„ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО, КАК ХУБАВО СИ ТИ…“

0
210
 
 
Георги Николов Николов е роден през 1956 г. в Бургас. Завършил е ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Българска филология“ , работил е като журналист, за кратко и като моряк. Морето присъства трайно както в първия му сборник „Пътища“ (1995), така и в електронната му книга „Морето в българската периодика ХIХ – ХХ в.“ Занимава се и с литературна критика. От 2007 г. живее във Велико Търново.
 
В календара на времето всяка държава променя своя облик в административно и икономическо отношение. В сферата на духовността. На патриотичните и нравствени скрижали като модел на гражданско поведение. Този обем от дадености неминуемо се превръща в история, давайки път на обществото към нови хоризонти за развитие. Но е интересно за поколенията от различни възрасти как е изглеждала страната им в очите на чужди пътешественици  някога. Какви спомени в ретуш са оставили и заслужават ли да бъдат добавени към националната памет, или не.
 
Например… През 1897 г., в кн. 6 на сп. „Българска сбирка“, е отпечатан полемичният текст „Един американец-велосипедист за България и българите“. Статията е родена от пътеписа на Томас Стивънс (Стивенс по руския превод), започнал от Сан Франциско през 1884 г. и завършил в 1886-а. Като „преминал през цяла Америка до Ню-Йорк, гдето се качил на параход и отишел в Англия. От Англия през Франция, Германия, Австро-Унгария, Сърбия, България, Источна Румелия и Турция той се озовал в Мала-Азия. Обиколил той тъзи страна, гдето посетил Армения и, през Кюрдистан, отишел в Персия. От Персия той пак по море пътувал за Индия и, като я преминал напреки до границите на Афганистан, продължил своето пътуванье през Китай и Япония, а от там пак на параход се върнал в Америка, от гдето бил тръгнал“ (1).
 
Това встъпление дължим на Стефан Бобчев, научил за Стивенс от руския превод „Вокруг света на велосипед“ – приложение на сп. „Природа и Люди“, 1896 г. Кой е американският странник? Томас Стивънс е роден на 24 декември 1854 г. в Беркхамстед, Великобритания, но е поданик на САЩ. Когато е на 14 г., семейството му се мести там. Детската му мечта е да кара велосипед. По това време доминиращ модел е т.нар. пени фартинг — с огромно предно колело и с миниатюрно задно, чийто прототип е хитовият велосипед „Le Grand Bi“, представен от Арман Пежо през 1882 г. във Франция.
 
Идеята на Стивънс да прекоси света идва, когато той е на работа в щата Колорадо. Велосипедът му е марка „Standard“, на чикагската фирма „Pope Manufacturing Company“. Първо пресича с огромни усилия Американския континент, а после реализира и околосветското си пътешествие. По-късно пътешества още много и участва в различни експедиции. В Англия се връща през 1895 г., създава семейство и се утвърждава като мениджър в лондонския театър „Garrick Theatre“. Автор е на книгата от 1000 страници „Around the World on a Bicycle“. Умира на 24 януари 1935 г. в Лондон.
 
Стефан Бобчев пък — виден юрист, публицист и политик, не може да остане спокоен от прочетеното. Благодарение на лавината му от чувства имаме представа за още един словесен албум с пожълтели впечатления за страната ни. На границата на две столетия, достатъчно отдалечени от реалната представа на днешния съвременник. По данни на Бобчев велосипедистът ни гостува през лятото на 1885 г.
и отделя за видяното шест страници. Самият преразказ е много интересен, защото представлява точни откъси от произведението, злъчно коментирани от нашенеца Бобчев.
 
