Анархисти, троцкисти, радикални феминисти, профсъюзни активисти — в Сърбия се възражда антикапиталистическа левица, която няма нищо общо с апаратите на политическите партии. Това движение се противопоставя на присъединяването на страната към Европейския съюз и към НАТО. То заклеймява приватизациите и либералните увлечения на правителствата. Това повдига въпроса дали този радикален порив ще намери отзвук в обществото в период, когато пропастта между богати и бедни не престава да се задълбочава?
Покрай годишната конференция на НАТО през миналия юни, която за първи път след бомбардировките на Югославия през 1999 г. се състоя в Белград, в Сърбия се заговори за почти неизвестната анархистка групировка „Анархосиндикалистка инициатива“ (АСИ). Поводът беше арестуването на неколцина нейни членове заради участието им в протестна демонстрация срещу натовската конференция. Но нейният по-голям грях беше замерянето на гръцкото посолство в сръбската столица с коктейли „Молотов“, за което активистите £ прекараха шест месеца в затвора по обвинение в „международен тероризъм“. С това засега се изчерпва визитната картичка на анархистката групичка.
Сръбското общественото мнение не знае почти нищо за идеите на АСИ, както и на няколко други групички с подобни идейни уклони, които биха могли да бъдат определени като радикална левица. Самата левица обединява широк спектър от идейни течения, сред които попада и анархизмът. Като движение, поставящо си за цел да премахне държавата — голямото плашило за всички радикални движения — с използването на терминология с неразбираемо съдържание, анархизмът обърква болшинството сръбски граждани и неизбежно се асоциира с насилието. Вярно е, че радикалните методи не са чужди на анархистките групи. Вярно е обаче и че за местните анархисти много по-важна е борбата срещу либерализма и капитализма в защита на правата на трудещите се. Поради това преди всичко друго те могат да бъдат смятани за част от левия спектър.
В този регион обаче понятието „ляво“ е „опетнено“ и в много случаи непонятно. То веднага предизвиква асоциации, напомнящи за най-малко два пъти „излъганото доверие“ в близкото минало — по времето на Титова Югославия и на Сърбия на Милошевич.
Редом с тези системи на управление, които бяха или претендираха, че са леви, винаги е била жива една силна интелектуална лява традиция в белградските университети, където не помръква духът на бунтовно недоволство. Най-малко две поколения студенти бяха двигатели на важни обществени промени, предизвикани от техните недоволства — движението през 1968 г. и студентските протести през 90-те години на миналия век.
В днешната политическа панорама на Сърбия болезнено се чувства липсата на ясно определена лява политическа сила. Но сръбското следприватизационно общество става свидетел на създаването с голяма бързина на огромна пропаст между богатите и бедните, което дава всички основания да започнат да се чуват все по-силно леви идеи. В този смисъл липсата на автентична левица или нейната незабележимост, ако такава съществува, е явление, което заслужава да бъде анализирано. Работническата класа, към която е уместно да бъдат прибавени 730 000 безработни, би трябвало да вижда в левицата най-верния си съюзник. Тук няма да се занимаваме с големите синдикати, както и с традиционните политически партии, няма и да разсъждаваме върху добре обоснованите леви идеи, нито върху борбата в защита на трудещите се, записани в програмите на същите политици. Въпросът, който чака отговор, е: какво става в университетите, където би трябвало да има идеен кипеж, далече от пипалата на корупцията и от интересите на партиите, където всъщност трябва да бъка от идеи за социални промени?
Действията на тези, които от крайни леви позиции се бунтуват срещу системата, си остават само факти от вестникарските хроники и не могат да се впишат нито в социалната проблематика, нито в политико-риторичния дебат. Това със сигурност е една от причините тези движения да остават незабелязани в Сърбия и изглеждат осъдени на маргинализация. В Словения, в Хърватска, в Гърция, в Испания и в други европейски страни тези движения са много по-добре представени в обществото.
Анархисти и троцкисти
Сръбската университетска левица обединява голям брой активисти и две течения са особено добре представени в нея: анархисткото и марксисткото течение с троцкистки уклон. Привържениците на първата група са групирани около АСИ, а привържениците на втората около МАРКС 21.
В основата на техните идеи е борбата за „автентична демокрация“, както те се изразяват. Те искат да има по-справедливо разпределение на обществения капитал и равноправие за работническата класа. Борят се за преразглеждане на приватизациите в Сърбия и за пълното им прекратяване. Те смятат крайната десница за символ на мрака, а себе си за символ на светлината, като в същото време остават привързани към традицията на антифашистката борба. Идеите, които отстояват, са утопични. Най-общо, те всички се вдъхновяват от идеята за борба за общество без силови инструменти, без обществена и без авторитарна йерархия. Борят се за равни права за всички, независимо от политическите предпочитания, професията, сексуалната ориентация, възрастта на хората. Широката публика, която не проявява особен интерес към политико-теоретичните идейни крайности, би могла да прояви по-голям интерес към техния „алтернативен поглед“ върху пазарната икономика. И АСИ, и МАРКС 21 смятат, че икономическият либерализъм е течението, към което проявяват афинитет всички съществуващи партии в Сърбия.
Днес левицата е силно разпoкъсана и в нея виреят много фракции, които намират привърженици на локално ниво. Левите идеи днес включват негласно и отхвърляне на глобализацията и защита на околната среда. Много от тях са на мнение, че революциите в Северна Африка са леви. Днес радикалната левица е много силна в Гърция, особено след като принуди правителството на Папандреу да пренареди кабинета си.
МАРКС 21 и АСИ смятат, че протестите на трудещите се и бунтът на младежите в Гърция са от голямо значение. МАРКС 21 изтъква също така голямата важност на египетската революция. Двете групи често се присъединяват към стачките, организирани от недоволните трудещи се и от синдикатите, като с тези солидарни действия дават подкрепата си за стачкуващите.
Тези две групи не са сами в панорамата на радикалната левица в Сърбия. Има много синдикати и работнически движения, които заслужават внимание заради действията и постиженията си във водената синдикална борба. За съжаление тези групи не успяват да стигнат до съзнанието на широката общественост. Сред тях заслужава да се отбележи „Pokret za Slobodu“ (Движение за свобода) заради неговата активност. Неговите главни усилия са насочени за защита на правата на трудещите се и срещу мошеническите приватизации, които обричат някогашните наемни работници на безпрецедентна бедност.
Сп. „НИН“
Превод от френски Методи Кръстев
