ОТНОШЕНИЕТО НА Д. БЛАГОЕВ КЪМ ПАРЛАМЕНТАРИЗМА И УЧАСТИЕТО НА ПАРТИЯТА НА ТЕСНИТЕ СОЦИАЛИСТИ В ИЗБОРИТЕ И В ПАРЛАМЕНТА

0
254

ХРИСТО КАБАКЧИЕВ (1878 – 1940 г.)
Един от видните дейци и ръководители на социалистическото движение и близък съратник на Димитър Благоев. С голям принос за утвърждаване на БРСДП (т.с.)  като една от активните партии във Втория интернационал. Противник на въвличането на България във войните и радетел за създаване на Балканска федерация.
След Първата световна война е един от видните теоретици на партията.
От началото на 1923 г. Христо Кабакчиев е избран за политически секретар на ЦК на БКП, участва в подготовката на Септемврийското въстание. Съден и амнистиран през 1926 г., когато емигрира от България. В Москва работи в института  „Маркс – Енгелс – Ленин“.
До края на живота си се занимава с проблемите от историята на БКП и международното работническо и комунистическо движение.

 

Отношението на Д. Благоев и тесните социалисти към изборите и парламента съставлява една от забележителните особености на теснячеството като ляво марксическо течение във II Интернационал.

Още при основаването на Българската социалдемократическа партия в 1891 г. до съединяването £ с Българския социалдемократически съюз в 1894 г. въпросът за значение­то на изборите и за тактиката на партията в тях заемаше важно място в живота на партията. И това е напълно обяснимо. Партията беше основана в борба против ония дребнобуржоазни елементи в началото на социалистическото движение у нас, които бяха против създаването на самостоятелна партия на работническата класа и които скоро след това, в 1892 г., се отцепиха от партията и образуваха Българския социалдемократически съюз. Затова първо­степенна задача на партията беше да посочи на работниците значението на политическата борба и самостоятелното им участие в нея като класова работническа партия. Затова партията привличаше вниманието на работниците върху изборите като една от-най-важните форми на политическата борба.

Д. Благоев посвети не една статия във в. „Работник“ върху значението на политическата борба и особено върху значението на изборите за работническата класа. Партията постави въпроса за участието си в изборите като централен въпрос на своя Трети конгрес, състоял се на 4-5 юли 1893 г. непосредствено преди изборите за Народно събрание, които бяха назначени за 18 юли с. г. В тоя конгрес партията подчерта със своя­та политическа резолюция, че „политическата борба е най-могъщото средство за достигане на крайната цел – осъществяване на социалистическите наредби; че избирателните периоди са най-удобните моменти за агитация и за развитие класовото съзнание у работниците“ и т. н., и реши, щото „партията да вземе участие в предстоящите законодателни избори, като постави класови кандидатури навсякъде, гдето има свои организации, без да прави компромиси с някои от буржоазните партии“(1).

Тая директива на партийния конгрес действително беше спазена от партийните организации, които тогава не очакваха от участието си в изборите спечелване на мандати, а повдигане на класовото съзнание на работниците в самостоятелната политическа борба и сплотяването им в редовете на партията.

Д. Благоев и тесните социалисти останаха верни и последователни в борбата си за самостоятелното участие в изборите и против компромисите с буржоазните партии и през целия период на партията след нейното сливане със съюза. В общата Българска работническа социалдемократическа партия те водиха непрестанна борба против течението, възглавявано от Я. Сакъзов и Н. Габровски, поддържано от бившите съюзисти, и което по-късно се оформи като широко социалистическо и общоделско течение в партията, което с всички сили и средства се стремеше да завлече партията в пътя на компромисите с буржоазните партии. Както вече отбелязахме на друго място, партията беше действително увлечена в широка дейност всред дребнобуржоазните градски и селски маси в изборните борби, при което нейната агитация в тия маси не беше издържана социа­листически и беше устремена главно към добиването на бързи политически успехи, към спечелването на повече мандати. Тия именно широки избирателни кампании, насърчавани и използувани от поменатото течение, тласкаха главно партията към нейното отклонение от пътя на класова работническа партия и я доведоха до прага на нейното израждане в една дребнобуржоазна радикална партия.

Д. Благоев, който винаги подчертаваше значението на политическата борба и особено на участието в изборите, първи се опълчи и всичкото време се бори с най-голяма упоритост против превръщането на избирателните кампании, чрез напускане в изборната агитация програмата на партията и чрез избирателни компромиси, в средство за бързи успехи и печелене на мандати.

Д. Благоев пред изборите за Народно събрание на 11 септември 1894 г. във вестник „Работник“ от 6 септември с.г. писа: „Нашата избирателна агитация трябва да бъде открито социалистическа навсякъде. Само победата с такава агитация ще бъде победа на социалдемократическата партия, на социализма.“ (2) 

Но успехът, който имаше партията в изборите през 1894 г., а именно избирането на двама „социалистически“ депутати, Я. Сакъзов и Н. Габровски, в дребнобур­жоазни околии посредством съглашения с „честни“ буржоаз­ни представители и агитация, в която нямаше нищо социалистическо освен фирмата на партията, тласна партията по пътя на широката изборна дейност, който тя следва до самото разцепление. Против тая широкосоциалистическа и общоделска тактика всичкото време се бореха най-енергично Д. Благоев и тесните социалисти. Но едва Четвъртият конгрес на партията в 1897 г. направи първата сериозна крачка да прегради пътя на тая гибелна дребнобуржоазна избирателна тактика, като реши, че „никакви компромиси с партии и съглашения с частни лица не се допущат“ (3). Но въпреки това решение дребнобуржоазните опортюнисти продължаваха своята тактика в изборите. След изборите за Народно събрание в 1899 г., в които партията спечели по същия начин 6 мандата, Д. Благоев отново издигна високо гласа си против тая избирателна тактика, създаваща грамадна опасност за израждането на партия­та. Но едва Осмият конгрес на партията в 1901 г. с предложената от Д. Благоев и Г. Кирков и приета от конгреса резолюция заяви ясно и категорично, че тая изборна тактика на печелене на повече мандати заплашва да тикне партията в „пътя на деморализацията и израждането и чрез това да я отклони от нейната историческа задача като партия на пролетариата“ (4).

Тоя първи период от участието на партията в изборите и в парламента, а именно десетгодишният период от 1894 до 1903 г., през който партия­та успя да сплоти до 20 хиляди избиратели и да прати 8 свои представители в Народното събрание (1902 г.), беше прекъснат от разцеплението в 1903 г., което даде съвършено друга насока в развитието на партията, като съсредоточи нейните сили в засилване организация­та на работническата класа и в ръководството на нейните класови борби.

От изложеното дотук става ясно, че още през тоя първи период от участието на партия­та в изборните борби и парламента Д. Благоев и тесните социалисти имаха правилно отношение към изборите и парламента. Именно упоритата и принципиал­но издържаната борба на Д. Благоев и тесните социалисти против широката избирателна тактика на компромиси и бързи политически успехи, следвана от дребнобуржоазните опортюнисти, спаси партията от неизбежното израждане, към което последните я тласкаха с цялата своя дейност изобщо и с избирателната си тактика особено.

Но и през тоя период, и по-късно в някои от изказванията на Д. Благоев във връзка с участието на партията в изборната борба се проявява едно преувеличение значението на изборната борба за работническата класа и партията, едно надценяване ролята на участието на работническата класа в изборите и парламента изобщо за нейната освободителна борба. Така напр. в статията си „Кой е пътят“, печатана в броя на „Работник“ от 8 май 1893 г. преди наближаващите тогава избори за Народно събрание, Д. Благоев писа:

Да изтръгне работническата класа в Народното събрание със своето болшинство от ръцете на буржоаз­ната класа властта и да нареди обществото съгласно социалистическото учение — това ще рече да се прогласи социал­ната революция, най-великата и най-благотворната от обществените революции (курсив Хр. К.). Всички средства, които водят по пътя към завладяването от болшинството – от работническата класа – властта, с която днес се ползува буржоазната класа, са добри. Но всички тези средства се свеждат към най-могъщественото средство на обществения и политическия прогрес на нашия век – към избирателното право.“ (5) 

В друга една статия от същия изборен период под заглавие „Значението на предстоящите избори за социалдемократическата партия“ (в. „Работник“, № 35 от 26 юни 1893 г.) Д. Благоев писа: „И тъй да упражним гражданските си права, да измерим силите си и степента на пропагандата на идеите – такова е значението от участието ни в изборите. И никакво друго значение засега не може да се придава. Ний не можем да се лъжем, че социализмът ще възтържествува изведнаж… Изисква се само постоянна борба. Класовата избирателна борба е най-великата школа за политическото и обществено възпитание на работническата класа.“(6)  

Подчертаването на грамадното значение на участието в изборната борба като самостоятелна класова партия, особено в оня период, когато вътре в самото едва начеващо се социалистическо движение съществуваше течение, а именно това на съюзистите, против създаването на партия на работниците и против тяхното самостоятелно участие в политическата борба, беше съвършено правилно и необходимо. Но провъзгласяването на избирателното право за „най-могъществено средство на обществения и политическия прогрес, и изборната борба за „най-велика школа за политическото и общественото възпитание на работническата класа“ беше без съмнение едно преувеличение и надценяване значението на избирателното право и изборната борба. Това преувеличение и надценяване ние срещаме у Д. Благоев и по-късно, в началото на новия период на широкото участие на партията, вече като партия на тесните социалисти и при съвършено други условия, в изборните борби и в парламента, който период се започна след Балканската война. В една своя статия върху „Изборната борба“ (сп. „Ново време“, кн. 9, 15 май 1911 г.) по време на изборите за Великото народно събрание през 1911 г. Д. Благоев писа: „В демократически страни, в страни с общо пряко изборно право, пътят.на работническата класа към властта е завладяването от нея на Народното събрание чрез изборната борба. Но очевидно е, че работническата класа може да постигне това завладяване само тогава, когато тя е силна по организация и съзнание, когато е организирана в мощна политическа сила, проникната с учението на класовата борба, с революционния социализъм, и когато прати в Народното събрание свое мнозинство депутати. Разбира се, при това, че завладяването на Народното събрание не означава и завладяване на властта. Завладяването на Народното събрание означава началото на социалната революция, която има да извърши пролетариатът. Дали завладяването на Народното събрание от последния ще приведе към кървава социална революция или към безкръвно налагане на социалистическата наредба, това ще зависи от разположението на обществените сили… Но – повтаряме да кажем – за работническата класа пътят към властта в демократическите страни е завладяването на Народното събрание чрез изборната борба.“ (7) 

Пред изборите за Народно събрание, назначени на 23 февруари 1914 г., Д. Благоев в статията „Социалдемокрацията и властта“, печатана в „Работнически вестник“, № 235, 14 февруари 1914 г., писа: „Крайната цел на борбата на социалдемокрацията е да за­владее политическата власт и чрез диктатурата на работническата класа да премахне днешната буржоазна наредба на експлоатация и потисничество, на убийства и грабежи, като въдвори на нейно място социалистическата. Социалдемокрацията се стреми именно да завладее политическата власт, да я изтръгне от ръцете на буржоаз­ните партии и я предаде в ръцете на пролетариа­та, на работническата класа. Пътят към това е един, а именно, непримиримата класова борба на пролетариата. В демократически страни, т. е. в страни с общо избирателно право, една от проявите на непримиримата класова борба е изборната борба за завладяването на политическата власт, която своя най-висок израз намира в парламента, в Народното събрание. Когато социалдемокрацията се яви в него със своето работническо революционно мнозинство, тогава настъпва краят на буржоазното господство, краят на нейното организирано потисничество и грабежничество, наричано „държава“. Тогава политическата власт минава в ръцете на пролетариата, на работническата класа.

Няма съмнение, че тази крайна цел социалдемокрацията ще достигне не изведнаж. Тя ще достигне крайната си цел, като завладява крачка по крачка позициите и крепостите до най-главната крепост – Народното събрание – на буржоазната държава. Колкото повече работническата класа се класосъзнава и организира под знамето на революционния социализъм, колкото повече тя става застъпница и на правата на народните маси, и на тяхното освобождение от потисничеството, грабежа и насилията на буржоазната държава, толкова повече социалдемокрацията ще завладява политическата власт и толкова повече ще приближава денят на нейното окончателно завладяване…

Социалдемокрацията няма какво да крие. Тя открито и решително заявява, че се бори, за да завладее политическата власт, обаче не за да управлява днешната държава, а за да я замести със социалистическата обществена наредба… Социалдемокрацията в Народното събрание има за задача да се застъпва за интересите и правата на работническата класа и народните маси, да изтръгва от него все повече условия за успешната им борба за окончателното им освобождение.“(8) 

Ние приведохме тия дълги цитати от поменатите статии на Д. Благоев, за да предадем по възможност по-пълно и по-точно неговите възгледи върху задачите на партията в изборите и парламента. От направените цитати, както от статията от 1911 г., тъй и от статията от 1914 г., е ясно, че Д. Благоев говори за задачите на партията в изборите и в парламента в демократическите страни, т. е. в страните, дето съществува общо избирателно право и работническата класа има възможност чрез участие­то си в изборната борба да проникне в парламента и да увеличава своите представители в него. При това Д. Благоев изрично подчертава, че своята борба в изборите и в парламента партията трябва да води върху почвата на „непримиримата класова борба на пролетариата“ и че успехите на работническата класа в тая борба зависят от това, доколко „тя е силна по организация и съзнание“ и доколко тя е „проникната с учението на класовата борба, с революционния социализъм“. Дотук възгледът на Д. Благоев върху задачите на партията в изборната борба и парламента е съвършено ясен и правилен.

Но както в статията си от 1911 г., тъй и в тая от 1914 г. Д. Благоев поддържа, че в демократическите страни „пътят на работническата класа към завладяването на властта е завладяването от нея на Народното събрание чрез изборната борба“ и че „когато социалдемокрацията се яви в него (в Народното събрание – бел. Хр. К.) със своето работническо революционно мнозинство… „тогава политическата власт минава в ръцете на пролетариата. Д. Благоев подчертава също, че социалдемокрацията „ще постигне крайната си цел, като завладява крачка по крачка позициите и крепостите до най-главната крепост – Народното събрание – на буржоазната държава“, но че тя се бори да завладее политическата власт „не за да управлява днешната държава, а за да я замести със социалистическата обществена наредба“. При това Д. Благоев прибавя, че „завладяването на Народното събрание още не означава и завладяването на властта“, а само „началото на социалната революция“ и че дали социалната революция ще бъде кървава „или безкръвно налагане на социалистическата наредба, това ще зависи от разположението на обществените сили“ (9).

Тая втора част от обясненията на Д. Благоев по въпроса за задачите на партията в изборите и в парламента и за завладяването на властта от пролетариата е неясна и непоследователна. В нея Д. Благоев изразява и поддържа кауцкианската концепция за завладяването на властта. К. Кауцки, най-видният теоретик на II Интернационал, поддържаше идеята за постепенното завладяване на властта по мирен път чрез парламента. Тоя възглед беше господствуващ във II Интернационал и той толкова повече се закрепяше, колкото повече се увеличаваха силата и влиянието на опортюнистите в него.

Но заявлението на Д. Благоев, че социалдемокрацията се бори да завладее политическата власт не за да управлява днешната държава, а „за да я замести със социалистическата обществена наредба“, показва, че Д. Благоев не виждаше в проникването на социалдемокрацията в парламента средство за постепенното превръщане на съвременната държава, както очакваха и към което се стремяха реформистите, в социалистическа държава и завладяването на политическата власт от пролетариата. Това той очакваше от заместването на днешната държава със социалистическата обществена наредба. Но как ще се постигне това „заместване“ на днешната държава от социалистическата обществена наредба, Д. Благоев не обяснява. Очевидно това може да се постигне само със събарянето на днешната държава, което ще даде възможност на пролетариата да завземе политическата власт. Но за да установи своята власт, пролетариатът трябва да си създаде свои органи и да въведе своята класова диктатура. По тоя начин Д. Благоев се приближаваше до идеята за разрушаване на съвременната, капиталистическа държава и за създаването на нейното място социалистическата държава, т. е. до идеята за пролетарската диктатура. Едно доказателство, че Д. Благоев се приближаваше до идеята за разрушаване на съвременната, капиталистическа държава, с неговите слова, които вече цитирахме, че „завладяването на Народното събрание не означава и завладяването на властта“, а само началото на социалната революция и че „дали завладяването на Народното събрание от последния (от пролетариата – бел. ред.) ще приведе към кървава социална революция или към безкръвно налагане на социалистическата наредба, това ще зависи от разположението на обществените сили“.

И наистина в цитираните статии, както и в ред други до и след тях, Д. Благоев говори и за диктатурата на пролетариата, чрез която той „ще премахне днешната буржоазна наредба“ и „ще въдвори на нейно място социалистическата“. Но на въпроса: как пролетариатът ще завладее властта, Д. Благоев отговаря, че в демократическите страни това той ще постигне постепенно, чрез участие­то си в изборните борби и чрез получаването болшинство в парламента. Нийде, нито тук, нито на друго място до Октомврийската революция Д. Благоев, като не се обявява против въоръженото въстание, а, напротив, взема неговата защита, напр. в руската революция от 1905 г. – той не свързва непосредствено въпроса за завладяването на властта с въоръженото въстание, не посочва пътя на въоръженото въстание като единствено верен път в ръцете на революционния пролетариат за завладяването на властта и установяването на пролетарската диктатура.

Същата концепция за постепенното завладяване на властта по пътя на изборната и парламентарната борба лежи в основата и на възгледите, които Д. Благоев прокарва много по-рано и в своите статии, цитирани по-горе, във в. „Работник“. Тая именно концепция, която се споделяше от партията на тесните социалисти и която беше господствуваща във II Интернационал, обяснява и преобладаването на изборните и парламентарните методи на борба в партията през всичкото време на нейното съществуване, от които тя не се освободи напълно и след превръщането си в комунистическа партия. Тая кауц­кианска концепция и тия по същността си опортюнистически парламентарни методи бяха дълбоко вкоренените традиции, които упражниха най-пагубно влияние върху партията през новия период на нейното развитие, в революционната епоха след Октомврийската революция, и които главно доведоха до нейните големи съдбоносни грешки във Владайското въстание 1918 г. и във фашисткия преврат 1923 година.

Към открита и решителна критика на К. Кауцки изобщо и по неговата концепция за ролята на социалдмокрацията в парламента специално партията на тесните социалисти и лично Д. Благоев пристъпиха след Великата социалистическа октомврийска революция. Но традициите от парламентарните методи, завещани на партията на тесните социалисти от II Интернационал и К. Кауцки, останаха и те упражниха пакостно влия­ние върху партията в събитията от 1918 и 1923 година.

***

Но партията на тесните социалисти не беше една реформистка парламентарна партия, каквито бяха всички партии във II Интернационал, с изключение на болшевишката. Партията на тесните социалисти винаги гледаше на участието си в изборната борба и в парламента като на средство за разгръщане на социалистическата пропаганда и агитация всред работническите маси, за повдигане класовото съзнание и развитие на класовата организация на работниците. Тя всякога свързваше своята изборна и парламентарна борба с революционните задачи и крайната цел на борбата на пролетариата. Партията на тесните социалисти винаги отхвърляше най-решително тактиката на компромиси и блокове с буржоазните партии. Както и течението на тесните социалисти в старата партия до разцеплението водеше непрекъсната борба против тая тактика, провеждана от дребнобуржоазните опортюнисти широки социалисти. Един от най-популярните лозунги на партията на тесните социалисти в изборните борби беше: „никакъв блок, никакви компромиси“с буржоазните партии. Нейната агитация в изборните борби беше винаги принципиално издържана, в името на цялостната програма на партията и на нейната крайна цел, осъществяването на социализма.

В периода от разцеплението 1903 г. до Балканската война 1912-1913 г. партията на тесните социалисти съсредоточаваше главните свои сили в изграждане и закрепване на класовите организации на пролетариата и в ръководството на неговите класови борби. Това беше съвършено обяснимо след дългогодишните борби против дребнобуржоазния, широкия социализъм вътре в старата партия, които поглъщаха нейните сили, това беше необходимо за изграждането и закрепването на партията и за запазването на нейното бъдеще като класова пролетарска партия, почиваща върху основите на Марксовия, на революционния социализъм. Но и през тоя период партията на тесните социалисти вземаше най-активно участие в изборните борби, като в противоположност на предшествуващия период, периода до разцеплението, се стремеше в изборните борби не към бързи политически успехи, не към печелене на мандати, а към използване изборните борби за широка агитация на програмата и идеалите на партията. И наистина, успехите на партията в изборите през тоя десетгодишен период (1903-1913 г.) бяха твърде малки в сравнение с нейните успехи в предшествуващото десетилетие (1894-1903 г.). Добитите от нея гласове в изборите се бавно увеличаваха и в навечерието на Балканската война едва достигнаха около 13 хиляди, а представители в Народното събрание тя съвършено нямаше (с изключение на един представител във Великото народно събрание, в 1911 г., избран при изключителни условия в една дребнобуржоазна околия).

Изборните успехи на партията на тесните социалисти се започват след Балканската война, когато тя главно поради своята решителна борба против войната спечели широко влияние в работническите и селските трудещи се маси и направи първите големи крачки към превръщането си в масова партия. В първите избори за Народно събрание след Балканската война, през ноември 1913 г., партията получи повече от 50 хил. гласа и бяха избрани 18 нейни представители в Народното събрание. През следващите години на масово участие на партията в изборните борби, които обхващат едно ново десетилетие от 1913 до 1923 г., партията имаше големи, блестящи успехи в изборите, нейните представители в Народното събрание достигнаха до 50 в 1920 г., а гласовете, получени от нея – до 203 хиляди в 1923 година. Едновременно партията имаше извънредно големи успехи в изборите за общински и окръжни съвети, бидоха избрани няколко стотици нейни представители в общинските съвети и десетки такива в окръжните съвети, няколко десетки градски и селски общини бяха завладени от представителите на партията.

Тия блестящи успехи на партията в изборите, парламента и другите изборни учреждения бяха добити без никакви блокове и компромиси с буржоазните партии, в открита и решителна борба против всички партии и в името на цялостната програма и крайните цели на партията. Беззаветно решителната, неуморната и постоянната борба на партията изпърво против Балканската война, а после и против империалистическата война, беше главното, с което партията спечели подкрепата на широките трудещи се народни маси в изборите. Смела и непрестанна борба против войната води партията и в самото Народно събрание, и в общинските съвети, дето тя беше проникнала, през целия период на империалистическата война.

Ние посочихме на друго място как партията се бори против войната в парламента. Нейната парламентарна група решително отхвърли и гласува против всички военни кредити и многократно високо издигна своя протест против войната; парламентарната група заед­но с ЦК на партията издадоха един нелегален позив против империалистическата война, за който членовете на групата и ЦК бяха дадени под съд за държавна измяна; няколко от депутатите на партията и на първо място Г. Димитров бяха осъдени и хвърлени в затвора и т.н. Партията на тесните социалисти всякога свързваше своята парламентарна борба с масовата революционна агитация извън парламента, от парламентарната трибуна нейните представители във време на войната и след нея зовяха непрестанно масите на борба. II конгрес на Коминтерна, в 1920 г., основателно постави борбата на тесните социалисти в Народното събрание против войната наред с борбата на Карл Либкнехт против войната в Райхстага (гл.тезисите на II конгрес на Коминтерна: „Комунистическите партии и парламентаризмът“) (10).

Подир империалистическата война партията на тесните социалисти и след нея комунистическата партия застана още по-твърдо върху позициите на революционния парламентаризъм. Така например по въпроса за участието си в изборите и в парламента БКП на I конгрес, 1919 г., в основната резолюция се изказа против искането на крайно „левите“ в партията за незабавно създаване на работнически и пр. съвети и заяви, че партията е длъжна да използва своето участие в изборите и в парламента най-активно за „засилване масовите революционни акции и за увеличаване революционната сила на пролетариата“ (11).  II конгрес на БКП, 1920 г., още по-рязко подчерта, че партията със своята борба в парламента „разрушава последните илюзии в масите досежно буржоазната парламентска демокрация“ (12).

Но БКП не се освободи напълно и до фашисткия преврат в България (9 юни 1923 г.) от парламентарните и легалистическите социалдемократически традиции, които упражниха такова голямо влияние за дълбоко погрешната, опортюнистическо-капитулантска позиция на „неутралитет“, заета от ЦК в тоя преврат. Д. Благоев, партията на тесните социалисти и БКП свързваха парламентарната борба с масовата революционна агитация вън от парламента, но те не умееха да преминат от революционната агитация вътре и вън от парламента към ръководството на революционната борба на масите за завладяване на властта.

Преобладаването на парламентарните методи в партията на тесните социалисти и в БКП се прояви и в тяхната общинска политика, в която те отдаваха голямо значение на непосредствените дребни реформи и не използваха достатъчно борбата в общинските съвети за разгръщането и изострянето революционната борба на масите.

 

 

Бележки

(1) БКП в резолюции и решения, Т. 1, с. 32-33

(2) Благоев, Д. Съч. Т. 3, с. 183

(3) БКП в резолюции и решения … Т. 1, с. 99

(4)  Пак там, с. 131

(5) Благоев, Д. Съч. Т. 2, с. 491-492.

(6) Пак там, с. 523

(7) Пак там, т. 14, с. 437- 438

(8) Пак там, т.  16, с. 186-187

(9) Тук Хр. Кабакчиев е предвиждал да добави текст, който обаче не е успял да дообработи, и той нарушава изложението. Поради това го поставяме под линия: „Благоев гледаше на парламента като на трибуна. Но той не отричаше и реформената работа в парламента. Напротив, тъкмо още от началото на новия период, откогато са статиите му от 1911 и 1914 г., той на практика прилага и реформите в парламента — предложенията за споразуменията на балканските парламенти и цялата реформена практика през и особено подир империалистическата война, тъй че неправилно е да се отделя и противопоставя агитацията от трибуната на парламента на реформената парламентарна дейност и партията на тесните никога не вършеше това, а всякога съединяваше агитацията от парламентарната трибуна с парламентарните реформи. Второ, завладяването на властта, на държавата чрез парламента тесняците разбираха като начало на събарянето и създаването на нова, социалистическа държава. Но тук те не бяха ясни и не бяха последователни: ако буржоазията се противопостави със сила на това преобразуване, тогава срещу нея пролетариатът ще употреби сила (ще настане кървава революция). Но понеже въпросът е за властта, буржоазията непременно ще употреби сила. Следователно революцията е необходима за завземането на властта, завладяването на властта чрез парламента е една невярна, опортюнистическа, кауцкианска концепция.“

(10)  Второй конгресс Коммунистического   Интернационала, июль-август 1920 г., М., 1934, с. 509. В тезисите на Втория конгрес като пример за революционната дейност в буржоазния парламент се сочат К. Либкнехт, болшевиките и тесните социалисти – бел. ред.

(11) БКП в резолюции и решения … Т. 2, с. 54.

(12) Пак там, с. 99.

 

Христо Кабакчиев, „Д. Благоев и партията на тесните социалисти“, Партиздат, София, 1979

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук