Ярослав Александрович Бутаков е руски историк, политолог, публицист. Роден е през 1973 г. в град Люберци, Московска област. Завършил е Историческия факултет на Московския педагогически държавен университет „В.И.Ленин“ (1995). Кандидат на историческите науки (1998), доцент в Московския държавен университет за техника и управление. Автор на книгата „Войната спечели Сталин!” (2010) и на редица научни и научно-популярни публикации.
1. Съвременният руски капитализъм —
двадесетилетие на упадък и застой
1.1. Да направим отчет
През 2011 г. се навършват точно двадесет години от момента, в който нашата държава провъзгласи приоритета на частната собственост, на пазарните отношения, на правата на човека, на демократическите ценности в тяхното западноевропейско и северноамериканско разбиране. Отказът от социализма се извърши в условията на дълбока криза в цялата обществена и политическа система. Налице бяха множество остри проблеми. Мнозина представяха тогава капитализма като панацея на повечето неуредици в социалния живот. И така минаха двадесет години. Необходимо е да направим определени изводи. Двадесет години са срок, напълно достатъчен, за да се прецени правилността или погрешността на избора, който тогава направи държавата.
За двадесет години след революцията от 1917 г. бе не само възстановена икономиката, разрушена в резултат на световната и гражданската война, но бе и рязко увеличена икономическата база на страната, превърнала се в една от напредналите промишлени страни в света. През периода 1917-1937 г. в нашата страна бе създадена съвременна за онази епоха структура на производството, която позволи да победим във Втората световна война и да заложим основите на последвалия устрем на СССР към технологическото лидерство, осъществило се през 50-70-те години на миналия век. За двадесет години след революцията негативните демографски последици бяха ликвидирани и населението нарасна 1,14 пъти (1) в сравнение с дореволюционното време
Народът на Русия е в правото си да изисква от своята държава отчет за всичко, направено след 1991 г. Но независимо от това ние самите имаме правото и задължението да отговорим на следните въпроси. Достигнати ли са провъзгласените цели? Решени ли са проблемите? Успешен ли е курсът за процъфтяване на Русия в условията на капитализма? Какви са перспективите на нашата страна?
1.2. Проблемите не станаха по-малко
Първото, което се вижда с невъоръжено око, е, че социалните и икономическите проблеми на Русия за изминалите двадесет години не станаха по-малко. Дори прословутият стоков дефицит, който в по-късното съветско време бе важен източник на социално недоволство, се проявява в една или друга форма при отделни видове стоки.
Изобилието от потребителски стоки в днешна Русия е обратната страна на намалената покупателна способност на мнозинството от населението. Ограничението на потребностите на фона на неуспяващата да догони ръста на потребителските цени работна заплата е характерна черта за Русия през изминалото двадесетилетие. При това с все по-голяма острота се проявява проблемът за несъответствието на ниското качество на стоките и услугите и високите цени за тях. Този проблем, както стана ясно, съвсем не се решава автоматически с баланса на търсенето и предлагането в условията на пазарните отношения.
Но посоченият проблем, който ни остана в наследство от късните съветски времена и който и досега не е решен, съвсем не е най-важният в съвременна капиталистическа Русия. Възникнаха множество нови проблеми, за които мнозинството наши граждани преди двадесет години нямаха и представа — проблеми, закономерни за обществото на периферийния капитализъм.
Преди всичко изчезнаха социалните гаранции, които по съветско време се възприемаха като неотменима принадлежност не само на социалистическия строй, а и на съвременната цивилизация изобщо. На практика се оказа, че правото на жилище, на достойно пенсионно осигуряване при старост и инвалидност, на безплатно медицинско обслужване, на образование, на труд и достойното му заплащане, т.е. всички тези права, без чиято съвкупност правото на живот се превръща във фикция, не съществуват, доколкото не са гарантирани по надлежен начин от държавата.
Развиващият се капиталистически сектор на платеното здравеопазване, на платеното образование, пазарът на жилищата не повиши качеството на живота на населението. Равнището на услугите в платеното здравеопазване и платеното образование често е по-ниско от услугите, които предоставят остатъците на държавния сектор, тъй като те са ориентирани към по-бързото получаване на печалба с всички средства, включително и с открито мошеничество. При това мнозинството от населението изобщо не е в състояние да си позволи платено здравеопазване, макар че най-необходимите за спасението на живота и продължаването на рода медицински услуги се предоставят днес само от този сектор. Съвременното жилище, дори и на кредит, е достъпно само за най-богатите, съставляващи 10-15% от населението.
Огромна острота придоби проблемът за неравномерното разпределение на обществения продукт. Когато отново и отново се отправят справедливи искания да се повиши работната заплата на работещите в бюджетната сфера — на лекарите, преподавателите, да се увеличат пенсиите на възрастните, стипендиите на учащите се, държавата за всичко това има само един отговор — няма пари. Но същата държава твърди, че съвкупният обществен продукт, произвеждан днес в Русия, не е на по-ниско равнище от равнището с двадесетгодишна давност. В същото време пари не стигаха да се платят работните заплати, пенсиите, дори стипендиите в размера, съответстващ на размера на „потребителската кошница“. Пита се, ако за всичко това няма пари, къде тогава са те? Очевидно е, че огромна част от националния доход се съсредоточава в малък брой хора.
При това рязко нарасна експлоатацията на наемния труд. Днес на жителите на нашата страна се налага да губят много повече време и сили, за да си осигурят прилично жизнено равнище, отколкото преди двадесет години. Много наши съграждани са принудени, в ущърб на здравето си, да съвместяват няколко вида работа. Мнозинството от населението бе доведено от условията на труда и от конкуренцията до границата на физическото оцеляване.
Заедно с това от страна на частнособственическата класа се чуват искания за по-нататъшна отмяна на правата на наемните работници. Тези права и без друго в значителна степен се превърнаха във фикция, тъй като истински независими профсъюзи в нашата страна няма. Инициативата за увеличаване на допустимия работен ден до 12 часа връща Русия в социално-правово отношение към равнището на ХIХ век.
1.3. Русия произвежда по-малко,
отколкото в съветско време
Възможно е нарастването на експлоатацията да е просто временна цена за ускореното икономическо развитие, както бе през 30-те години на миналия век. Де да беше така! След рязкото спадане на БВП през 1990 г. Руската федерация успя едва-едва да надхвърли онова равнище, което имаше през 1990 г. БВП на РФ през 2007 г. възлизаше на 33 трлн. рубли, през 2008 г. — на 41,3 трлн. рубли и през 2009 г. — на 38 трлн. рубли, срещу 32 трлн. рубли през 1990 г. (всичко е по цените от 2008 г.) През 2010 г. той съставляваше 44,5 трлн. рубли по цените от същата година. При това се заявява, че БВП на Русия за 2010 г. е нараснал с 3,8%. Като отчетем обаче официално обявената инфлация (2009 г. — 8,8%, 2010 г. — 8,8%), ще се окаже, че БВП на Русия през 2010 г. е съставлявал 37 трлн. рубли по цени от 2008 г. Следователно има основание да се смята, че през 2010 г. БВП на Русия е продължил да пада.
При това трябва да се отчита, че в съвременната РФ делът на реално произведения продукт заедно с дела, който икономистите наричат „спекулативна спирала“, е по-малък, отколкото произведения в РСФСР. В късния СССР на промишлеността, на селското стопанство и строителството се падаха 87% от обема на БВП. На търговията и на сферата на услугите оставаха всичко 13% от обема на БВП (2). В капиталистическа Русия картината радикално се промени. През 2007 г. търговията, услугите, паричните операции и другите такива от непроизводствения сектор по официални статистически данни са съставлявали 48,6 % от стойностния обем на БВП. Следователно крайният произведен продукт е възлизал през същата тази година на 17 трлн. рубли (по цени от 2008 г.), а през 2008 — 21,2 трлн. През 1990 г. съгласно приведеното съотношение той е съставлявал 27,8 трлн. С други думи, обемът на реалното производство в Руската федерация досега е минимум 1,3 пъти по-нисък, отколкото преди 20 години.
Икономическите „успехи“ през последното двадесетилетие бихме могли да се опитаме да оценим и по паритета на покупателната способност (ППС) на рублата и долара. През най-успешната, 2008 г., съгласно всички източници, както и по статистиката на МВФ, СБ или ЦРУ на САЩ, БВП на Русия е съставлявал (с незначителни разлики) 2,3 трлн. долара по цени от същата година. По данни на ООН БВП на СССР през 1990 г. е бил равен на 2,7 трлн. долара за същото време. Едва ли ще сгрешим, ако приемем, че РФ, в която живееха 52% от населението на СССР, която добиваше 90% от нефта, произвеждаше повече от 60% от стоманата и електроенергията, над 90% от машините и продуктите от горското стопанство на СССР, не е могла да внася по-малко от 60% в общия обем на БВП на Съюза. БВП на РФ през 1990 г. е бил не по-малко от 1,5 трлн. долара.
Някои икономисти обосновано смятат (3), че през 1990 г. в РФ е извършено изкуствено снижаване на покупателната способност на долара повече от десет пъти! Да допуснем, че ППС на долара в Русия е намалял през тези години само два пъти. Значи БВП на РФ през 1990 г. е съставлявал не по-малко от 3 трлн. днешни долара. С други думи, той е бил 1,3 пъти по-висок от БВП на РФ през 2008 г. В такъв случай обемът на БВП в сектора „реална икономика“ на РФ в най-успешната за нея 2008 г. е 2,2 пъти по-нисък, отколкото през 1990 г.
Към какъвто и метод на изчисление да се придържаме, неизменно стигаме до един и същи извод: съвременната РФ произвежда значително по-малко, отколкото когато е била в състава на СССР. Наблюдаваното досега очевидно падане на жизненото равнище на руснаците в сравнение с късните съветски времена получава конкретно цифрово потвърждение. Дори да оставим настрана неподдаващия се на количествено измерване фактор духовен живот, икономическите показатели красноречиво свидетелстват, че за 20 години Русия е паднала в икономическа пропаст и досега не е излязла от нея. И като нагледна илюстрация на това служи очевидното за всички съкращаване на високотехнологичните производства, на наукоемките предприятия, упадъкът на цели промишлени отрасли в капиталистическа Русия.
1.4 Защо да се ражда в страна,
в която всяка година животът става все по-лош?
Достатъчно ярък показател за перманентната криза, в която се намира Русия през последните двадесет години, са данните на ООН по съвкупния показател за качеството на живота — Индексът на човешкото развитие (Human Development Index, HDI), съставян ежегодно (със закъснение от две години, през 2010 г. се изчисляваха показатели за 2008 г. — най-успешната за руската икономика). През 1990 г. СССР е заемал по HDI 26-о място в света, отстъпвайки на повечето развити страни от Запада, а от страните от бившия соцлагер — само на ГДР и Чехословакия, изпреварвайки обаче такива държави като България, Унгария, Полша, Югославия, Южна Корея, Португалия. Относителните показатели за РФ са били по-високи, отколкото средно взето за Съюза. Затова може да се съди дори по днешните данни, съгласно които от всички републики на бившия СССР РФ отстъпва само на балтийските страни и Беларус. През 2010 г. Русия зае 64-о място, с еднакъв показател с Албания (4).
По такъв начин всички надежди, че пазарните отношения, преминаването на икономиката върху капиталистически релси сами по себе си ще донесат на Русия стабилно развитие и относително процъфтяване, се провалиха напълно. Появяващите се от време на време декларации, че в Русия се готви пробив в някаква област на съвременните технологии (например нанотехнологията), който ще осигури на страната рязък подем, следва да се разглеждат единствено като опит на властимащите да замаскират дълбокия икономически и социален провал. Защото за едно действително технологическо лидерство в постиндустриалния свят е недостатъчен само един приоритетно развиващ се отрасъл. Необходимо е балансирано и комплексно развитие на всички производства, на науката, на социалната сфера. А всичко това в съвременна Русия го няма. База за производствено-технически скок отсъства, тя е унищожена от двете десетилетия „пазарни реформи“. Тази база тепърва трябва да се създава. А засега икономическото, социалното, научното, инфраструктурното, военното изоставане на Русия от най-развитите страни на Запада непрекъснато се увеличава.
Катастрофата в Русия нагледно се отразява в демографските данни. Съгласно последното всесъюзно преброяване през 1989 г. населението на Русия е възлизало на 147 млн. При преброяването през 2002 г. населението на РФ се оказа 145,6 млн., но от тях не по-малко от 4,5 млн са пристигналите в Русия след разпада на СССР. Преброяването през 2010 г. установи в Русия 143 млн. души, от които 2,5 млн. мигранти, пристигнали в страната след предишното преброяване. С други думи, двадесет години след избора на „общочовешките ценности“ за приоритет за руското общество коренното население на Русия е намаляло с минимум 11 млн. души (а в действителност много повече) и продължава да намалява. Програмата на властта за поощряване на раждаемостта не може да има успех без качествено подобряване във всички области на живота в Русия, което е очевидно и за самите автори на този род програми. Те искат единствено да покажат „загрижеността“ на държавата по дадения проблем, без обаче да направят нищо за неговото решение.
1.5. Митът за демокрацията
Възможно е обаче временните неуредици в икономическата, социалната и демографската област да се компенсират от увеличаването на реалния обем на гражданските права и свободи, нарасналата правна защитеност на гражданина на Русия, неговото активно влияние върху решенията на държавните дела, истинската демокрация? Нали икономическият ръст на страната през първите две десетилетия на съветската власт се съпровождаше от въвеждането на деспотичен режим, лишаване на гражданите от много права и свободи, от политически репресии. Не е ли и съвременната социално-икономическа стагнация в РФ следствие на приспособяването към новите, непривични условия на политическата свобода и демокрацията, усвояването от гражданите на новите правни възможности в отстояването на своите интереси?
Уви, за реална осигуреност на обствените интереси, за правна защита на редовите граждани, за ефективна демокрация мнозинството руски граждани могат само да мечтаят. Самите власти са принудени да признаят наличието на „застойни явления“ в политическия живот на Русия. От година на година намалява активността на гражданите в изборите за органи на държавната власт и за органи на местното самоуправление. Формално декларираното право на изразяване на социално-политически протест на митинги и стачки в РФ е обременено от всички мислими и немислими забрани и де факто не съществува. Расте неверието във възможността да се промени каквото и да е по посока на доброто в държавната политика. Мнозинството от населението е обладано от чувството на пълно отчуждение от държавата и на безсилие пред нейната бездушна машина. Потенциалният избирател не се доверява не само на управляващата партия, но и на опозицията, тъй като я смята за „подръчна“, „джобна“ на властимащите, неспособна да отстоява народните интереси. За него тя е „привилегирован политически елит“, съставна част от същия този чужд държавен апарат.
Корупцията в РФ разцъфтя в пищни цветове в сравнение с късните съветски времена, макар че тя тогава се смяташе за една от тежките обществени язви. Властта официално се подписва под своята неспособност да се пребори с този собствен недъг. По индекса за отношението към корупцията (Corruption Perceptions Index, CPI) Русия се намира сред най-неблагополучните страни в света. При показател 2,1 (оценката е по десетобалната скала: колкото по-висок е показателят, толкова е по-ниска корупцията) Русия се намира на 154-о място редом с Лаос, Камбоджа, Папуа-Нова Гвинея и редица централноафрикански страни(5). Но за руския гражданин не са нужни международни оценки, за да осъзнае проблема — с въпиющата корупция в родната държава той се сблъсква постоянно.
Убедеността на руския гражданин в тоталната продажност на неговата собствена държава, където са продажни всички — депутати, министри, съдии, чиновници, полиция, постоянно се потвърждава от фактите в живота. Пред лицето на тази корупция и произвола на властимащите, започвайки от редовия милиционер-полицай, са безсилни всякакви закони, всякакви демократически правни норми. Такава е реалността на руския капитализъм и основаната на него „демокрация“.
Все по-силно се проявява напрежението в областта на междунационалните отношения. На мястото на официалния интернационализъм от съветската епоха дойде „толерантността“ от епохата на „общочовешките ценности“. Нейната официална трактовка създава у коренното население в регионите на Русия впечатлението, че властта, борейки се с „руския национализъм“, на практика покровителства мигрантите от другите райони на РФ и от чужбина, ощетявайки правата на руснаците. Реално расте престъпността, включително организираната, на етническа основа. Етнически групировки тероризират населението в много руски градове, контролират нелегално бизнеса, занимават се с различни престъпни дейности (наркотрафик, отвличане на хора и търговия с роби, разполагайки със свои лобита във властовите структури. Общото мнение е, че властта не само не се бори с тези явления, но дори ги поощрява. Конкуренцията на пазара на труда изкуствено се засилва с привличане в страната на евтина работна сила от чужбина. Следствие на всичко това нараства агресивният етнонационализъм, при който натрупаната социална злост залива представителите на чужди националности, позволявайки на властта да отвлече по този начин вниманието на обществото от действителното решение на назрелите проблеми.
1.6. С Русия престават да се съобразяват
Може би признаването на съвременните демократични ценности от Русия е съдействало за повишаване на нейния международен авторитет в сравнение с времената на СССР? От това няма и помен. При всичките си старания властите не успяват да скрият факта, че Русия се разглежда в САЩ и Западна Европа като второстепенен, неравноправен партньор, спрямо който се прилагат „двойните стандарти“ и са допустими всякакви форми на натиск. Да се противопоставят на всичко това руските власти често нямат и сили, и желание.
РФ не може да се похвали и с уважението на Изтока. Пограничните спорове от съветско време са решени напълно в полза на Китай. При това със своята икономическа дейност Китай нанася огромна вреда на околната среда в руския Далечен изток, а Русия е безсилна да попречи на това. Растат и различните претенции към РФ — от искането за „покаяние“ и „компенсации“ до териториалните претенции от страна на много държави — Полша, балтийските държави, Украйна, Молдавия, Финландия, Грузия, Япония. В редица случаи (както е с Полша) правна основа за тези претенции създават решения на руските органи на властта. При това за отношенията на Русия с почти всички бивши съветски републики има още много да се желае. В Общността на независимите държави (ОНД) РФ няма вече надеждни съюзници. Дори отношенията с Беларус през последните няколко години се оказаха разбити. И едва ли това може да се обясни единствено с тезата, че „всички съседи са лоши, само ние сме добри“.
Управляващата върхушка в РФ вижда в международните отношения само една полза — материалната печалба (този принцип е изразен в доктрината за „енергийната свръхдържава“). Лошо прикриван, циничният и ограничено меркантилният подход на ръководството на РФ към външната политика я отдалечава от реалните и потенциалните партньори. Декларираната привързаност към демократическите ценности не спасява управляващата върхушка на РФ от периодически възникващата заплаха да бъде международно изолирана. Този „ценностен подход“ разкрива цялата неактуалност на руската държава в отстояване на правата на етническите руснаци извън пределите на РФ. Озовалият се в чужбина руски гражданин не може да разчита на защита от своята държава, както показа неотдавна скандалният случай, при който властите в Узбекистан изпратиха в затвора за 16 години своя бивш гражданин, а сега гражданин на РФ Юрий Корепанов заради „измяна на родния Узбекистан“.
1.7. За какво £ е на страната такъв „елит“?
Възникналата в Русия през последните двадесет години обществено-политическа обстановка не се е появила на празно място. Съществува твърде силен социален слой, който е напълно доволен. Той смята, че руската „демокрация“ е способна достатъчно ефективно да защити неговите интереси, а създаденият механизъм за разпределение на обществения продукт — за справедлив и изгоден, но пак за самия него. В своите изявления властта се обръща само към тази класа, отразява само нейните възгледи, грижи се за нейните интереси, като игнорира проблемите, вълнуващи по-голямата част от обществото.
Така в отговор на общественото очакване за по-справедливо разпределение на националния доход звучат обещания да се оставят в сила резултатите от проведената през 90-те години приватизация (6) и тя да бъде завършена, като се разпродаде докрай неразпродаденото държавно имущество (7). Разбираемо е, че към потребностите на мнозинството от руския народ това няма никакво отношение (или, напротив, има, но крайно отрицателно). Руският модел на реалния капитализъм осигурява интересите на едрособственическото малцинство във вреда на огромното мнозинство от нацията и във вреда на бъдещето развитие на страната.
При отсъствието на контраелит, който да носи алтернативни ценности, съществуващият порядък може да продължи достатъчно дълго. Такава стагнация обаче е вредна за самия „елит“, тъй като, макар засега той да извлича изгода от този порядък, рязко ще се намали неговата конкурентоспособност в окръжаващия свят. Ако управляващата класа възнамерява и по-нататък да управлява Русия, а не да затъне в емигрантско забвение, тя трябва да направи революция „отгоре“. В противен случай революцията ще бъде извършена отдолу. Главното е социалните слоеве, извършващи такава революция, да бъдат въоръжени с верни теоретически възгледи за стоящите пред страната задачи и перспективи.
2. Невъзможно е да се върви напред,
със страх да не се стигне до социализма (8)
2.1. Реставрацията на капитализма —
регрес във всяко отношение
Отказът от социализма, извършен в Русия в края на миналия век, не трябва да ни въвежда в заблуждение за относителното място на капитализма и социализма. Историческото развитие не е праволинейно, прогресът се редува с регреса. Ярка аналогия с преживяваната от съвременна Русия епоха намираме в ранното средновековие на Европа след падането на Римската империя. Такава аналогия особено силно подчертава дезинтеграцията на земите, от столетия влизащи в Руската империя — СССР. Разпадът на една империя е сам по себе си упадък, регрес. Преходът от античния робовладелски строй към феодализма съвсем не е бил преход към по-висока обществено-икономическа формация (ОИФ). И едната, и другата са представлявали разни варианти на една докапиталистическа формация. С разпада на Римската империя и прехода към феодализма се извършва рязък спад на производителните сили (ПС), на качеството на живота на много обществени слоеве, на равнището на образоваността и науката. Така че в представата за реставрацията на капитализма като за регрес няма нищо антиисторическо.
Сравнението на днешна Русия с Русия отпреди двадесет години нагледно показва прогресивността на социалистическия начин на производство в сравнение с капиталистическия. Това, че равнището на развитие на ПС и равнището на живот в СССР са били по-ниски, отколкото в развитите капиталистически западни страни, съвсем не противоречи на това твърдение. Първите страни на победилия капитализъм (Холандия, Англия) в продължение на ХVII-ХVIII в. също не са притежавали очевидни предимства пред феодалните страни (Франция, Испания). Жизненото равнище и производството зависят от много фактори, а всяка ОИФ има свои национални особености почти във всяка страна. В Русия капитализмът като система от производствени отношения (ПО) е изчерпал своите възможности за нарастване на ПС още в началото на ХХ век, и връщането към капитализма в края на ХХ век само потвърди това.
Регресът, поразил Русия с преминаването от социализъм към капитализъм, се прояви не само в падането на равнището на производителните сили и качеството на човешкия живот. Той се отрази и на духовната култура на обществото. Не е необходимо отново да говорим за намаляване на обема и качеството на знанията, давани от съвременното образование, за установяването на господството на „низките страсти“ (9) в изкуството, за разпространението на долнопробна „масова култура“, за интелектуалното обедняване на обществото, за тоталната криза на нравствените ценности.
„Възраждането на религията“, което понякога се сочи като признак уж на духовния подем на народа, само потвърждава казаното по-горе. Историческите примери свидетелстват, че религиозността нараства в кризисни за обществото периоди, когато отслабва вярата във възможността за усъвършенстване на земния живот. Какво ще стане, ако на човека се даде възможност да избира свободно между една „богоборческа държава“, в която съществуват широки социални гаранции, извършва се интензивно развитие на икономиката, натрупват се и се разпространяват научни знания, и една държава, в която се строят нови храмове, но народът измира и води жалко съществуване, за да може едно избрано малцинство да живее в излишък? Изборът е очевиден.
Руският гражданин в своите мисли за миналото и бъдещето на своята родина все по-често се обръща към 73-годишния социалистически период. Едни, изпадайки в носталгия, други — в търсенето на едно по-справедливо организирано общество. Това връщане назад се извършва не за да се идеализира, а за да се подложи на критика загубеното. Разбираемо е, че това общество не е могло да бъде във всяко отношение хармонично, иначе то щеше да продължи да съществува.
Интересът към реалния социализъм е предизвикан както от стремежа да се разберат причините за неговия крах, така и от желанието да се използват неговите позитивни постижения за преустройството на съвременна Русия. Изучаването на реалния социализъм, разбирането на закономерностите на неговото развитие е необходимо, за да не се повтарят неговите грешки. Критичният анализ на социализма е нужен за формиране при новите условия на действена алтернатива на капитализма.
2.2. Дехуманизацията на капитализма
В степента, в която протича утвърждаването на реалния капитализъм, все по-релефно се проява хуманизмът на съветския проект. Той напомня за ценностите, претърпели девалвация в едно общество, поставило на първа място личното преуспяване на всяка цена, в това число и чрез потискане на останалите членове на обществото. Аморалността и цинизмът на съвременния капитализъм имат своите очевидни примери и в другите страни. През последните десетилетия в много страни се наблюдават симптомите на същото това явление — дехуманизацията във всички области на живота на обществото.
В развитите западни страни протичат същите тези процеси — настъплението на капитала срещу правата на трудещите се, ограниченията на реалните свободи и социалните гаранции, отчуждението на властта от народа, усилването на възможността за вмешателство в личния живот и манипулирането на личността. Цените се увеличават, а качеството на стоките и услугите, както и качеството на живота пада. Особено ярко се проявява дехуманизацията в сферата на масовата култура, утвърждаваща култа към низкия вкус. По-малко ярко, но достатъчно характерно се проявява дехуманизацията в трактовката на висшата „демократическа“ ценност — „човекът, неговите права и свободи“.
Съвременната буржоазна „демокрация“ е подчертано толерантна към всякакъв род малцинства — национални, религиозни, по сексуална ориентация. Възникна една немислима до неотдавна ситуация: за да получи човек уважение на своите права, желателно е той да принадлежи към едно от малцинствата. Затова пък към нарушаване правата на човека, принадлежащ към обикновеното мнозинство в нацията (хетеросексуалните, различните етноси и конфесии, които преобладават в държавата), органите на държавната власт, мнозинството от политическия елит и СМИ проявяват като правило значително по-малка чувствителност.
Съвременният капитализъм не само у нас, но и във всички други страни съдейства за унищожаване в обществото на традиционните форми на солидарност — национална, професионална, семейна. Обществото се разпада на отделни индивиди, които твърде лесно биват управлявани със средствата на политическата технология в интерес на властващото малцинство. Механическият конгломерат от индивиди, лишени от всякакви неикономически връзки и откъснати от традициите на своя народ, бива наричан „гражданско общество“. Тенденцията към „диференцираната дискретност, към атомизма“ (10) получава в съвременния дехуманизиран капитализъм своя окончателен израз.
2.3. Човечеството се нуждае
от алтернативни варианти на развитие
Западните страни все по-малко могат да ни бъдат пример как следва да се строи „хуманният демократичен капитализъм“, ако такъв изобщо е възможен. Оттук произтича изводът: тази форма на капитализма, която съединява в себе си преимуществата на личната свобода и политическата демокрация, на социалните гаранции и високото жизнено равнище за мнозинството граждани, е исторически преходна. Нейното появяване в света и съществуването £, съвпадащи по време със съветския социалистически проект, беше реакция на капитализма на историческото предизвикателство, което му отправи социализмът. „Хуманният демократичен капитализъм“ бе възможен само като опит да се създаде привлекателна алтернатива на социализма, той възникна и се поддържаше само благодарение на социализма. Падането на социализма в СССР доведе до закономерно свиване на хуманистичното направление на световния капитализъм.
Днес капитализмът, основан на „общочовешките ценности“ в западната му опаковка, отбелязва тържествено своята всемирна победа в качеството си на универсален ориентир за развитие. Но истинско хуманистично развитие на човечеството е възможно само чрез реалната конкуренция на алтернативни проекти. Иначе са неизбежни застоят, деградацията, девалвацията на истинските човешки ценности — добротата, любовта и красотата. Което се наблюдава днес.
Характерно е, че социализмът през ХХ век се прояви не като универсален глобален проект, а именно като съвкупност от национални проекти. Реалният социализъм, както се оказа, не заличаваше, а напротив, за разлика от капитализма, още повече подчертаваше национално-културните особености. Възможно ли е социализмът да е безизходен вариант на развитие, свойствен само на отделни нации? Не, в сравнение с капитализма социализмът е по-висок стадии в развитието на нациите и в този смисъл социализмът е универсален. Рано или късно до тази степен ще се издигнат всички нации от човечеството. И, разбира се, във всяка страна социализмът ще има своите особености.
При това окончателната победа на социализма е възможна само в мащаба на цялата човешка цивилизация. Но пътят към това неизбежно минава през социализма във всяка отделно взета страна (или групи културно близки страни). А за да може такава революция да стане действена алтернатива в световен мащаб, тази страна (или група страни) трябва да бъде достатъчно голяма, външно силна, в много отношения самоосигуряваща се. Великата социалистическа държава (мощна геополитическа общност на социалистически държави) е единственият вариант на социализма, способен да конкурира капитализма на световната арена.
Сега съществуват два локални варианта на социализма: източноазиатски и латиноамерикански. Ще придобият ли те характера на световна алтернатива? Китай е твърде много „цивилизация в самата себе си“, за да окаже определящо влияние върху избора на неговия модел на развитие върху някоя друга страна, освен върху неголемия ареал от съседните страни (Югоизточна Азия). За световното значение на кубинския или венецуелския модел на социализма може да се говори само доколкото други страни от Латинска Америка последват примера им, което засега не се наблюдава.
Алтернативният социалистически проект на действително глобално равнище, както и преди сто години, сега може да предложи на света само Русия. Защо? Западна Европа очевидно изпусна благоприятната епоха, когато можеше без странично влияние да издигне свой социалистически проект. Това време мина почти преди век назад. Последният шанс на Европа бе предоставен от Първата световна война — шансът да я завърши с революционен антиимпериалистически мир, но тя не се възползва от него. Всички по-нататъшни нейни социалистически въжделения бяха само ответна реакция на съветския проект или негово копиране.
Що се отнася до САЩ, ако социализмът действително представлява по-висок и закономерен стадии в развитието на човечеството, САЩ ще преминат към него по-късно от останалите. Обществената надстройка в САЩ с вкоренената в нея предприемаческа идеология, а така също и култът към личния успех ще продължат да тегнат над базиса дори и известно време след като останалият свят е преминал към социализма.
Но 73-годишният опит на реалния социализъм не доведе ли нашия народ до отвращение от социализма изобщо? Не свидетелства ли провалът на съветския проект за безизходния характер на социализма като такъв?
2.4. От първите социалистически опити
до успеха на социализма могат да минат векове
Твърде малко историческо време мина, за да се прави извод за несъстоятелността на социализма като път за развитие на цивилизацията — само малко повече от век (ако смятаме и Парижката комуна от 1871 г.). От зараждането на капиталистическите отношения до тяхната победа, а още повече до тяхното закрепване на политическо равнище, минаха няколко века.
Надстройката обикновено възпроизвежда в базиса тези отношения, които я поддържат. С други думи, когато се изчерпят, тези отношения оказват затормозяващо влияние върху базиса. С особено голяма сила влиянието на надстройката върху базиса се проявява в съвременните Щати, което казахме по-горе. Примери за огромното влияние на надстройката ни предлага и античността. В тази епоха бе достигнато твърде високо равнище на развитие на ПС, надминато в Европа едва през ХVIII-ХIХ век. Римската история от I-II в. от новата ера е била близко до прехода към капиталистически стадий на развитие. Това, че то не е станало, и античната ОИФ е деградирала във феодална, в значителна степен се дължи на идеологическото влияние на надстройката.
На това равнище в развитието на ПС за капитализма е било необходимо да се засили елементът на частното присвояване на принадения продукт. Между това традиционната идеология на античността принуждавала собствениците да отделят значителна част от принадения продукт за обществени нужди (отживелица от първобитния комунизъм), а не да го влага за развитие на производството
и техническите подобрения заради увеличаване на печалбата (робският труд, ролята на който в античността често се преувеличава, е второстепенна причина). Преходът към нова степен на ПС не се осъществява. По-нататък феодализмът е подчертал частния характер на присвояването, преодолял е отживелиците на първобитната идеология и преходът от феодализъм към капитализъм станал възможен, макар и на по-ниско равнище на развитие на ПС, отколкото достигнатото за хиляда години до тогава.
Буржоазните отношения първоначално се зараждат (ако не се смятат кълновете на капитализма още в античността) в Италия през ХIII-ХIV век. Но те там бързо и заглъхват. За първа буржоазна революция трябва да се смята, както изглежда, Хусисткото движение от ХV век в Чехия, но тя се оказва незавършена. Реформацията като буржоазна революция от ХVI век в Германия също не се увенчава с промяна на ОИФ. За пръв път буржоазната революция побеждава в Холандия в края на ХVI век, а след нея — в Англия, в средата на ХVII век. А световният триумф на новата ОИФ започва едва след революциите в Северна Америка и Франция в края на ХVIII век. От първите опити на капитализма до неговия успех са изминали четири века!
При това е необходимо да се отчита, че капитализмът никога и до края не отхвърля предшестващата феодална формация, бидейки, както и тя, основан на принципа на частната собственост и частното присвояване на принадения продукт. Капитализмът се вживяна във феодализма, сраства се и се преплита с много негови елементи, което в не малко степен облекчава неговия успех.
В степента, в която се развива капитализмът, възниква ситуация, огледален образ на тази от късната античност. Частният характер на присвояването, влязъл в противоречие с обществения характер на производството, започва да задържа развитието на ПС. Преди повече от век назрява необходимостта отново да се премине към обществения характер на присвояване на принадения продукт.
Социализмът, който коренно променя характера на присвояване на принадения продукт, не може дълго време да „съсъществува“ с капитализма в пределите на един политически организъм, и още по-малко при условията на глобализацията, продължила не едно столетие, и то в пределите на планетата. Поради това именно е трудно да се очаква от социализма една световноисторическа победа още с първия или с втория опит да бъде построен той първоначално „в една отделно взета страна“. Но това не означава, че всички тези опити са фатално обречени на поражение. Обективното противоречие между обществения характер на производството при капитализма и частния характер на присвояване на изобилните материални блага всеки път ще поставя пред човечеството въпроса за алтернативата на капитализма. И винаги отговорът ще бъде един и същ — това противоречие може да бъде преодоляно единствен при социализма.
2.5. Понятието социализъм
има по-широко съдържание от известното досега
Защо алтернативата на капитализма неизменно обозначаваме с думата социализъм? Нали социализмът, предполага се, не е просто отрицание на капитализма? Социализмът очевидно трябва да има някакво положително определение, конкретно съдържание?
По-горе споменахме главната черта на социализма — произвежданият от обществото принаден продукт целенасочено да се разходва за нуждите на цялото общество. Това може да се постигне само при обществена собственост върху средствата за производство и разпределение. Разбира се, винаги съществува опасността изпълнителният „посредник“, който се намира между продукта и неговото целево социално разпределение, да си присвои по частен път някакъв дял от този продукт. Такъв един „посредник“ не избегна и съветското общество и тъкмо това бе главната причина за дискредитирането и провала на съветския проект.
Идеално би било, разбира се, произведеният продукт да се потребява от самите производители. Но общественото развитие винаги се движи по посока на разделението и специализацията на труда. Поради това е неизбежен и обменът на продукти между членовете на обществото. Задачата се състои в това да се направи този обмен максимално еквивалентен и следователно не стоков, не пазарен. Това се отнася и до отношенията между работодателя и работника — работната заплата трябва да престане да се формира като взаимодействие между търсенето и предлагането на пазара на труда (което винаги служи като източник на принадената стойност). Тя трябва да изхожда от друг критерий — от обществената (непазарната) полезност на произведеното, представящо се не като стока.
В ХIХ-ХХ век такъв организатор на производството и разпределението в общонационален план може да бъде само държавата. Оттук и огромната роля на държавата в икономиката на реалния социализъм, определяна от привържениците на капитализма като „тоталитаризъм“. В условията на това време пазарът е можел да бъде заменен само от директивно разпределение, което предполага усилване на пряката принуда в механизма на държавната власт.Това е последица не от порочността на социализма като такъв, а от недостатъчното
развитие на ПС, на базата на които се предприемаха опити за преход към социализма. Заедно с това тези опити бяха обективно обусловени от неразрешимостта на обществените противоречия в една или друга страна в рамките на капитализма.
Но не бива да се мисли, че социализмът може да бъде единствено такъв, какъвто бе през ХХ век. Понятието социализъм е значително по-широко от конкретното историческо съдържание в даден момент. Социализмът съвсем не означава задължително тотално „одържавяване“ на всичко. Социализмът е преди всичко организация на националната икономика, насочена към постигането на благополучие на цялата нация, а не на отделни нейни привилегировани слоеве.
Отношенията на собственост се подчиняват на главната задача на социализма: разпределението на принадения продукт в името на общото благо. При тези условия самата форма на собственост е функция към някои от сегментите на националната икономика. Тя зависи от ефективността: къде могат да се получат най-добри резултати — при частното стопанисване или при държавното (общественото)?
В съвременното едро капиталистическо производство частната собственост отдавна вече отмря в своя класически вид. Управлението на сегментите от икономиката се осъществява от корпорации. Социалистическата икономика на ХХI век ще представлява от себе си единна корпорация, организирана в общонационален мащаб. А равноправни участници в тази корпорация ще бъдат всички граждани на държавата.
В ХХI век възникват предпоставките за организиране при социализма на общественото производство и разпределението на по-високо равнище, отколкото в миналото столетие. Конкретното съдържание на бъдещия социализъм ще се определя от развитието на ПС, състоянието на технологията и масовото съзнание в началото на социалистическите преобразувания.
2.6. Киберикономика вместо стихията на пазара
и директивният план
Още в ХIХ век марксистите издигнаха принципа на национализацията като основа на социалистическата икономика. Възразявайки им, социалистите-немарксисти сочеха опасността от превръщането на държавата в монополен експлоататор. Те си представяха бъдещето общество като федерация от самоуправляващи се производствени общини. Те обаче не можаха да кажат по какъв начин тези общини ще изграждат непазарната икономика. Та нали ако тези отношения между производствените общини бъдат пазарни, отново ще се открият канали за частно присвояване на принадения продукт.
Практиката на ХХ век показа, че марксистите са били прави в своята оценка на държавата като главен организатор на социалистическата икономика. Показано бе, че успехът на икономическото развитие е в неговата планомерност, в отрицанието на стихийността. Тази тенденция стана характерна не само за социализма на ХХ век. В борбата с периодически възникващите кризи капитализмът бе принуден да използва елементи на икономическото планиране.
В днешно време „стихийният пазар“ остана само в изостаналите, маргиналните сегменти на икономиката, а и в басните на ултра-либералите. Ритъмът на световната капиталистическа икономика изцяло и напълно се определя от съглашенията на най-едрите транснационални корпорации (ТНК). Самият факт на глобално управление на макроикономическите процеси доказва актуалността на прехода към социализъм. В рамките на монополистичния капитализъм назря необходимото за социализма равнище на управление на икономиката.
При това обаче управлението на икономиката с помощта на ТНК служи на целите на ограничена група всепланетарна олигархия. Нейните методи нямат за цел да повишат благосъстоянието на всички хора. Методите на управление на социалистическата икономика предстои да се създават.
В късния СССР директивното планиране на народното стопанство предизвика твърде много възражения. Твърдеше се, на първо място, че плановата икономика не е в състояние да предвиди цялото разнообразие на потребителското търсене, поради което „саморегулиращият се“ пазар бил по-добър. Такъв пазар в днешния свят не може да има, а отказът от единния народностопански план породи най-лошата форма на директивната икономика — диктата на немногобройни финансови и промишлени групи, при това предимно чуждестранни.
Заедно с това в късния СССР се правиха опити да се преодолее несъвършенството на съществуващите методи на икономическо планиране. Още през 60-те години на ХХ век започна работа по създаването на автоматизирани системи за управление (АСУ) на народното стопанство. Първоначално те се създаваха като форма за своевременно реагиране на възникващи явления на стоковия дефицит и нарушените взаимоотношения между предприятията от един производствен цикъл. Тяхното усъвършенстване можеше да доведе до компютризация на всички процеси, свързани със съставянето и съгласуването в изпълнението на народностопанския план и оперативно внасяните в него изменения. Плановата икономика на социализма трябваше да стане кибернетично управляема.
Но още тогава, в 60-те години, бе издигнат пазарен вариант (формално все още в рамките на социализма) за повишаване ефективността на икономиката: „стопанска сметка“, „самоииздръжка“, „ нарастване на материалната заинтересованост на предприятията“. Като по-прост и не изискващ постоянни усилия по внедряване на инновации съветското ръководство го предпочете пред усъвършенстването на методите на икономическото планиране. Така започнаха знаменитите реформи, традиционно свързани с председателя на Министерския съвет на СССР Косигин. Това бе първата крачка към отказа от социализма. Всичко, което последва по-нататък, чак до началото на 90-те години, е логическо продължение на приетия тогава курс на стимулиране на пазарните отношения.
В наше време прогресът на кибернетиката безусловно позволява да се изработи максимално обоснован план за икономическо развитие, да се създаде ефективен модел за оперативно управление на всички икономически процеси, включително предвиждането и предотвратяването на кризисните ситуации. Плановостта в икономиката може да бъде повдигната на по-високо равнище, което преди половин век бе по принцип невъзможно. Произволът и диктатът на капиталистическите монополи в ХХI век ще отстъпят място не на директивните „указания“ на командно-административната машина, а на киберикономиката, непрекъснато и своевременно отчитаща и най-малките изменения в потребностите на обществото и оперативно внасяща поправки в стопанските планове, подчинени на перспективните цели на националното производство, потреблението и духовното развитие.
2.7. Социализмът — единствената гаранция
за истински държавен суверенитет на Русия
Интеграцията в световната капиталистическа система (което на езика на либералите се нарича „цивилизационна общност“) в наше време означава подчинение на националната икономика на диктата на транснационалната олигархия. При тези условия политическата власт в една капиталистическа страна може да бъде само ограничено суверенна. С особена сила това накърняване на суверенитета се чувства в Русия — държава на периферийния капитализъм.
Осъществяването на истински държавен суверенитет е невъзможно без освобождаването от влиянието на ТНК върху политиката на страната. С оглед на това е необходимо да се ликвидира напълно икономическата основа, върху която се лобира за интересите на ТНК вътре в държавата. Тази основа е капитализмът. Следователно движението към социализъм е единственият начин да се завоюва истинската независимост на страната. Социализмът и държавната независимост са синоними.
Една велика държава, подобна на Русия, има големи шансове да възглави едно такова движение. Че то може да бъде напълно успешно, доказва примерът на малка Куба, успяла да остане социалистическа и истински независима след падането на социализма в СССР.
3. Как да не се отклоним от пътя?
3.1. Държавата е необходимо условие на социализма
Много наши днешни неуредици произтичат от…дефицита на държавна власт. Държавата в съвременна Русия не е, както си мислят някои, твърде много, напротив, тя е твърде малко. Да, на много не им харесва фискалният гнет на държавата, неговата прекомерна бюрократичност. Но държавата просто се отстрани от много социални функции, отдавайки всичко на свободата на „пазарното саморегулиране“ и „самоорганизацията на гражданското общество“. Но колкото по-сложен е социалният организъм, толкова обективно по-необходима става регулиращата роля на държавата, доколкото именно държавата е субектът, в който е съсредоточена най-голяма информация за обществените процеси и най-големи възможности за ефективно въздействие върху тях.
При господството на частното присвояване на принадения продукт потенциалът на държавата като инструмент за постигане на общото благо остава докрай неразкрит. Институтите на държавата се използват за удовлетворяване на класови и корпоративни интереси, и като правило въпреки интересите на нацията като цяло. Общото благо навсякъде се измества от частното, развитието на страната се подчинява на моментната корист на отделни групи и лица.
Между това дори и съгласно буржоазните теории, държавата като инструмент, обслужващ общото блато, не е сбор от отделни частни интереси — тя господства над тях (11). В буржоазната интерпретация общото благо е общо само за класата на собствениците на средствата за производство. Само при социализма, където присвояването носи обществен характер, държавата в пълна степен съответства на своята природа на инструмент на общото благо за всички независимо от класовата им принадлежност.
Още основоположниците на научния комунизъм са смятали държавата и като главно средство, и като цел на социалистическите преобразувания. При това именно централизираната държава. Това е указание за изменение на функцията на държавата: от оръдие за угнетяване на мнозинството от малцинството държавата трябва да се превърне в оръдие за планомерното развитие на ПС в интерес на цялото общество.
Очевидно е, че в хода на социалистическото строителство ролята на политическата надстройка върху базиса следва да нараства. Защото кой, ако не държавата, може успешно да ръководи такъв сложен процес, какъвто е изграждането на новото общество? Ще „отмрат“ само тези функции на държавата, които са свързани с господството на привилегированото малцинство върху безимотното и малоимотното мнозинство. Под „отмиране“ на държавата в хода на социалистическото строителство следва да се разбира коренната промяна не само във функциите на държавата, но и в методите на нейните действия. Преобладаващи методи ще бъдат, вместо многовековното насилие, научното предвиждане, комплексното мотивирано стимулиране и предотвратяването на предсказуеми кризисни ситуации. В крайна сметка това ще бъде не самоликвидация на държавата, както опростено разбираха това до неотдавна много социалисти, а нейното преминаване на качествено по-високо равнище. При това не само напълно се съхраняват, но получават и най-висше развитие функциите на държавата, определени още от буржоазната философия на правото като „оръдия на духовния живот“, помагащи на гражданите „да осъществят на земята духовно извисен и нравствено съвършен живот“ (12).
От всичко това следва важният практически извод: в процеса на революционното преминаване от капитализъм към социализъм е недопустимо отслабването на институтите на държавността. За разрушаването на държавността работи либерализмът. Това е и понятно: той желае пълното унищожаване на държавността, за да може по-леко да подчини човечеството на диктата на ТНК. Социализмът е идеология на запазването, укрепването и усъвършенстването на държавата. Социализмът в наши дни — това е революционен консерватизъм и етатизъм. Всички институти на съвременната руска държавност, осигуряващи централизацията на властта, е необходимо да се съхранят при прехода към социализъм.
В Русия, доколкото тя е още капиталистическа, задачата минимум за социалиста-държавник е да охранява съществуващото здание на държавността от либералните посегателства срещу него. Необходимо е да се укрепва „вертикалът на властта“ в противовес на всякакви регионални и парламентарни претенции, така че в крайна сметка, след победата на революцията и смяната на управляващия слой, да се възползваме от него за целите на социалистическите преобразувания. Борбата за социализъм е борба за съдържанието на политиката, провеждана със средствата на държавната власт. Стремежът да се ограничат пълномощията на федералната власт е в разрез с потребността на бъдещия социалистически строй от силна държавна власт.
3.2. При социализма изчезва
противопоставянето общество — държава
Противопоставането на обществото на държавата в голяма степен е изкуствено. То възникна от конкретните исторически условия и не може да претендира за универсалност. То отразява психологията на дребния собственик, разоряван при капитализма, с неговото желание да укрие дребния си доходец от фискално експроприиращата го държава. Оттук и възгледът за държавата като явление, което по своята природа е „противонародно“ (13). „Държава се нарича най-студеното от всички чудовища“ (14).
Но цивилизованото общество е немислимо извън държавната организация и не може да му се противопоставя. Държавата е най-сложният, най-устойчивият и най-силно проявяващият се в човешката история обществен субект (15). Противопоставянето на обществото като съвкупност от хора на държавата възниква върху основата на обективните противоречия на капитализма, включително и вътре в самата капиталистическа класа. При социализма условията за такова противопоставяне отпадат.
Противопоставянето „общество — държава“ може да се преодолее във формата на „тоталитаризъм“, т.е. чрез ликвидация на елементите на живота, неподконтролни на държавата като организираща властта сила. Държавата е всичко, личността е нищо или почти нищо пред лицето на държавата. Това е най-простият път, който бе нееднократно използван от строителите на социализма в различни страни и не предизвика нищо друго освен отдръпване от социализма и неговото дискредитиране като вариант на общественото развитие. Наистина от гледна точка на историческите обстоятелства, при които се реализира, той бе обективно обусловен и очевидно неизбежен. Но това означава, че бъдещият социализъм не бива да върви по този път.
Алтернатива на „тоталитаризма“ е в това, че всички елементи на обществената самодейност образуват, така или иначе, обществения живот. Всяка частна инициатива, намираща се в съответствие с интересите на социума, автоматически се превръща в дело на държавата. А на интересите на социума съответстват материалното благополучие на гражданите, разгръщането на неговите духовни, творчески способности. „Мрежовата“ демокрация, при която резултатите от онлайн референдумите придобиват силата на закон, а механизмът на приемане и изпълнение на решенията на властта е прозрачен, е ефективен и самоподдържащ се държавен механизъм. Една власт, която служи на интересите не на малка група привилегировани собственици, а на страната като цяло, е максимално заинтересована от развитието на обратните връзки с обществото, включително и чрез интернет.
Разбира се, управляващи и управляеми ще има винаги. Безконфликтното общество е общество на мъртъвци. Конфликтът е неотменимо условие за всяко развитие. При социализма в основата на конфликта ще лежи борбата за реализация на представите за най-добро устройство на обществото, за моралния авторитет, честолюбието, стремежа към заслужена слава. Стимулът за борба да се получи например по-голям дял от съвкупния обществен принаден продукт ще се ликвидира чрез това, че всеки ще има гарантиран достъп не само до необходимите, но отчасти и до натрупаните в повече материални блага. При тези условия държавата ще бъде необходима на първо място, за да не допусне съсредоточаването на прекомерно количество такива блага в малка група хора за сметка на едно наложено ограничение на потребностите на други членове на обществото.
3.3. При социализма интелектуалният елит
става управляващ слой
Успехът на социалистическите преобразувания в не малка степен зависи от компетентността на хората, които ги провеждат. С развитието и усложнението на обществените процеси нараства значението на научните методи в управлението. Особено подчертана е необходимостта от киберикономика.
На капитализма е свойствен разривът между интелектуалния елит и господстващата класа. Интелигенцията при капитализма изпълнява ролята или на прислуга на класата на собственциите, или на опозиция на съществуващия порядък. Вакантните места на прислугата са много по-малко от броя на интелектуално развитите лица. Това се дължи на обстоятелството, че няма глупави хора освен родените идиоти, но има хора, които са били поставени при условия, неблагоприятни за развитието на навиците за интелектуална работа. Частнособственическото общество по принцип „оглупява“ хората, които не принадлежат изначално към привилегированото малцинство, освен тези, които се съпротивляват на такъв усредняващ хората гнет. При капитализма винаги ще има „свръхпроизводство“ на интелигенция, пораждаща опозиция.
При социализма посоченото противоречие може да бъде преодоляно само ако интелектуалният елит и управляващият слой се превърнат в едно цяло. Ръководството на обществото ще се осъществява от хора, които по своите умствени и нравствени качества са най-добре подготвени за тази роля. Това е своего рода изпълнение на утопията на Платон за „държава на философите“, но на несравнимо по-високо технологическо равнище. Съветският проект се провали не на последно място и поради това, че противоречието между властта и интелигенцията в СССР не бе преодоляно, че интелектуалният и управляващият елит не се свързаха. Строителството на социализма в СССР в този важен, ако не и решаващ сектор, остана незавършено.
При световното движение към социализъм в най-благоприятни условия се намират страните, където държавният апарат и интелектуалният елит бяха традиционно свързани. Не е удивително, че в авангарда на това движение днес се намира Китай с неговата развита още от древността етика на образованото чиновничество. Русия, където в продължение на три столетия, започвайки с реформите на Петър Велики, държавният апарат е култивирал технократи и в много случаи се е опирал на тях, също може и трябва да предприеме опит за едно ново движение към социализъм, отчитайки грешките от миналото.
3.4. Постиндустриалната ера променя не природата на капитализма, а методите за неговото преодоляване
Редица буржоазни идеолози твърдят, че в края на ХХ век светът е навлязъл в постиндустриалната епоха, която уж коренно променила природата на капитализма. На мястото на частната собственост идва корпоративната, на мястото на предишната експлоатация идва заинтересоваността на работника от доходите на корпорацията. Главно значение е придобило производството на информация, а не производството на материален продукт.
Неверността на концепцията за постиндустриализма отдавна е разобличена. Тази концепция представя производствената структура само на най-развитите капиталистически страни, като съвършено игнорира глобалния характер на съвременния капитализъм. Индустриалното производство е съсредоточено сега в по-малко богатите страни. Концепцията за постиндустриализма съвършено пренебергва обстоятелството, че производството на информация и услуги съвсем не може да замени производството на материални блата, които лежат в основата на всяка икономика. Науката още не е измислила как да се добива храна и топлина от нищото! Оценявайки ролята на секторите в икономиката само по получаваната печалба, концепцията за постиндустриалното общество не взема под внимание това, че парите при капитализма са стока и не могат да служат за истинско мерило на стойността.
Природата на капиталистическата експлоатация остана същата, измени се само формата, в която тя се извършва. Разпространението на така наречените „потребителски стандарти“ създават у еснафа илюзията за всеобщото равенство на тези стандарти. Що се отнася до икономическия фундамент, очевидно е, че в Русия с нейния вече две десетилетия спад на производството е необходимо да се проведе преди всичко реиндустриализация, т.е. да се възстанови промишлеността. Това е необходимо не само за повдигане на жизненото равнище на населението, но и за придобиването на икономическа независимост.
Единственото вярно в концепцията за постиндустриализма е подчертаването на революционното изменение на ролята на информацията в съвременния свят. Разбира се, реалното значение на информацията не бива да се оценява в паричен еквивалент. Както и при другите продукти, реалната ценност на информацията не се отразява пряко на нейната цена като стока. Но истински точната своевременна информация е крайно важна за тия, които приемат решения в съвременното общество и които на дело управляват икономиката на глобалния капитализъм.
Естествено нараства обществената роля на хората, които професионално се занимават с търсенето и изработването на информация, която е необходима за съвременните „капитани на индустрията“, финансовите главатари и буржоазните политици. Всъщност това именно е и днешният „пролетариат“, без който господстващата класа по принцип не може да мине. Разбира се, този „пролетариат“ се намира в привилегировано положение в сравнение с другите наемни работници. Но това не означава, че той не се стреми да подобри своето положение. Освен това, ние по-горе казахме, че капитализмът постоянно поражда интелектуална опозиция. Този „интелектуален пролетариат“ потенциално е винаги по-широк от броя на „вакантните места“ на служба при капитала.
Но както носител на капиталистическите отношения стана съвсем не класата на експлоатираните при феодализма, така и носител на социалистическите отношения ще стане далеч не най-бедният слой на съвременния „пролетариат“. Този социализъм, който ще победи окончателно, зрее в недрата на интелектуалния елит. Това впрочем е продължение на тенденцията, която преди сто години правеше лидери на социализма лица, произхождащи от буржоазните слоеве. Но сега тя получи окончателен израз, тъй като „интелектуалният пролетариат“ сега и по своето отношение към средствата за производство е антагонист на капиталистическата класа.
Разбира се, известно време представителите на „интелектуалния пролетариат“ ще насочат усилията си за подобряване на своето положение в рамките на съществуващата система или дори на частична експроприация на капиталистическата класа в името на личното си преуспяване (например хакерските атаки на банковите сметки). Ефективна защита срещу това ще постави самият „интелектуален пролетариат“, заинтересован от по-мащабни преобразувания, отколкото от простото прехвърляне на средствата от едни ръце в други, без замяна на системата в цяло. По такъв начин създаването на механизми за предотвратяване на концентрацията на материални средства в едни ръце от самото начало ще придаде на борбата за социализъм охранителен характер. В крайна сметка социализмът ще дойде не от заводите и фабриките, а от компютризираните лаборатории на заводите и фабриките.
3.5. Развитието на обществените институти —
да се прогнозира е трудно, да се регламентира е вредно
Грешка на предишните поколения социалисти бе в опита им твърдо да определят формите на някои социални институти с характера на ОИФ. Най-консервативните социални институти, съхранили своите форми неопределено дълго време след като изчезнаха породилите ги условия, са религията и семейството. Марксистите обявиха, че при социализма тези институти трябва да изчезнат, а тяхното нежелание да „изчезнат“ обясняваха със „съпротивата на съборените класи“ и започнаха борба с религията и семейството, нанасяйки по този начин голяма вреда на делото на социализма. Борбата срещу семейството в СССР наистина бързо се прекрати, малко по-дълго продължи борбата с религията.
На практика е невъзможно точно да се предскаже какви конкретни форми ще приемат семейството и религията в различните стадии на социализма. А ако това не може точно да се предскаже, тогава значи са лишени от смисъл всякакви опити предварително да се определят институционалните рамки, в които те трябва да бъдат поставени. Само политически самоубийци или врагове на социализма могат да декретират замяната на семейството с общественото възпитание на децата и отнемането на храмовете от вярващите. И семейството, и религията няма, разбира се, да останат неизменни. Но тяхната природа е такава, че изменението им може да стане само по еволюционен път. Техният революционен разгром в угода на доктрината громи в крайна сметка цялата държава.
Заедно с това, отчитайки непредсказуемостта в развитието на тези обществени институти, социализмът не може да се прояви и като еднозначно охранителна за тях сила. Социализмът, който предварително провъзгласява едно строго отношение към брачно-семейното право, нанася на себе си и на държавата не по-малко вреда, отколкото социализмът, отхвърлящ семейството и религията.
3.6. Великата социалистическа държава
е против глобалната свърхдържава
Капитализмът отдавна премина границите на националните държави, които му дадоха живот. Глобалният капитализъм, основан върху господството на ТНК, се стреми да унищожи суверенните национални държави.
В глобалната капиталистическа свръхдържава формирането на социалистическа ОИФ ще бъде крайно затруднено, а дори и невъзможно. Съперничеството между нациите, което единствено е способно да породи алтернативни варианти за развитието на цивилизацията, ще изчезне. Всепланетната власт на трансационалните олигархии ефективно ще предотвратява явлението „сепаратизъм“ — опит да се възроди в тази или друга част на земното кълбо някакъв вид национална независимост.
По такъв начин социализмът се оказва форма на самосъхранение на нацията, на нейната способност да противостои на всевластието на глобалната олигархия. Суверенните национални държави в бъдещия свят могат да се запазят само като станат социалистически. По-горе писахме, че социализмът не отрича нациите, а напротив, е закономерен и по-висок спрямо капитализма стадий в развитието на всяка нация. Борбата за истински суверенитет и борбата за социализъм се сливат в едно.
Тази тенденция стана очевидна скоро след Втората световна война. Тогава тя намери отражение в официалната постановка на ръководството на КПСС: „Сега буржоазията продава права и независимост на нациите за долари. Знамето на националната независимост и националния суверенитет е изхвърлено зад борда. Няма съмнение, че знамето трябва да се издигне от вас, представителите на комунистическите и демократическите партии, и да се понесе напред, ако искате да бъдете патриоти на своите страни, ако искате да станете ръководна сила на нацията.“ (16)
Най-успешна борба за суверенитет могат да водят големите държави. Малките нации могат да защитят своя суверенитет само в съюз с големите. Тази алтернатива очетливо се вижда в много бивши републики от СССР: или формално независимост при фактическо всевластие на глобалния капитал, или ограничен суверенитет в съюз с държави при реална независимост от световната олигархия.
На великата държава, каквато бе Руската империя — СССР, не е нужно еднообразие, на нея £ е достатъчна лоялността. Поради това великата държава предоставя на своите части много повече реална свобода, отколкото глобалният капитализъм — формално независими членове на „световната общност“. Тяхната фиктивна независимост служи на всепланетната олигархия като удобно знаме за разрушаване на великите многонационални държави (каквито бяха СССР и Югославия, каквито днес са Китай, Индия и Иран) и унищожаването на истинската свобода на народите.
В рамките на световната социалистическа система трябва да съществуват различни варианти на социализъм. Социалистическата всепланетна държава, „Всесветската република на Съветите“ , както и глобалният капитализъм са път към деградация. На човечеството се необходими алтернативни варианти за развитие. Това положение, вярно при господството на капитализма, напълно запазва своето значение и след световната победа на социализма. Запазва се и съперничеството между нациите (както бе и вътре в социалистическия лагер през ХХ век), макар че не може предварително да се каже в какви форми то ще протече.
Предлаганото от различните социалистически държави в света многообразие на отговори на възникналите пред цивилизацията предизвикателства трябва да запази бъдещия свят от застой и регрес.
Бележки
(1) Населението на териториите, влизащи в състава на СССР през 1922 г., през 1914 г., наброява 142 млн. души. Всесъюзното преброяване на населението от 1937 г. (неговите резултати тогава не са били публикувани) преброява в страната 162 млн. души.
(2) Народното стопанство на СССР за 70 години. М., 1987
(3) http://www.irex.ru/press/pub/polemika/05/mir
(4) http://hdr.undp.org/en/reports/global/hdr2010/chapters/ru/
(5) http://www.transparency.org.ru/index.asp
(6) Обръщение на президента на Руската федерация към Федералното събрание от 3 април 2001 г.
(7) Обръщение на президента на Руската федерация към Федералното събрание от 30 ноември 2010 г.
(8) В заглавието са обединени две формулировки на една теза, взети от оттук: В.И. Ленин. Заплашващата катастрофа и как да се борим срещу нея // ПСС. Т.34. С.190-191.
(9) Израз на съвременната писателка Капитолина Кокшеньова
(10) И.А. Илин. За монархията и републиката. // Соч. М., 1994. Т.4. С.617.
(11) И.А. Илин. За същността на правосъзнанието. // Там же. С.268.
(12) Пак там. С.270; И.А. Илин. Общо учение за правото и държавата. // Пак там. С.133.
(13) М.А. Бакунин. Кнуто-германската империя и социалната революция. // Избр. соч. в 5 т. Т.1. Пг.; М., 1919. С. 55
(14) Ф. Ницше. Тъй рече Заратустра (превод от немски). М., 1990. С.41
(15) Н.Н. Алексеев. Руският народ и държавата. М., 2000. С.401.
(16) И.В. Сталин. Реч на XIX конгрес на КПСС, 14 октомври 1952 г. // Събрани съчинения. Т.16. М., 1997. С.229.
Превод Велко Вълканов
