EКСПЛОАТАЦИЯТА ПРЕЗ XXI ВЕК

 Александър Владимирович Бузгалин е професор в Московския държавен университет „В. Ломоносов“, доктор на икономическите науки.

 

Андрей Иванович Колганов завежда лаборатория за изучаване на пазарната икономика в Московския държавен университет „В. Ломоносов“, доктор на икономическите науки.

 

Списание „Свободная мысль“ (Свободна мисъл) е независимо международно обществено издание. То започва  да излиза през 1924 г. под името „Болшевик“, през 1952 г. продължава като  „Комунист“, а от 1991 г.  насам носи сегашното си название. Главен редактор е докторът на икономическите науки Михаил Делягин, директор на руския Институт по проблемите на глобализацията.

 

 

 

Проблемът за експлоатацията в последните десетилетия като че ли „изчезна“ от терена на проблемите, които активно се дискутират в социалните теории. Експлоатация като че ли няма. Впрочем, подобна участ постигна и по-широк клас явления — проблемите на социалното отчуждение. Като автори, които неведнъж са заявявали своята принадлежност към постсъветската школа на критическия марксизъм, бихме искали да противопоставим на това едно свое изследване на феномена експлоатация, която никога и никъде не изчезва от битието на капиталистическото устройство на света.

 

Кокетирайки с постмодернистичната лексика, бихме определили основната задача на този текст така: да се реактуализира дискурсът на експлоатацията в контекста на големия сюжет „критически марксизъм“. Също така, говорейки с ясния език на борбата за премахване на социалното отчуждение и за еманципация на човека, можем и сме длъжни да заявим: експлоатацията е реалност в съвременния свят, в цялото ù глобално измерение: от полуробското принуждаване към труд и изземване не само на добавения, но и на част от необходимия продукт от селяните и работниците в Третия свят, за много от които 100 долара на месец и 60-часова работна седмица са благополучие (2 милиарда [!] души на Земята нямат и това), до високочелите интелектуалци от страните на „Златния милиард“, от които корпорациите купуват не само „ръкописите“ им, но и тяхното вдъхновение, превръщайки в обект на експлоатация дори безсмъртната човешка душа…

 

Една уговорка: експлоатацията е атрибут на същността на капитализма въобще и на съвременния, „късния“ (Е. Мандел) капитализъм в частност. Тя винаги е била и остава основен елемент на подчиняването на труда от страна на капитала. Днес обаче тя е и един от най-важните атрибути на тоталната хегемония на корпоративния капитал. В свои предшестващи разработки показахме, че изходна точка на тази възникваща на прага на XXI век тотална хегемония става явление, което нарекохме „тотален корпоративно-мрежов пазар“ („пазар на мрежите“, „паяжина“). То обхваща всички сфери на социално-икономическия (съответно духовния и т.н.) живот. Противоречията на този нов вид отношения на стоковото производство и на оборота „се снемат“ в нов вид пари — виртуалните пари като продукт на жизнеспособността на виртуалния, фиктивния финансов капитал. Продължавайки логиката на това „снемане“, се ражда и системата от отношения на експлоатация и подчиняване на труда от страна на капитала, която се представя днес в нов вид — като тотална хегемония на корпоративния капитал.

 

 

Преди да се обърнем към съвременните отношения в тази област, ще направим неголяма екскурзия в относително малко известна сфера на класическата марксистка теория на експлоатацията и ще припомним някои спрягани теории на К. Маркс за подчиняването на труда от капитала.

 

Капиталистическа експлоатация: класически марксизъм. За съжаление, днес за значителна част от теоретиците, в това число марксисти, не просто основен, но всъщност единствен въпрос на теория­та за добавената стойност се явява присвояването от страна на капитала на известно количество незаплатен наемен труд (разликата между стойността, създадена от труда на работника, и стойността на възпроизводството на неговата работна сила). Междувременно марксистката теория за експлоатацията включва в себе си ред други, едва ли не по-сложни и не по-малко важни аспекти, формиращи цялостна система на производствените отношения на експлоатация, която се явява като подсистема на отношенията в капиталистическия начин на производство.

 

В действителност проблемът за експлоатацията е многостранен и включва в себе си най-малко следните нива на изкачване от абстрактното към конкретното в изследването и развитието на капиталистическата експлоатация.

Първо, разкриване на универсалната формула на капитала и нейните противоречия. Универсалната формула на капитала П — С — П’ (пари, носещи добавени пари посредством оборот), задава това определение на явлението „капитал“, което се използва във всички съвременни икономически разработки и даже във всекидневието. Заслугата на Карл Маркс в дадения случай не е, че е дал това определение на капитала, а че теоретически е доказал: това е същността на капитала. Последното е важно и актуално, тъй като днес в тази формула попадат много явления, които не са капитал по своята същност, но изглеждат като  капитал („човешки капитал“, „социален капитал“).

 

Нещо повече, Маркс е показал, че тази същност е противоречива, като е формулирал известната антиномия: допълнителните пари се създават и не се създават в оборота. Загадката на тази антиномия породи мощни дискусии, в частност в съветската политикономическа и философска литература те станаха особено интензивни през 60-те и 70-те години. Същността на позицията на нашите учители Евалд Илиенков и Николай Хесин е в доказване на това, че тази антиномия не е спекулативна конструкция и начин на излагане, а е отражение на действителното противоречие на възникването и невъзникването на капитала в оборота, тъй като в случая и двете  твърдения са еднакво верни и неверни.

 

 

За изследване на отношението на експлоатация обаче е по-важно друго – че и теорията, и практиката позволяват да се покаже, че разрешаването на противоречието във всеобщата формула на капитала е възможно само там и тогава, където и когато са налице всички основни събираеми на капиталистическия процес на създаване и присвояване на добавената стойност. А те са: (1) икономически и юридически независим работник като собственик на стоката „работна сила“ и (2) частен собственик на средства за производство, имащи социално-икономическа форма на капитал; този собственик (3) купува стоката „работна сила“ и я съединява с принадлежащите на капитала средства за производство, инициирайки по този начин
(4) капиталистически процес на производство, където наемният работник създава (5) стойност, по-голяма от тази, на която е била купена неговата работна сила (добавена стойност); последната (6) се присвоява от собственика на капитала и тя се утвърждава като стойност (а не просто като разход за труда) едва след (7) пазарната реализация на стоката, произведена от наемния работник, но (8) отчуждена от него и принадлежаща на капитала.

 

Така Маркс строго теоретично извежда отношението на производство на добавена стойност от работника и присвояването ù от капитала (отношение на експлоатация) като необходимо и достатъчно условие за стабилното съществуване на капитала. Което се потвърждава и от историята. Разликата между марксистката тео­рия и неокласиката в дадения случай е не само в това, че теоретично се изобразява явлението експлоатация, но и в това, че то не се постулира, като се изхожда от факта, а се извежда, като се обяснява външно противоречие.

Второто ниво на преминаване от абстрактното към конкретното в разгръщането на теорията на експлоатацията е изследването на процеса на създаване и присвояване на добавената стойност като такъв. Това са постановките на Маркс за добавеното време, труд и продукт и особено техните количествени съотношения. Абстракциите m, v и техните съотношения са добре известни и в дадения случай можем да се ограничим само с три забележки.

Първа забележка: числовите примери в „Капиталът“ не са нещо повече от илюстрации за начинаещия читател; съдържателно натоварване те не носят. Маркс никога не се е опитвал да пресмята стойността, и съответно добавената стойност. Могат да се пресметнат само пазарните форми на тези явления (печалба, работна заплата), които Маркс неслучайно е нарекъл изменчиви, защото те изкривяват действителното съдържание.

Втора забележка: за явлението, на което много рядко обръщат внимание даже познавачите на „Капиталът“. Анонсирайки изследването на добавената стойност, Маркс много точно и прецизно показва как и защо стойността на постоянния капитал (на машините, оборудването, суровината и т.н.) не се изменя в процеса на производство, като доказва с това безпочвеността на тезата за създаването на печалбата от (постоянния) капитал. За това се оказва абсолютно необходимо проведеното в първа глава изследване на двойствения характер на труда, тъй като само то позволява да се покаже как и защо в един и същ трудов процес се извършва и пренасяне на стойността на постоянния капитал в крайния продукт (това е „мисията“ на конкретния труд), и създаване на нова, в това число добавена стойност (а това вече е „мисията“ на абстрактния труд). Без този „нюанс“ се руши цялата теория на експлоатацията, ето защо изследването на двойствения характер на труда, създаващ стока – една от малкото разработки, които самият Маркс смята за своя заслуга — е абсолютно необходимата теоретична основа на цялата икономическа теория на марксизма. Извън това всички разговори за стойността и добавената стойност в рамките на марксистката парадигма си остават в най-добрия случай неграмотност.

Трета забележка, съвсем кратка. Изследването на Карл Маркс за абсолютната добавена стойност и работния ден е много важен и за съжаление, неостаряващ аспект на неговата теория на експлоа­тацията. Стремежът на капитала към увеличаване на продължителността на работното време не изчезва даже в XXI век, особено в страните от периферията и полупериферията. Съответно и борбата за съкращаване на работния ден, на работната седмица и пенсионната възраст е била, е и ще бъде актуална по време на цялото съществуване на капитала. И обяснението на причините за това, теоретичната интерпретация на естеството на противоречията, лежащи в основата на тази борба, е заслуга на Маркс.

Третото ниво на Марксовото изследване на експлоатацията – теорията за относителната добавена стойност –  от количествена гледна точка също е добре известна. Но теоретично тук има немалко  открития, които съвсем не се свеждат до това, че увеличаването на добавения труд може да се осъществява за сметка на съкращаване на необходимия при постоянен работен ден. Негласно формулирайки още една антиномия — работният ден не може да се  увеличава безкрайно, добавената стойност трябва да се увеличава безкрайно (такава е универсалната формула, „съдбата“ на капитала), Маркс все пак извежда необходимостта от постоянно повишаване на производителността на труда. Последното показва наличие в капитала на обективни  стимули за иницииране и развитие на техническия прогрес и на по-производителен труд. И Маркс, и Ленин, и техните последователи, и даже съветските учебници винаги са подчертавали тази прогресивна мисия на капитала.

 

При това Маркс подчертава, че непосредствен предмет на загрижеността на капитала е повишаването не на обществената производителност на труда, а на производителността на труда на неговото частно предприятие. Последното позволява на капиталиста да съкращава индивидуалните разходи до ниво, по-ниско от обществено нормалното, и да получава добавена стойност, която Маркс е нарекъл наднормена. В това често забравяно изследване е скрито цяло съцветие от твърде актуални ситуации.

Първо. От методологична гледна точка това изследване на Карл Маркс е значимо като пример за най-важната черта на взаимодействието между производителните сили и производствените отношения, а именно – как, защо и в каква степен определено производствено отношение обуславя прогреса на производителните сили и на кои именно. Теорията за експлоатацията на наемния работник се оказва стабилно поставена  на материалния фундамент на развитието на технологичния процес, което както ще покажем по-нататък, позволява на Маркс да разкрие маса важни следствия.

Второ. Маркс разкрива система на обективни стимули на техническия прогрес, произтичащи от природата на производствените отношения и процеса на експлоатация, а не от добрата воля или вродени качества на предприемача. Авторът на „Капиталът“ показва, че стремежът към иновации е атрибут на капитала, и прави това повече от половин век преди Й. Шумпетер (на когото приписват това „откритие“). При това го прави на база изводи от специфичните закони на капитализма, показвайки, че това е следствие на особени обективни производствени отношения на капитализма, а не на „естествена“ психологична особеност на някакъв избран кръг хора-предприемачи, както твърди  Й. Шумпетер.

Трето. Именно в този контекст се разкриват капиталистическите граници на техническия прогрес: капиталът предприема използване на нова техника тогава и само тогава, когато няма друг изход — повишаване на продължителността и/или интензитета на труда, привличане на по-евтина работна сила и т.н. Историята на капитализма и в частност съвременното изнасяне на индустриални предприятия в страните от Третия свят пряко потвърждава тези твърдения. В Русия тяхна илюстрация стана гротескно-пародийната форма на паразитиране на руския капитал върху суровинните и други обществени ресурси, буквално до „ошушкване“ на държавния бюджет. Нещо повече, капиталът е развивал и развива само тези сфери на техническия прогрес, които водят до ръст на добавената стойност. Ако резултат е „само“ увеличаване на обема и качеството на обществените блага, което не носи допълнителна печалба, капиталът не се включва въобще или го прави под формата на благотворителност, която няма отношение към собственото капиталистическо производство.

 

На това изследване се базира четвъртото, едва ли не най-важно и най-забравено ниво на преминаване от абстрактното към конкретното в Марксовото изследване на отношенията на експлоатация – изследване на формалното и реалното подчиняване на труда от капитала.

 

Отчуждаването на труда в капиталистическата форма (а то се развива на основата на отпадането на предшестващите форми — на извъникономическото принуждаване, на личната зависимост) предполага наличие на формално правови предпоставки, а именно, наличие на собственост върху средствата за производство в ръцете на
не-работника (капиталиста) и тяхното отсъствие у работника при лична независимост на последния. Следователно, първа крачка на отчуждаването става отнемането на средствата за производство от работника и (на това по-рядко се обръща внимание) отделянето на качеството на работната сила от другите свойства на работника, превръщането на това качество в стока (отчуждаема вещ), което позволява след това тази стока да се продаде на собственика на капитала.

 

Напълно логично следва втората крачка по пътя на отнемането: работникът губи своята работна сила, тя преминава в собственост на стопанина на средствата за производство. Сега той определя всички основни събираеми на трудовия процес: какво, как, с помощта на какви средства за производство и за кого да се произвежда. Трудът се оказва отнет съгласно социално-икономическата форма.

Третата крачка: създаденият от работниците продукт и част от неговата стойност (а именно добавената стойност) също се изземва от капитала.

 

Като предпоставка за анализа на тези явления служи разбирането, че купуването на стоката „работна сила“ от капитала има ред качествени различия от всяка друга транзакция на пазара. Това е отношение, изменящо природата на човешкия труд и управление. Тъй като в пазарните условия собственикът на стоката може я използва както си иска, то с акта на купуване на стоката „работна сила“ капиталът става собственик на всички параметри на нейното използване. Затова в условията на капитализъм капиталът, а не работникът, определя параметрите на трудовия процес: с каква цел, какво, как, с помощта на какви средства за производство и т.н. работникът ще произвежда, се определя оттук нататък не от производителя, а от собственика на капитала или негов представител. Така капиталът отчуждава от наемния работник не само средствата за производство, но и неговия труд, превръщайки човека в производството в подобие на мравка или пчела, активността на които се различават от труда на човека по това, че няма функции за самостоятелно поставяне на цели.

 

Нещо повече, доколкото и исторически, и логично капиталистическият процес на производство започва с отношенията на използване на кооперативния труд (наемане на групи работници за осъществяване на колективен трудов процес — у Маркс тази ситуация е отразена в главата за кооперацията в I том на „Капиталът“), капиталът присвоява още три атрибута на този процес: обединяването на хора в колектив и формирането на съвкупен работник; производителната сила на неговия кооперативен труд; и функциите на управление на този колективен производителен процес. Всичко това се присвоява от капитала. В резултат капиталът като особено производствено отношение подчинява трудовия процес. Така се оформя формалното (диктувано от социално-икономическата форма) подчиняване на труда от капитала.

Обаче неудържимият стремеж на капитала към извличане не само на абсолютна, но и на свръхголяма добавена стойност, получавана в резултат на първоначалното използване на изгодата от повишаване на производителността на труда в своето предприятие, довежда (в условията на последващо повсеместно разпространяване на иновацията) до възникване и нарастване на относителната добавена стойност, а заедно с това и на техническия прогрес. Последният става причина за трансформирането на обикновената кооперация първоначално в манифактура, а след това и във фабрика.

 

За нас този процес е важен преди всичко с това, че развитието даже на манифактурата довежда към още една крачка в процеса на подчиняване на труда от капитала – формирането на частичния работник. Доколкото трудът на работниците в манифактурата е разделен и отделният работник изпълнява само една от операциите, по които е специализиран, то той се оказва не цялостен работник, способен да създаде крайния продукт, а частичен – който може да извършва само някаква тясно професионална операция. Трудовият процес като цяло в тези условия става производителен само при условие, че е организиран от някаква трета сила, каквато в условията на капитализма се явява в повечето случаи капиталът. В резултат трудът на наемния работник като частичен работник се подчинява на капитала и по своята технология, а капиталът става собственик на още една подарена производителна сила – тази, която дава разделението на труда.

 

Но това е първата крачка по пътя на реалното (касаещо съдържанието на трудовия процес, производителните сили) подчинение на труда от капитала. Това подчинение придобива адекватен образ след развиването на машинното производство и формирането на системата „машини – фабрики“. Тук работникът е подчинен вече не само на  капитала като особена социално-икономическа форма. Той е подчинен на капитала технически, тъй като във фабриката работникът е не повече от придатък на машината, допълнение на този „мъртъв“ (по образния израз на Маркс) труд. От  този момент започва периодът на господството на „мъртвия“ труд над „живия“, а капиталът и системата на машините (основният капитал в терминологията на „Капиталът“) стават синоними. Нещо повече, самата категория „капитал“ започва да се използва и като „основно течение“ на икономическата теория, и  като стопанска практика за обозначаване преди всичко на системата на машините.

 

Апогей в развитието на реалното подчиняване на труда от капитала в условията на индустриалното производство стават конвейерната организация на труда (т. нар. фордизъм) и касаещият  частично даже ръчния труд тейлъризъм, детайлно регламентиращ  най-рационалните трудови движения на работника.

 

И така, същността на реалното подчиняване на труда от капитала се състои в това, че самото съдържание на процеса на производство – технологията на трудовата дейност, естеството на средствата за производство (система на машините) – е подчинено на процеса на възпроизводство на капитала и на свой ред служи за подчиняване на труда на материалните фактори за производство като капитал. Разделянето на труда, машината, конвейера и т.н.  превръщат човека в частичен работник, явяващ се придатък на системата от машини, а те самите стават функция на капитала (постоянен капитал, „мъртъв труд“) – сила, подчиняваща живия труд на логиката на мъртвия, на логиката, станала капитал на системата от машини. В резултат капиталът придобива адекватна материално-техническа база. Такава, повтаряме, става системата от машини, където трудът на човека, е, първо, разделен (човекът е превърнат в частичен работник, неспособен самостоятелно да създава полезен продукт) и второ, подчинен на машината (а тя се явява неотделима собственост на капитала, негово непосредствено материално въплъщение.

 

 

Всичко това, разбира се, е азбуката на марксистката политикономия на капитализма. И не бихме я повтаряли, ако тя нямаше съществено значение за анализа на съвременното състояние, където в постиндустриалните сфери много от тези явления се видоизменят с развитието на производствените отношения и на производителните сили, снемайки (отричайки и запазвайки) класическите основи. А също така – ако не се запазваха всички тези атрибути на експлоатацията и подчиняването на труда на капитала навсякъде, където е запазено и/или се възпроизвежда господството на индустриалните и доиндустриалните технологии.

 

 

Преди да разгледаме най-съвременните форми на експлоатация, предполагащи подчиняване на творческата дейност от капитала,  ще подчертаем, че съвременният глобален капитализъм представлява сложна система от всички основни „пластове“ на взаимодействие­то между наемния труд и капитала, характерни за историческата еволюция на капиталистическия начин на производство, „снети“ в неговото съвременно пространствено битие. Най-просто казано, съвременната „география“ (социо-пространственото битие) на световната капиталистическа система е едновременно и живата  история на капитализма: от доиндустриалните полукрепостни форми в най-изостаналите анклави, през „класическата“ експлоатация на индустриалните работници в промишлените предприятия, до специфичните форми на подчиняване от страна на капитала на творческата дейност на програмистите и учителите…

 

Разглеждайки процеса като глобален, можем да отбележим (връщайки се към уводните бележки в I част) ред емпирични и теоретични конкретни черти, които да послужат за изходен пункт на нашия анализ.

Първо, в света все още съществуват стотици милиони хора, заети предимно с доиндустриален (ръчен) или ранноиндустриален труд. Те са обект на полуфеодална-полукапиталистическа експлоатация във форми, най-близки до описаните от  Ф. Енгелс (в „Положението на работническата класа в Англия“), Карл Маркс (в заключителните  глави на I том на „Капиталът“, посветени на историята на натрупването на капитала) и Вл. И. Ленин (в „Развитие на капитализма в Русия“), както и в някои доста реалистични  „сапунени  опери“ на руската телевизия през XXI век.

Второ, започвайки от края на XX и особено през XXI век, слоят на класическите индустриални наемни работници, създаващи по класически начин добавена стойност, става многочислен, както никога досега. Количеството труд, създаващ добавена стойност по класически капиталистически начин, в днешно време е като никога голямо, тъй като и обемът на наемния индустриален труд, и неговата производителност в света като цяло днес са по-високи, отколкото във всяка друга епоха.

Трето, значителна част от работниците в т. нар. сфера на услугите, която е прието да се разглежда като постиндустриална сфера, е заета (даже от гледна точка на класическата марксистка теория) с производствен, т. е. създаващ стойност и съответно добавена стойност труд. Към тях се отнасят всички заети в сферите, които непосредствено продължават функционирането и възпроизводството на производителните сили, в това число работната сила. Съответно сфери, в които (от гледна точка на класическата марксистка теория!) се създава стойност, са не само тази част на търговията, където се осъществява продължението на процеса на производство на материални блага в широкия смисъл на думата, но и аналогичната ù по своето естество и функционална роля част от сферата на услугите.

 

За потвърждаване на този тезис ще използваме  методологията  за разграничаване на допълнителните и чистите разходи на оборота. В първия случай това е онази част от процеса на търговия, която е свързана с процеса на функциониране на производителните сили и се явява, както  вече отбелязахме, продължение на процеса на общественото производство в широкия смисъл на думата (в единството на производството, оборота, разпределението и потреблението). Във втория случай това са разходите на търговията, свързани с функционирането на капиталистическата форма, т.е. без които процесът на възпроизводство би могъл да се справи, ако се осъществяваше не в капиталистическа форма.

 

Също така можем да разграничим и двете събираеми в капиталистическата сфера на услугите. Нейната първа част е свързана с възпроизводството на работната сила като производителна сила и затова тя е производителна по съдържание — в нея се създават стойността и добавената  стойност. Втората е свързана с възпроизводството на капиталистическата форма на битието на човека, пораждаща маса фиктивни потребности и удовлетворяваща фиктивните им услуги. Тази сфера е производителна само по форма, при това превратна: заетият с това капитал присвоява печалбата, но там не се създава добавена стойност.

 

Тази методология касае собствено капиталистическите критерии за производителност и произтича от  марксистката теория за производителния труд. В съветския и постсъветския марксизъм беше прието, следвайки Маркс, да се различават различни теоретични нива в определянето на капиталистическите критерии за разграничаване на производителния и непроизводителния труд. Тази система от критерии беше построена на основата на метода на преминаване от абстрактното към конкретното в съответствие  с логиката на „Капиталът“. Ако оставим на страна критериите, заложени на ниво производителни сили (производство и възпроизводство на  средствата за производство и на човека), тя предполага да се подчертаят като минимум следните основни стъпки:

 

– изключително абстрактно ниво: производителен материален труд, създаващ стойност;

– същностно ниво: производителен материален труд, създаващ добавена стойност;

– ниво на явлението и на превратните форми: производителен е всеки труд, позволяващ да се присвоява печалбата.

 

И така, в сферата на услугите може да бъде отделена тази част, където се създава стойност и има наемен труд, т.е. се създава добавена  стойност. Това е тази нейна част, в която се създават услуги, явяващи се необходима брънка във възпроизводството на работна сила, в това число съвременна и високо квалифицирана.

 

 

И така, в традиционните сфери на производителния труд, създаващи добавена стойност по класическия начин, сега е ангажирана не по-малко от половината от световната работна сила. Като се има предвид натрупаната за столетия капитална стойност, това производство създава онова количество богатство, което не само осигурява съвременното възпроизводство, но и създава определени предпоставки за ръста на паразитиращия върху него (макар и не само върху него) фиктивен (безполезен) сектор.

 

По този начин за съвременния капитализъм е характерно запазването на „класическите“ отношения на капиталистическата експлоатация. Съответно можем да направим извод, че първият „пласт“ на подчиняването на труда на съвременния глобален капитал е „възстановяване“ на класическите отношения на формалното и реалното подчиняване на труда на капитала (частично ограничени от предшестващия период на социалреформизма) и съответно извличане на абсолютна и относителна добавена стойност. Да напомним, че днес, независимо от характерното за развитите страни съкращаване на  индустриалното материално производство и усложняване на социал­ната структура, в света като цяло е достигнат максимумът в експлоатацията на ръчния и индустриалния наемен труд за всичките предшестващи периоди.

 

 

Вторият  „пласт“ в отношенията на тотално подчиняване на труда от капитала е свързан с диалектическото снемане (като критическо наследство) в съвременните условия на отношенията между труда и капитала, характерни за последващия исторически етап (същевременно и логическо ниво) на еволюцията на късния капитализъм. Това са новите аспекти на експлоатацията и подчиняването на труда на капитала, характерни за първия етап на подкопаването на основите на капитализма – монополистичния капитализъм, или империализма. От този историко-логичен етап на еволюцията на късния капитализъм се „запазва“, в частност, многостепенната ерархия на преразпределението на добавената стойност в полза на:

 

– първо, развитите страни;

– второ, монополистичните обединения на тези страни (монополна [свръх] печалба) с двойно, тройно и т.н. бреме на експлоатация за наемните работници от развиващите се страни;

– трето, финансовия капитал.

 

От следващия историко-логичен етап на еволюцията на късния  капитализъм — социалреформизма, се запазва (макар и в донякъде оря­зан вид) характерната за развитите страни сложна система както на ограничаване на експлоатацията в тесния смисъл на думата (от ограничаване продължителността на работния ден, седмица и т.н. до прогресивния подоходен данък и разнообразните форми на социална защита), така и на „корекции“ в механизмите на формално и реално подчиняване на труда (от охрана на труда до участие на работниците в собствеността и управлението). Това е третият  „пласт“ на съвременните отношения на подчиняване на труда от капитала.

 

Обаче неолибералният период не само ограничава достиженията на предшестващия етап, но и разрушава механизмите на тяхното осигуряване: отслабването и понижаването на ролята на различните асоциации на трудещите се под натиска на неомаркетизацията и „приватизацията“ на социалния живот разрушават основата за  противодействие на нарастването на експлоатацията.

Най-интересен и сложен от гледна точка на марксистката теория на експлоатацията на това ниво на изследване се оказва въпросът за въображаемата промяна в естеството на капитала и „преодоляването“ на експлоатацията на наемен труд, свързано с появата на многобройни пенсионни, инвестиционни и други фондове, които акумулират спестяванията на наемните работници и така ги превръщат в едва ли не колективен капиталист.

 

Този успех на „държавата на всеобщото благоденствие“ в днешно време се е трансформирал съществено, но базовите му събираеми са съхранени и затова изискват анализ.

 

Тезисът за  дифузията на капитала и генезиса на „посткапитализма“ намери широко разпространение през втората половина на ХХ век. Според нас изводът за преход на света към  „посткапитализъм“, основан на тезата за т. нар. изчезване на капитала като натрупана добавена стойност и за превръщането му в спестявания на гражданите, в основата си е неверен (във всеки случай, от гледна точка на марксистката теория за добавената стойност). Но не защото отричаме ролята на пенсионните фондове и другите форми на спестявания, използвани за  капитализация: тяхната роля действително е голяма, макар в глобалната икономика да не е решаваща.

 

Работата е там, че в пенсионните и други фондове се акумулира частично необходим продукт на работника (застрахователна медицина, спестявания за  образование на децата и тем подобни събираеми за възпроизводство на квалифицираната работна сила), частично добавен продукт на обществото.

 

Отклонявайки се малко, ще подчертаем разликата между добавения продукт на обществото и добавения продукт, присвояван от частно лице, по правило капиталист. Първият, за разлика от другия, представлява средствата, използвани във всяко общество (особено в условията на късния капитализъм, който е преминал през периода на „държавата на благоденствието“ и не се е отказал съвсем от него) за реализация на общонародни нужди: от сигурността до защитата на околната среда.

 

Да продължим нашия анализ. Добавеният продукт на обществото днес е достатъчно голям и в условията на некапиталистическа система на обществено присвояване би трябвало да се използва за увеличаване продължителността на живота и рационално използване на свободното време, както и за издръжка на нетрудоспособните.

 

В условията на капитализъм нещата са по-сложни.

 

Първоначално „класическият“ капитализъм, за който са били характерни детският труд, ниската продължителност на живота и т.н., не е предполагал включване на тези разходи в необходимия продукт на работника.

 

Технологичният прогрес на последното столетие обуслови необходимостта (във всеки случай, в развитите страни) от преход към друг тип работник. Средното специално и висшето образование на значителна част от работниците в развитите страни стана условие за натрупване на капитал. Паралелно условие за възпроизводство на работната сила на „професионалистите“ стана увеличението на продължителността и стабилността на живота. В същата посока действаха и фактори като организираната борба на трудещите се и гражданите, състезанието със „световната социалистическа система“, в крайна сметка – преходът към социалреформизъм. В резултат през ХХ век част от тези разходи влезе в цената на работната сила, а друга част се приспадна от добавената стойност за преразпределяне (под натиска на опозиционните на капитала сили) в полза на трудещите се.

 

Кризата на социалреформизма и на „обществото на двете трети“, частичното намаление на социалните разходи и т.н. доведоха до това, че:  първо, в много случаи тези разходи като цяло бяха съкратени; второ, измени се  пропорцията между техните частни и обществени събираеми: относително се увеличиха разходите за сметка на спестяванията на работниците, относително, а в редица страни и абсолютно се съкратиха обществените разходи, и трето, увеличи се концентрацията на тези спестявания в частни фондове.

 

Последното е особено важно, тъй като показва, че на днешния етап на инволюция на капитала той започна да разгръща приватизация на части както от необходимия продукт на работника, така и от обществения добавен продукт, използван за социално-хуманитарни цели. Тази приватизация стана и реалното съдържание на този процес, който вероятно има вид… на дифузия на капитала и капитализма.

 

Освен това следва да се има предвид, че тези спестявания в значителната си част се осъществяват от наемни работници, чиято заплата от гледна точка на марксизма се явява част от  добавената  стойност (и разширено — на добавения продукт, имащ стойностна форма), създавана чрез труда на работниците от материалното производство и креативната сфера. Към наемните работници, получаващи такива доходи, се отнасят всички работници на превратния (фиктивния) сектор (голяма част от специалистите във финансите, маркетинга, пиара и други такива, работниците в масовата култура, частни юристи, политехнолози, звезди и „звездички“ от шоу бизнеса и професионалния спорт и т.н.), а също така, всички висши мениджъри в тази част, в която техните доходи се образуват от добавената стойност (печалбата) и само са облечени във формата на заплата. В последния случай  въобще не се случва никаква  „дифузия на капитала“: използваните за инвестиция доходи на тези „работници“, пак повтаряме, не са нищо друго, освен част от добавената стойност, присвоявана от колективния обществен капитал.

 

И така, оставайки на това ниво на анализа, можем да потвърдим, че и в съвременната глобална икономика един от основните източници на доходи и създаване на капитал си остава „класическата“ добавена стойност, създавана от производителния труд на наемните работници (понастоящем друг такъв източник става имащото стойностна форма всеобщо богатство, създавано от  ворческия труд в креативната сфера).

 

Тези източници обаче се трансформират в инвестиции и лично потребление на сложната система от класи и междинни слоеве на капиталистическото общество (в това число на корпоративната номенклатура, „професионалистите“ и т.н.), посредством сложна система от фиктивни форми. Една от тях е прикритото присвояване на печалба (в това число и в материалното производство) под формата на заплата и други доходи на висшите мениджъри и „професионалисти“. Друга, може би още по-важна, е преразпределението на част от създаваната в света добавена стойност (включително част от „работната заплата“ на висшите служители и „професионалисти“) в полза на фиктивния сектор. Това преразпределение става през два основни канала – инвестиции във фиктивния сектор на спестените средства на фирмите (например, до Световната криза корпорациите от нефинансовия сектор на САЩ  получаваха от инвестиции във финансови спекулации до половината от своята печалба) и влагане в същия този сектор на лични спестявания, чийто източник са добавената стойност и интелектуалната рента.

 

Да напомним още, че за късния капитализъм (особено за перио­да на неолиберализма) е характерно приватизирането от страна на корпоративния капитал на частта от необходимия обществен продукт, спестявана за възпроизводство на висококвалифицирания работник (стойността на работната сила). Тази част също се използва за възпроизводство на капитала, в това число на вложенията във фиктивния сектор.

 

Накрая, сложната система на преразпределение е характерна за доходите, получавани като интелектуална рента, от наемане на интелект (това е печалбата на корпорациите-собственици на интелектуален „капитал“ и част от доходите на работниците-интелектуалци). Тези доходи също в частта си на спестявания стават източници за възпроизводството на капитала, в това число на фиктивния сектор. По-нататък ресурсите на последния, точно както  притежаващото стойностна форма богатство, създавано в креативната сфера, и печалбата от материалното производство пряко и косвено (чрез спестяванията от „заплата“) се превръщат в източник за образуване на нова капитална стойност.

 

Тези процеси показват как се камуфлира процесът на експлоатация и се създава видимост, че капиталът като такъв (частна собственост на физическо лице, наемащо работник) е изчезнал, а има само спестяване на доходите на работниците, използвано от „професионалистите“ за разширено възпроизводство на икономиката.

 

Но все пак,  най-интересен за дадения материал е четвъртият „слой“ на подчинението на труда — новите отношения на експлоатацията, формирани на днешния етап на късен капитализъм. Това са отношения на експлоатацията на творческата дейност и подчинение от страна на корпоративния капитал на Човека като Личност (а не само на работната сила).

 

Съвременният капитал е не само класическо индустриално произ­водство, но и сфери на творческа дейност, в които е заета „креативната класа“. Именно тук възникват новите форми на капиталистическа експлоатация, тъй като съвременният капитал частично присвоява богатството, създавано от колективния творчески труд. А към сферите, в които значителна роля играят творческите компоненти (нарекохме ги креатосфера — пространство и време на предметните, дейностните и личностните измерения на творчеството), днес се отнасят  широк кръг отрасли на общественото възпроизводство. Това са обучението и възпитанието в цялото им многообразие, здравеопазването, техническото и научното творчество, възстановяването на природата и обществото, производителната част на управленческия труд, изкуството и др. Трудът във всички тези сфери е производителен, но вече не по капиталистическите, а по общочовешките критерии, тъй като служи на възпроизводството и развитието на човешкия род във всички обществени системи.

 

В марксистката теория е показано, че този колективен творчески труд не създава стойност, но създава действително (не симулативно) обществено богатство, получаващо в условията на тоталния пазар формата на стойност. Тази стойностна форма за него се явява фиктивна, но даденото обществено богатство е реално, производително и лежи в основата на възпроизводството на материални и културни блага, присвоявани от съвременния капитал. Нещо повече, в условията на частна собственост на резултатите от творческата дейност то в значителна степен се придобива безплатно от капитала под формата на т.нар. интелектуална рента, явяваща се като основна форма на доход от такава дейност в условията на късния капитализъм.

 

Механизма и естеството на тези превръщания ще разгледаме по-нататък. Тук е важно да фиксираме достатъчно широко известния и емпирично потвърден феномен: по-малката част от интелектуалната рента (наема на интелект) е една „добавка“ (над стойността на работната сила), скрита в работната заплата на наемния работник-„интелектуалец“, по-голямата част се присвоява от  собственика на „креативната корпорация“, използваща  наемния творчески труд. Още една част на този наем се присвоява от  креативните работници, чийто труд не е наемен, но и тук значителна част на тези рентни доходи се реинвестира (посредством спестяванията) в капиталистическото възпроизводство. Така интелектуалната рента става, наред с класическата добавена стойност, основен източник на печалба за съвременния капитал.

 

И така, съвременната система на експлоатация предполага контрапункт, противоречива и не винаги органична интеграция на  четирите историко-логически „пласта“ (подсистеми на производствените отношения) на експлоатацията на труда от капитала:

 

♦ „класическа“ система на отношенията на производство (от
наемния труд) и присвояване (от капитала) на  „обикновената“ добавена стойност;

♦ отношения на производство и присвояване на монополната свръхпечалба и финансовата печалба;

♦ снети от неолиберализма (възпроизвеждани в орязан деформиран вид) отношения на преразпределяне на част от добавената стойност и „дифузия“на капитала;

♦ отношения на експлоатация на креативната дейност и присвояване на интелектуалната рента и други специфични за съвременния етап съставляващи на тоталната хегемония на капитала и, в частност, на експлоатацията.

 

Към анализа на последния проблем ще се върнем пак.

 

Характеристиката на системата на отношения в подчиняването на труда от капитала и експлоатацията, характерни за съвременния етап на късен капитализъм, неслучайно е обусловила акцента върху субекта на творческата дейност. Именно тук, в противоречията на нелинейната трансформация на залязващото „царство на необходимостта“ и възникващата креатосфера (наричана предимно по нейни външни признаци „общество на знанията“), се намира най-актуалният блок от проблеми на съвременния капитал. На повърхността той се проявява сред проблемите на капиталистическата организация на труда на интелектуалците, на интелектуалната собственост и т.н. Но в основата на тези въпроси стои „проблемът на проблемите“: противоречието между творческата по своето съдържание дейност и отношенията на отчуждаване, свойствени на системата на глобална хегемония на  корпоративния капитал.