсва Конституцията. А науката и практиката от векове са доказали широкото разбиране за „закон“ и „законност“, при което не само не трябва да се изключва, а трябва да се започне от Конституцията.

Този текст е мотивиран от множеството, до голяма степен безплодни опити, да се превърне Конституцията в „универсален виновник“ за закъснялото и в много отношения неблагоприятно развитие на страната в сравнение с останалите държави членки на Европейския съюз. Подобно прехвърляне на отговорността има и манипулативна роля, защото чрез него се прави опит да се отговори на широкото обществено недоволство от практическата политика на държавните институции.

1.За нова конституция

Проектите за нова конституция се оказаха толкава несъстоятелни, че още на първия етап не събраха необходимото мнозинство за свикване на Велико народно събрание. Най-често те се обосноваваха чрез „необходимостта“ да се преучреди държавата. Злоупотребата с понятието „преучредяване“ показва незнание на самото понятие за учредяване и учредителна власт. Понятието е свързано с преориентацията на стратегията на държавата, с радикална промяна на принципите на икономическата и политическата система, с пренасочването на цялата държавна власт към различни цели и интереси. В истинския смисъл на понятието нашата държава се учредява чрез Търновската конституция и се преучредява един път ‒ чрез Конституцията от 1947 г., и втори път ‒ чрез Конституцията от 1991 г. Такова радикално действие задължително изисква свикване на Велико народно събрание и най-същественото ‒ широко обществено и политическо осъзнаване на такава необходимост.

В днешното българско общество липсва такова разбиране. То може да бъде внушено чрез манипулация, но във всички случаи няма да обоснове тотална замяна на цели и принципи, на същност и форма на държавата. В по-ново време истинско преучредяване чрез своя основен закон направи Федерална република Германия (по понятни причини), а в най-ново време такова значение има и Конституцията на Португалия (след Революцията на карамфилите).

Ако се върнем към собствената си най-нова история, за радикална промяна, т.е. преучредяване на държавата върху нови принципи, гласуваха 91% от българските избиратели. Седмото Велико народно събрание, в което заседаваха 400 народни представители, немалка част от тях ‒ утвърдени в обществото представители на науката, изкуството, културата, икономическия и обществения живот, проведе обширни конституционни дискусии въз основа на 16 официално депозирани проекта и чрез ползване на конституционните актове на най-развитите конституционни държави. Неслучайно оценката за нашия конституционен закон от видни чуждестранни политици и конституционалисти беше много висока и неслучайно чрез тази Конституция (с незначителни, по-скоро с декларативни допълнения) България встъпи в Европейския съюз. На практика приетата нова Конституция беше нашата първа заявка за Обединена Европа, тъй като тя не се отличаваше нито по цели, нито по принципи от конституционните решения на останалите държави членки.

Кой, защо и какво иска да промени чрез една нова конституция? Принципите на народния суверенитет, на политическия плурализъм, на разделението на властите, на независимостта на съдебната власт, на разгърнатия набор от права на човека и гражданина?

  1. За формата на държавно управление

По време на дебатите и приемането на действащата Конституция обстойно беше дискутирана формата на управление. В предложените проекти бяха единични предложенията за парламентарна монархия. Републиката беше пуснала корени в българското общество през целия следвоенен период. И неслучайно в нито една от бившите социалистически страни не беше възстановена монархията.

Сериозните спорове се отнасяха до начина на избор на републиканския държавен глава, до неговата роля и правомощия. В това отношение при рершението определена роля изигра препоръката в Общата декларация на ООН да се разширява кръгът на пряко избираните държавни органи, но и обстоятелството, че първият пряко избран президент (д-р Ж. Желев) беше лидер на опозицията и чрез него опозицията влезе най-непосредствено във властта.

Сред предложенията по този въпрос имаше редица идеи за чиста президентска република, но те не доминираха. От друга страна, преучредяването на държавата означаваше и отрицание на наследените недемократични конституционни решения и практики, най-характерно сред които беше съсредоточаването на властта не само в една партия, но и в една личност. Мисълта за миналото се отрази и върху вижданията за бъдещето. Въпреки принципите за политическия плурализъм и разделението на властите, се прие, че гаранциите срещу изграждането на управлението в еднолично не са достатъчни и те задължително трябва да минат през общонародния вот. Едновременно с това до последния момент (третото четене на Конституцията) в предложения от Конституционната комисия проект присъстваха два варианта: пряк избор от избирателите и избор с квалифицирано мнозинство от Народното събрание.

Много спорове и колебания породи въпросът дали да не се възприеме френската смесена форма на държавно управление, при която новоизбраният пряко президент назначава ново правителство, но то има свой министър-председател и трябва да получи доверието на Националното събрание. Смяташе се, че по този път ще се преодолее противоречието между прекия избор и ограничените, класически за парламентарните републики правомощия на държавния глава. Освен всичко друго, трябваше да се избегне опасността от двувластие (напр.: две законодателни програми). А и световният опит показваше, че заимстването както на чистата президентска форма, така и на нейни модификации, в недостатъчно развити демокрации (от рода на латиноамериканските) рано или късно водеше до сътресения, до преврати и дори до гражданска война.

При една съвременна оценка на собствения ни 30-годишен опит може да се изведе заключението, че опасенията не бяха безпочвени. На определен етап републиката се превърна от парламентарна в премиерска, ролята на парламента се обезличи, парламентарният контрол се формализира, т.е. не бяхме далеч от вариант на еднолично управление, макар и в гарантирани от конституцията демократични условия.

В научните изследвания има различни идеи за уплътняване на президентските правомощия в съответствие с прекия му избор. От една страна, има предложения за въвеждане на по-високо квалифицирано парламентарно мнозинство при прегласуването на оспорените от президента закони или отделни законодателни текстове. От друга страна, налице е неразбиране и недооценка на ролята на президента в контекста на разделението на властите: всяка негова критична оценка се оценява (най-вече от изпълнителната власт) като отклонение от ролята му да олицетворява единството на народа, без да се отчита оригиналното разбиране на Монтескьо не само за разделението, но и за взаимното възспиране на властите. В нашия случай зад президентската институция стоят повече от половината от дадените гласове на избирателите и не само е полезно, но е задължително интересите на тези избиратели да намерят израз в оценката на държавния глава. Само по този път може да се постигне онази пълнота на демократичното представителство, която би дала възможност да се говори за олицетворение на единството на властите.

  1. За отклоненията и деформациите
    при приложение на конституцията

Любопитен факт е, че при всички обсъждания на живота на новата българска Конституция остават на заден план или почти отсъстват отклоненията и деформациите. А именно техният анализ и виждания за преодоляването им биха могли да приближат развитието на страната до заложената в конституцията конституционна държава. Извършената през 1991 г. конституционна държава се отрази ярко и в институционалната структура, и в десетките принципни решения за една нова политика, които трябваше да отговорят на изрично записаната в преамбюла на Конституцията воля на българския народ да се създаде демократична, правова и социална държава. По тази линия чрез четвъртата българска Конституция се очерта изцяло нова фаза в развитието на българския конституционализъм. Това не изключи определени елементи на приемственост, но постави ударението върху същността на политиката, изведена от масовото желание на българския народ за промяна.

Но именно тази промяна ден след ден започна да се отклонява от конституционните решения и от генералните цели на промяната. Достатъчно е това заключение да се илюстрира дори частично в трите му основни насоки. Демократичната държава при едно парламентарно управление предполага пълноценно развитие на новия български парламентаризъм. Тук най-малката беда са продължаващите спорове върху избирателната система. По-съществени са законодателната дейност и парламентарният контрол върху изпълнителната власт. Законодателството е хаотично, нестабилно, наситено с вътрешни противоречия, а именно чрез него се прилага конституцията и от него се ръководи управлението в тесния смисъл на думата ‒ на подсистемата на изпълнителната власт. При една официална среща в английския парламент с фигура, наречена „лидер на палатата“, бяхме информирани за неговите функции: при постъпването на всеки законопроект се свикват експерти от всички парламентарни групи, ако се наложи ‒ и ръководителите на групите, и докато не се постигне съгласие върху необходимостта, целите, принципите, финансовото обезпечаване на този закон, той не може да влезе в пленарната зала. Затова неотдавна англичаните решиха конкретен казус чрез все още действащ закон от 1707 г., а в нашите условия всеки приет закон може да се промени още на следващия ден.

Препятствията срещу подобен род законодателство са президентското вето, инатливо отхвърляно от мнозинството, и сезирането на Конституционния съд, но не като постоянно, а като инцидентно и частично наблюдение за конституционността на законите. Няма да отиваме по-нататък в материята за професионалния парламентаризъм, макар че заслужава особено внимание обстоятелството, че едва ли не всеки следващ парламент „слиза“ по-надолу по професионализъм и това може да се измери с постоянно намаляващото доверие на избирателите в парламента.

Социалната държава е редуцирана до социално подпомагане. Трагично е последното място на България в Европейския съюз като жизнено равнище. Драматична е пропастта между бедни и богати; при средно едно към пет за Европейския съюз, у нас съотношението между десетте процента най-бедни и десетте процента най-богати е едно към единадесет, макар че това съотношение изключва виждането за характера на бедността. Една от най-развитите социални държави ‒ Швеция ‒ е възприела практиката на дългосрочни (за 15 ‒ 20 години) програми за социално развитие, подписани от всички парламентарни и най-влиятелните извънпарламентарни фактори; и тази програма се изпълнява неотклонно, независимо от смяната на правителствата във властта след парламентарни избори. По същество социалната държава предполага всеобщо съгласие, дори по-високо от това за приемане на конституция.

Правовата държава търпи най-сериозни критики, особено идващи от Европейския съюз. И европейските изисквания, и спорадично избухващите у нас прояви на недоволство от несправедливостта на съдебната власт, в последно време се съсредоточиха върху ролята на Прокуратурата. Все по-настойчиво се изисква извеждането на Прокуратурата от съдебната власт, което предполага свикване на Велико народно събрание. Но са възможни и други решения, някои от които бяха в посока радикално отричаща някогашното разбиране за Главния прокурор като „меч на революцията“ (Вишински‒ Сталин). При приемане на Конституцията се търсеше такова радикално отрицание и неслучайно юридическите факултети от всички университети бяха задължени да изградят по нов начин учебните съдебни зали: прокурорът вече не е зад катедра, издигаща се над състава на съда, а има своето място на партера, наравно със защитата. Още не е ясно, защо започна да проблясва „мечът на революцията“, при положение че появата на Главния прокурор при най-атрактивните арести е необоснована и неуместна; контролът за спазване на процесуалния закон е възложен на наблюдаващ прокурор. Доста красноречив е фактът, че при никакъв случай на фазата на задържането не се появява председателят на ВКС. Още повече че на тази фаза всички са невинни, „до доказване на противното с влязла в сила присъда“.

Дори само чрез тези фрагментарни илюстрации може да се направи заключението, че на този етап ние имаме все още незряла демократична, несъстояла се социална държава и постоянно реформирана (без видим ефект) правова държава. Проблемът е, дали само закъсняваме в развитието си, заявено в Конституцията, или безнадеждно сме се отклонили от пътя, с което европейската ни Конституция много трудно ще доведе до пълнокръвна конституционна държава.

  1. Неизградената конституционна култура –
    благоприятна почва за манипулации

Пътят от Конституцията до пълноценната конституционна държава във всички случаи предполага паралелно и неотменно формиране не само на политическа и правна, но и на конституционна култура. Едно сравнително ново изследване, направено на вълната на ентусиазма за нова конституция или за съществени промени в нея, показа, че само 0.65% от пълнолетното население е чело конституцията. Този проблем опира и до системата за образование, и до ролята на стотиците неправителствени организации, и до отговорността на медиите.

Този жалък процент има както масово, така и „високо“, някой би казал, „елитарно“ равнище. Масовото незнание или частична представа са предпоставка за липса на съзнание за собствения, още по-малко ‒ за обществения интерес, оттук за политическата ориентация и за рационалното участие в изборите. Популярната напоследък мантра „няма ляво, няма дясно“ е популярно отражение на тази неразвита политическа и конституционна култура.

Проблемът е, че това явление все повече завладява изборните институции, а и цялата държавна машина. Само някои илюстрации. Яростните реакции на довчерашния премиер на всяка критична дума от страна на Президента разкриват, наред с другото, и непознаване на оригиналното значение на принципа за разделение на властите, който предполага не само специализация на основните подсистеми на властта, но и взаимно възспиране на властите, за да се избегне всякакъв род монопол и доказаната история на последваща злоупотреба с него. Със съжаление трябва да се отбележи неотдавнашната заплаха за живота на председателката на Народното събрание. Но, отразена в медиите като „заплаха за първия човек в държавата“, тя разкрива непознаване на характера на парламента, който е колегиален, а не едноличен държавен орган, взема решенията си с определено мнозинство, а председателят отговаря единствено за вътрешната организация и реда на работата. Неслучайно по света понятието е „speaker“, т.е. говорител. В най-ново време в медиите и в публичната реч се появи понятието „редовно“ (т.е. и „нередовно“) правителство, което внушава манипулативни преценки. По Конституция става дума за „парламентарно“, т.е. избрано от парламента, получило доверието на парламентарното мнозинство правителство, и „служебно“, назначено от президента като свого рода решение на парламентарна криза, което изпълнява непрекъснатата изпълнителна дейност в нейната пълнота с изключение само на актовете, които влизат в сила едва след решение на Народното събрание. Всякакъв род свободни съчинения от рода на „само да подготви и проведе изборите“, „да не се бърка в реалностите на довчерашната изпълнителна държавна дейност“, „да не се ангажира с идеи, които са компетентност на бъдещото парламентарно правителство“ и пр., са несъстоятелни и още едно доказателство за некомпетентност.

Заключението на този въпрос е повече от ясно. Нито една институция, колкото и модерна да е от гледна точка на съвременния конституционализъм, нито едно конституционно решение, колкото и лаконично да е то, не може да произведе търсения резултат без постоянно, упорито, повсевместно формиране на политическа и конституционна култура и у избирателите, и у избраните лица. Неоценима в това отношение е ролята на политическите партии, които все по-настойчиво превръщат личната лоялност в свръхценност при селекцията на кандидатите за народни представители. И в това отношение отклонението от Конституцията е фрапантно. Чл.67 на Конституцията гласи: „1/ Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ. Обвързването със задължителен мандат е недействително. 2/ Народните представители действат въз основа на Конституцията и законите в съответствие със своята съвест и убеждения“.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук