Методи Кръстев е дългогодишен преводач и журналист международник. Бил е главен редактор на „Международна информация“ на БТА, кореспондент на БТА в Ерусалим по време на първата война в Персийския залив (1990-1991 г.), зам.-главен редактор и продуцент на рубрика за външна политика в програма „Предавания за чужбина“ на БНР, коментатор във в. „Дума“. Превежда от испански, френски, английски, италиански и руски. Сътрудник на българското издание на „Монд дипломатик“.
„Някой беше казал, че политиката е втората най-стара професия. С времето стигнах до заключението, че тя удивително прилича на първата“.
Роналд Рейгън
В драмата, която преживява Гърция, се открояват отчетливо два периода – преди референдума и след него. И два подхода в оценката им – емоционално-идеалистичен и ледено-прагматичен – представлявани съответно от болшинството от гърците, избрали да ги управлява лявата партия СИРИЗА, и от елита на европейската политика и финанси в еврозоната, където първа сред равни със своята безпрекословност е Германия.
Две заглавия на публикации на американската агенция за глобално разузнаване и геополитически анализи „Стратфор“, наричана „частното ЦРУ“, въвеждат в психологическата и политическа атмосфера, в която двата периода протичат: „Еврозоната между Сцила и Харибда“ и „Империята отвръща на удара“. Автор и на двете е директорът на агенцията Джордж Фридман. Любопитно е, че в тях по-силно ударение се поставя върху критиките на подхода на Клуба на богатите в Европейския съюз, отколкото на идеалистичната центробежна нагласа на гръцкото мнозинство, подкрепило референдума.
„Еврозоната между Сцила и Харибда“
Иносказателен е изборът на положението, в което изпадна елитният монетарен европейски клуб след гръцкия референдум, да бъде илюстриран с епизод от гръцката митология. Като преминаващия през Месинския пролив Одисей, принуден да избира между две еднакво големи злини – Сцила или Харибда – и повелителите на парите в Брюксел се оказаха в същото положение. За тяхна Сцила може да се приеме грешният им подход към преговорния процес до референдума. Оказва се, че, недоволни от непокорството на гърците, Германия и съмишлениците ù от еврозоната са избрали да заложат на бързото влошаване на икономиката и на финансите на Гърция. С ударение върху драстичните парични ограничения и с презумпцията да бъде подкопана електоралната подкрепа за СИРИЗА, за да доведе до свалянето от власт на бунтарите „сиризисти“.
Референдумът показа, че този анализ е бил погрешен. „Сиризистите“ оцеляха и не се отказаха от надеждата в хода на преговорите да изкопчат някои облекчения за дълга. Тази надежда се уповаваше на смятания от тях за силен коз, че Германия дължи на Гърция репарации от Втората световна война.
Два месеца преди референдума надеждата беше подхранена с окуражаващ сигнал от германска страна. Президентът Йоахим Гаук заяви в началото на май пред „Зюддойче цайтунг“, че като исторически отговор Германия трябва да обмисли „какви възможности има“ за изплащането на репарациите, като призна, че германците са потомци на „хора, оставили диря от разрушение по време на Втората световна война“. Последвалото след референдума силно влошаване на атмосферата на преговорите по гръцкия дълг навежда на мисълта, че на пръв поглед парадоксалното признание за германската вина, създала усещане за проява на снизходителност, се е основавало на замисляната вече стратегия за смяна на режима в Гърция.
Харибда за лидерите на еврозоната пък бе дилемата дали да отлъчат Гърция от елитния си кръг, или да приемат по-мекия вариант, като я изолират. След като на разсъмване на 16 юли гръцкият парламент прие безусловно всички законови промени, поискани от Клуба на богатите, предпочитанието им се наклони към по-мекия вариант. Или, както казва в анализа си Фридман, оставиха СИРИЗА да се пържи в собствения си сос.
Решението на СИРИЗА да заложи на референдума също се оказа зле премислен ход. Ципрас бе избрал допитването очевидно с намерението да накара Европа да чуе от гръцкия народ, а не от управляващите, отговора на въпроса да остане ли Гърция в европейския валутен съюз, или да го напусне. С голяма доза увереност може да се предположи, че замисълът да се предприеме този ход се е основавал на убеждението, че очакваното НЕ ще засили преговорните позиции на Гърция, като покаже на Европа, че искането за смекчаване на жестоките ограничения не е тактическа хитрост на правителството, а суверенно желание на гръцкия народ. Планът обаче не сработи. И тогава последва второто действие на драмата.
„Империята отвръща на удара“
Критичният анализ на директора на „Стратфор“ се гради на схващането му, че в основата на сегашните проблеми на Европейския съюз е изборът на дуалистичен подход още при неговото зачеване – създаване на общност от държави, за които няма път назад, но които запазват националния си суверенитет. С референдума гърците сториха точно това. Защитиха суверенитета си. Но Германия и с нея еврогрупата отговори със споразумение, което не им остави друг избор, освен отказ от суверенитет. Екип от европейски бюрократи да надзирава как се спазва споразумението и да контролира активите, които Гърция ще бъде принудена да продава, за да набира средства за покриване на борчовете си.
Като се има предвид педантичната германска уважителност към правилата, естествено идва въпросът: само педантичността ли обяснява отговора, даден на елините? Репутацията си на локомотив на европейската икономика Германия дължи на качествената си продукция и на агресивната си експортна политика. За да води тази политика, тя се нуждае от обширен пазар, какъвто предлага европейското икономическо пространство. Освен страните членки на ЕС то включва и нечленуващите в него Исландия и Норвегия. От неговите привилегии се ползва и Швейцария, без да членува в ЕС. Като предлага огромни възможности най-вече на развитите икономики, този огромен пазар ги прави и силно зависими от него. Това в най-голяма степен се отнася за Германия. Опасението за отваряне на пробойни в това необятно пространство за свободна търговия – сега хипотетични, но не и невъзможни в обозримо бъдеще – събужда у Германия страхове това да не стесни пространството за безпроблемното досега пласиране на нейните стоки. Да свие вътрешният ù брутен продукт (БВП). И като последица да засегне болезнено националните ù интереси. Азбучна истина е, че намаляването на БВП води до обедняване, което предизвиква недоволство у избирателите. А то става толкова по-силно, колкото по-задоволени са били те. Ето защо общество и управляващи в Германия са така единни в провъзгласения от първия финансист в Берлин принцип, че германският данъкоплатец не може да плаща дълговете на безотговорни в разточителството си ортаци. Следователно за помощта, която ще им се дава, от тях трябва да се изисква политическо подчинение. Намерението е това послание да бъде чуто в цялото обединено европейско пространство. Особено в неговия Юг, където бунтът на гърците срещу налаганите им лишения намира почва в Италия, Испания, Португалия и дори във Франция.
В тази тенденция обаче има и възпиращ фактор, който е не по-малко важен не само за Германия, а и за целия богат европейски север – да не се стига до крайността „грексит“. Защото тя вещае провал на проекта „Обединена Европа“. Разбираемо политиците прикриват този страх, но не пречат на медиите да му дават гласност. В Германия тази привилегия, както изглежда, си е извоювало списание „Шпигел“. В свой анализ от началото на юли „Шпигел“ без опасение да влезе в противоречие с финансовия министър Шойбле и дори с канцлера Ангела Меркел обяви, че благосклонното решението на „тройката“ — МВФ, ЕЦБ и ЕС, което Германия подкрепи със скърцане на зъби, е спасение. И се аргументира: „Ако приемем, че Гърция трябва да излезе от валутния съюз, последиците ще бъдат катастрофални — за Европа, за Гърция и даже за Германия. Няма да мине много време, когато ще съжаляваме за този ден. Защото на карта е заложено много повече от няколко милиарда евро — за които почти със сигурност се знае, че така и няма да бъдат платени. „Грексит“ може да погребе процеса на европейска интеграция; да отслаби еврото като валута и да компрометира геополитически Европейския съюз“.
Перспективата за най-силната икономика на ЕС, която рисува „Шпигел“, се очертава драматична и почти толкова скъпа, колкото сега е размерът на договорения спасителен план. По преценка на списанието излизането на Гърция от еврозоната може да коства на Германия над 60 милиарда евро. „Ако Атина обяви неплатежоспособност, но остане в еврозоната, Германия ще носи отговорност за гръцки дългове в размер на 61,5 милиарда евро. Плащанията по тях, разпределени във времето, трябва да бъдат направени най-късно до 2054 г. Ако обаче Гърция обяви неплатежоспособност и напусне еврозоната, финансовите отговорностите на Германия може да нараснат до 85,5 милиарда евро. Към тези суми ще трябва да се прибавят и милиарди долари за хуманитарна помощ“ (1).
Ала разсъжденията за бъдещето на Обединена Европа не са свързани толкова силно с въпроса за цената, която ще трябва да се плати за изгнаничеството на Гърция, колкото с политическия катаклизъм, който ще бъде предизвикан на Стария континент. Защото, както изтъква „Шпигел“, еврото е много повече от пари. Създателите му са отредили на единната европейска валута мисията да бъде гарант за Европейския политически съюз. Ако Гърция излезе от валутния съюз, тя ще трябва да напусне и Европейския съюз. А това ще бъде прецедент — връщане към предшествалите съюза междудържавни отношения.
По подобен начин прецедент в края на миналия век беше разпадането на социалистическата система, която върна държавите членки в старото семейство на пазарната икономика и на плуралистичната демокрация. И в двата случая няма описан алгоритъм как става връщане от стадий на обществено-политически отношения, смятан за по-съвършен, към стадий, обявен вече за по-несъвършен. Подобни прецеденти, както показват уроците на миналото, представляват и лоши примери за последващи развития. Такива развития могат да настъпят в страни като Испания и Италия, а някои прогностици включват и Франция. В тях се засилват критиките на определени обществени слоеве към демонстративната проява на превъзходство от Германия в Еврогрупата и към отношението ù към участта на Гърция. Това им дава основание да обвиняват Брюксел, че грубо погазва волята на народа. Поведение, което налива масло в огъня на евроскептицизма на партии като Националния фронт във Франция и „Подемос“ в Испания.
Евентуален „Грекзит“ може да подхрани и вече изявените настроения във Великобритания срещу членството ù в Европейския съюз. Те подтикнаха премиера Джеймс Камерън да ангажира правителството си с референдум по въпроса през 2017 година, а за някои станаха дори повод да заговорят за „бритексит“. В последна сметка хипотетичното от гледна точка на днешния ден отлъчване на Гърция от европейския Клуб на богатите ще е геополитически провал на идеята за единна Европа, защото ще извади на бял свят пукнатините в нейното единство.
Как Европа ще може да защити претенцията да е третият по мощ блок в света, редом със САЩ и Китай, способен да участва в противодействието на такива заплахи като експанзията на радикалния ислямизъм и като последица от него заплашително нарастващата вълна от бежанци към Европа, след като не може да намери решение на по-незначителния проблем с Гърция? Този въпрос чака отговор.
Бележка
(1) SPIEGEL, „The Bill: Germany Faces Billions in Losses If Greece Goes Bust“, Florian Diekmann, 30 June 2015.