Влизането в България след Царибродската митница започва с оплаквания — те май не свършват и през целия преход. Пътят се оказва горист и неудобен за „яхание“ на велосипеда. Срещат се дребни кончета, обременени с непосилен товар, между София и Ниш. Те се плашат при вида на дяволските колца, по определението на дядо Вазов. Животните се хвърлят край пътя, създавайки безпорядък. Но водачите им не се впускат в излишни препирни с автора и проявяват, по думите му, похвална снизходителност. По-нататък в горите той забелязва стада кози с пастири, които очевидно нямали понятие от цивилизация. „Има си хас — възкликва Бобчев — г. Стивенс да беше намерил българските козари с Шекспира или поне с Боклевата История на цивилизацията в Англия в ръка и да заведат с него препирня: кои козари са по-добри, тези, които живеят в ниските страни, или тези, що живеят в височините! Ний вярвами, че и г. Стивенс дълги години ще чака да види цивилизовани козари не само в България, но даже и в страни много по-напреднали в културно отношение от нашата… Па дали в Америка козарите вече са станали пълни обладатели на цивилизацията?“
 
Както и да е. Страниците ни поднасят, една след друга, грубовати натуралистични щрихи. За хляба с пясък и с остатъци от варено пиле (?) в него — в някакъв хан. За „липсващите“ елементарни хигиенни понятия на предците ни. За отказа да се приемат сръбски пари вместо български, макар границата да отстояла на някакви си 60 километра. Не са пропуснати нечистите уж софийски механи, гдето ястието — хляб и нарязани краставици — се подава на „недодялани, плоски, дървени танури“. За стражата пред княжеския дворец, облечена във вехти униформи. И за объхтаните труженици: „Вечерта градът се освети оскъдно само с петролейни ламбички, повидимому тук въздушният газ съвсем не е познат, а минаретата се освещаваха с дървено масло. Но и при оскъдно петролейно осветление, работите
се продължаваха на всякъде; очевидно тука няма определено число работни часове в ден и работнический класс се труди почти в всичко време, като отделя само кратки минути да сдъвче своя черен хляб и да си дремне три часа нощя“
.
 
Явно, според него, това са традиции, завещани от бащи и деди. Подчертаващи упоритостта в заниманията на наблюдаваните човеци, едновременно с липсата им на практичност и изобретателност. Тези мрачни краски идват много на Бобчев и той на свой ред разказва, че положението на трудовите хора не е толкова тежко и още ще се подобрява. И пита дали професионалното законодателство в Америка е изцяло в ред. Че тези наемни люде ядат превъзходен софийски бял хляб на нищожна цена. Столичните гости пък отсядат в добре уредения хотел „България“, ползват съседната ресторация, а има и фарфорови чинии.
 
На другата сутрин, продължава Стивенс, „селените в дебели дрехи носеха в града кърчази с мляко от най-близките чифлици, ферми. Аз възпрях няколко от тях, за да проверя качеството на млякото и намерих го все нечисто и в таквиз съдове, които повидимому никога не се измиваха. Някои носеха на плещите си цедилки с сиренье, суроватката течеше из цедилките в гърбовете им. Ако любовта към чистотата е свързана с набожността, то се разбира защо българите са далеч от тази последнята. Те се също така нуждаят от цивилизуващото влияние на сапуня, както и в много друго, и ако ли пионерите не сполучат да им присадят християнската религия и цивилизация, то не е зле да се направи опит за сега да се основат една или две народни сапунджийници в страната.“
 
На тези разсъждения Бобчев отговаря, че „молим Бога да ни запази от неразбраните всевъзможни швабски и инглишки цивилизации, които ни правят отвън – кукли, отвътре – панукли (чуми)“. В смисъл, че е прибързано да се правят изводи за видяното върху предварителната убеденост за нещо назадничаво, архаично. И че е нормално страни, битували в други обществени измерения, да се намират в различен стадий на развитие спрямо България. В случая такава, каквато я вижда Стивенс…
 
През погледа му тя е изостанала. Със схлупени села и пътища в трапове, поройни ями, камънаци. С разбитите улици на Ихтиман, но и с топлата, плодородна долина по поречието на Марица. С дузината остри минарета на Татар-Пазарджик и с живописното разположение на Пловдив. Акцентът на описанието пада върху общата разруха из населените места и на бедността. На разноликата етническа картина. На ориенталската шарения и съжителството на хора и добитък, скитащ навсякъде. Не пропуска да отбележи, че между турци и българи след Освобождението още тлеят стари сметки за уреждане. Намеква, че бившите господари търпят такова отношение, каквото сами са демонстрирали към раята — Бобчев категорично го отрича.
 
