ЗА ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКАТА И СОЦИАЛНО-ИКОНОМИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА В СТРАНАТА И ЗА ЗАДАЧИТЕ НА БСП

0
258

ЖАН ВИДЕНОВ
(роден на 22 март 1959 г.) завършва Московския институт за международни отношения през 1985 г. със специалност „Външна търговия“. Работи в корпорация „Биотехника“ в Пловдив и в ДКМС (1985 — 1986). Член е на БКП от 1983 г. След промените в България от края на 1989 г. се включва в преустройството на БКП първоначално на местно равнище, а след изборите от юни 1990 г. и на централно, като депутат във Великото народно събрание. След изборната загуба на БСП през октомври 1991 г. Жан Виденов е избран за лидер на партията. Той е изправен пред тежки задачи заради национализирането на имуществото на БКП и разпадането на партийните структури. Под ръководството на Виденов БСП успява да изживее кризата и да си върне доверието на значителна част от българите. Така БСП печели парламентарните избори през декември 1994 г. и Виденов става министър-председател само на 35 години. По време на управлението му България връща над 2 млрд. долара по външния дълг.  Страната обаче преживява много тежки моменти — срив на банковата система,  зърнена криза, загуба на президентските избори, вътрешно-партийни битки, които принуждават Виденов да подаде оставката си като премиер и като лидер на БСП на извънредния й 42-ри конгрес в края на 1996 г.

 

 

Из доклад пред извънредния 42-ри конгрес на БСП,
декември 1996 г.

 

Длъжни сме да започнем с безпощадно трезва оценка  на ситуация­та в страната днес. А тя е крайно тежка. Определя се от краха във финансовата система, от тежките социално-икономически  и обществено-политически условия за продължаване на реформите и преодоляване на кризата… Тежката цена на тези икономически и социални проблеми е трупана с години, но през 1996 тя твърде много се увеличи и  в момента се плаща от управлението на Демократичната левица, от участващите в него социалисти, от БСП.

….

Затова днес ние просто сме длъжни да започнем с отговора на въпроса „Заради нас ли е всичко това, или въпреки нас?“

Отговорът не е възможен, без да се върнем към прословутия въпрос за наследството, което получихме преди две години не само от чужди, но и от свои. Някак много бързо забравихме, че още в края на 80-те години страната вече беше в остра икономическа, финансова, структурна криза, криза на обществено-политическата система, криза на доверието, криза на морала….. Външният дълг, спадът на производството и загубата на традиционните пазари беше факт още от самото начало на прехода. Този факт беше една от главните причини за промяната на 10 ноември 1989 г. За надвисналата икономическа катастрофа говореха тогава народни представители, партийни лидери и президенти. Необходимостта от икономическа реформа  през далечната есен на 1989 г.  сякаш бе не по-малко императивна  отколкото днес, в трудната 1996 г. Защо не я започнахме тогава? Защо хвърлихме последните резерви на страната в невиждана свръхконсумация и презапасяване през 1990 г.? Защо позволихме именно икономиката да стане жертва на  яростна уж политическа борба, която днес се оказва, че тогава сме водили с много от сегашните си коалиционни съюзници и политически партньори? Как така бе постигнат политически консенсус по цяла една нова конституция, но не и по уреждането на външния дълг на страната, лошите кредити на предприятията към банките, приватизацията в индустрията, поземлената реформа? По какви причини само няколко месеца след избори, в които получихме над 3 милиона гласа и спечелихме абсолютно мнозинство в едно Велико народно събрание, не приехме предизвикателствата на реформите? Защо ги прехвърлихме насила върху едно политически безотговорно правителство? Защо допуснахме те да се изродят в своето отрицание още на старта? Защо всичко се сведе до най-вулгарна либерализация ­ на цените, на външната и вътрешната търговия, на банковата дейност? Заради нас ли стана това или само заради някои от нас?

Защото негативните последици бяха ужасни, трупаха се през годините като бавно действаща отрова и разтърсват социално-икономическия организъм на страната именно сега. Така например банковата система получи пълна независимост от централната изпълнителна власт, включително  по въпросите на лихвената, паричната и валутната политика. Тогава може би се е разсъждавало, че правителствата в прехода по принцип ще са политически слаби и затова истинската икономическа власт трябва да се съсредоточи не в тях, а в банките. Днес ситуацията е точно обратната. Множеството държавни банки (да не говорим за десетките частни) концентрираха (главно поради неблагоразумието, некомпетентността и престъпността на своите ръководители) такива огромни проблеми, които днес могат да бъдат решени единствено чрез правителствата и за сметка на цялото общество… В международен план с мораториума на външния дълг от 1990 г. България се затвори за валутно-финансовия свят и не излезе на по-свободни пазари чак до 1995 г. Не се приватизираше, не се допускаха чужди инвеститори. Напротив, декапитализираше се българската икономика, за да се правят преводи в чужбина. Вземаха се дългове, кой откъдето и колкото може, без всякаква мисъл кога, как и дали ще се връщат. Не се плащаше за нищо старо, не се спестяваше за нищо ново. Ограбваха се „със задна дата“ няколко минали поколения. Ограбваха се „с предизвестие“ няколко бъдещи поколения. Чувството за пълната неморалност на ставащото  отвори пътя на разбирането за бизнеса като далавера. Тази философия овладя значителна част от икономически активното население на България. Отровено от медийните манипулации обществено съзнание; анонимно, объркано, самоблокирано управление на страната;  пълен хаос в националното стопанство, но пък бурен растеж на сенчестата икономика – ето това е „риформата“, „произведена в България“ през 1991 г. И оттогава насам винаги, когато дойдеше време за истинска реформа, падаха правителства, цепеха се партии, коалиции и парламентарни групи, преструктурираха се парламентарни пространства, предизвикваха се предсрочни избори и пак се връщахме към „фалстарта“ от 1990-1991 г.

И това ли е заради нас или само заради някои от нас? Защото аз лично не искам да имам нищо общо с престъпния умисъл, заложен в част от модела на промените. По-специално в това, че от самото начало на прехода се налага схема, която съвършено изкуствено разделя хората по политически цветове, етнически произход, отношение към собствеността; изолира държавните институции от обществените процеси; създава всички възможности за бандитско първоначално натрупване на капитал – единствено  чрез преразпределение на създаденото от други национално богатство. Институциите, призвани да формират в обществото нови общи стандарти, обединителни импулси, чувство за справедливост и законност – като съдебна власт, централна банка, президентство, свалиха от себе си тази отговорност. Станаха слуги на съвършено конкретния интерес да се приватизира всяка – и най-малката печалба, да се национализира всяка – и най-голямата загуба. Насочен срещу друг съвършено конкретен интерес – този на няколко милиона „платци за всичко“: за държавния дълг и икономическия спад, за преотстъпените другиму пазари, за отклонените чужди инвестиции. Досега това взривоопасно противоречие се преодоляваше не с голямо производство, а с големи лихви; не с печалби от износ, а с обезценка на националната валута; не с инвестиции, а с декапитализация.

Тази противоестествена конструкция днес рухва пред очите ни…

Конгресът не бива да позволява на никого в БСП да приписва на нейното управление несъществуващи вини, чужди вини или пък свои вини. Защото това управление нито тъне в лукс, нито се опиянява от власт, нито разпределя благини… В управлението днес липсата на всякакви ресурси, кризите, трудните решения са ежедневие. А върхът на всичко е войната между институциите, в която правителството, пряко волята си, непрекъснато е въвличано… Битката не е за какво да е, а за легитимния преход към демократична, социална и правова държава според програмните виждания и предизборните ангажименти на Демократичната левица. Битката не е против какво да е, а против деформирания икономически модел на прехода, заложен в края на 1990  и началото на 1991 г.

….

А заложената под управлението на Демократичната левица финансова мина цъкаше неумолимо. В края на мандата си за броени месеци бившето ръководство на БНБ целенасочено съкрати валутния резерв наполовина. Едната част бе изразходена за безсмислено поддържане на създадените от самите банкови началници псевдобанки. Другата част бе хвърлена в безнадеждни опити за успокояване на предизвиканата пак от банковите среди валутна, депозитна и стокова истерия сред населението. Това намаление на резерва застраши платежния баланс  и още от първите месеци на годината започна неспирно търсене на валута. Подронено бе доверието към лева. Избуяха инфлационните очаквания В борбата с тях БНБ рязко увеличи основната лихва, но това породи ликвидна криза в банките и огромни напрежения в бюджета. Намля паричната маса в обращение и доходите спаднаха. Намаля обемът на достъпния кредит и производството замря. Опасността от неплащане на външния дълг и валутният глад на пазара станаха постоянно явление и проблем в живота на цялото общество. Хората не намираха опора в политиците. Опозицията предложи многомесечна агресивна кандидатпрезидентска кампания, управляващите – засилващи се  все по-ожесточени и все по-безсмислени вътрешни спорове. В края на лятото порочният кръг се затвори и в икономиката, и в политиката.

Можеше ли да бъде предотвратено всичко това? Да, имахме шанс – с въвеждането на сурова финансова дисциплина в предприятията, с решително преструктуриране на банките, с много смела приватизация и с ясна, макар и болезнена ценова логика. Споразумението за подкрепа от страна на международните финансови институции постигнахме именно на тази основа.

….

През тези пет години, в които ръководих БСП, ни се наложи да преминем през най-тежки изпитания и в политическия, и в икономическия живот, и в управление, и в опозиция. От почти оформеното разцепление в партия­та след 40-ия конгрес през мобилизацията срещу синята реакция, през мътното време н Беровото управление до победата в парламентарните и местните избори и до загубата в президентските. От идеологически мотивирания погром над определени отрасли през 1992 г., през безразсъдното прахосване на малкото останали резерви през 1993, 1994 г., до борбата ни да съживим производството и да спрем финансовата катастрофа.

Наложиха се много промени в самите нас, променихме много неща около себе си. Няма защо да се срамуваме, а трябва да се гордеем с това, че съдбата ни като партия е така втъкана в драматичната съдба на обществото. Но все по-лесно става –  и за чужди, и за свои – да ни обвиняват, че изменяме на самите себе си; да ни приписват свои грехове; да се доказват прави винаги и във всичко. С това може и трябва да се спори. Но нека на този свой извънреден конгрес партията се посвети на по-важни задачи за настоящето и за бъдещето.

 

Информационен бюлетин на БСП, бр. 10-12, 1996

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук