ЧЕТИРИ ИНТЕРЛЮДИИ ЗА БЪДЕЩЕТО

0
191

Първа интерлюдия
ЗА ВРЕМЕТО

Сто и двадесет годишната история на социалистическата партия в България е значим обществен факт. Тази история се разполага  в рамките на три века — ХIХ, ХХ и ХХI век. Пет поколения последователно си предават щафетата, обладани от вярата, че техните идеи, политика и партия са необходими на България:

• Поколението на „чучулигите“ — първоапостолите на българския социализъм, първосъздателите на социалистическата партия, първостроителите на съвременна България.

• Второто поколение — на защитниците и борците срещу националната разруха и мизерията след края на Първата световна война. Комунистите-идеалисти, вярващи в световната социалистическа революция, която ще донесе благоденствие на всички народи във всички отечества. Създателите и ръководителите на Комунистическия интернационал. Работническите трибуни и революционери, обсебени от вярата в един нов, справедлив социалистически свят.

• Поколението на антифашистите — партизаните, политзатворниците, ятаците и помагачите. Героите, които с кръвта си защитиха суверенитета и териториалната цялост на България като неразделна част от борбата на СССР и великите демокрации срещу хитлерофашизма.

• Строителите на социалистическото общество. Поколението, наредило страната ни в първите тридесет на световната икономика. Поколението на духовния, културния и научния прогрес.

• И последното поколение на социалистите-реформатори, поели по пътя на приобщаване на страната към модерните стандарти на информационата епоха и глобализирания свят.

Всички те бяха обединени от мисията си на модернизатори и реформатори. От поколение на поколение — от баща на син, на внук, правнук и праправнук, те съзнаваха своите длъжности: да се преборят с времето, да изпреварят календара и за няколко десетки години да постигнат онова, което други народи, при други условия са постигали за цели столетия.

И на никое от тях не му е било лесно във вечната борба с времето. Първосъздателят на партията Димитър Благоев е бил наясно с предстоящите трудности още от момента на зачеването във вечната борба между доброто и злото — вярвайки и той като Апостола, че неговите съратници са във времето, че то ще ги обръща, но и че те, бъдещите поколения, ще трябва да обръщат времето. Затова ги орисва още на Бузлуджа, преди сто и двадесет години, винаги да бъдат „съвременници  на бъдещето“. Така вървим в двадесет и първи век, с вечните въпроси: „Кога, ако не сега?“ и „Кой, ако не ние?“ И продължаваме, защото знаем вечните отговори — НИЕ и СЕГА.

Втора интерлюдия
ЗА НАМЕРЕНИЯТА

Слава на Бога и на първосъздателите па партията. Тя се оказа жив и жизнен организъм — като вековен чинар, вкоренен дълбоко в народната душа. През 1891 г. Благоев решава още една фундаментална задача — да обоснове програмата и „тактиката“ на Българската социалдемократическа партия, да насърчи, мобилизира и активира социалистическото движение, да го изведе на политическата сцена и безпрепятствено да го интегрира в политическите структури на българското общество. Точно тук се проявява онази характерна черта на българския социализъм — приспособяването на идейните стратегеми на българска почва винаги да става чрез присаждане на теоретичните фиданки, внесени отвън. Точно затова българският социализъм продължава да е дълбоко вкоренен в националния живот, въпреки превратностите и изпитанията на времето. Така го е заложил първооснователят на партията Димитър Благоев, предприемайки един безпрецедентен експеримент в историята на европейското социалистическо движение — да създаде българската пролетарска партия в една страна без работническа класа, без синдикални организации, без стихийно работническо движение. С една шепа български интелигенти, които предъвкват „Капиталът“ като „…екзотичен чуждестранен плод“ и се обявяват за партия с надеждата, че социално-икономическите процеси в страната скоро ще направят от химерите реалност. И успяват. Въпреки съвсем оправданите предупреждения, че създават фикция, илюзия, самоизмама. Въпреки че е необходим продължителен исторически процес, чрез който „творителните възможности“ да доведат до спонтанна пролетарска съпротива, до стихийни работнически дружества и синдикати, които, провокирани от живия живот, да дозреят до разбирането, че ежедневната икономическа борба по необходимост ще се превърне в съзнателна политическа класова борба и чак тогава партията ще може вече уверено и целенасочено да излезе на политическата сцена. В решението на тази мащабна задача Благоев, разбира се, не е сам. До него плътно застава един от най-видните политически дейци на българския социализъм — Никола Габровски. Същият този Габровски — женевски възпитаник, блестящ адвокат, един от приближените сподвижници на бащата на руския марксизъм Георгий Валентинович Плеханов, който ще участва в създаването на програмата на Българската социалдемократическа партия, ще бъде първият главен редактор на партийния седмичник вестник „Работник“. Първият български депутат-социалист, който в продължение на десетилетия ще защитава интересите на унижените и оскърбените, на гладните и бедните срещу новите капиталистически чорбаджии, срещу буржоазната алчност и бездуховност, срещу непоносимата воня на келепир. До него са (нека ги почетем поименно), така както са вписани в националната история на след­освобожденска България като първооснователи на сто и двадесет годишната ни партия „чучулигите“: Георги Бакалов, Драган Герганов (Търново), Евтим Дабев и Тодор Постомпиров (Габрово), Константин Бозвелиев (Казанлък), Сава Мутафов и Андрея Конов (Севлиево), Янко Сакъзов (Шумен), Слави Балабанов, Кръстю Раковски, Стоян Ноков, Кина Мутафова (лидерите на Българската студентска социа­листическа група в Женева), Михаил Иванов, Панайот Венков (Дряново), Петър Генчев (Горна Оряховица). Всички те са обладани от съзнанието, че е дошло времето да развеят българското социа­листическо знаме: Българската социалдемократическа партия кани всички български работници, целия угнетен български народ, неговите образовани, искрено мислящи доброжелатели да застанат под знамето, в което виждат спасението си и спасението на человечеството народните маси в Европа и Америка под знамето на всесветската социална демокрация, което издигна у нас Българската социалдемократическа партия….. тя ясно изказва, че нейната крайна цел е сбъдванието на социализма. Под това знаме е спасението на народите. Да живее всесветската социална демокрация.“ Рискованата крачка на обединението на всички социалисти в Българската социалдемократическа партия закономерно предизвиква и първите големи вътрешнопартийни баталии. Идейно-теоретичното обосноваване на партията протича под формата на ожесточена полемика. На Учредителния конгрес започва и първото разцепление на току-що създадената партия на две фракции. И ако основната причина в началото е съвсем основателният страх от преждевременното излизане на политическата сцена, от гоненията, политическите уволнения и затворите, то само няколко месеца по-късно става ясно, че на Бузлуджа е започнал процесът на формулиране на два различни модела към създаването, развитието и теоретичното обосноваване на българската социалдемокрация.

Първата голяма теоретична дискусия (1891-1893 г.) е един от най-плодотворните периоди на първото социалдемократическо десетилетие. В сблъсъка с организационната концепция на Женевската група (Слави Балабанов, Кръстю Раковски, Стоян Ноков, Георги Бакалов) се проявява нова характерна черта на Благоевата личност: той е не само автор на теоретични постулати и организационни принципи, той е първосъздател и на партийните кадри. В продължителната полемика с Женевската група — идеолози на отцепилия се през 1892 г. Български социалдемократически съюз, по най-животрептящите въпроси на българското социалистическо движение Благоев откровено им съобщава несъгласията си, убеждава ги в правотата на поетия път, търпеливо им разяснява партийната стратегия и тактика. Пределно откровен и принципен, Димитър Благоев винаги запазва другарския тон и най-важното — в писмата и в публикациите му се прокрадва онова характерно за него доброжелателно любопитство към идейното развитие на собствените му критици. Надеждата, че те ще израснат като високо подготвени партийни теоретици пропагандатори и агитатори. И още едно свидетелство на Георги Бакалов: Който виждаше само неговата блага усмивка, мъчно би прозрял в тоя кротък човек неукротимия рицар на духа и на перото, упорития, неотстъпчив борец.“ В крайна сметка тази полемика между „съюзисти“ и „партисти“ се оказва много плодотворна среда за идейното избистряне на българския социализъм. Тя провокира теоретичните ресурси и на двете фракции. В сблъсъка на мненията се ражда и оригиналното българско приложение на марксизма към конкретните условия в страната. Обединението на Българската социалдемократическа партия и Българския социалдемократически съюз в Българска работническа социалдемократическа партия (БРСДП) през 1894 г. доказва, че първите български социалисти не заемат кодекс от готови истини, а изстрадват правото си да кажат своята дума, да дадат оригиналния си принос в теорията и практиката на европейския социализъм.

Трета интерлюдия
ЗА ИДЕИТЕ

В  идейно-теоретичния сблъсък, разразил се на европейската политическа сцена в началото на двадесети век, Благоев взема страната на революционния марксизъм. Името и перото му се нареждат до имената и перата на Георгий Валентинович Плеханов, Август Бабел, Роза Люксембург, Владимир Илич Ленин и Карл Каутски. В аналите на европейската антибернщайниада Димитър Благоев оставя ярка теоретична следа. А знаменитите му филипики срещу общоделците (българските бернщайнианци) „Pro domo suа“, „Марксизъм и бернщайнианство?“, „Призраци или действителност?“ са теоретически и политически шедьоври. Това е историческият факт и всякакви закъснели опити да се социалдемократизира Благоев на ревизионистка основа след 1910 г. остават безплодни. Фактът, разбира се, съвсем не означава някакво фанатично, догматично, аморфно отношение към променящата се социално-икономическа и политическа действителност. Теоретичната и политическата устойчивост на Дядото не се дължи и на сантиметалното му преклонение пред старото бойно знаме на партията — партийната програма. Неговото упорство да не променя посоката, предначертана още в 1891 година, се дължи на онази специфична балканска, българска амбивалентност на възприятията, породена от убийствено бавните темпове на историческото развитие. Защото тук нищо не се осъществява в чист лабораторен вид. Промените, дори когато настъпват брутално и радикално, преобръщат обществения живот, винаги се анализират двояко — „от една страна, от друга страна“. Ориенталската диалектика не се основава на причинно-следствената връзка и не се интересува от кълновете на бъдещето — след толкова градушки и погроми в националната история тя признава само вече случилото се — овеществения резултат: око да види, ръка да пипне. И реакцията на общественото мнение е ориентирано към следствията, а не към причините, които са го породили. Оттук и нежеланието на Дядото към резки програмни промени — една погрешна крачка и затъваш в дребнобуржоазното блато, от което няма излизане. Както и фанатичната му привързаност към марксизма: Нашите социалисти, ако искат да бъдат сериозни обществени деятели, трябва да се откажат от общите фрази за „свобода, хуманност и справедливост“, от утопическите и неопределени стремления и да встъпят върху почвата на класовата борба. В противен случай — предупреждава Дядото — те ще стоят на песъчлива почва, която един лек вятър може да я издуха изпод краката им и да изгубят своето значение в нашия живот.“  В неговата непреклонност се убеждават и емисарите на Социнтерна — Хюисманс, Троцки и Раковски. Благоев никога не е робувал на авторитети: Социалдемокрацията предпочита да има един открит враг, един враг без маска, отколкото един враг в маската на работнически приятел и благодетел“ — казва Дядото, категорично отхвърляйки височайшите внушения и директиви на Международното социалистическо бюро за безпринципно обединение на тесните и широките социалисти. Той подкрепя Кауцки срещу Бернщайн, Плеханов срещу Жорес, но остро критикува и двамата, когато тръгват по пътя на политическото съглашателство. И заедно с това в теоретичното му постоянство, в страстната защита на научния социализъм няма и помен от догматизъм, сектантство, иконоборчество. Благоев с олимпийско спокойствие отминава безплодните напъни на политическите си противници да калят личността му. Той се гневи, когато профанират възгледите му, затова в предговора към превода си на „Капиталът“ пише с нескрита ирония: „…..ония, които повърхностно са запознати с Марксовото учение, мислят, че то дава едни общи за всички епохи закони на развитието. Това е твърде погрешно мислене. Напротив, Марксовата теория учи, че във всяка епоха от икономическото и социалното развитие последното става по свои собствени закони, в основата на които лежи развитието на производителните сили на обществото. Но обществото веднъж встъпило в една икономическа епоха, се развива по неотразимите закони, присъщи на тази епоха… на такива „марксисти“ Маркс иронично е отговарял: „Аз не съм марксист“.

Нека да осмислим още веднъж неговите думи, изстреляни към XXI век:

– Социализмът не признава абсолютни истини и теории, а обяснява историческата епоха с присъщите на нея закони;

– Капитализмът не може да бъде вечен, той развива противоречия, изострянето на които ще го направят невъзможен като форма на социалното развитие;

– Въпросът не се свежда само до реформиране на капитализма, той трябва да бъде предолян.

Четвърта интерлюдия
ЗА МИНАЛОТО

Че историята се пише от победителите, го знаят всички — даже и тези, които не четат история. Всичко, което знаем за изтребените народи, е това, което палачите са благоволили да ни кажат“ — думите принадлежат на историка Ицхак Шипер, малко преди да го отправят в газовата камера на Майданек. И още: „…те могат да ни изличат от паметта на света, сякаш никога не сме съществували“. Съвсем реални опасения за всеки, който се опълчва срещу злото, сложил е главата си в торбата и е тръгнал да променя света към по-добро.

Точно затова всяко поколение на българския социализъм пише собствената си история. Основата, естествено, е заложена от основоположника: през 1906 г. Димитър Благоев  издава своя „Принос към историята на социализма в България“.

Следва го Христо Кабакчиев, който през тридесетте, по време на заточението в СССР, пише  докторска дисертация „Димитър Благоев и партията на тесните социалисти“.

Трайчо Костов създава в Централния затвор своите знаменити „Лекции по история на БКП“.

Вълко Червенков в луксозното си политическо уединение след свалянето му от власт пише своята версия на собственото си управление.

Тодор Живков прави същото по време на заточението си на ул. „Секвоя“.

Александър Лилов написа серия статии и портрети на историческа тематика и продължава да се домогва до по-мащабно изследване на историята на българския социализъм.

Жан Виденов  изясни гледната си точка в книга-разговор с Николай Петев.

Професионалният историк Георги Първанов вече издаде няколко книги и най-вероятно в бъдеще ще продължи амбициозните си занимания с история.

Историкът по образование Сергей Станишев също даде заявки в една малка брошура, че един ден ще отдели време на историята на партията.

Историята на партията, разбира се не се пише само от председателите й. Слава Богу, стотици и хиляди социалисти пишат спомените си. И разбира се, десетината оцелели  в прехода професио­нални историци, които продължават да отстояват истината по острието на житейското и професионалното си битие.

Аз вярвам, че новата история, честната и одухотворената история на българския социализъм ще бъде написана от новите поколения български социалисти. Сигурен съм, че най-добрата и вярна книга за поколението на „чучулигите“, антифашистите и строителите на социализма ще бъде написана от  историк измежду младите хора, запалили на последната среща на Бузлуджа червената петолъчка.

Трябва само да поддържаме огъня.

Следващите ще отсеят жарта от пепелта.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук