ПРОПОВЕДТА ЗА КЛАСОВО СЪТРУДНИЧЕСТВО УТВЪРЖДАВА ЗАБЛУЖДЕНИЯ, КОИТО ПРЕДОПРЕДЕЛЯТ ЕДНО ДЪЛГОВЕЧНО РОБСТВО НА РАБОТНИЦИТЕ

0
297

КРЪСТЮ РАКОВСКИ (1873 – 1941 г.)
Един от първите социалисти в България, виден деец на руското, румънското и международното работническо и социалистическо движение. Като студент по медицина в Женева е ръководител на групата на българските студенти социалисти. През 1905 – 1917 г. е един от изтъкнатите ръководители на румънските социалисти. Делегат е на почти всички конгреси на II Интернационал в началото на ХХ век. Участва в учре­дяването на Комунистическия интернационал (1919 г.) Заема отговорни длъжности в СССР.

 

 
Из Стенограма на откритата полемика
между Кръстю Раковски и Янко Сакъзов*

 

Гражданки и граждани! Преди да мина към своята сказка, аз ще трябва да отговоря на два въпроса, които ми задава Янко Сакъзов в статията „Две плашила“. Въпросите са следните: Как аз мога да се явя защитник на челядните имоти, без да изпадна до положението на дребнобуржоазен идеолог, и, второ, как аз мога да гледам на Парижката комуна като на явление случайно, а на идването на Радославовия режим в България като естествено и необходимо. „Първото мнение ­— пише Сакъзов — е изказано в Петербург лично на мене, а второто — по Комуната, в Париж в 1904 година пред едно руско социалистическо събрание, при което аз бях случаен, неизвестен нему слушател.“

В тези две мои мнения, които ми се противопоставят, има това характерно, че и двете са извлечени съвсем произволно: първото от частен разговор, а второто от една сказка. Това просто обстоятелство хвърля сянка върху неговия способ на полемика и намалява убедителността на Сакъзовите доводи, защото една фраза, схваната кой знае как от частен разговор, не може да служи като теоретически аргумент, а също тъй една фраза, взета от една сказка, никой здравомислящ човек в нищо не може да убеди. Това не казвам с цел да избегна отговора на тези два въпроса. Аз искам само да посоча характерното обстоятелство, че аргументите, с които моите противници искат да ме съкрушат, са черпани от частни разговори и „инкогнито“ слушани речи. Преди всичко аз не се обърнах към Сакъзов с този или онзи съвет, а той се обърна към мен с въпроса, какво мисля по челядните имоти? В онова време този проблем беше далеч от моя ум. Той искаше да знае моето мнение за поведението, което трябва да държат социалистическите депутати в Народното събрание, когато този въпрос се сложи пред тях във формата на законопроект. И аз му казах, че поведението на нашата фракция в парламента ще зависи от конкретните условия. Една социалистическа парламентска фракция трябва да се пази, щото да не стане играчка на парламентарни маневри на демократически буржоазни партии, нито пък да влиза в противоречие със своите принципи. Това беше моят отговор. Ако въобще Сакъзов желаеше да знае моето обосновано мнение по въпроса за челядните имоти, той може да отвори страниците на редактираното от него списание „Ден“, където той ще намери пълното изражение на моя възглед. Ако в този възглед има нещо, което би противоречало на социалистическите принципи, аз с готовност ще отговоря.

Малко по-инак стои въпросът с Комуната. Според мен тук Сакъзов става жертва на една игра на думи. Той не се е постарал да схване какво конкретно съдържание трябва да се тури в думите „случайно“ и „необходимо“. Едно и също явление, разгледано от една страна, може да бъде случайно и същото явление, разгледано от друга страна, може да бъде необходимо. Комуната бе режим случаен, едно управление случайно в тоя смисъл, че в навечерието на нейното провъзгласяване социалистическата фракция стоеше далеч от мисълта, че тя може, тъй да се каже, на другия ден да вземе политическата власт. Обстоятелството, че комуната съществува само няколко недели, доказва тази незрелост на условията и случайния характер на самата комуна. За същата тази комуна, разгледана като явление историческо, ние не можем да употребим думата случайно. В този смисъл като явление в историческото развитие на Франция, като явление в този по-широк кръг, който се казва френска история, Комуната е предизвикана от неумолими исторически закони. Тук вие виждате как едно и също събитие, разгледано във връзка с тези или онези причини, може да се нарече и случайно, и необходимо. Именно в това се състои силата на нашата социалистическа критика, че тя разглежда явленията не във връзка с една обща причинност – както това върши вулгарният детерминизъм, който нищо ново не дава, но ги разглежда във връзка с онези причини, които и естествено, и логически би трябвало да ги породят. В това се състои и диалектическият метод.

В България при отсъствието на силни организирани класови партии князът се обръща ту към тази, ту към тази, ту към онази група, без да рискува с това своето положение, защото другите, онеправданите политически групи, не са достатъчно силни да му наложат своята воля. Същият този Радославов режим, който нашият опонент нарекъл случаен, разгледан във връзка с политико-обществените отношения в България, се явява като нещо неизбежно.

За нас, социалистите, наречени тесни, е тъй също важно да ограничим злоупотребленията на висшата власт, но в същото време ние трябва да изтъкваме нашите социалистически мотиви и, най-главното, ние трябва да отбелязваме рязко това, което ни отличава както от буржоазните антидинастични партии, тъй също и от буржоазните републикански партии.

Сакъзов намира, че между двете течения (тесни и широки) съществуват противоречия, но че те са били създадени под влияние на лични вражди.

Личните вражди и симпатии са имали известно значение, но това е явление обикновено във всичките борби. Ако хората бяха напълно съвършени, щяха да населяват небето — но тук на земята ние трябва да се примирим с неизбежността на личните страсти и на личните борби.

Сакъзов даже отиде по-нататък, като заяви, че тук има борба между лъжата и истината, между фалша и правдата. Аз ще припомня тези цитати от неговата статия: Не забравяйте, че правдивата, нашата кауза се усеща и разбира от работници, дори сто пъти по-малко знающи, да речем, от д-р Раковски и ако нашето работничество почувствува изкуството на Раковски, т.е. почувствува, че той може да обръща кривдата в правда, лъжата в истина, то толкова по-съсипателна ще бъде присъдата за него и неговото изкуство.“

Докато Сакъзов се въвежда в олицетворител на истината и правдата, аз и моите другари сме олицетворители на „фалша“ и „лъжата“.

Но в какво се състои едното и другото? Къде е paзликата между нас?

Тук има нещо повече от неразбиране или смесване на понятията. В игнорирането на диалектическия метод, на този метод, който разглежда явленията във връзка с техните причини, ние виждаме едно принципиално различие между тях и нас. Към това трябва да се прибави и недостатъчното разбиране от страна на нашите противници това, което наричаме материа­листически възгледи в историята.

Вие сте чували, господа, за адвокатите, наричани „адвокати-максимум“. Това са онези адвокати, които тъй неумело защитават своите клиенти, щото обикновено последните наместо да получат най-малкото наказание от съда, наопаки – получават най-голямото, т.е. максимума на наказанието, което предвижда законът. Подобен защитник-максимум се явява и г-н Джидров за своя клиент Сакъзов…

Марксизмът търпи много съмнения, казва г-н Джидров и с право, ако той разбира под това, че марксизмът не се бои от никакви критики, но има едно нещо, което марксизмът не търпи. Както природата, по понятието на старите физици не търпеше пустото пространство, тъй и марксизмът не търпи невежеството и пустославието.

Сакъзов трябваше по-напред „достатъчно да развие в себе си своите „особени възгледи“, преди да пуща в ход такива фрази, които поразително напомнят възраженията на различните Калиновци, Деборовци, Ризовци и други наши противници от буржоазния лагер, а г-н Джидров трябваше по-напред да „проучи достатъчно в себе си“ какво ще рекат думите „производителни сили“, преди да защитава Сакъзова …

Нашите противници ни дават материал, по който ние можем да ги уличим — и аз съм уверен, че никакво тяхно тълкувание не ще може да премахне ясната смисъл на техните думи — в теоретическа слабост и в противоречия с материалистическото схващане на историята. Аз бих могъл да прочета 3-4 страници…

Нашите опоненти тълкуват материалистическото разбиране на историята тъй, като че ли целият исторически процес минува не през мислящите човешки мозъци, а през някакви дървени глави, съвършено лишени от мислителната способност. Инак, т.е. ако историческият процес се отразяваше в главите на хората, то в каква форма се отразява отрицанието на капиталистическата експлоатация, ако не в идеята за отрицанието на частната собственост или пък за нейното съхранение, ако е дума за господствуващите класи? Идеята за частната собственост, това е най-изразителният в психологията на днешния човек символ за неговото отношение към съвременното общество. Това е най-големият предразсъдък, против който ние се борим в нашата пропаганда сред работниците.

Процесът на работническото движение няма смисъл вън от целта, към която се стреми това движение и която нашите широки в тези или онези изражения искат да хвърлят на заден план, като дават предимство на това, което те наричат „достижимо и осъществимо“, на това, което Бернщайн нарича движение.

Не забравяйте, че който казва работническа класа, той не казва нито работническо класосъзнание, нито социализъм и че работническата класа, разгледана сама по себе си, не е още една прогресивна сила, а една безразлична сила.

Вие, господа общоделци, се обръщате – и това никой няма да отрече – до работническата класа като една събирателна величина, вие се обръщате към несъзнателното работничество и какво правите с вашите проповеди? Вие само закрепвате тези пред­убеждения, затвърдявате тези илюзии в него, че когато то върви към избирателните урни след депутатите на буржоазията, то извършва своето класово дело; вие, казвам, с вашата проповед за сътрудничество на класите утвърждавате у работниците предразсъдъците и заблужденията, които им предопределят едно дълговечно робство.

Аз тук трябва да напусна за минута господин Сакъзова и да се позанимая специално с господин Джидрова. Той, както ви е известно, е автор на брошурата „Принципи и заблуждения“. За съжаление досега у него аз намерих твърде малко принципи, но твърде много заблуждения, защото заблуждение — и едно такова силно заблуждение, е достатъчно да компрометира всички принципи на Джидров, заблуждение е казвам да се мисли, че ако у нас партиите не представляват строго определени класи, че те не били класови партии.

Най-сетне, питам аз, може ли сериозно да се говори, че партиите не представлявали у нас никаква класа, когато всичкото тяхно законодателство от гражданския кодекс до закона за покровителство на индустрията и митническата тарифа е създадено да укрепи нейното положение и да даде нов тласък на капиталистическата класа? Смешно и наивно е според мене да се мъчиш да отделиш каузата на нашата капиталистическа класа от тази на княза, на министрите, на депутатите, които са кръв и плът от същата тази класа. Нима не за нея се води милитаристичната експанзивна политика, която е една от най-типичните прояви на стремлението на капиталистическата класа от разните страни да се усили и разшири?

Г-н Джидров, който иска да мине за един остроумен иронист, като подчертава и придружава със своето удивление моите думи, „че всяка класа, анагажирана в политическата борба, е вече една партия“, доказва, че той е не само един лошав теоретик, но и един злощастен иронист, чиито иронии засягат самия него.

Всъщност Сакъзов би трябвало да се защитава от Джидров, защото ако е вярна неговата мисъл, че у нас няма и днес не може да има класови политически партии, то към какви въображаеми обществени сили се е обръщал Сакъзов, когато искаше да организира съюза на производителните слоеве?

  

*Събитието се провежда на 1 август 1904 г. в препълнената със социалисти зала на цирк „България“. Присъства Димитър Благоев, а Георги Кирков е председател на събранието открива и разяснява целта на диспута и често приканва присъстващите да запазят спокойствие и тишина.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук