Входната врата на нашата старинна къща се отваряше с трясък и в нея нахлуваше възнисичкият подофицер от ловната дружина в компанията на двама войници, въоръжени до зъби и с див блясък в очите. Дете на 11 години, аз инстинктивно се хвърлях в прегръдките на мама и с ужас наблюдавах движенията им. Бяха български войници, но не от строя на онези, за които моят баща — военен инвалид, ми бе разказвал. Мама с открита ненавист следеше всяка стъпка на пришълците, пратени по волята на чужденеца-монарх и фашистката власт да водят „ловни действия на вътрешния фронт“. Ловни дружини, ловни роти, ловни взводове свирепстваха в нашия красив родопски край. Воюваха срещу най-ярките и най-бележитите представители на работническата класа, селячеството и интелигенцията, срещу най-добрите синове и дъщери на българския народ…
Бе страшната 1944 г. Току-що бе завършила величавата одисея на антонивановци, отвела тези славни чеда на българския народ в чертозите на безсмъртието. Палачите, опиянени от кървавите погроми, преследваха и унищожаваха последните малки групички на партизаните, пръснати след сражението при Фотиново. Ден и нощ моето Брацигово, бунтовното гнездо на Васил Петлешков, тръпнеше пред неизвестното…Партизански глави в козяви торби се разнасяха на показ пред ужасените погледи на стари и млади.
Тройката на възнисичкия мустакат подофицер по няколко пъти на ден нахлуваше вкъщи, преобръщаше всичко и унищожаваше или отнасяше със себе си „съмнителното“. Така бяха унищожени безценни творби на моя чичо, възпитаника на Парижката академия за изящни изкуства, скулптора, живописеца и графика Жорж Жилян (Георги Гилин). А също и част от интересните за детското ми любопитство годишни течения на „списанието на Дядото“, както чувах да казват дядо Ангел и баща ми. Ученик в първи клас на нашата прогимназия, аз с часове се ровех в книгите, плаките и фотографиите, донесени от Франция, Австрия, Германия, Испания и Португалия от един човек, който ме смайваше. „Десет дни, които разтърсиха света“ от Джон Рид на немски, мислите на великия Огюст Роден върху проблемите на изкуството, „Цимент“ на Фьодор Гладков на немски и още много, много неща са оставили неизгладима следа в детското ми съзнание. Особено много ме привличаха едни книжки с меки резедави обложки, в които се зачитах въпреки ограниченията на възрастта. В началото не знаех, че върху тези именно книжки ще се стовари огромна класова злоба и те ще бъдат подложени на унизително преследване от българската политическа полиция, жандармерията и „ловните“. Постепенно, с помощта на дядо и татко започнах да разбирам защо тези книжки така ревностно се крият в най-затънтените места на старинните долапи в собата, където в алафрангата се намираше скулптурният портрет на Иван Кацаров, изваян от моя чичо Жорж Жилян. За да ги спасят от поругание и унищожение, моите близки ги криеха в скривалището, в което са намирали спасение моите предци — борци против турското робство, както и техните славни следовници от Септемврийското въстание през 1923 г. Това беше нашето, на комунистическия род Гилини от Брацигово, списание „Ново време“. Списанието, което от първия му брой цялата ни фамилия грижливо събираше и ревниво пазеше.
„Ново време“ попада в нашата старинна къща неслучайно. В бунтовно и непокорно Брацигово нашето семейство е здрав клон от големия комунистически род на Гилините. Той заслужено заема своето достойно място сред комунистическите родове Кабови, Гюлеметови, Златкови, Гачеви, Попови, Дамянови, Ненови, Карналови, Дишлянови, Михайлови, Мишеви, Кацарови, които с революционните си дела са оставили забележителна следа в българската история.
Моят прадядо Никола, високообразован за своето време човек, често пътува по свои дела до Цариград, а когато се подготвя Априлското въстание, застава в редовете на въстаниците и ръководи югозападната част от защитата на градчето. Неговите синове, моите дядовци, братята Ангел и Васил Гилини, са сред основателите на социалистическото движение в Брациговския край. А имат бакалница, земи и съвсем не са бедни. Но будният им ум, високото чувство за социална справедливост, за обществена отговорност към съдбата на унижените и оскърбените ги нареждат в челните редици на онези, които носят високо вдигнат факела на социалната свобода.
Измежду двамата братя особено ярко се откроява моят дядо Ангел Гилин. По-добър човек от него не срещнах през живота си. Той беше първата „чучулига“ в Брацигово. Както навсякъде, така и в нашето градче „чучулиги“ наричаха първите представители на социалистическото движение в България. Дядо Ангел е бил близък приятел и убеден идеен съратник на Димитър Благоев-Дядото. Първата им среща става почти случайно, по време на сказка в закътано място под едно от тепетата, където дядо ми се озовал по покана на млади хора. Сказчикът говори за нещо ново и непознато, но така близко до душите и сърцата на онези будни българи. Говори за социализъм и че за неговото утвърждаване има благоприятна почва у нас. От този момент започва тяхната дружба, продължила до кончината на великия Благоев през 1924 г., когато заедно с другари от Брацигово дядо ми крачи в многолюдното шествие след ковчега на своя велик знаменосец…
Ангел Гилин активно се включва във всички изяви на социалистите от Пловдив. Заедно с другия ми дядо Васил и свои следовници — будни и чепати брациговци, създават първата социалистическа дружинка в Брациговския край. По покана на братята Гилини Дядото неколкократно идва в градчето и изнася беседи за същността на социализма и за задачите на работническото движение. Сред очарованите слушатели са и част от останалите живи въстаници от славната Априлска епопея през 1876 г. С червените ленти на реверите „чучулигите“ – така им викат всички в Брацигово – бодро крачат по главната улица на бунтовното градче в първата първомайска демонстрация. А после идва срещата с „Ново време“. Дюкянчето на моя дядо Ангел се превръща в партиен клуб, а първата книжка на „Ново време“, подарена му от главния редактор, се появява на полиците, за да привлича погледите на бунтовните брациговци, верни на революционните завети на апостола Васил Петлешков.
Моят дядо Ангел Николов Гилин беше изключително интересен, начетен и любознателен човек. Той никога не говореше на нашенското, единствено в България, брациговско наречие и с диалектизми, а се изразяваше на литературен български език. Имаше обширни познания из всички области на живота. Сладкодумник. Заприказва и ние, неговите внуци, слушаме със зяпнали уста, не смеем да мръднем. А какъв добър човек и стопанин беше. До него се допитваха и млади, и стари. Лозята му бяха образцови. Виното и ракията му – запазена марка в цялото градче. През есенните дни казаните за ракия в задната част на къщата се превръщаха в място и за сладка раздумка, и за сериозна пропаганда на идеите от списанието, което вече се четеше от всички будни брациговци…
Грижливо подвързаните годишни течения на „Ново време“ привличаха любопитството ми от най-ранни години. В него за първи път се срещнах с имената на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, Владимир Ленин и Йосиф Сталин, Георги Плеханов и Максим Горки, Август Бебел и Пол Лафарг, Жан Жорес и Франц Меринг, Карл Либкнехт и Роза Люксембург и още много други, които впоследствие нееднократно срещах в жизнения и професионалния си път. Особено ме привличаха стиховете и разказите. И не преставах да се учудвам на великолепната способност на Димитър Благоев по удивителен начин да засяга най-животрептящите проблеми на времето, да гледа далеч в бъдещето и да чертае пътя, по който ще върви не само малка България, но и целият свят.
Броевете на списанието отначало се предават от ръка на ръка, а впоследствие „Ново време“ става достояние на не едно брациговско семейство. То ги води към първата родопска комуна през 1919 г., в първия кървав и величав сблъсък с фашизма през септември 1923 г., в героичната съпротива и партизанската борба през 1941-1944 г. Изиграва изключителна роля за формиране на съзнанието на онази част от брациговци, които с високо чувство за мисия, отговорност и обществен дълг поемат по пътя на борбата за освобождаване на угнетените от веригите на капиталистическия гнет, за едно общество без експлоатация и насилие. Най-забележителните синове и дъщери на това революционно гнездо остават верни на тази идея и на тази борба до последния си дъх.
Днес, в условията на безподобна политическа вакханалия, безпросветни люде се опитват да хвърлят кал и върху първите социалисти — „чучулигите“, и върху тяхното забележително духовно дело — списание „Ново време“. Наблюдавам с омерзение поведението на слепите наследници на палачите от онова време и отново пред очите ми изплува „ловната тройка“, която настървено обръщаше старата ни къща. Веднъж незнайно как откриха няколко течения на „Ново време“ и започнаха да ги разхвърлят и тъпчат по пода на собата. Хвърлих се да взема разпиляното, но ритникът на един вонящ ботуш ме отхвърли към стената. Не заплаках… От съзнанието ми обаче никога няма да се изтрие тази картина и пълното със злоба изсъскване: „Вашата мамка комунистическа! Ще ви изтрепем всички!“
И досега не мога да си обясня как нашите успяха да спасят от унищожение фотографските плаки на чичо Георги, в които той бе запечатал първите стъпки на социалистическото движение в Брациговския край и своето учение в Академията за изящни изкуства в Париж, как бяха спасени издадените на немски „Майка“ от Горки, „Цимент“ на Гладков и „Десет дни, които разтърсиха света“ на Джон Рид…Както и голяма част от броевете на нашето „Ново време“, които
заедно с други запазени „комунистически“ вещи и документи след народната победа на Девети септември 1944 г. бяха предадени в историческия музей в Брацигово…Не се гаси туй, що не гасне!
И отново пред очите ми, вече на възрастен човек, изплуват светлите ликове на моите предци — на дядо Ангел, на неговия брат Васил, и портретът с благородната усмивка на Дядото в импровизираното ателие на чичо Георги, покосен от жълтата гостенка в разцвета на творческите си сили. И с пролетния полъх в цялото ми същество, заедно с песента на птиците звучи познатата мелодия :
Ален мак самотен нейде
в зелена нива е разцъфнал…
