ОСИГУРЯВАНЕ НАРОДОУПРАВЛЕНИЕТО И НАРОДНИТЕ СВОБОДИ

Реч, произнесена в заседанието на ХII Обикновено народно събрание (първа редовна сесия) на 23 октомври 1902 г.

Г. Кирков (от трибуната) : Г-да народни представители! Забелязва се в повечето от старите партийни групи нежелание да вземат думата по отговора на тронното слово. Или материята е твърде деликатна, или пък тия стари групи имат много малко нещо да кажат по отговора на тронното слово. Макар и да принадлежим на най-младата партия, най-младата партийна група тук, в Народното събрание, ние по неволя сме принудени да прередим старите и вие виждате, че вината не е наша.

Ние изслушахме с голямо внимание речта на г. министър-председателя и нашето мнение върху тази реч е това, че г. министър-председателят, или в дадения случай правителството, по всичката политика – външна, вътрешна и финансова – няма едно определено гледище; че правителството по въпросите, които то само повдигна в отговора на тронното слово, стои между три стола.

Най-напред да се спрем върху въпроса за осигуряване народоуправлението, върху осигуряването на народните свободи.

Изтъкна се от г. министър-председателя едно явление, взето от последните избори; именно изтъкна се голямата апатия, която владеела, господствувала у избирателите, вследствие на която и правителството като правителство, което винаги има 50% шанс да спечели, спечелило изборите. Г-н министър-председателят изтъкна още и това, че някои от политическите партии, като отбелязали тази апатия, прибавили, че тази апатия доказвала незрелостта, политическата незрелост на българския народ. След това г. министър-председателят простря се, макар и твърде неясно, върху един важен въпрос, въпроса, че съществува известна опасност за народните свободи, че в България има една сила, която постоян­но дебне да унищожи придобитите досега политически свободи. Като отбележи това, г. министър-председателят се обърна с апел към всички политически групи да поддържат добрата воля, която правителството има, за да запази съществующите и угрозени, заплашени политически правдини. Г-н министърът изтъкна, че по този въпрос между него и между групата, която той представлява – а в случая между правителството и другите политически партии, – няма съществени, принципиални различия. На това основание той аслъ и си взема правото да апелира към другите партии, на това основание, като знае, че принципиални различия между неговата група и другите политически групи, със изключение на нашата група, не съществуват. Следователно той може в известен даден момент, когато той чувствува, че политическите свободи са заплашени, да ги покани да се сплотят, да поддържат правителството, което имало най-добрата воля да запази, да гарантира, било чрез ред закони, било чрез други средства, заплашваните полититически свободи на българския народ. Чини ми се, че г. министър-председателят си прави една голяма илюзия в случая.

Аз  няма да говоря иносказателно – турям въпроса ребром, както се казва. Да, вярно е, че политическите свободи, че самоуправлението на българския народ се заплашва. Но от кого то се заплашва, коя е тая сила, която заплашва само­управлението и политическите свободи на България? Щом като г. министър-председателят, като не намира никакво принципиално различие между себе си и другите партии, ги повиква да го подкрепят да защити заплашените права, пита се: кой е този, който заплашва правдините на българския народ? Ако всички политически партии са длъжни, или да се изразя по инак, никоя от политическите партии не желае, не се стреми да унищожи правата и свободите на българския народ, коя е тази сила, кой е този? Ясно е кой е този. У нас има борба между конституционно-парламентарно управление, или желанието и стремлението към туй управление, и едно монархическо управление. От тези думи на г. министър-председателя ясно личи, че в неговото съзнание се намира, съществува мисълта за това противоречие, за тази борба между, да го кажем още един път – и друг път е казвано, – между дворцовата политика и политиката, която трябва да бъде прегърната от едно правителство и от партиите на България.

Министър-председателят д-р С. Данев: Г-н Кирков, криво интерпретирате моята мисъл.

Г. Кирков: Аз така чух. Аз бих желал, ако е възможно, да я повторите; аз вчера доста добре я схванах. Инак г. министърът не можеше да говори, защото той трябва да помни, че всички тук стоящи от другите групи са готови с една чаша вода да го удавят. Той трябва да знае, че и от народната партия, и от народнолибералната, и от либералната, като не се стремят към друго освен към същата власт, на която той стои, имат това позволено желание, имат тази цел, с една чаша вода да го удавят, и не може той да апелира към тях да го подкрепят в установяването и закрепването на политическите свободи, не може да иска той туй от тях. Друго би било, ако такъв един апел той би отправил към тези групи да се сплотят сега за борба против един нов принцип в обществото, против една партия, която почива на диаметрално противоположни принципи; туй го разбирам, туй е винаги ставало. Разгърнете историята на другите държави и ще видите, че господарските и буржоазните партии винаги, или отвреме-навреме, действително са се сплотявали против един вътрешен враг, вътрешен враг в лицето на една друга политическа партия, която иска коренното изменение на съвременния държавен строй и изобщо обществени наредби. После, нима е тайна за нас, че не всичките групи политически у нас еднакво искат запазването на политическите свободи, политическите гаранции? Не! У нас има групи, които са против, които поддържат монархическия принцип, които казват, че българският народ не е готов за политическата свобода, не е узрял; че той е апатичен към своите учреждения, че той е апатичен към своето върховно право, което е правото да избира. Следователно политическите партии не представ­ляват едно еднородно цяло, към което може да се апелира във всяко едно време, а особено в такъв един момент, какъвто е днешният, да се апелира, за да подкрепи желанието на правителството да създаде политическите гаранции или да запази съществуващите свободи, да закрепи народното самоуправление. В думите на г. министър-председателя личи желанието да закрепи тези свободи – по-конкретно ще взема, както е въпросът за общинското и окръжно самоуправление. От думите му всеки един ще се убеди, че той искрено – а той бе даже твърде откровен – и откровено е готов да се бори и да създаде туй, което му дава властта и силата, да гарантира самоуправление­то на общините и окръзите. Това е, казвам, във фразите; в речта, в думите; но ако се вгледаме в тенденцията, която преобладава при работенето на законите, които имат за цел да гарантират самоуправлението, вие ще видите, че г. Данев или изобщо днешното правителство, както и всички други правителства, които са излизали с думите, че те искат да защищават свободите или самоуправление­то, казвам, в своята практическа работа реално те са действували именно за засилване централната власт, за все по-голямото и по-голямо подчинение на самоуправляващите се тела под контрола, под властта, под разпорежданията на централната власт. И днешният закон за общините, градски и селски, който се внесе, е един такъв закон. Като излиза от една действително съществуваща недъга, че в нашите общини става разграбване на общинските имоти, на общинските средства и че липсва един контрол, правителството се явява вече с контрола от себе си: като да кажем, в столица София то е един контрольор; обаче то става в същото време един държавен чиновник. Искам да кажа, че като излиза някой път от действително нарасналите или належащи нужди на самоуправлението, то действува не в тази смисъл – да даде по-широк простор на управляющите се тела да контролират, но този контрол го пренася в ръцете на централната власт. Аз няма да се спирам подробно, както и г. министърът не се спираше върху отделните закони; но исках да изтъкна тази тенденция в нашите правителства – не само днешното, а всичките, – че те в думите си, във фразеологията си изказват, винаги показват желание, стремление да запазят, да гарантират политическите свободи и самоуправлението на народа; а фактически в законите постоянно се прокарва идеята или, по-вярно, прокарват се мерки, които са насочени все повече и повече да орязват тази автономия на самоуправляющите се тела и да пренасят контрола, инициа­тивата в ръцете на централната власт. Проследете всички закони, които се отнасят до самоуправлението в България, и вие ще видите, че тази е господствуващата  тенденция. И днешното правителство не ни дава доказателства, че то фактически иска да измени този начин на действие.

Това е, което се отнася до самоуправлението, до запазването на политическите свободи.

За нас е несъмнено, ясно е, че едно голямо противоречие съществува между това, което се говори от министерската маса, и това, което в действителност, на дело се прави. Вижда се, че самата действителност, самите, тъй да се каже, реални нужди, самите условия на нашата страна са много по-силни отколкото речите и добрите желания, благочестивите желания на управниците. Види се, че те постоянно, непрекъснато се явяват оръжие в ръцете на тези непобедими условия и колкото по-силни са техните речи, толкова те сами са слаби пред самата действителност, пред тези нетърпящи възражение условия на нашия живот. Де обаче можем ние да намерим гаранция за народното самоуправление, за запазване на политическите свободи? Г-н министър-председателят каза много вярно вчера, че тази гаранция ние не можем да търсим в правителството. Той каза: правителството си е правителство, народът си е народ. С други думи, че едно противоречие има между правителство и народ, между управляющи и управляеми. И това е вярно. Следователно, щом ние не можем да търсим гаранция в правителството, без съмнение трябва да я търсим на друго място. Добре, но тук се налага един нов въпрос: а кои са тези в българския народ, кои са тези обществени съсловия, кои са тези класи, които имат интерес, на които добре разбраните интереси диктуват ред мерки, ред закони за ограждането на самоуправлението, на политическите права, на политическите свободи; кои са тези слоеве у нас, които, тласкани от техните класови интереси, би искали закрепяването на една законност, закрепяването на политическите правдини, закрепяването на народното самоуправление? Само когато този въпрос се реши, тогава става ясна политиката на едно правителство. Щом едно правителство апелира към конгломерата, апелира към отвлеченото понятие народ, винаги то ще бъде излъгано. И в действителността, казвам, в история­та винаги е ставало така. Едно правителство е било толкова по-ясно в своите действия, толкова по-определено, колкото към по-определени елементи от един народ то се е отнасяло, колкото неопределени елементи са стояли зад гърба му, и толкова повече ефикасна, толкова повече плодотворна е била неговата деятелност.

Следователно явява се въпрос: едно правителство не само да изказва желание, че иска да гарантира правдините, не само че иска да пречупи известни желания на по високи да отнемат известно оръжие у тези, които се стремят да подкрепят народните свободи, но най-важното е да създадеш оръжие, да дадеш ново оръжие в ръцете на тия, които имат интерес да защищават своите политически свободи и самоуправление.

Втората точка, която г. министър-председателят разви, бе — финансова политика, не може да се каже, голяма дума е — за финансови мероприятия или, по-тясно, за заема, който биде приет от Народното събрание и покрит благополучно. Г-н министърът каза, че с този заем вече се премахват финансовите затруднения; премахват се ония затруднения, които пречат на държавата да се развива правилно. В тази фраза… не зная дали авторите са се вмислювали в нея, дали са вникнували върху това, което тя съдържа. Преди всичко да се направи един заем, да се платят някои дългове, не значи да се премахнат финансовите затруднения, които пречат да се развива страната. Да се развива страната пречат не само финансовите затруднения, ами пречат и ред други условия. Върху тях и в тронното слово, и г. министър-председателят не намери за добре да се спре. Не можахме да видим, не можахме да чуем поне една дума каква е финансовата политика на правителството, каква е неговата икономическа политика в България. Върху тези важни и жизнени въпроси ние нищо не чухме. И законопроектите, които са внесени тук сега, от тях не виждам законопроекти, които на дело поне, до известна степен, да характеризират каква ще бъде икономическата и финансова политика на правителството? Ние виждаме само известни закони от фискално значение. Спомена се даже преди мене, че правителството натоварило с много данъци известни данъкоплатци, с една реч, правителството води засега само една фискална политика. И тая фискална политика е такава, че само отрупване, само облагане става, но не дава нови ресурси, не създава нови източници, от които да може по-нататък правителството да черпи средства за себе си. А за да може да създаде нови ресурси, това ще зависи от добрата или лошата политика на правителството. Доколко постигат средствата за икономическото развитие на страната; доколко способствуват икономическите сили на страната; доколко благоприятствуват за създаването на нови поминъци, дотолкова правителството ще може да разчита на нови източници, на нови ресурси. Но ако в това отношение политиката или оръдието на правителството се заплашва да ръждяса, няма съмнение, че тази политика ще бъде политика на земане данъци, на търсене кое още не е обложено, кои още лица, или приходи и поминъци, още не са обложени. 

Най-сетне, аз ще се спра върху една точка или, по-вярно, върху една област, която никой път не е засягвана в нашите тронни слова, нито в отговорите на тези тронни слова. Тя е една област, до която нито едно българско правителство досега не се е домислювало и даже не чувствува съществуването на тази област. Досега в тронните речи ние виждаме само вътрешна политика, казваме, че са били свободни изборите, че се радваме, че сме се видели; след това, че сме направили заем, или ще имаме мероприятия финансови, и след това, че външната политика ни е добра, или че с тези държави сме добре, че този ни посетил, че ние сме му върнали визитата и пр. Но има една друга политика, една политика много по-важна от визитите, по-важна от самохвалствата за свободните избори и за гарантирането на свободите. Тази политика е политиката, която трябва да бъде прегърната от едно правителство, което се мисли, че е носител на известен напредък в една страна; тя е социалната политика. Имаме ли ние нещо в нашето тронно слово, поне дума за тая социална политика? Правителството трябва да води едновременно и една социална политика. Не е само вътрешната политика, като се съберем, да говорим за администрацията, за полицията; не е само какви заеми и финансови мероприятия ще трябва да направим; но правителството трябва да води и една социална политика — политика за защита на труда, който е основата на обществото. Пита се: днешното правителство, както и всички други правителства дали са се замислювали за туй, съществува ли такава политика за тях, признават ли те на дело голямата важност на този основен елемент на човешкото общежитие, на труда, а в случая в днешното общество — наемния труд? Погледнете нашето социално положение, и ще видите дали едно правителство смее да игнорира ред от социални явления в нашия живот и дали то смее да не подозира съществуването на социален живот в нашата държава.

Та искам да ви кажа, че при такива едни условия, като сме възхитени от напредъка на нашата индустрия, ние забравяме, че тая индустрия се създава от ръцете на децата, че тя поглъща в себе си подрастающето поколение, че с тази индустрия, ако продължаваме така да вървим, ние ще изродим нашата нация, ще дегенерираме нашия народ. Като вземете всички фабрики за тютюн, като вземете всички табахани, като вземете цял ред индустрии, каквато е и кибритената фабрика, всички, казвам, тия индустрии са погълнали преимуществено малолетните. Не само туй, но изобщо у нас в производството подрастающият елемент, малолетният елемент е болшинство. Всички текстилни фабрики са пълни с малолетни деца, с невъзрастни. Старите текстилни фабрики, които преди години работеха на дървени станове, поглъщаха старите, физически здравите работници, а сега новите, модерните станове изпъдиха здравите хора и поглъщат децата, подрастающето поколение.

 И аз ви питам: длъжни ли сте вие да се замислите пред този факт, да се замислите, когато виждате, че от производството излизат силните физически, излизат хора, граждани, които са в разцвета на своите сили, изтикват се от индустрията, от производството и се заместват с деца, подрастающи? Без съмнение трябва да се замислите, трябва да вземете мерки, законодателни мерки и строги мерки, за да защитите, ако не друго, то поне бъдещето на българската нация, да защитите подрастающето поколение.

 Наместо в работилниците, наместо в производството пратете ги в училището, пратете ги до известна пределна възраст да се възпитат, да се образоват и след това да отидат да си търсят занаят и препитанието си. Но ако вие при съзнанието, че у нас толкова свят стои без работа, че толкова парцалевщина има, че толкова хора търсят хляб, че сте принудени даже и един закон за чиновниците да създадете, един специален закон, за да се отървете, както каза г. министър президентът, от тези, които ви главоболят, да се отървете от тази гладующа и гладна паплач; ако сте принудени, казвам, това да направите, недейте си прави илюзия, че много нещо правите днес, като затваряте вратата на държавната трапеза! Вие ще изпъдите възрастните и здравите и ще ги накарате да работят, но само тогава, когато вземете мерки, щото подрастающето поколение да отиде в училище, а неговите бащи, сестри и братя, те да отидат във фабриките, те да влязат в работа! И тогава това производство ще вирее, тогава това производство няма да се гради на малолетните, тогава няма да имате за резултат изтреблението на младото поколение,тогава няма да имате за крайна цел да обречете на преждевременна смърт тези, които трябва да живеят в интереса на бъдещето на българската нация, но тогава вие ще разберете, че силите, добрите сили трябва да влязат в производството! Ето мотивите на едно социално законодателство, на едно специално законодателство в защита на женския и детския труд. И това която и да е партия, което и да е правителство трябва да го извърши. Това е начало на една социална политика.

По-нататък, ние имаме, както виждате, зараждат се и имаме вече известни индустрии, които са вредни за здравето, каквито са тютюневата, каквито са кибритената, каквито са кожарската и цял ред други индустрии. Питам ви: има ли някакъв закон, който да регулира това производство, който да урежда хигиеническите условия, при които трябва да работят ангажираните в тези индустрии ръце? Няма. Във всяка една благоустроена държава, в която има от малко-малко една социална политика, водена от правителствата и партиите, има вече закони, които да уреждат условията в тези индустрии: за тютюневата индустрия какви здания требва да има, как требва да бъдат построени, след това колко време там да се работи и т. н. Такива закони  нямаме нито един.

Защото, ще повторя още един път, у нас има дадени ред други закони за индустрията, за търговията, за цял ред други промисли, които насърчават, които потикват напред, обаче за труда, за наемния труд нищо няма.

И тъй, моето заключение от речта на г. министър-председателя е следующето. В тази реч, що се отнася до вътрешната политика по всичките й разклонения, аз не виждам едно определено гледище, една ясно определена линия на поведение. Виждам едно колебание, едно клатушкане, едно, тъй да се каже, търсене точка на опиране, търсене оплот и заедно с туй търсене постоянно убеждение, че няма оплот, че няма точка на опиране. Такава политика не може да даде добри плодове.

Що се отнася до финансовата политика, до икономическата политика на правителството, и тя е такава. Малките мерки, които се направиха за простото уреждане на бюджета, за приключването му, т.е. за по-благоприятното приключване на бюджета, за премахването на известни дългове, всичко туй не е още фактор, който би ни дал право да се произнесем, че политиката на правителството е определена; че тя има една строга, определена, ясна насока.

По външната политика. Тук правителството се още повече мотае в една мъгла и твърде естествено е. Политиката особено се характеризира след тържествата на Шипка. Тази политика е една политика, която говори, че правителството след тържествата на Шипка се намери в един махмурлук, че още е махмурлия, и, разбира се, че в такъв махмурлук с такава политика наистина може да паднеш на три стола и да не можеш да седнеш нито на един.

И най-сетне за третата област, която липсва в отговора на тронното слово, която е липсвала и в другите отговори на тронните слова досега, именно въпроса за социалната политика, на правителството. За нея нито помен няма; нищо не чуваме. Между това тя е най-съществената политика, защото, както имах честта да ви изложа лани, тя засяга бъднината на нашата нация, от една страна, тя засяга производството на нашата страна, засяга поминъка на маса население, което е останало гладно и без работа. С една реч, тя е една политика от голяма важност, на която трябва да се спре едно правителство, особено едно правителство, което в думите си поне излиза и твърди, че то е готово да извърши всичко добро, че то има добрата воля да направи всичко и затова иска нашата поддръжка. Но едно правителство, което стои между три стола, едно правителство, което няма определена политика, което не може да ни каже ясно и открито: там вървя аз и тия, които виждат, че пътя е там, че спасението е там, да дойдат да ме подкрепят – такова правителство, което казва на червеното бяло, на синьото жълто и, най-сетне, излиза с една политика на фъстъкийна боя, не може да иска подкрепата на разните партии; такова правителство още по-малко може да иска подкрепата и особено прилепването, присъединяването или, тъй да се каже, напускането политиката, която нашата партия води, и да отидем да му сътрудничим. Ние не можем да работим с едно недоразумение, защото политиката на правителството в нейната цялост е недоразумение. И, най-сетне, ние не можем да дадем подкрепа на едно правителство, което е забравило най-важната област на нашия живот. И в дадения случай ние само можем да протестираме, че в отговора на тронното слово едно правителство се отнася с такова презрение, забравило е, че съществува една наемна работническа класа в България, която има нужда от законодателство, от покровителство, тъй както имат нужда от покровителство фабрикантите, капиталистите и всичките добре поставени господа. Ние не можем да му дадем поддръжка; напротив, протестираме за тази игноранца*, която се върши към тая класа. (Ръкопляскания от крайната левица.)

Дневници на XII ОНС

Първа редовна сесия, стр. 150-161

Публикува се със съкращения.

* Пренебрежение. – Бел. ред