Роденият през 1956 г. в Радауц, Румъния, и живеещ в Париж Матей Вишниек е вече познато име у нас. Неговите стихове от сборника „Град с един-единствен жител“, томът с пиеси „Мансарда в Париж с изглед към Смъртта“, а също и романът „Паника в Града на светлините“, издадени от „Факел“ и „Авангардпринт“, се приеха добре от критиката и читателите, а пиесата „Дребна работа за стар клоун“ се играе с успех в Народния театър. Гостува и у нас в края на м.г. за Коледния панаир на книгата. Може да се каже, че и в трите си хипостази – на поет, драматург и белетрист, той се утвърди и световната критика го нарече „новия Йонеско“.
Следя творчеството му повече от петнайсет години. Всеки негов нов текст ми носи нещо ново. Без съмнение, той идва от Театъра на абсурда, от любимите му Йонеско и Бекет, но съвсем не ги повтаря. Интересното е, че независимо дали са исторически лица (Всеволод Майерхолд, Чехов, Сталин, Емил Чоран, Жана Д’Арк), или са плод на неговите видения и кошмари, героите на Вишниек са част от странния свят, в който реалното и фантастичното се преплитат по наистина неподражаем, невероятен начин.
През септември 1987 г. 31-годишният Вишниек заминава на екскурзия в Париж. Решил е твърдо да напусне страната, тероризирана от един полуграмотен диктатор, и като мнозина румънски интелектуалци да потърси политическо убежище в приятелски настроената Франция. Получава го, без да чака дълго. Там веднага установява, че си е у дома, че познава отлично (от литературата и киното!) града на Сена. По-късно в интервю за нашето списание „Факел“ ще сподели: „Изведнъж се оказа, че съм си у дома, че съм пристигнал в една своеобразна духовна родина, в пространство, което ми беше много познато и близко, защото си бях мечтал и фантазирал за него…“ Подобно на своите велики сънародници Емил Мишел Чоран и Йожен Йонеско започва да пише и на френски.
Автор е на пет романа. Най-известният от тях —„Паника в Града на светлините“ , е издаден и на български в мой превод през 2012 г. Бих казал, че прозата му е близка с поезията и драматургията. В нея няма реализъм. Всъщност Матей Вишниек е автор само на един „реалистичен текст“ — дисертацията си на тема: „Съпротивата чрез културата в страните на Източна Европа“. В романите му няма обвинителен патос и преки политически алюзии. Тук всичко, както при великия му учител Йонеско, е под знака на Абсурда, представено с достатъчно чувство за хумор (не и черен), без излишна описателност и досаден натурализъм и многословие „ала Джойс“, каквито срещаме днес в редица опуси на някои наши и източноевропейски белетристи.
В романа „Господин К. на свобода“ Вишниек представя света като един абстрактен затвор. Като паноптикум. И този затвор не включва обичайните постулати „престъпление“ и „наказание“. Тук се сблъскваме с човешко същество, за което е нормално да живее в затвора. А човекът (в случая господин Козеф Й.), получил случайно и най-неочаквано свободата си, просто не знае какво да направи с нея. Как да влезе в нормалния живот? Какво ще е бъдещето му? Всъщност, той е пуснат „условно“. Да излезе от един затвор и да влезе в… друг, още по-голям, с невидими стени. Историята е разказана пестеливо, майсторски, с достатъчно напрежение и загадъчност. Атмосферата е странна, необичайна. Изказът на Матей Вишниек е оригинален, но и пределно точен. Блестящ стилист от френски тип. Един наистина необичаен белетристичен текст, който се чете на един дъх.
