ДЕЙЦИ И ЛИДЕРИ

0
344

 

ДИМИТЪР БЛАГОЕВ
(Дядото) (1856 – 1924 г.) 
Основоположник на научния социализъм и на Социалистическата партия в България. Най-изтъкнатият теоретик на социализма в България и на Балканите в края на ХIХ и началото на ХХ век. Високообразован, ерудиран и уважаван деец на социалистическото движение в България и в Европа. Главен инициатор за създаване на Българската социалистическа партия, за чийто учредителен конгрес на Бузлуджа подготвя програма и устав. След конгреса написва „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“. От януари 1897 г. основава и до края на живота си редактира сп. „Ново време“, което става теоретичен орган на БРСДП. Общински съветник и депутат в Народното събрание, където последователно и твърдо отстоява социалните и политическите интереси на трудещите се и националните интереси на България.

ЯНКО САКЪЗОВ
(24 септември 1860 г. – 2 февруари 1941 г)
е роден в Шумен. След Освобождението учи в Русия, Германия, в Лондон и в Париж. Един от първите депутати социалисти в Народното събрание. Съосновател и редактор на сп. „Общо дело“, на чиито страници пропагандира Бернщайновата ревизия на марксизма и се застъпва за „общо дело“ на различните „производителни слоеве“. През 1903 Янко Сакъзов и негови съмишленици създават БРСДП (ш.с.), която по-късно се преименува в БРСДП (обединена.) Сакъзов е неин всепризнат лидер до края на живота си. Бори се срещу идеите на Коминтерна и болшевизацията на социалдемократическото движение в България. Като министър на търговията, промишлеността и труда (1918-1919 г.) прокарва осемчасовия работен ден. Изпълнява и различни дипломатически мисии в чужбина. След преврата от 19 май 1934 г. е в легалната опозиция.

ЕВТИМ ДАБЕВ
(1864 – 1946 г.)

Един от първите социалисти в България, преводач и издател на марксистка литература. Издава в. „Росица“ (1886 г.) – първия социа­листически вестник в България. Участва в учредителния Бузлуджански конгрес на БСДП (1891 г.). През 1894 е избран за член на ЦК на БРСДП. Редактира и в. „Другар“, а после заедно с Георги Кирков — първите три годишнини на „Работнически вестник“ (1897 – 1900). Един от ръководителите на широките социалисти, а по-късно се отказва от политическа дейност и работи като учител и публицист. Остава социал­демократ по убеждение, но не членува в никоя партия.

КОНСТАНТИН БОЗВЕЛИЕВ
(1862 – 1951 г.)

Един от основателите на социалистическото движение в България. По негова инициатива през 1889 – 1990 г. в Казанлък е основан социа­листически кръжок. Участва в учредителния Бузлуджански конгрес на БСДП. Избиран е в състава на ЦК на партията и за негов секретар – касиер. След разцеплението през 1903 г.  е в редовете на широките социалисти и до 1919 г. с известни прекъсвания е секретар на БРСДП (ш.с.). Избиран е за депутат в Народното събрание, през 1908 – 1911 г., а и по-късно е кмет на Казанлък, общински съветник, читалищен и кооперативен деец. Сътрудничи в левия печат.

ХРИСТО КАБАКЧИЕВ
(1878 – 1940 г.)

Един от видните дейци и ръководители на социалистическото движение и близък съратник на Димитър Благоев. С голям принос за утвърждаване на БРСДП (т.с.)  като една от активните партии във Втория интернационал. Противник на въвличането на България във войните и радетел за създаване на Балканска федерация. След Първата световна война е един от видните теоретици на партията. От началото на 1923 г. Христо Кабакчиев е избран за политически секретар на ЦК на БКП, участва в подготовката на Септемврийското въстание. Съден и амнистиран през 1926 г., когато емигрира от България. В Москва работи в института  „Маркс – Енгелс – Ленин“. До края на живота си се занимава с проблемите от историята на БКП и международното работническо и комунистическо движение.

