Създаване и развитие на леви организации
в Австрийската империя
Появата и развитието на социалистически и комунистически идеи в най-голямата централноевропейска държава през ХIХ в. е обвързано с развитието на промишлеността. Австрия е потърпевша от Наполеоновите войни и участва в антифренската коалиция, която на Виенския конгрес през 1815 г. създава „новия ред“ в Европа, а Австрия се налага като най-силна от германските държави. Това задушава всякакви прояви на либерализъм и демократизъм в страната.
Но победата над Наполеон и започналата индустриална революция в Англия изтикват на преден план нови, леви идеи, популярни сред създадения пролетариат. Те, допълнени с националистическите искания на унгарците и дълбоките социално-икономически проблеми, прехвърлят революционната вълна от Италия и Франция в австрийските земи по време на Пролетта на народите през 1848 г. Консервативният режим задушава народното движение, но постигнатото е впечатляващо. В Австрия е ликвидирано крепостничеството, селячеството получава свобода на движение и по този начин се появява на пазара на работната ръка, и то точно когато се създава индустрия, „дарена“ е конституция (1).
След разгрома на империята във войната с Прусия и Италия през 1866 г. е сложен край на политиката „Австрия — обединител на германците“ и още повече проличава нуждата от дълбоки реформи. Най-важната е свързана с националния въпрос. Преговорите с най-голямото малцинство, унгарското, завършват през 1867 г. с даване на държавнотворни права на унгарците. Т. е. Австрия е преобразувана в дуалистична Австро-Унгарска империя, разделена на две части — Австрийска и Унгарска, всяка от които с право на автономия в решаване на вътрешните работи, а общи остават отбраната и външната политика.
Ангажираността на дуалистичната монархия с централноевропейската и балканската политика след 1867 г. са последвани от задълбочени реформи, улеснили развитието на икономиката. Приети са закони за правата на гражданите, за имперско представителство, за граждански брак, за свобода на вероизповеданията, за съда и пр. Премахнати са законите, ограничаващи свободната покупко-продажба на земи, банковото дело и железопътното строителство (2). Водещи отрасли на промишлеността през следващите десетилетия стават металургията, металообработването, текстилната промишленост, а като водещи центрове се обособяват градовете Виена, Грац и Триест. Фирмите „Щайер“, „Шкода“ и „Манлихер“ добиват световна слава. Барон Хирш доминира сред железниците на Балканите, а „Австрийски Лойд“ е монополист по р. Дунав. Австрийското земеделие е най-модернизираното и механизирано в Европа. В същото време във военно отношение Австро-Унгария е развалина и анахронизъм в дипломатическо отношение. Трите стълба, крепящи Хабсбургската монархия, са Католическата църква, армията и бюрокрацията, а избирателната система е консервативна и с висок имуществен ценз.
Индустриализацията поражда условия за развитие на работнически и социални движения. През 1874 г. в гр. Неудьорфт е създадена първата социалдемократическа група, която скоро след това се разцепва на две фракции — умерени социалдемократи и анархисти (3), а след това и на други организации.
На Учредителен конгрес в гр. Хайнфелд (30.12.1888-1.01.1889 г.) се създава Австрийска социалдемократическа работническа партия (АСДРП) с председател Виктор Адлер. Партията участва в създаването на II Интернационал в Париж през 1893 г. АСДРП става парламентарна партия през 1897 г., а след изборите през 1911 г. е първа политическа сила! Партията не е хомогенна и в нея има три крила: ляво (марксистко), дясно (ревизионистко) и австромарксистко. Последното е средищно между ревизионизма и марксизма и е австрийският път към социализма с „човешко лице и дълбоки социални реформи“. Съвсем обяснимо Ленин се изразява крайно негативно към австромарксизма, но той остава доминираща философия сред австрийската социалдемокрация и преди, и след Втората световна война (4).
Австро-Унгария е сред главните виновници за завъртяната „мелница на смъртта“ — Първата световна война (1914-1918 г.). В началото АСДРП подкрепя войната срещу Антантата (като единствено комунистическото крило се обявява твърдо против „империалистическата война“), но от декември 1916 г. цялата партия вече работи за сключване на незабавен мир между воюващите. Точно в следвоенна Австрия комунистическото крило ще се отдели от социалдемократите в отделна партия.
Австрийската комунистическа партия
след Първата световна война (1918-1933 г.)
Продължителните бойни действия изтощават икономиките на страните от Тройния съюз и през лятото на 1918 г. се очертава краят на войната. През октомври с.г. във Виена се свиква временно Национално събрание, което избира за канцлер социалдемократа Карл Ренер. Неговото коалиционно правителство поема отговорността за излизане на страната от войната. Актът на капитулация е подписан на 3 ноември, а на 12 ноември е подписана новата конституция (5). Мирният договор с Антантата е подписан на 10 септември 1919 г. в парижкото предградие Сен Жермен. Той прокламира разпадането на империята и края на Хабсбургското управление. Новосъздадената Република Австрия няма морски излаз и запазва едва 1/6 от австро-унгарската територия. Младата република е натоварена и с жестоки политически, военни и икономически санкции! (6)
Неудачният край на войната и Октомврийската революция в Русия катализират промени в АСДРП. В деня на капитулацията — 3 ноември 1918 г., на конференция във Виена лявото крило основава Австрийска комунистическа партия (АКП) (Kommunistische Partei Osterreichs, KPO) с първи генерален секретар Франц Коритшонер. На 8 ноември е създадена младежка организация (7), а през 1919 г. АКП е приета за член на Коминтерна. В началото АКП е малочислена и концентрирана предимно в столицата Виена и в провинция Горна Австрия. Ръководството допуска левичарски грешки — отказ от участие в парламентарните избори през 1919 и 1920 г., неуспешният опит за преврат на „Червената гвардия“ на 12.11.1918 г. и неуспешното установяване на работническо-селска власт. През целия период до 1933 г. управляват правителства на Християнсоциалната партия (ХСП), еднолично до 1927 г., и в коалиция със Земеделската лига през 1927-1933 г.
Решението да не се участва на избори е отменено след писмото на Ленин („Писмо до австрийските комунисти“ от август 1920 г.). През 20-те години партията отслабва от фракционните борби. Основните групи са: просъветската група на Томас Карл и Йохан Кьоплениг, групата на радикалните социалдемократи на Франц Коритшонер, кръгът около Елфриде Фрид. А през 1924 г. радикални комунисти напускат АКП и основават Комунистическа работническа партия, изповядваща революционния комунизъм на Роза Люксембург. Фракционизмът е преодолян след оглавяване на АКП от Йохан Кьопелинг — политемигрант, завърнал се от Москва (8), който е най-дълго управлявалият партиен лидер в Австрия през ХХ в. (от 1924 до 1977 г. — цели 53 години!). Кьоплениг налага сталинизма и авторитаризма в партията, неща, характерни за комунистическото движение по това време! Независимо от това АКП прокарва и собствени инициативи, най-известната от които е отказът да се признае социалдемокрацията за „социалфашизъм“, политика, налагана от Коминтерна. След намесата на Москва комунистите участват три пъти на парламентарни избори — през 1923 г. (22 164 гласа), 1927 г. (16 119 гл.) и 1930 г. (20 951 гл.) (9). Налагат се като шеста политическа сила, но не успяват да влязат в законодателния орган. Комунисти са избрани в управлението на градските съвети във Виена, Горна и Долна Австрия, Щирия, Залцбург.
АКП твърде рано, в сравнение с другите комунистически партии, съзира нарастващата опасност от фашизма. Чувствайки дясната заплаха, левите партии в Австрия създават свои паравоенни крила. АКП сформира „Червени бригади“, а АСДРП — „Защитници на републиката“. И двете групи участват в сблъсъците с десницата през 1927 г. Но това са единствените радикални прояви на АКП до 1933 г. Х партиен конгрес през 1929 г. потвърждава използването само на легални средства против надигащия се фашизъм и приема решения за разширяване на комунистическото участие в работническите и синдикалните организации и за общи действия с левицата.
Нелегалният период на АКП (1933-1945 г.)
Началото на дванадесетгодишния нелегален период за АКП се свързва с името на Енгелберт Долфус, канцлер от 20 май 1932 г. На 4 март 1933 г. той извършва държавен преврат и установява авторитарно управление. Разпуска парламента, започва да управлява с декрети, налага цензура, а през май са забранени АКП и левите паравоенни организации (10).
Реакцията срещу режима не закъснява. През 1934 г. страната е разтърсена от Февруарското въстание на социалисти и комунисти, жертви на което стават около две хиляди и от двете страни. Въстанието е повод да бъде забранена АСДРП (11). Долфус е убит на 25 юли с.г., но по ирония на съдбата не от леви, а от нацисти по време на неуспешния опит за аншлус. Авторитарните режими на Долфус и Шушниг не сплашват комунистите. Те стават най-организираната опозиционна сила срещу режима и с радикалните си призиви и действия привличат в редовете си много безработни и социалдемократи. Ако по време на Февруарското въстание АКП има 4 хиляди членове, то към края на годината вече са четири пъти повече. ХII партиен конгрес демонстрира ръста на партията, сплотеност и приема решения за създаване на единен ляв фронт за отпор на фашизма. АКП поддържа тезата за независима Австрия и за отделна австрийска идентичност, различна от германската (12).
За съжаление, както често се случва, съдбата на малките народи се решава от други. В този случай австрийското бъдеще е решено в Берлин. В нощта на 11 срещу 12 март 1938 г. в страната нахлуват германски войски. Шушниг подава оставка, а канцлерския пост е зает от австрийския нацист Цайс-Инкварт. Под натиска на нацисткото правителство и Хитлеровите войски австрийците одобряват с плебисцит аншлуса с Германия. По този начин Австрия е ликвидирана като държава и става част от Третия райх.
Австрийските комунисти се обявяват категорично против аншлуса и призовават австрийския народ на борба за възстановяване на държавната независимост. Изиграват решаваща роля в Съпротивата. Създавайки общ австрийски фронт срещу нацизма, те протягат ръка на бившите политически врагове като социалдемократи, католици, монархисти и др. АКП е една от партиите, подписали през октомври 1943 г. „Muskovite memorandum“, с който се призовават „австрийците да дадат своя принос за освобождаване от фашизма, като условие за възкресяване на Република Австрия“. АКП понася тежки загуби в антифашистката борба — четири хиляди комунисти преминават през концлагери и затвори, над две хиляди от тях загиват, а сред тях са и 13 членове на ЦК (13). Тъжното в случая е, че някои от тези герои са жертвани от Сталин и като политемигранти в Москва са предадени на немците след подписване на пакта „Рибентроп-Молотов“. Най-известната жертва с подобна съдба е Франц Коритшонер, първият генерален секретар на партията. След 22.06.1941 г., когато Германия напада СССР, Сталин се опитва да поправи грешките си, променя политиката си към Австрия и подкрепя безрезервно нелегалната АКП.
АКП в годините на Студената война (1945-1989 г.)
Австрийското съпротивително движение, част от което е АКП, има съществен принос за освобождение на родината си. Свободата за Австрия идва на 13 април 1945 г., когато страната е освободена от Съюзниците. Започва възстановяването. Генералният секретар на АКП Й. Кьопелинг участва в подписването на „Декларация за независимостта на Република Австрия“. Освободени са политическите затворници. Възстановена е многопартийната система. Най-големи партии стават лявата Австрийска социалистическа партия (АСП) и дясната Австрийска народна партия (АНП). Забранена е нацистката партия. Сменени са градските и селските управи, а първият следвоенен кмет на столицата Виена става комунистът Рудолф Прикри (14). Комунистите са единствените, които могат да претендират, че са водили непрекъсната последователна борба срещу нацистите и затова имат право да бъдат включени в управлението. Освен това имат подкрепата на съветското ръководство и на намиращите се в Австрия съветски войски.
На 27 април е провъзгласено временно правителство, оглавено от социалиста Карл Ренер. В него има 9 министри от АСП, 9 от десни партии и 7 комунисти (Кьопелинг е заместник-канцлер, Ернст Фишер — министър на образованието, Франц Хонер — на вътрешните работи и т. н.).
На първите парламентарни избори за Национално събрание през есента на 1945 г. АКП са трета сила (5,4%, 174 257 гласа и 4 депутати) след АСП и АНП. В коалиционното правителство на Леополд Фигл има един комунист — Карл Алтман (15), министър на енергетиката, който е изхвърлен от кабинета през 1947 г., за да бъде включена Австрия в американския план „Маршал“.
По време на десетгодишния период на окупация от Съюзниците (1945-1955 г.) Австрия е разделена, подобно на Германия, на окупационни зони. Чрез официалния си представител в Москва Фридрих Нексман, АКП е в постоянен контакт със Сталин. В докладите до ЦК на КПСС Нексман изразява увереност, че АКП може да засили влиянието си чрез създаване на трайна управленска коалиция с АСП, което всъщност не е реалистично, защото социалистите не са съгласни на обвързване с Москва. Ръководството на австрийската компартия, виждайки намаляване на влиянието си, пожелава от Сталин спускане на „Желязната завеса“ и над Австрия, като се създаде социалистическа държава в Източна Австрия. Интересно е, че Сталин проявява слаб интерес (16). Вероятно поради следните причини: площта на комунистическа Австрия би била много малка и не би съществувала без постоянна съветска помощ; икономиката в съветския сектор е много слаба, защото руснаците изземват производствени мощности и машини; за руснаците е по-изгодно създаване на неутрална Австрия, която заедно с Швейцария да изгради мост на стабилност и неутралитет в Централна Европа и така да се прекъсне за в бъдеще връзката между силните Германия и Италия. В това отношение Австрия е облагодетелствана от съдбата, защото нито е разделена като Германия, нито е установена комунистическа диктатура, тъй като комунистите в страната са слаби.
Австрия, СССP, Великобритания, Франция и САЩ дават взаимни гаранции за неутралитета на Австрия. „Договор за австрийската държава“ и „Декларация за неутралитета на Австрия“ са подписани на 15 май 1955 г., а в Националното събрание депутатите на АКП ги подкрепят. Австрийските комунисти отхвърлят категорично плана „Маршал“. Критикуват голяма част от управленските мерки на правителствата от „Голямата коалиция“ (съществувала между АСП и АНП от 1947 до 1966 г.) и се стараят да станат успешна алтернатива на социалистите.
Въпреки че АКП подкрепя Сталин в конфликта му с Тито през 1948 г. и от партията са изключени антисталинистки групи, на изборите през 1949 г. е постигнат добър резултат — 213 хил. гласа, 5,1% и петима депутати (17). Амбициозната икономическа и социална програма на коалиционното правителство на АСП и АНП възстановява напълно разрушената от войната Австрия и повишава заплатите с 1/4 , но цените на основните продукти се увеличават в пъти. Поскъпването на живота е повод за провеждане на национална стачка във всички отрасли на 26 септември — 6 октомври 1950 г. В тази най-голяма стачка в австрийската история участват над 400 хил. трудещи се. Стачката е подкрепена от комунистите, които участват масово. Ръководството на АКП отрича правителствените обвинения, че използва стачката, за да извърши преврат. Подкрепата за стачната вълна се отразява положително. На изборите през 1953 г. АКП получава най-много гласове в историята си — 228 159 — 5,3%, но броят на депутатите е намален на четирима (18).
Както и останалите комунистически партии по това време, и АКП е марксистко-ленинска и сталинистка. Събитията в СССР след смъртта на Сталин достигат и Австрия. Новият генерален секретар на КПСС Никита Хрушчов започва процеса на десталинизация. „Новата генерална линия“ не е подкрепена от Китай. Мао обвинява съветското ръководство в „реваншизъм и отстъпление от комунизма“ и разединява комунистическите партии. Маоистката фракция, водена от Франц Щробл, напуска АКП и основава Марксистко-ленинска партия на Австрия. Други маоистки групи основават Комунистическа лига на Австрия и Съюз на революционерите-работници (19). Тези малки маоистки партии отмъкват решаващи гласове от АКП.
Нови разколи в редиците на АКП настъпват след съветските интервенции в Унгария (през 1956 г.) и в Чехословакия (през 1968 г.). Ръководството на партията подкрепя съветските действия, което е причина за напускане или изключване на партийни членове, в т.ч. видни интелектуалци и герои от Съпротивата, като Ернст Фишер, Франц Марек, Теодор Прага… По този начин броят на партийните членове намалява постоянно: от 150 хил. членове през 1945 г. на 36 400 през 1965 г. до 20 000 през 1974. Логично идват и тежките удари. Гласовете за комунистите се сриват през 1956 г. до 192 438 гл. (4,3% — трима депутати), 142 578 гл. (3,3% ) през 1959 г. (20) — за първи път след 1945 г. АКП не успява да влезе в Националното събрание. В опит да се стабилизират позициите през 1958 г. е приет, а през 1961 г. е потвърден програмният документ „Пътят на Австрия към социализма“, а ХIX партиен конгрес през 1965 г. допълва основните цели по пътя към социализма в Австрия: обновление на демокрацията и разширяване правата на трудещите се, извоюване на повече права за работниците и на участието им в управлението на предприятията, привличане в АКП на леви активисти и симпатизанти (21).
Тези мерки не само че не са печеливши, но партията не успява да се върне в парламента и изгубва представителствата си в провинциалните събрания: в Залцбург през 1949 г., в Долна Австрия през 1954 г., в Бургенланд през 1956 г., във Виена през 1969 г., в Щирия и Каринтия през 1970 г. На национално ниво сривът също е очевиден. През 1962 г. АКП получава 135 520 гл. (3,4%,) а през 1966 г. — 18 636 гл. (0,41%), загуба от 117 хил. гласа само за две години!
Злочестите за комунистите избори през 1966 г. са спечелени за първи път от АНП, а изпадналата в криза АСП е възродена от Бруно Крайски и си връща управлението на страната още през 1970 г. На същите избори комунистите увеличават гласовете си на 44 000. И следващите избори не вкарват комунисти в Националното събрание. През 1971 г. са получени 61 762 гласа (1,4%), през 1975 — 55 000 гл., през 1979 г. — 45 000, през 1983 г.- 32 000 гл., през 1986 — 35 000 гласа (22).
През 1977 г. умира дългогодишният генерален секретар Йохан Кьопелинг. Новият председател Франц Мури извършва завой към еврокомунизма, който е официално възприет. Еврокомунизмът е течение в световното комунистическо движение през 70-те и 80-те г., нов модел комунизъм с „демократично, човешко лице“, пригоден за западноевропейските компартии, повечето от които го възприемат. В опит да оцелеят далеч от диктата на Москва, еврокомунистите критикуват съветския модел социализъм, изказват се в подкрепа на демократичните ценности и на извоюване на повече социални права със законни средства. Еврокомунистите от АКП приветстват радушно промените в комунистическата система, започнати от „перестройката“ на Михаил Горбачов и променили цялата комунистическа система.
АКП пред новите предизвикателства на ХХI в.
Австрийските комунисти посрещат с интерес, но и с тревога, промените в световното комунистическо движение през 70-те и 80-те години — първо еврокомунизма, а след това и перестройката. Надеждите, че комунистическото движение ще укрепне след демократизацията си, не се оправдават. Вместо това рухва комунистическата система в Източна Европа.
В условията на промени партията се конкурира с другите партии от левия сектор. Главно малки троцкистки партии, като Лява социалистическа партия, Лига на социалистическите революционери и др. създават „Изборен алианс на Левицата“ (Linke). АКП също са поканени да участват, но отказват с мотива, че ще отстояват собствена политическа позиция. В стремежа си да открадне гласове от АКП, Левицата критикува бившите източноевропейски режими като „изродени и лъжесоциалистически“, отхвърля маоизма и сталинизма, и защитава по-радикални позиции от АКП (23). Въпреки това коалицията остава непозната за широката австрийска общественост. На законодателните избори през 2002 г. Левицата получава 3906 гласа, през 2006 г. — 2257 гласа, и през 2008 г. — 2138 гласа. Левичарите и комунистите си сътрудничат в антиглобалистки и антиправителствени акции; сформират общи коалиции за общински избори и на вота за Парламент на ЕС през 2004 г., когато блокът „Опозиция за Европа на солидарността“ получава 19 530 гласа — почти 1%.
Австрийските комунисти отказват да приемат тезата за „края на историята след краха на социализма“, въпреки че партията търси път към промените. Избран е път на обновление. Възприети са феминистки идеи, приети са демократични ценности, но без отказ от марксизма и без промяна на името. След смъртта на дългогодишния председател Франц Мури през януари 1990 г. новите председатели Валтер Силбермайер и Сузане Сон се опитват да наложат „новата линия“, но тя не е приета и на изборите през с.г. са получени 25 682 гласа (24), т. е. изгубени са 1/3 от гласоподавателите. Вината е поета от подалото оставка ръководство.
От март 1991 г. АКП се ръководи от колективното председателство на Ото Брукнер, Маргарита Калтенегер и Юлиус Мерде. Те не успяват да обединят партията, която се раздира от идейни и междуличностни конфликти. Удар е нанесен и от финансовата криза в партията след загубата на милиони марки от източногермански имоти и фирми след обединението на Германия. В тази обстановка е достигнато дъното — 11 919 гласа през 1994 г. и 13 938 гласа през 1995 г. (25)
„Зелените“ са много по-сериозен конкурент на комунистите от левицата. Млада партия, създадена през 1986 г., тя бързо се утвърждава като трета парламентарна сила. Още по-силен противник са социалистите. И АСП се променя много, особено след смъртта на Бруно Крайски през 1990 г. Сменено е партийното име (от АСП на АСДП) и „новите“ социалдемократи правят завой надясно — от социализъм към реформизъм.
В началото на ХХI в., в условията на „ескалация на новото противопоставяне….. на измислената борба срещу тероризма….. на световна икономическа и политическа криза на неолибералния капитализъм“, АКП преосмисля ролята и мястото си в обществото. Отказва се от крайното отрицание на ЕС и приема, че Европейският съюз трябва да съществува като „Европа на нациите“, а ръководителите на ЕС да поемат ясни ангажименти за изграждане на демократична и мултиетническа Европа с равни права за всички, независимо от произход, състояние и пол. Негативното приемане на Австрия в ЕС през 1995 г. продължава да е оценявано негативно и е сравнявано с аншлуса с Германия.
Новото председателство (Валтер Байер през 2001-2006 г., Мелина Клаус и Мирко Меснер от март 2006 г.) възражда партията, избистря идеологическите £ послания и ги популяризира в медиите. На изборите на 24 ноември 2002 г. АКП е шеста с 27 568 гл., т.е. увеличението е с 6 хил. гласа. На изборите на 1 октомври 2006 г. резултатът е почти удвоен — 47 578 гл., а през 2008 са получени 37 362 гл. Партията, въпреки тези успехи, не успява да влезе в Националното събрание, но влиза в мандата на провинция Щирия от 2005 г. с 4 мандата (26) — за първи път след 1965 г.! Добри резултати има на местните избори и в другите провинции.
АКП защитава австрийския неутралитет и е против обвързването на страната с каквито и да е пактове. Комунистите са твърдо против войната като средство за решаване на спорове и проблеми. Осъждат се американските интервенции в различните точки на света. Партията се възприема за част от световното антиглобалистко движение и участва в съвместни прояви със съмишленици от други партии и организации. Партийни членове участват на антитурски митинги в подкрепа на борбата на кюрдския народ, на антиизраелски митинги в подкрепа на палестинците за свобода, подкрепят независимостта на Ирак и Афганистан. Масово протестират при посещението на президента Буш във Виена на 21 юни 2004 г. Замерват с фасове и червила американската звезда и милиардер Парис Хилтън на 16 февруари 2007 г. Най-активни в протестното движение са организациите в Грац, Щирия, Виена (27). От 2004 г. АКП е член на „Европейска левица“. Австрийските комунисти се отказват от „правото да бъдат монополист на комунистическите идеи“. Новата партийна концепция приема съществуването на комунизма и изобщо на лявата идея в цялото им многообразие — социалисти, анархисти, антиглобалисти, феминисти, сталинисти, троцкисти, еврокомунисти, маоисти… Повече от всякога АКП търси пътища за сътрудничество с тези леви формации.
Бележки:
(1) Пантев, А., Б. Гаврилов. Пътят на модерния свят. София, 1994, с. 333-335.
(2) Пантев, А., Хр. Глушков, Р. Мишев. История на Новото време. Велико Търново, 1997, с. 322-327.
(3) Socialist Party of Austria// http://en.wikipedia.org/ wiki/Socialist_Party_of_Austria
(4) Austromarxism//http://en.wikipedia.org/wiki/Austromarxism
(5) Митев, Й., Ф. Узунов. Съвременна история на модерния свят. Велико Търново, 1997, с. 154.
(6) Treaty of Saint-Germain en Laye// http://en.wikipedia.org/ wiki/Treaty_of_Saint_Germain_en_Laye
(7) 90 Jahre KPO//www.kpoe.at
(8) Kommunistische Partei Osterreichs//http://de.wikipedia.org/wiki/
(9) Austria election//http://en.wikipedia/wiki/Austria_election
(10) 90 Jahre KPO//www.kpoe.at
(11) Austrian Civil War// http://en.wikipedia/wiki/Austria_Civil_War
(12) Klar, A. Zur nationalen Frage in Osterreich//Weg und Ziel, №31, 02.01.1937
(13) Kommunistische Partei Osterreichs//http://de.wikipedia.org/wiki/
(14) 90 Jahre Kommunistische Jugend – 90 Jahre widerstand//www.kjoe.at
(15) Austria election//http://en.wikipedia/wiki/Austria_election
(16) Werner, M. Sowietische politik in Osterreich 1945-1955. Wien, 2005.
(17) Austria election//http://en.wikipedia/wiki/Austria_election
(18) Пак там
(19) Alexander, R.J. Maoism in the developed world. Westport, 2001, pp. 55-56
(20) Austria election//http://en.wikipedia/wiki/Austria_election
(21) Kommunistische Partei Osterreichs//http://de.wikipedia.org/wiki/
(22) Austria election//http://en.wikipedia/wiki/Austria_election
(23) Left (Austria)// http://en.wikipedia/wiki/Left_Austria
(24) Austria election//http://en.wikipedia/wiki/Austria_election
(25) Пак там
(26) Austria election//http://en.wikipedia/wiki/Austria_election
(27) Stoppt den Krieg//http://www.kpoe-graz.at