Що се отнася до циганите, те, според Стивенс, имали „упорна ненавист“ към всеки труд. Все пак авторът споменава мимоходом, че населението е добродушно и незлобливо, но и много назад от съседите си. Заради този извод Бобчев съобщава, че „ний има много да се препирами с негова милост“. И добавя: „Особенно пък „вънкашността“ и „поведението“ са много измамливи признаци и повечето пъти те могат само да введът в заблуждение пътешественникът. Ако някому туристу се случи като пътува в Саксония или в самия Лондон да бъде ограбен от твърде честите янкеседжии и „пикпокети“ (picpoket), то има ли право той да прогласи Саксония за хайдушка страна и Лондон — за град на джебните кражби?“
 
Не пропуска да защити и циганите, като поставя акцент в разликата между заселени и катунари. Споменава за ковачите, за джамбазите и цигуларите и за някои техни обичаи. И което е особено интересно за езическите им, почитани свръхестествени създания, например Шаигруне, Фуви и Цугоманус.
 
А във финалната си, обобщаваща пледоария, Бобчев споделя: „Българинът не е излиятелен, не е бързо откровен, както напр. съседите ни сърбите, нито обича да се подмазва като другите си съседи на Балк. полуостров. Той трябва да бъде изучаван и наблюдаван дълго време за да бъде вярно оценен. Тъзи необщителност прави много пътешественници, които на бързо минават и заминават през България, да не могът да си съставят едно вярно понятие за хубавите страни и добродетели на наший народ. Не е могъл да не попадне в тъзи грешка и американския оригинален пътешественник“.
 
Все пак Стивенс прекрачва на турска територия, без поне веднъж да бъде нападнат от разбойници и обран. Нещо, което може би е очаквал. Ако ни е позволено да иронизираме, не се е натъкнал и на канибализъм. Оставяйки ни спомени, чрез превод от английски на руски език, грижливо подбрани от Стефан Бобчев. Не толкова задочно да спори с автора, доказвайки му колко не е прав. А да защити българщината в измеренията ù на възстановена държавност, бит, духовност – светска и теистична. И на родолюбие. Чувство, присъщо днес повече на сънародниците ни от диаспората, отколкото на нас: бродещите из очуканите ù предели. Но в далечната 1897 г. – много силно и свято, необрулено от делничната кал. То ще бъде блестящо защитено в предстоящите войни. Под знамена, бранени от децата и внуците на същите човеци, срещнати от автора по изровените от дъждовете пътища.
 
Тези барутни дни са още далече. Предстои историята тепърва да разгръща кървавите си страници. А сега Стивенс, необезпокояван, нека премисля своите впечатления. Прашна вече мозайка за държавата от „онова време“. Едновременно суверенна и… обременена от наследството на чуждо владичество. Устремена към света предпазливо – стъпка по стъпка.
 
Авторът е предал това, с което се е сблъскал – късчета мозайка от чужд нему и непонятен географски атлас. Един от многото изминати етапи по велосипедния маршрут. Ако бе запознат с историята, отношението му щеше да е друго. Зад цялата грубост на социалния пейзаж съзнанието му зримо щеше да усети новите страници в делника на балканската страна. Би почувствал и разбрал, че рамките на „едно време“ се срутват и върху им пуска кълнове европейският модел на държавност. Още трудно забележим. Засега открояващ се само тук и там, но вече роден за просперитет. И зад недодяланата фасада от минало и настояще наднича бъдещето, което неминуемо ще дойде.
 
А иначе, нарисуваното от Стивенс нека се знае и помни. Чрез него, в модерния ХХI в., жарката полемика на бай Стефан възкресява и понятието „патриотизъм“. То всъщност е безсмъртно и не се нуждае от извинения, че понякога го заменяме с фалшиви идоли. Важното е, че съществува България. Че обичаме България. Как може някой от нас да не обича България?..
 
 
 
Бележка
(1) Навсякъде в цитатите е запазена автентичната граматика.
 
 
 
 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук