Доц. д-р Михаил Аначков има публикации по история на работническото движение и по история на марксистката социалистическа мисъл.
Генерал фелдмаршал Фридрих Паулус е сред знаковите фигури на Втората световна война. Той е командващ на немските войски в знаменитата Сталинградска битка. И ако поражението на немските войски през зимата на 1941 — 1942 г. край Москва ознаменува провала на плана „Барбароса“ за светкавична победа над Съветския съюз (Русия), ако то е краят на началото на техния завоевателен поход на Изток, поражението им в Сталинградската битка е повратният момент в хода на войната, то е символ на зловещо предзнаменование за Райха, началото на края на хитлеристка Германия.
Заради неаристократичния си произход Паулус не реализира намерението си да стане морски офицер. След завършване на военна школа, през 1911 г. става лейтенант. През Първата световна война служи главно на щабни длъжности и достига до капитански чин. След войната остава в Райхсвера. Редува командно-строевата с щабната служба и се утвърждава като способен щабен офицер и преподавател по тактика. През август 1939 г. получава генералско звание.
Като началник-щаб на танков корпус, а от 26 септември 1939 г. — на Шеста армия, участва в завоевателните кампании срещу Полша, Белгия, Холандия и Франция и се нарежда в кохортата на най-популярните представители на немския военен елит. През септември 1940 г. заема длъжността заместник-началник на Генералния щаб на сухопътните войски. Той е сред главните участници в разработването на плана „Барбароса“ и лично докладва на Хитлер окончателния му вариант. На този пост остава около шест месеца и половина след започването на войната.
Хитлер удовлетворява желанието му да бъде изпратен на фронта и въпреки че дотогава не е командвал нито корпус, нито дивизия, нито дори полк, му поверява командването на Шеста армия. В резултат на победоносното £ шествие към Волга през лятото на 1942 г. немският печат го величае като „арийски герой“ и „гордостта на Райха“, а Хитлер заявява, че с нея може „да щурмува и небето“.
На 21 август 1942 г. започва щурмът на Сталинград (сега Волгоград). Към средата на октомври 9/10 от града са в ръцете на Шеста армия. Поради неуспешните опити за сломяване съпротивата на сталинградските защитници някои приближени на Хитлер генерали му предлагат Паулус да бъде отстранен като неин командващ. Но фюрерът не се съгласява. А на 19 ноември започва съветското контранастъпление и след четири дни в обкръжение попадат над 270 хиляди военнослужещи. Хитлер отклонява предложението на Паулус Шеста армия да направи пробив и да се оттегли в югозападно направление. Нейното положение с всеки изминал ден се влошава. Снабдяването £ по въздуха с боеприпаси и продоволствие е крайно недостатъчно. Фюрерът заповядва тя да се сражава до последния патрон, а на 30 януари изпраща радиограма за присвояване фелдмаршалско звание на Паулус, като му внушава, че нито един германски фелдмаршал не се е предавал в плен.
Това внушение остава нереализирано. На 31 януари 1943 г. фелдмаршал Паулус е пленен. Два дни по-късно са ликвидирани последните огнища на съпротива на обкръжените части. Пленени са повече от 90 хиляди немски военнослужещи, сред тях около 2500 офицери и 24 генерали. Тогава Паулус заявява пред своя началник щаб и пред своя адютант, че за съветската армия победата при Сталинград „ще влезе във военната история като блестящ пример за оперативно изкуство“. На 3 февруари в целия Райх е обявен тридневен траур по повод гибелта на 6-а армия. Хитлер лично участва в символичното погребение на Паулус и слага на празния му ковчег фелдмаршалския жезъл с брилянти. Убедил се, че той е пленен, изпада в истеричен гняв.
Попадналите в плен немски офицери и генерали са обект на разнообразно идеологическо и психологическо въздействие от съответните съветски органи с оглед преминаването им на антихитлеристки позиции и използването им за целите на антинацистката пропаганда сред военнопленниците, войската и населението на Германия, а след нейния окончателен разгром и в следвоенното устройство на страната. С такава цел през август 1943 г. е създаден националният комитет „Свободна Германия“, а месец по-късно – Съюзът на немските офицери (СНО). Лично Сталин отдава голямо значение на спечелването за съветската кауза на пленения фелдмаршал.
С Паулус се работи по специално утвърден от тогавашния народен комисар (министър) на вътрешните работи Берия план. До лятото на 1944 г. той се опитва да остане политически необвързан и не одобрява създаването и дейността на СНО. Същевременно в неговото съзнание се осъществява мъчителен процес на „преоценка на ценностите“. Неговото преминаване на антифашистки позиции е обусловено от сложен комплекс причини от обективен и субективен порядък: страхът да не бъде съден като военнопрестъпник, победите на Съветската армия, откриването на Втория фронт, атентатът срещу Хитлер на 20 юли 1944 г. и т.н. На 8 август 1944 г. той се съгласява да се обяви открито против Хитлер. За това незабавно е информиран Сталин. Скоро след това се включва в СНО и в Националния комитет „Свободна Германия“, а тримата съветски офицери, непосредствено съдействали за преминаването му на антихитлеристки позиции, са наградени с високото отличие орден „Отечествена война“ — първа степен.
По емисиите на съветското радио на немски език и със съответни позиви Паулус многократно призовава населението и военнослужещите на Германия на борба за сваляне на гибелния за страната нацистки режим. След като съпругата, дъщерята и синът му отклоняват предложението на представители на режима публично да се откажат от него и да сменят фамилното си име, по личното нареждане на Хитлер са арестувани, изпратени в лагер и са освободени едва в края на войната.
На 20 ноември 1945 г. започва Нюрнбергският процес срещу главните нацистки престъпници. Обвиняемите фелдмаршали Гьоринг и Кайтел и генерал-полковник Йодъл твърдят, че Хитлер е бил принуден да започне превантивна война срещу Съветския съюз. На 9 януари 1946 г. Паулус се обръща със заявление към съветското правителство, в което подчертава, че счита за свой дълг да разкаже всичко, което му е известно и може да послужи пред Нюрнбергския съд като материал, доказващ вината на военнопрестъпниците.
Сталин скицира сценарий за използването на Паулус като свидетел на процеса. Плененият фелдмаршал тайно е доставен в Германия. Когато в съдебната зала прочитат писмените му показания, адвокатите на подсъдимите оспорват тяхната автентичност и настояват за личното му явяване пред съда. Председателят на съда лорд Джефри Лоуренс пита съветския обвинител Роман Руденко след колко време това е възможно. Руденко отговаря — още същия ден. Появяването на Паулус в съдебната зала е необикновена сензация и предизвиква ефекта на избухнала бомба. На 11-12 февруари 1946 г. той е разпитан и аргументирано доказва, че нацистката върхушка е планирала и осъществявала агресивни война за колонизирането на обширни съветски територии.
Сталин е удовлетворен от поведението на Паулус на процеса. След завръщането от Германия му е предоставена вила в селището Томилино, на 50 км от Москва, с ординарец, личен лекар и готвач. През лятото на 1947 г. му е осигурен двумесечен отдих в Ялта. Пише спомени за войната, изучава руски език, чете марксистка литература и посещава изложби, балетни и оперни представления. Редовно му доставят писма от негови близки. През декември 1949 г. изпраща поздравително писмо до Сталин по повод неговата седемдесетгодишнина, в което го характеризира като „великодушен приятел на немския народ“. Но под различни предлози до смъртта на генералисимуса желанието му да се завърне в родината си, не е реализирано.
След застъпничеството на тогавашния първи секретар на Германската единна социалистическа партия Валтер Улбрихт, на 3 октомври 1954 г. Президиумът на ЦК на КПСС решава Паулус да се настани в ГДР. При заминаването си той прави изявление, публикувано във в. „Правда“ на 24 октомври 1953 г., в което изтъква: „Аз не бих искал да напусна Съветския съюз, без да кажа на съветските хора, че преди време в сляпо подчинение аз дойдох в страната им като техен враг, а сега се разделям с тази страна като техен приятел.“
В ГДР на Паулус са предоставени комфортни условия. Настанен е в Дрезден. Става ръководител на формиращия се Институт по изучаване на военната история. От август 1954 г. изнася лекции по военно изкуство във Висшата школа на народната милиция. Публичните изяви на Паулус от това време имат голям резонанс. Обвиняван от бивши свои колеги и публицисти в Западна Германия заради сътрудничеството му с комунистическия режим на ГДР, той се обявява категорично против евроатлантическата военна интеграция на ФРГ и отстоява идеята за единна, суверенна, демократична и миролюбива Германия.
Тежко болен, в края на 1955 г. Паулус изчезва от политическия хоризонт. Умира на 1 февруари 1957 г. Урната с праха му е пренесена в Баден Баден до гроба на починалата през 1949 г. негова съпруга.