НИКОЛА ГАБРОВСКИ
(1864 – 1925 г.)

Един от първите социа­листи и основатели на БСДП (1891 г). Получава солидно образование в Русия и в Женева. Активен журналист и публицист — редактор на Българската социалистическа библиотека и на партийния вестник  „Работник“. Превежда съчинения на видни социалисти. Един от първите социалисти в Народното събрание (1894 – 1896 г.), общински съветник в Търново. След Първата световна война активно участва в борбите на БКП. Убит след Априлските събития от 1925 г.

ГЕОРГИ КИРКОВ
(1867- 1919 г.)

Един от видните строители на социалистическата партия, любимец на трудовите хора в България, известен още със своя авторитет и влияние на журналист, публицист, поет, писател, културен деец, ярък политически трибун, обаятелен организатор. Солидно образован в Русия и във Виена. Активен журналист в българския социалистически печат, редактор на  „Работнически вестник“. Като секретар на ЦК на БРСДП (т.с.) от 1905 до края на живота си проявява своя организаторски талант.Един от създателите на Общия работнически синдикален съюз. Общопризнат тактик на партията. Общински съветник в София и депутат в Народното събрание, където пламенното му слово отстоява интересите на трудещите си, просперитета и модернизацията на България, приковава вниманието и на буржоазните политици. Уважаван представител на международните социалистически форуми.

КРЪСТЮ РАКОВСКИ
(1873 – 1941 г.)

Един от първите социалисти в България, виден деец на руското, румънското и международното работническо и социалистическо движение. Като студент по медицина в Женева е ръководител на групата на българските студенти социалисти. През 1905 – 1917 г. е един от изтъкнатите ръководители на румънските социалисти. Делегат е на почти всички конгреси на II Интернационал в началото на ХХ век. Участва в учре­дяването на Комунистическия интернационал (1919 г.) Заема отговорни длъжности в СССР.

ВАСИЛ КОЛАРОВ
(16 юли 1977 — 23 януари 1950 г.)
следва право във Франция и го завършва в Швейцария, където влиза във връзка с рус­ката революционна емиграция (Г. Плеханов). От 1902 г. се включва в социалдемократическото движение в България, като от 1905 г. до края на живота си е член на партийното ръководство. Участва в Балканската война. Депутат е в 16-20 ОНС (1913-1923). Участва в Щутгартския (1907) и Копенхагенския (1910) конгрес на II Интернационал, както и на конференциите в Цимервалд (1915) и Стокхолм (1917). От 1922 до 1924 г. е генерален секретар на Комунистическия интернационал и е в ръководството на Балканската комунистическа федерация. Като представител на Коминтерна налага преоценка на неутралитета на БКП от 9 юни 1923 г., участва в подготовката на Септемврийското въстание от с. г., след което емигрира в СССР. След смъртта на Д. Благоев през 1924 г. става формален лидер на БКП (т.с.). От 1929 до 1935 г. е функционер на Коминтерна и на Селския интернационал. През 1936-1939 г. отговаря за изпращането на български доброволци в Испанската гражданска война. След Лайпцигския процес от 1933 г. отстъпва лидерството в БКП на Г. Димитров. В България се завръща през септември 1945 г. Избран е за председател на 26-ото НС (1945), а след провъзгласяването на 15 септември 1946 г. на България за народна република става и временен неин председател. От 7 ноември 1946 г. е председател на 6-ото ВНС. От декември 1947 г. е заместник министър председател и министър на външните работи. След смърт­та на Г. Димитров го замества като премиер, какъвто остава до смъртта си.

ГЕОРГИ ДИМИТРОВ
(18 юни 1882 — 2 юли 1949 г.)

е най-известният по света български комунистически деец. Член е на социалдемократическото движение, а като печатарски работник и на профсъюзното движение от 1902 г. Участва в ръководствата им от 1909 г. Избиран е за депутат в 16-19 ОНС (1913-1923). Противопоставя се на участието на България в Първата световна война, заради което през 1918 г. лежи в затвора. Той е един от ръководителите на голямата Транспортна стачка от 1919-1920 г., потушена със сила от правителството на Александър Стамболийски. Делегат е на III и IV конгрес на Комунистическия интернационал през 1921 и 1922 г. Организира Септемврийското въстание от 1923 г., заради което през 1926 г. задочно е осъден на смърт. След въстанието емиг­рира и организира задгранично ръководство на БКП в Австрия, а по-късно в Москва. На V конгрес на Коминтерна през 1924 г. е избран в ръководството му. На 9 март 1933 г. е арестуван в Берлин и обвинен в подпалването на Райхстага. По време на процеса, проведен в Лайпциг, той се защитава сам, като предизвиква симпатии и подкрепа по цял свят. Получава оправдателна присъда, но тъй като е лишен от българско поданство, приема съветско гражданство и живее дълги години в Москва. На VII конгрес на Коминтерна през 1935 г. чете основен доклад, в който развива новата тактика за единни и народни антифашистки фронтове. Избран е за генерален секретар на Коминтерна и остава такъв до саморазпускането на организацията през 1943 г. През Втората световна война направлява дейността на БКП от Москва, като съдейства за създаването на ОФ. В България се завръща през ноември 1945 г. и ръководи борбата на БКП за пълно овладяване на власт­та. От края на 1946 г. е министър-председател и генерален секретар на БКП до смъртта си през 1949 г. Тялото му е запазено в специално построен мавзолей в центъра на София до август 1990 г., когато е погребано. Мавзолеят е разрушен през август 1999 г.

ТРАЙЧО КОСТОВ
(1897 – 1949 г.)

Свързва се отрано със социалистическото движение. След Септемврийското въстание е привлечен в апарата на ЦК на БКП. Съден за комунистическа дейност. Няколко пъти емигрира в СССР, където работи в Коминтерна, а по време на пребиваването си в България е в ръководството на БКП и е интерниран многократно. Като секретар на ЦК е един  инициаторите и ръководителите на въоръжената съпротива в България (1941 – 1944). От март 1945 е избран за първи секретар на ЦК на БРП (к). Разгръща широка дейност за организационното укрепване на партията след 9 септември. Осъден на смърт при чистка в БКП след показен политически процес през 1949.

ВЪЛКО ЧЕРВЕНКОВ
(6 септември 1900 — 21 октомври 1980 г.)

членува в БКП от 1919 г., участва в подготовката на Септемврийското въстание от 1923 г., а през 1925 г. заминава за СССР. Осъден е задочно на смърт. В Москва завършва Международна ленинска школа, на която става директор (1937—1938). От 1938 до 1941 г. работи в Коминтерна, а от 1941 г. е член на задграничното ръководство на БКП. Главен редактор е на нелегалната радиостанция „Христо Ботев“, която пропагандира идеите на Отечествения фронт (ОФ). След завръщането си в България през есента на 1944 г. Червенков заема различни постове — председател на Комитета за наука, изкуство и култура (1947—1949), а от 1950 до 1956 г. е основната политическа фигура в България като носител на българския „култ към личността“. Той е министър-председател и генерален секретар на ЦК на БКП. След Априлския пленум от 1956 г. остава само заместник-председател на Министерския съвет и министър на просветата и културата, а на 9 декември 1961 г. е освободен от държавни длъжности. През ноември 1962 г. заради „антипартийна дейност“ е изваден от състава на ЦК на БКП и изключен от партия­та. На 19 май 1969 г. Пленум на ЦК на БКП отменя наложеното от Ноемврийския пленум изключване на Вълко Червенков и възстановява членството му в партията с признаване на непрекъснат стаж.

ТОДОР ЖИВКОВ
(7 септември 1911 — 5 август 1998 г.)

е най-видната политическа фигура от периода на държавния социализъм в България, с чието име се свързва почти цялата история на Народна репуб­лика България. От 1929 г. е печатарски работник, през 1930 г. се включва в младежкото комунистическо движение, а от 1932 г. и в БКП. След 9 септември 1944 г. Живков ръководи изграждането на Народната милиция в София. От 1945 г. влиза в ръководството на БКП. В периода 1948-1949 г. оглавява градската организация на БКП в София. От 1950 г. е секретар на ЦК на БКП и кандидат-член на Политбюро, а от 1951 — член на Политбюро. С помощта на Никита Хрушчов Живков замества Червенков на поста първи секретар на ЦК на БКП през 1954 г., а след Априлския пленум от 1956 г. се утвърждава като пръв, а по-късно единствен и неоспорван партиен лидер. От 1962 до 1971 г. е министър-председател, а от юли 1971 до ноември 1989 г. Тодор Живков е председател на Държавния съвет (държавен глава). Живков е свален от власт на 10 ноември 1989 г., като в началото му е изказана благодарност и са му запазени привилегиите, а после е изключен от БКП. През последните години от живота си поради трудностите на прехода той се превърна от силно мразен политик в края на 1989 г. в олицетворение на сигурния живот при държавния социализъм.

ПЕТЪР МЛАДЕНОВ
(22 август 1936 — 1 юни 2000 г.)

е от семейство на загинал през 1944 г. партизанин, което определя политическата му кариера. Завършва Суворовско училище в София през 1954 г., следва философия в Софийския университет, след което през 1963 г. завършва Московския институт за международни отношения. Започва работа в ДКМС, а след 1969 г. политическата му кариера продължава в БКП. Влиза в ръководството й през 1974 г. и остава в него до избора му за президент. След отстраняването на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г., Петър Младенов заема неговото място на партиен лидер и държавен глава (председател на Държавния съвет). На 14 извънреден конгрес на БКП (януари —февруари 1990 г.) той е определен да заеме новия пост председател/президент, договорен на Кръглата маса. Утвърден е от стария състав на Народното събрание на 3 април 1990 г. На 6 юли с. г. Младенов подава оставка по искане на стачкуващите студенти и на т. нар. Град на истината. Оставката слага край на политическата му кариера.

АЛЕКСАНДЪР ЛИЛОВ
(роден на 31 август 1933 г.)
завършва българска филология в Софийския университет през 1962 г., а през 1969 г. — аспирантура в Академията за обществени науки в Москва. Започва работа през 1975 г. като старши научен сътрудник в Института по изкуствознание при БАН. Политическата му кариера започва в ДКМС първоначално във Видин, а от 1963 г. и в ЦК на ДКМС. От 1969 г. работи в централния апарат на БКП. През 1971 г. влиза в ръководството на БКП, а от юли 1974 до 1983 г. е член и на Политбюро. Отстранен е от ръководството на БКП скоро след смъртта на Людмила Живкова, чийто привърженик е бил. Назначен е за директор на Института за съвременни социални теории, който има за задача да търси нови идеи и възможности за българското развитие. След 10 ноември 1989 г. е включен в новото ръководство на БКП. По негова инициатива на 29 декември 1989 г. БКП отрича „възродителния процес“. На 14-ия извънреден конгрес на БКП (януари – февруари 1990 г.) е избран за председател на партията. Под негово ръководство е осъществено преименуването на БКП в БСП, започва трансформацията £ в идейно и организационно отношение, спечелени са първите демократични избори през юни 1990 г. След загубата на парламентарните избори от октомври 1991 г. на 40-ия конгрес на БСП Александър Лилов отстъпва председателския пост в партията и оглавява новосъздадения Център за стратегически изследвания на БСП.

ЖАН ВИДЕНОВ
(роден на 22 март 1959 г.
) завършва Московския институт за международни отношения през 1985 г. със специалност „Външна търговия“. Работи в корпорация „Биотехника“ в Пловдив и в ДКМС (1985 — 1986). Член е на БКП от 1983 г. След промените в България от края на 1989 г. се включва в преустройството на БКП първоначално на местно равнище, а след изборите от юни 1990 г. и на централно, като депутат във Великото народно събрание. След изборната загуба на БСП през октомври 1991 г. Жан Виденов е избран за лидер на партията. Той е изправен пред тежки задачи заради национализирането на имуществото на БКП и разпадането на партийните структури. Под ръководството на Виденов БСП успява да изживее кризата и да си върне доверието на значителна част от българите. Така БСП печели парламентарните избори през декември 1994 г. и Виденов става министър-председател само на 35 години. По време на управлението му България връща над 2 млрд. долара по външния дълг.  Страната обаче преживява много тежки моменти — срив на банковата система,  зърнена криза, загуба на президентските избори, вътрешно-партийни битки, които принуждават Виденов да подаде оставката си като премиер и като лидер на БСП на извънредния й 42-ри конгрес в края на 1996 г.

ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ
(род. на 28 юни 1957 г.)
завършва през 1981 г. история в Историческия факултет на СУ „Св. Кл. Охридски“. Работи като научен сътрудник в Института по история на БКП, където става член на БКП. На 40 конгрес на БСП през декември 1991 г. е избран за член на Висшия партиен съвет и влиза в Изпълнителното бюро, оглавява и Центъра за исторически и политологически изследвания на БСП. След като Жан Виденов, председател на БСП и министър-председател, подава оставка на 42-рия извънреден конгрес на БСП през декември 1996 г., Георги Първанов е избран за негов наследник начело на БСП. На 4 февруари 1997 г Първанов заедно с номинирания за нов премиер Николай Добрев се отказват от мандата за съставяне на правителство. Като председател на БСП Първанов започва политика за приспособяване към новите реалности в България, Европа и света. На 44-ия конгрес на БСП през май 2000 г. Първанов успява да наложи промяна и във външнополитическата ориентация на партията, която приема евроатлантическа линия и се съгласява с присъединяването на България към НАТО. На парламентарните избори от юни 2001 г. БСП за пръв път в историята си остава трета, но умерената позиция на лидера и подобрените отношения с ДПС на Ахмед Доган позволяват на Георги Първанов не само да се кандидатира за президент (за пръв път лидер на БСП се състезава за този пост), но и да спечели изборите на втория тур на 18 ноември 2001 г. През 2006 г. Георги Първанов печели втори президентски мандат.

СЕРГЕЙ СТАНИШЕВ
 е роден на 5 май 1966 г.
в Херсон, Украйна. През 1989 г. завършва с отличие Московския държавен университет, специалност „История“. По-късно защитава докторска дисертация. Специа­лизира в Лондон по проблемите на съвременната руска външна политика. През 1994-1995 г. е журналист на свободна практика, през 1996 г. оглавява отдел „Външна политика и международни отношения“ на БСП. През 2001 г. спечели­лият изборите за  президент  Георги Първанов го посочва за свой наследник начело на БСП, а 44-ият конгрес на партията го избира за председател. Преизбиран е от 45-ия, 46-ия и 47-ия конгрес на БСП. По време на председателството на С. Станишев БСП става пълноправен член на Социалистическия интернационал (октомври 2003 г.) и на Партията на европейските социалисти (май 2005 г.) Ръководената от него Коалиция за България печели на 25 юни 2005 г. парламентарните избори (с 31% от гласовете и 82-ма депутати), но не постига абсолютно мнозинство. Предложеното от Станишев правителство на малцинството (КБ и ДПС, със 116 депутати) е отхвърлено. След този неуспех БСП отказва да подкрепи мандата на НДСВ. В крайна сметка е съставено коалиционно правителство на КБ, НДСВ и ДПС с третия мандат – на ДПС, при което Движението посочва за премиер отново С. Станишев. Той ръководи правителството на „тройната коалиция“ от 17 август 2005 г. до 27 юли 2009 г.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук