„ДИМИТЪР ДИМОВ: LA FEMME MODERNE. БЪЛГАРСКИ И ЕВРОПЕЙСКИ ПАРАЛЕЛИ“

0
199

Людмила Григорова

„Димитър Димов: La femme modernе. Български и европейски паралели“

Български писател, София, 2011.

Доц. Людмила Григорова (БАН) е доктор на филологическите науки — изследовател и литературен критик. Преводач от английски език. Автор е на шест книги — монографии, сборници с критика и есеистика, между които: „Творецът и неговият двойник“ (Проблеми на творческата личност в западноевропейската литература през ХIХ и ХХ век), „Автобиографизъм и творчество“, „Драма на парадокса“ (Оскар Уайлд в българския културен контекст). Дъщеря е на писателя Крум Григоров.

Една нова книга за Димитър Димов. Този може би най-модерен, най-европейски и най-интелектуален български писател от средата на миналото столетие, отишъл си без време от този свят  (през 1966 г.) и може би не успял да се осъществи напълно и докрай главно поради политическите и социалните условия у нас до 1989 година.

Димитър Димов в европейския литературен процес. Но и на фона на българската национална традиция. През призмата на женския дискурс. Това е била целта на тази неочаквана монография, добре подготвено и отпечатано издание на „Български писател“ с подкрепата на Министерството на културата. (А то напоследък невинаги подпомага най-нужните за днешната ни култура и книгоиздаване книги). И може да се каже, че тази цел е постигната! Авторката, известната наша литературна историчка, критичка и англицистка доц. д-р Людмила Григорова ни представя наистина обемист труд от близо 500 страници, които изчетох с нарастващо любопитство и удоволствие, при все че, признавам, не съм любител на сравнителното литературознание, но обичам много този голям наш писател, един от малцината европейци в българската литературна традиция. Тази книга, както може да ни подведе заглавието, съвсем не е от онези претенциозни университетски съчинения, които разискват проблемите на феминизма и постфеминизма, нито си служи с тяхната претенциозна методология. Както ни предупреждава в увода си авторката, тя не е чела „Димов през теорията на  Фройд“ (спомням си, че на изпита ми по философия в СУ през 70-те години нашият блестящ професор Иван Славов най-неочаквано ми зададе тъкмо такъв въпрос: „Димов и психоанализата на Зигмунд Фройд?“, доста дръзко в онези времена, нали?!).

„Женският въпрос, това е  голямата мъжка трагедия“, беше казал някога великият Бердяев. От Стария завет знаем, че там, където е Жената, там е Грехът. А Жената е в центъра на Димовото творчество. Без съмнение, тя заема централното, ключовото място в неговите белетристични и драматургични опуси.

Романите на Димов („Поручик Бенц“, „Осъдени души“, „Тютюн“), както подчертава доц. Людмила Григорова, са изградени върху две контрастни,  полюсни състояния: любовта и смъртта, любовта и страданието, които излъчва „жената съблазнителка, родена да носи отровни наслади, да омагьосва и да убива нравствено“, както писа първата му съпруга, именитата преводачка и англицистка Нели Доспевска.  И авторката разглежда проблемите на Ирина, Елена, Фани Хорн, Адриана —  жените в творчеството на нашия класик, като проблеми на модерния човек от ХХ в. — „дисонантен, дисхармоничен“, живеещ във вечно несъгласие със себе си.“ Преминал уроците на Шарл Бодлер, Фридрих Ницше, Зигмунд Фройд, Артур Шопенхауер, Ото Вайнингер, забележителният белетрист и талантлив драматург Димитър Димов като истински, роден психолог на модерната личност, тълкува Жената като еманация на Вселенското зло, на гибелта и страданието (възглед, познат ни още от Библията), но обогатява и усложнява този образ. Придава му нови измерения и дълбини. Димов е писател, който обаче и руши, създава модели и стереотипи, както твърди  авторката.

Като се спира подробно на темата за образа на модерната жена в българската литература преди и около епохата на Димов, в творчеството на автори като Андрей Протич, Димитър Шишманов, Чавдар Мутафов, Светослав Минков, Георги П. Стаматов, авторката търси мястото на героините от „Тютюн“, „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“. Людмила Григорова стига до оригиналния и всъщност логичен извод, че писателят е създал един съвсем нов и непознат за българската литературна традиция женски образ. „La femme moderne“ илиМодерната жена“ у Димов е: „… познала опустошаващата сила на страстите, демоничните изблици на Подсъзнателното — образ, излязъл извън пределите на баналното и нормалното.“

Всъщност, това е първото у нас съпоставително изследване на творчеството на Димов както по отношение на българската (на това е посветена първата част от изследването) , така и на световната литературна традиция (втората част). И това е голямата заслуга, оригиналността на този труд. Този богат и силен текст, разбира се, е една от възможните интерпретации на разисквания проблем. И защо тогава Людмила Григорова непрекъснато го сравнява с класиците? Защото класиката е винаги актуална и модерна. А що се отнася до националното,  Димитър Димов е далече от родната белетристична традиция. От Вазов, Йовков или Елин Пелин. Той е може би най-яркият ни писател космополит. Далече от битовото, дори от националното. За него проблемът за чуждото, както справедливо отбелязва авторката, никога не е бил важен. Бил е дълбоко убеден, че човекът е преди всичко универсален и това определя и спецификата на неговия подход — психологическия, както  го доказват изключително задълбочените и  пространни анализи и съпоставки тук.

За да напише този свой монументален труд, Людмила Григорова е преобърнала буквално цялата българска и световна литература. От висшите £ образци (Толстой, Шекспир, Балзак, Чехов, през Уилям Текери,  Джейн Остин, Мопасан, Уайлд, Вирджиния Улф, Октав Мирбо, Съмърсет Моъм, до забравени днес булевардни автори от времето между двете световни войни. Написана с огромна ерудиция, плод на многогодишен труд (библиографията достига до 248 заглавия на български и чужди езици!), тази книга е едно много приятно интелектуално преживяване, освен че е един сериозен, приносен труд в  небогатата ни литературоведска компаративистика.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук