НОВОКОНСЕРВАТИВНАТА МИСЪЛ В СЪВРЕМЕННА РУСИЯ

В близко бъдеще, както отбелязват днес повечето политолози, външнополитическият характер на руските отношения със страните на Европа, в това число и с държавите от Централно­източния регион — Полша, Чехия, Унгария, Словакия — ще се промени незначително. Приоритетно направление, както преди, ще е търговско-икономическото сътрудничество. Възможно е да се интензифицира взаимодействието в такива близки области като антитерористичното и полицейското сътрудничество, опростяването или отмяната на визовия режим за гражданите, обмяната на инвестиции.

Но в политическата сфера, за съжаление, може с голяма вероятност да се прогнозира понижаване на нивото и ефективността на контактите във връзка с идването на власт в страните от региона на нелоялни към Русия сили (предимно радикали и популисти), а така също с консолидацията в самата Русия на консервативно-традицио­налистични настроения и идеологически претенции (Тарасов, 2007: 15). На последното обстоятелство ще се спрем по-подробно.

Вътрешният и външният политически дискурс на съвременна Русия все повече разкрива наклоняването на везните към антизападна и мобилизационна риторика. Усилват се и частично се легализират светогледните и идеологическите трендове на консервативната дяснорадикална национално-шовинистична тоналност. Като основни проявления на посочените тенденции може да се смятат, на първо място, процесите на институционализация на латентните преди време маргинални неформални интелектуално-идеологически пространства (организации, обединения, издателства и т.н.), които в новия си статус започват да претендират за изработване на държавни стратегически политически програми (например, „консервативната идеология в Русия, която се опира на научните кадри“, Реч на Дугин, 2008). Организационното оформяне и намирането на „порядъчен“ официален имидж позволява на тези структури и техните членове да осъществяват успешна и безболезнена миграция в политическия истъблишмент. По този начин те способстват за натрупването в държавната (както вътрешнополитическата, така и външнополитическата) лексика на специфични понятия и слогани, които очевидно маркират завоя на руската външна политика в декларативно-демократична и войнствено-мобилизационна посока. Заедно с прехода към ново ниво на политическото действие бившите идео­лози на подобни организации привнасят в официалния политически дискурс съответните модели на мислене, езикови клишета и поведенчески практики. В този план е интересен феноменът на Центъра за консервативни изследвания (ЦКИ) при Социологическия факултет на Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“ (Реч на Дугин, 2008), който действа от 2008 г. и поставя наред с другите задачи и задачата да се „съдейства за подготовката на научен и управленски елит с консервативни възгледи“. Документите, публикациите и стенограмите от проявите на Центъра са интересни за анализ с цел изучаване на трансформацията на съвременната руска външнополитическа риторика.

Разрастването на консервативните тенденции в руското общество като цяло, а така също в академичните среди и в политическите елити на държавата днес, не се нуждаят особено от доказателства. Допреди пет години местната идеология на „консервативната революция“ не се ползваше с особена симпатия от страна на власт­та. Изявяваше се по-скоро като маргинален философско-идеологически тренд, при това доста съмнителен в посока на своята „добропорядъчност“, главно заради експериментирането с разнообразни възгледи и идеи на ултрадясното направление. През последните години обаче ситуацията радикално се променя. Наблюдава се сближаване на консервативните подходи с официалната вътрешнополитическа и външнополитическа стратегия на Русия. Затова не учудва постепенната, но неотклонна легитимация както на самите горепосочени възгледи, така и на техните адепти.

Идеолозите на руския консерватизъм стават все по-значими и активни в различни области на обществения живот, в това число и в академическите среди, в масмедиите, в политическия истъблишмент. Ще приведа само няколко примера. На 2 октомври 2008 г. в Московския държавен университет „М.В. Ломоносов“ — основното и най-престижно висше заведение в Русия, се проведе заседание на новообразувания Център за консервативни изследвания, в хода на което експерти и учени констатираха окончателното утвърждаване на консерватизма като идеен тренд на съвременна Русия. Посочиха също, че е започнал вторият етап на консервативното идеологическо строителство в Русия, изразяващ се в изработването на конкретна програма, която би могла да стане основа за системното развитие на обществото. Там деканът на Социологическия факултет на МДУ проф. Владимир Добренков заяви, че „консервативната идеология днес е поискана от обществото и властта“, във връзка с което интелектуалците трябва да „формулират основните принципи и понятия на консервативната идеология“ (Консерватизмът като принцип, 2008).

Консервативните възгледи се пропагандират не по-малко активно и по продържавните руски телевизионни канали. Един от популярните политически наблюдатели от Първи канал Михаил Леонтиев, например, ясно артикулира следната (официална?) гледна точка: държавата е Империя и затова тя е сакрална; служенето на държавата е самоценно; необходима е замяна на рушащата се система на егалитарния хуманизъм, в която човекът стои в центъра на всичко и всички хора са равни, с проекта за „Третата империя“. В основата на отбелязания проект лежи т.нар. неосъсловна концепция, предлагаща няколко различни формати на съотношение между правата и задълженията, но нейният главен „принцип е отказът от егалитарния хуманизъм и реалната свобода на избора, от свободата да избираш различен живот. Свободно приетите задължения дават едни или други права. Това фактически е съсловна система с отворени съсловия“ (В ЦКИ знаят…, 2009).

В подобен план се изказва също така публицистът и идеолог на единоверското движение в Православието д-р Владимир Карпец, по чието мнение „в новия държавнически модел ние трябва решително да се отдалечим от концепцията за разделение на властите и гражданското общество. Разделението на властите е мираж, доколкото всяка власт по принцип трябва да бъде единна, и ако не е единна, то това не е власт“ (Карпец, 2008). Единствено приемливи за Русия форми на организация на властовата йерархия са двата принципа: царско-земският и ордено-партийният. При това двата принципа не се изключват взаимно и могат да се допълват един друг. Първият сам по себе си представлява модел на легална институализация на властта — „съединението на вертикалната властова ос и местните форми на самоорганизациите“. Вторият е модел „извънредно-диктаторски“, чието най-показателно осъществяване е опричнината на Иван Грозни (част от територията на Русия, върху която царят упражнявал пряко управление — бел. прев.).

Но теоретически най-последователно и репрезентативно специфичната консервативна идеологическа концепция се излага в текстовете и изказванията на един от най-харизматичните и активни вдъхновители на руския консерватизъм от началото на XXI век Александър Дугин. Той се отдръпна от националболшевишките възгледи (1), които преди време горещо подкрепяше и които днес го компрометират, и сега изглежда повече от приличен представител на руското интелектуално сдружение, а така също е един от основните претенденти за нов отечествен „консервативен гуру“. Резултатите от неговата бурна дейност са съответните институции за изработване и разпространение на консервативните възгледи, които възникват официално и функционират активно в много региони на страната.

В светогледната и идеологическата платформа на Дугин могат да се отделят следните концептуално-съдържателни характеристики на консерватизма като „спасителна идеология“ за Русия: апофатическо-синергийната специфика на консерватизма; традиционният характер на консерватизма; фундаментално-системният и образователен потенциал на консерватизма.

И така, първо — доколкото може да се констатира като „абсолютен факт кризата на съветската идея и като просто достатъчно реален факт  кризата на либералната идея“, още в първото — апофатическо — приближаване е възможно разбирането на консерватизма в широк смисъл като несъветска и нелиберална система от възгледи (2). Консерватизмът не е марксизъм, в това число не е съветски марксизъм и въобще не е лява идеология, но не е и либерализъм. Тук може да бъде включено всичко останало в най-различните му проявления. Освен това Центърът за консервативни изследвания не е смятан за изключително евразийски (или неоевразийски), доколкото „консерватизмът е много по-широк. Евразийската идеология е безусловно консервативна, но покрай консервативната евразийска идеология съществуват множество други направления и тенденции“, които трябва да бъдат включени в съдържанието и методологията на консервативната идеология (3). Така консерватизмът няма единно, универсално определение. Но тази неспособност да се опишат строго и дефинирано парамет­рите и теорията на консерватизма има и своето позитивно съдържание. Описанието на консерватизма е невъзможно, защото той винаги е плуралистичен, за разлика от другите, универсалните системи. Това, че не може да има универсална теория на консерватизма, не е някакъв негов дефект, а просто изразяване на принципа. Консерватизмът съхранява различията (Дугин, Четирите типа консерватизъм, 2008). Ако засега не е възможно да се определи формално явлението консерватизъм, то напълно има смисъл да се говори за „консервативна епистема“, която сама по себе си може да бъде съвкупност, последователно формирана от рационални, непротиворечиви изказвания в процеса на научната дискусия (Среща на Ю. Солонин и млади консерватори от Петербург в Санктпетербургския държавен университет…, 2009).

Второ, под консерватизъм се разбира „това, което Манхайм е разбирал под традиционализъм, тоест всички форми на защита на консервативните ценности — всяко нежелание, всяка опозиция срещу това да се извършват промени, които се носят в обществото. Като цяло това е привързаност към миналото“ (Изказване на ръководителя на Центъра за консервативни изследвания…, 2008). В резултат на това се завръща теологията, като се превръща в „най-важния елемент“ на четвъртата — консервативната — политическа теория. Днес „отново могат да бъдат превъзнасяни не само висшите свръхразумни символи на Вярата, но и онези ирационални моменти от култовете, обредите и легендите, които са смущавали богословите от предишните етапи. Ако ние отхвърляме прогреса като идея, свойствена на модерната епоха (а тя, както виждаме, завърши), то всичко древно придобива за нас ценност и убедителност вече само защото е древно. По-древно значи по-добро. И колкото по-древно е, толкова е по-добро“. Според Дугин може да се откроят „четири обобщаващи типа на консервативната функция“: фундаментален консерватизъм, либерален консерватизъм, социален консерватизъм и революцио­нен консерватизъм. Целесъобразността на подобна типология се обяснява с това, че „като открояваме тези социално-типологически конструкции, а не някои други характеристики като основа за систематизация, ние можем не само да ги проектираме върху Новото време и западноевропейските политически модели, но и спокойно да описваме явленията, характерни за традиционното общество, живеещо извън парадигмата на Новото време“. При това всички видове консерватизъм винаги имат една обща черта — те така или иначе се отнасят позитивно към това, което може да се нарече legacy of traditional society — някакво правомощие, правомерност на съществуването на традиционното общество.

Накрая, трето — необходимо е решение на задачата за „формиране на консервативен интелектуален научен полюс в Русия с цел да бъде представена на властта идеята за системен консерватизъм“ (Реч на А. Дугин на нулевото заседание на ЦКИ, 2008), за да могат интелектуалните научни центрове с квалифицирани експерти, с подготвени и сериозни научни кадри да осъществяват диалог с властническите структури. Според Дугин в съвременна Русия е налице парадоксът: повечето хора са консерватори, властта се държи абсолютно консервативно, а се опира на интелектуалците либерали. Във връзка с това  „Центърът за консервативни изследвания трябва да действа за пресичането на науката (социологията и политология­та) с политиката, включвайки в това число и изготвянето на чернови, анализи и мониторинги за подготовката на определени политически решения на нашето ръководството. Задачата на Центъра за консервативни изследвания е да създаде Център за развитие и формиране на консервативната идеология в Русия, като се опира на научните кадри. На първо място се опира на социолозите (доколкото Центърът е създаден към Социологическия факултет на МДУ „М.В. Ломоносов“), но така също и на философите, на политолозите“. В крайна сметка, реализацията на поставената цел ще позволи да се формира научен управленски елит на идеологизираните консервативни възгледи. Именно ЦКИ „трябва да се превърне в лаборатория на новата консервативна система за фундаментално хуманитарно образование и да прокарва своите хора във властта и в науката, както правят всички интелектуални структури по целия свят: научните школи, кръжоците“. Покрай това е необходимо активно да се взаимодейства с регионите на Руската федерация и със страните от Общността на независимите държави (ОНД) за създаването и укрепването на единно интелектуално пространство, а така също да се контактува активно с представители на консервативните кръгове в САЩ, Европа, Азия, страните от Третия свят.

„Научният управленски елит на идеологизираните консервативни възгледи“ от гледна точка на Дугин трябва окончателно да завърши еволюцията както на вътрешнополитическата, така и на външнополитическата динамика на Русия през последните две десетилетия, а именно от формулите „либерализъм+антипатриотизъм“ от епохата на Елцин и „либерализъм+патриотизъм“  или „суверенна демокрация“ от епохата на Путин да се премине към единствено правилната и адекватна политическа доктрина „патриотизъм+патриотизъм“ или „руска консервативна революция“. В настоящия момент, за съжаление, в руската външнополитическа практика вместо набелязания политико-идеологически идеал се наблюдава специфичният „националглобализъм“ като национално-политически завой към прозападните ценности на „либералглобализма“ (Дугин, Патриотизъм плюс либерализъм, 2008). С други думи,  колкото се може по-скоро трябва да се направи еднозначен избор — западнячеството ИЛИ държавността.

В този контекст интересен и твърде показателен е анализът, който Дугин прави от позицията на консервативната методология, на „петте принципа на руската външна политика“, формулирани от президента на Русия Дмитрий Медведев през лятото на 2008 г. Предлаганият анализ е твърде смел и радикален, при това дотолкова, че самият експерт е принуден да направи уговорката, „че съзнателно е изострил някои аспекти. Нашето ръководство, изслушвайки такъв анализ, вероятно би се ужасило в значителна степен от това, което самото то говори, но в действителност аз виждам тази ситуация достатъчно ясно. Нали има логика на идеите. От време на време хората, когато изричат думите, не докрай осъзнават техния смисъл… Аз исках да покажа съответно какво означават думите на Медведев, доколко те са сериозни, че те като идеи имат значение“ (Дугин, Доктрината на Медведев, 2008).

Дугин преди всичко е склонен да разглежда заявените външнополитически принципи като „пълноценна, еднозначна, необратима доктрина“. Във всеки от принципите той вижда дълбоко вкоренени в историята и затова фундаментално-консервативни основания.

И така, първия принцип — Русия следва принципите на международното право — Дугин трактува не само като декларация на руската власт за преданост и защита на следвоенното, „Ялтенското“, международно право с представата за баланс на две равнозначни държави, между които представителите на страните от „третия свят“ могат да избират, но и като войнствен принцип на геополитическата революция. Днес върви процес на промяна на основополагащите принципи на световното право в полза на еднополюсния свят в резултат на това, което американците смятат за своя победа в Студената война. Първият външнополитически тезис на Дмитрий Медведев, при цялата му повърхностна баналност, в действителност е революционен и ултраконсервативен. На правно ниво руският президент не просто защитава правното статукво, но имплицитно призовава към геополитическа революция, към реставрация в една или друга степен, за да бъде уравновесен с нещо друго американският полюс. Дмитрий Медведев казва: след като ние влязохме в Южна Осетия и Абхазия, значи показваме, че ще защитаваме модела на Ялтенския мир и по-нататък със сила, и това е най-главното, защото всичко става със сила. Силата е основа на правото (Дугин, Доктрината на Медведев, 2008).

Вторият принцип — многополюсност на света — по същество е обявяване на война на Америка от страна на президента Медведев, доколкото „думата „многополюсност“… за американския истъблишмент е абсолютно неприемлив революционен авангарден пънк-политологически термин. По същество това е призив към Америка да се откаже от онези достижения, с които тя се сдоби в течение на ХIХ—ХХ век и с прекрачването в ХХI век. По същество това е пораженчество и призив към самоликвидация. Но в Америка това е недопустимо, особено при голямото значение на консерваторите от най-различен тип (от меки до твърди) там. Американците вярват в еднополюсността насериозно и тяхната военна, икономическа и политическа машина е машината на еднополюсността. Така че, ако еднополюсността е проект на САЩ, то многополюсността означава война със Съединените американски щати“ (4). Фактът, че Дмитрий Медведев едно към едно говореше не за двуполюсен, а тъкмо за многополюсен свят, означава, че на мястото на втория полюс, който в стария ялтенски светопорядък уравновесява и е бил призван да уравновесява натиска на САЩ, се появява не една страна, тоест Русия, а цяла редица от полюси. Предполагат се няколко главни полюса: евразийският полюс (Руската федерация и постсъветското пространство — страните от ОДКС, Организацията на Договора за колективна сигурност — бел.прев.) и страните на ЕврАзОб (Евразийската икономическа общност — бел.прев.); китайският полюс; ислямският свят; Европа.

Принципът на сътрудничество, антиизолационизъм и неконфронтация на външнополитическата арена според Дугин най-малко от всичко следва да се разглежда като пасивно-миролюбив. Напротив, „това, че Русия не иска конфронтация с нито една страна, значи, че Русия ще напада активно и ще изгражда широк фронт, като включва и онези сили, които многополюсно съществуват в Европа, в САЩ, но най-главното — в Азия, в арабския свят, а така също — в Африка, Латинска Америка и т. н. Нашите военни бомбардировачи, които днес се намират в Латинска Америка, показват как ние не се каним да се изолираме…“ (Дугин, Доктрината на Медведев, 2008). 

От третия принцип на Медведев според Дугин произтича идео­логизация на руската политика. „Наистина, в конституцията е написано, че у нас няма никакви управляващи идеологии, но в действителност в Америка нали също няма управляваща идеология, а въпреки това съществува американската идея. Така че нашата идеология също може да наречем не идеология, а национална идея на многополюсността“ (5 ).

Четвъртият принцип — принципът за защита на живота и достойнството на руските граждани във всяка точка на света — се трактува от Дугин като еднозначно право на ингеренция, „тоест право на едностранна намеса в живота на суверенна държава с нанасяне на военен удар, с пресичане на нейните граници и с отмяна на нейната неприкосновеност. Това, което стана в Грузия след обстрела на Цхинвали, е непосредствена реализация на този четвърти пункт от медведевската доктрина. И ето сега той придобива правов доктринален характер. Фактически ние извършихме акт на намеса, а сега казваме: ние не просто сме го извършили при екстраординерни обстоятелства, но и по-нататък ще извършваме актове на нахлуване, когато те ни се сторят целесъобразни… Сега клубът на ингерентните държави стана по-голям. Ние също сме участници в клуба на държавите, които ще нахлуват в чужди територии, за да защитават своите интереси или интересите на своите граждани (наред със САЩ, Израел). Тоест, ако Америка строи еднополюсен свят, без ни най-малко да се смущава, че някой е възмутен от това, то и Русия на всяка цена ще строи многополюсен свят. Америка си присвоява правото на ингеренция, а доколкото оспорването на това по-нататък е вече невъзможно, ние също така си го присвояваме. Те говорят за намеса и ние говорим за намеса. И в крайна сметка предупреждаваме всички, че ако например в Украйна или Молдова, или на което и да е друго място, например в страните на Прибалтика, местните власти възнамеряват да тръгнат срещу интересите на руските граждани или руското население въобще, Русия може да остави правото си да действа по американско-израелски сценарий. Тоест да бъде не с Америка, а като Америка. И в дадения случай според мен такъв подражателен, имитационен американизъм на нас съвсем не би ни навредил“ (Дугин, Доктрината на Медведев, 2008).

Накрая, петият принцип — геополитическите привилегировани интереси на Русия зад държавните £ граници — може според експерта да се разглежда като заявка за концепцията за зоната на геополитическата отговорност. Нали „този тезис не би означавал абсолютно нищо, ако нямахме прецедента Грузия: наши приятелски региони бяха подложени на агресия, ние реагирахме като държава, имаща зона на геополитическа отговорност“ (Дугин, Доктрината на Медведев, 2008). Според Дугин и други „съчувстващи консерватори“ е необходимо най-после да се откажем решително от евфемизацията на войната в обществения дискурс и по-нататък последователно да се откажем от „борбата за мир“ в сферата на практиката (6). „Въпросът за войната трябва да стои открито и прозрачно. Ние сме воюващ народ, воюваща страна, войнствена църква. Не бива да пропагандираме войната, но трябва да признаем пред себе си, че борбата за мир ни разложи. После, войната тъй и тъй вече идва — трябва само да назовем нещата с истинските им имена“ (В ЦКИ знаят….., 2009).

И така, ако сумираме тези постановки и започнем да ги реализираме във външнополитическата си практика, смята Дугин, ще възникне необходимост от радикална трансформация на руското общество — „пръхкаво, разсипващо се и корупционно, ориентирано към либерализма, към пиара и шегичките“. От цялата заявена външнополитическа доктрина неизбежно следва презумпцията за мобилизационно общество, което трябва да смени съвременното ултралиберално хедонистично корупционно социокултурно състояние (Дугин, Доктрината на Медведев, 2008).

По този начин „идеологическата помощ“, която руските консерватори предлагат на официалната власт, се базира на редица постулати от очевидно мобилизационно-войнствен характер, а именно:

• на идеята за силова геополитическа революция или за признаване на правото на силова (военна) защита на „геополитическите интереси“ на Русия и оправдаване на агресивната £ политика спрямо съседните народи и бившите републики на СССР;

• на обосноваването на неизбежността и правомерността на твърда ултраконсервативна идеологизация както на политическия, така и на целия социален живот с цел създаване в Русия на т.нар. мобилизационно общество;

• на призива за възобновяване и засилване на последователно идео­логическото и военното противопоставяне спрямо западния свят и преди всичко спрямо САЩ, включително до символична война с доминиращата „практика на постлиберализма“;

• на задачата за създаване на многополюсен свят като многополюсен фронт или за интензификация на сътрудничеството с Третия свят с цел подкрепа на неговата антизападна и антиамериканска позиция, в това число и от агресивно-военен характер;

• на презумпциите за отказ от миролюбива външна политика и тактика за завоюване на международен авторитет върху основата на войнстващ имидж на държавата.

Обозначените приоритети, които консерваторите предлагат на властта и очакват от нея, не получиха, естествено, ясна и еднозначна артикулация във външнополитическия руски дискурс, въпреки че нарастващото противопоставяне на Русия спрямо евроатлантическата общност, а така също засилващата се агресивност в отношението £ с най-близките £ геополитически съседи, са очевидни. Или властта се вслушва в идеите на ръководителите на Центъра, или прикрито сътрудничи с тях, или държи „придворните консерватори“, за да заплашва и предупреждава либералния Запад, като транслира чрез техните уста своята външнополитическа позиция в крайно радикална версия. Във всички случаи, фактът на „мълчаливата благосклонност“ на властта към руския „консервативен експеримент“ свидетелства според мен както за разрастването на официал­но ниво на потенциала на вътрешнополитическата войнственост и за „имперските комплекси“ да се съхрани чрез сила мощта на бившия СССР, така и за намеренията постепенно да се съкращават руските външнополитически програми за откритост, либерализация и многовекторно сътрудничество преди всичко с международната евроатлантическа общност.

Бележки:

(1) Вж. по-подробно за това: Михеева И. Б. Неоязыческий проект национал-большевизма: опыт философско-политологического анализа. — Иппокрена: Научно-методический журнал. ISSN 1897—3175. — № 2 (13). — Минск: Институт парламентаризма и предпринимательства, 2009. — С. 76 — 86. Интернет-версия: Сайт Центра изучения современной религиозности. http://www.cscr.ucoz.ru/publ/mikheeva_ib_neojazycheskij_proekt_nacional_bolshevizma_opyt_filosofsko_politologicheskogo_analiza_ippokrena_2009_2_s_76_86/1-1-0-8.

(2)  Според лидера на Евразийския съюз на младежта Павел Заритулин в облика на постулат за неизбежния и настъпващ крах на либералния модел новата световна политическа палитра ще представлява сама по себе си мозайка от различни консерватизми (В ЦКИ знаят….., 2009).

(3) Другият представител на руската висша школа, който се идентифицира с консервативната идеология, проф. Вардан Багдасарян, вижда същността на синергийния подход при формиране на консервативната идейна доктрина или на синергийния консерватизъм в обединяване на следните принципи в платформата на консерватизма: защитния принцип, принципите на модернизма (изменчивостта) и традиционализма (приемствеността), а така също на социализма (груповата солидарност) и либерализма („личностната терминираност“). Според експерта съвременният руски консерватизъм не отговаря на ефективното управление за развитие на обществото, доколкото е консерватизъм от апаратен тип, който сред всички ценностни директиви подкрепя нежеланието за развитие и промени. А синергийният консерватизъм в чист вид е основа за устойчиво развитие. (Багдасарян, 2008).

(4)  „Онази многополюсност, към която се ориентира Медведев и която от нас фактически вече е заявена чрез въвеждането на руски войски в Грузия, тя е онова, с което ще се наложи да се сблъскваме и по-нататък. Сега е ясно, че Русия се намира в състояние на геополитическа война, и тази война не е петдневната, която завърши през август, тази война едва сега започва“ (Дугин, Доктрината на Медведев, 2008).

(5)       Приглася му лидерът на Евразийския съюз на младежта, политологът и журналист Валерий Коровин: „Отговор на Русия спрямо това ожесточение от страна на САЩ трябва да стане твърдата мултиполяризация на света. Тоест Русия трябва да се погрижи за това колкото се може по-скоро да има ядрени военни технологии в Иран, колкото се може по-скоро да има оръжие и военни бази в Централна и Южна Америка, при това постоянно“ (Коровин, 2008).

(6) Да се сравни: „Консерваторите рядко са пацифисти… Консерваторът и тук не трябва да лъже, за него за предпочитане е войната, а не мирът… Войната, πολεμοζ, по Хераклит, е „баща на всичко“. Човек винаги воюва. Той е същество воюващо. В това е онтологичният му корен. Той воюва за истината, за любовта, за правдата, за доброто… В течение на цялата ни история, ние, руснаците, винаги сме воювали. Когато не сме воювали, по правило сме изгнивали. Защо всъщност трябва да престанем да воюваме? В сърцето на човека върви непрестанна война с греха. И тук най-лош изход би бил пацифизмът — примирението между добродетелта и греха; това би било не примирение и не компромис, а победа на греха. Църквата на земята в православната традиция се нарича Църква войнстваща. Тематиката за войната трябва да бъде поставена в корпуса на консервативната философия прозрачно, спокойно, без злорадство и садизъм, отговорно. Но ние сме длъжни да знаем и да осмисляме себе са като воини, като воюващ народ, като воюваща страна, като воюваща Църква“ (Дугин, Четвъртата политическа теория….., 2009).

Литература:

Багдасарян, В. Необходимость синергийного консерватизма. 03.10.2008 //Сайт Центра консервативных исследований. http://konservatizm.org/speech/bagdasaryan/080309014911.xhtml.

В ЦКИ знают, зачем и как выиграть войну за Россию. 12.04.2009 // Сайт Центра консервативных исследований. http://konservatizm.org/news/activity/120409165246.xhtml.

Встреча Ю. Солонина и молодых консерваторов Петербурга в СпбГУ 19 июня 2009 года на Факультете философии и политологии Санкт-Петербургского Государственного Университета: фотоотчёт. 21.06.2009// Сайт Центра консервативных исследований. http://konservatizm.org/regions/leningrad/210609173033.xhtml.

Выступление руководителя Центра консервативных исследований социологического факультета МГУ им. М.В. Ломоносова Александра Дугина на круглом столе „Консерватизм как принцип: от социальной идеи к философии русского общества“ — 02.10.2008// Сайт Центра консервативных исследований. http://konservatizm.org/speech/dugin/020209171032.xhtml.

Дугин, А. Доктрина Медведева — Пять принципов российской внешней политики. 16.09.2008// Сайт Центра консервативных исследований. http://konservatizm.org/speech/dugin/011009193240.xhtml.

Дугин, А. Патриотизм плюс либерализм. 24.10.2008// Сайт Центра консервативных исследований. http://konservatizm.org/speech/dugin/020209134446.xhtml.

Дугин, А. Четвертая политическая теория (Амфора), Глава 6. Консерватизм как проект и эпистема. 03.12.2009// Сайт Центра консервативных исследований. http://konservatizm.org/konservatizm/amfora/031209170017.xhtml.

Дугин, А. Четыре консерватизма — от социальной идеи к философии русского общества. 02.10.2008// Сайт Центра консервативных исследований. http://konservatizm.org/speech/dugin/020209171032.xhtml.

Карпец, В. Русский социальный консерватизм. 02.10.2008// Портал „Фонд имени Питирима Сорокина“. http://www.sorokinfond.ru/index.php?id=506.

Консерватизм как принцип. 02.10.2008/ Сайт Центра консервативных исследований. http://konservatizm.org/news/cki/100109154141.xhtml.

Коровин, В. Противостоять США может только Империя. 17.09.2008// Сайт Центра консервативных исследований. http://konservatizm.org/speech/korovin/06032009021027.xhtml.

Речь А. Дугина на нулевом заседании ЦКИ. 16.09.2008// Сайт Центра консервативных исследований. http://konservatizm.org/speech/dugin/310109151801.xhtml.

Тарасов, И. Н. Асимметрия интересов и эскалация истории в отношениях России со странами Вышеградской группы// Научный общественно-политический журнал „Без темы“. 2007. С. 14-23.