ОТКРИТИЕТО ВИЕТНАМ

Съкращението BRICS, с което пресата по света от години предпочита да нарича „бързо развиващите се икономики“ Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка (по англоезичната версия на първите букви на тези държави), повлече крак. И вече изплува нова интригуваща абревиатура — CIVETS. Тя пък обединява друга група страни, доста различни помежду си, но също с впечатляващи икономически показатели, които — по всичко личи — все повече ще фокусират вниманието на големите световни инвеститори. В тази компания също влиза Южна Африка и името £ пак е сложено накрая, за да заформи английското множествено число. А другите участници са: Колумбия, Индонезия, Виетнам, Египет и Турция. През май 2011 HSBC Global Asset Management  лансира вече съответен инвестиционен фонд, ориентиран към въпросните държави. Той така се и нарича — HSBC GIF CIVETS. Според „Уолстрийт джърнъл“ възможностите за печалби, които фондът предлага на вложителите си, са впечатляващи — независимо че всяка от страните има свои специфики. Впрочем, може би тъкмо заради предизвикателството да се заложи на нещо ново и недотам опознато, „кръстниците“ на  CIVETS са измислили и това буквосъчетание. Ако BRICS означава ни повече, ни по-малко от „тухли“ — тоест очевидно предизвиква асоциации със стандартизиран градеж, то CIVETS всъщност е слабо известна дума за още по-слабо известен животински вид, разпространен главно из тропическите гори на Африка и Азия. На български съществото също се нарича цивета и е класифицирано към „семейство виверови“ — като това едва ли говори някому нещо из нашите географски ширини. На вид циветата прилича на кръстоска между нещо като енот (в главата) и нещо като котка (в тялото). Плашливо е, но инак се води хищник. А най-известно е с това, че си хапва зърна кафе и после отделителната му система ги изхвърля под формата на субстанция, от която пък се произвежда най-скъпото кафе в света…

Екзотичното име на новата хем примамлива, хем гъделичкаща авантюристичния дух на инвеститорите група държави може и да е просто закачка на авторите на абревиатурата CIVETS. Обаче рекламата, която прави на съответните шест страни тежката артилерия на американската бизнес журналистика „Уолстрийт джърнъл“, не е никаква шега. Е, има уговорки за тяхната голяма нееднородност — споменати са например проблемите на Колумбия с вътрешната сигурност, но се набляга, че за последното десетилетие правителството £ е дръпнало много напред по този показател; визира се корупцията в Индонезия, но се сочат ниската себестойност на труда и високият растеж; признат е затормозяващият ефект от революцията в Египет, но се припомня, че газовите му находища са недокоснати… За Турция пък да не говорим — там директно е казано: „важен коридор за транспортиране на газ от Централна Азия в Европа“ и „динамична икономика с активни контакти с ЕС, но необвързана с правилата на Еврозоната и с членство в ЕС“. На дело по-същественото и общото за всички държави в CIVETS е, че са проверени и утвърдени партньори на САЩ. И може би лансирането им като новонапиращи играчи в голямата световна икономика е свързано с търсене и на стратегическа контратежест на мастодонтите от BRICS, и на нови живителни системи за циркулация на капитали, които в глобализирания бизнес обмен могат да помогнат за подобряване на американските стопански показатели.

В контекста на тази нова конфигурация най-интересна е реакция­та на наблюдателите спрямо присъствието на страна като Виетнам в CIVETS. Независимо от стабилно утвърдилите се вече нейни темпове на растеж от около 6-8% годишно, доста наблюдатели се спъват в официалното наименование на държавата — Социалистическа република Виетнам, и в драматичното минало на дългогодишната Виетнамска война на САЩ. От което погрешно заключават, че някакви идеологически или исторически фактори правят тази страна нещо като „чуждо тяло“ в като цяло проамериканската CIVETS. Нищо по-далеч от истината. А тя е, че САЩ от години вече са най-големият пазар за виетнамски стоки (за 2010 г. са реализирани продажби за 13 млрд. долара), че американските инвестиции във Виетнам са сред най-мащабните, че Вашингтон е избрал тъкмо СР Виетнам за свой важен стратегически партньор в района на Югоизточна Азия. И миналото лято дори бяха проведени съвместни американско-виетнамски военноморски учения — недвусмислен американски знак за подкрепа на Виетнам на фона на изострилите се териториални спорове в района, в които азиатският гигант Китай продължава да поддържа претенциите си за група острови (Спратли и Параселите), неправомерно завзети от него в суматохата на някогашната Виетнамска война. Пред световната икономическа и пред регионалната териториална експанзия на Китай САЩ демонстративно предпочитат да се съюзят включително и във военната област с по-малкия и по-отворен като политическа и като икономическа система Виетнам.

Историческите реминисценции
не са никаква пречка за това

Във все по-прочутия и като магнетична туристическа дестинация днешен Виетнам лесно можеш да попаднеш на гледка как инвалид от войната, останал с две щипки вместо ръце, сръчно завива сувенирче, купено от американска туристка. И £ го подава усмихнат. А на въпроса как е възможно това, отговаря с още по-широка усмивка: „Американският народ разбра, че онази война беше грешка. И я отхвърли. Страницата вече е обърната. Ние не забравяме миналото, но предпочитаме да гледаме към бъдещето. А то е в приятелството и сътрудничеството“.

Социалистическият характер на страната също не е никаква пречка за все по-активното £ вписване в глобалната икономика и успешните политически и делови контакти и със САЩ, и с АСЕАН, и с ЕС, и с всичките многобройни международни партньори. Тъкмо напротив — стимул е. Защото запазилата своята ръководна роля
Виетнамска комунистическа партия още от VI си конгрес през 1986 г. е въвела т.нар. политика Дой Мой (Обновление). Това е целенасочена и мащабна стратегия за използване на пазарните механизми в националната икономика, за постигане на бързо и устойчиво развитие, за реализиране на очертаните водещи принципи — богат народ, силна държава, демокрация, равенство, цивилизованост.

В резултат на Дой Мой от държава с недостиг на ресурси и храни Виетнам в момента е вторият в света износител на ориз, а средният доход на глава от населението е скочил от 128 долара през 1990 г. на 1200 долара през 2010 г. Страната ускорено се модернизира и индуст­риализира. Мащабните инфраструктурни проекти спират дъха. Борбата с бедността също е впечатляваща — ако през 1983 г. 58% от виетнамците са били определяни като бедни, днес показателят е свит до 10% и тенденцията продължава. С икономически растеж, варирал години наред около 8% и повече, а сега, покрай световната икономическа криза, спаднал до около 6%, но все пак запазил стабилните си темпове, Виетнам си е заковал мястото сред десетте най-динамично развиващи се икономики в света и от доста време държи палмата на първенството в региона на Югоизточна Азия.

Всяка година националният празник на страната 2 септември е повод за отчитане на постигнатото. В навечерието на тази дата виетнамското посолство у нас организира поредната мащабна презентация на успехите на СР Виетнам. Бяха представени както впечатляващи данни за очаквания допълнителен напредък до края на 2011 г. (например, износът да се увеличи още с 10% спрямо предходната година и да достигне почти 79 млрд. долара), така и факти за културни и социални постижения, осигурили на Виетнам такъв показател на индекса на човешкото развитие, който го нарежда в групата на развитите страни.

Националният празник, който отбелязва провъзгласяването на 2 септември 1945 г. на независимостта на Виетнам от смятания за неин „баща“ Хо Ши Мин, винаги е и повод за поглед към история­та. Въпреки драматичното си близко и далечно минало, виетнамците умеят да правят това без горчилка, много позитивно и красиво, със силен повей от будистката вяра в цялостната хармония на битието, в което лошо и добро винаги са във взаимно равновесие. Впрочем, мнозина днес във Виетнам смятат, че самият Хо Ши Мин всъщност е градял в родината им тъкмо един специален, хуманен и природосъобразен будистки социализъм. Вероятно са прави, като се има предвид, че голямото желание на Чичо Хо, както всички са наричали пословично скромния виетнамски водач, е било не да почива в мавзолей, както се случило впоследствие, а тялото му да бъде изгорено и прахът да се разпръсне от три места — най-високите планински върхове в Северен, в Централен и в Южен Виетнам. На върховете да се построят будистки храмове и всеки, който се изкачва до тях, да засажда по едно дърво…

Името Хо Ши Мин, което остава в историята, не е рождено, а е избрано от самия него по време на освободителната борба.

Хо е просто фамилия, но Ши  означава „воля“, а Мин  — „ярка“.

Всъщност, той се ражда като Нгуен Шин Кунг на 19 май 1890 г. в село Ким Лиен в провинция Нге Ан в Централен Виетнам. Като ученик решава да се казва Нгуен Тат Тхан. Нгуен е най-разпространеното виетнамско фамилно име, „тхан“ означава „успех“, а „тат“ е „сигурен“.

Виетнамската традиция допуска един и същи човек да има по няколко различни имена и те да се сменят в зависимост от житейските обстоятелства, а понякога дори и посмъртно.

Три години преди началото на Първата световна война — през 1911 г., онзи, който по-късно ще се прочуе като Хо Ши Мин и като предводител на движението за независимост на Виетнам от колонизиралата го Франция, заминава за Европа. Отплава като помощник-готвач на борда на голям търговски кораб. Стига до Лондон, където се установява за известно време и работи в грил-бара на хотел „Карлтън“, при знаменития в онези времена главен готвач-французин Огюст Ескофие. По-късно живее в САЩ, а после се връща в Европа и остава в Париж. Там печели хляба си като помощник-фотограф.

Изостреното гражданско съзнание, с което се славят французите, засилва интереса на младия тогава виетнамец към политиката и най-вече към дейността на френската левица. Той проявява голяма активност в нейните среди, пише възвания, петиции, статии, стихове и ги подписва с многозначителен псевдоним — Нгуен Ай Куок (Нгуен Патриотът). В социално ангажираното му творчество блесва неговата ярка публицистична и поетична дарба. През 1919 г., когато е подписан Версайският мирен договор,  Нгуен  Патриотът излиза с апел към великите държави да предоставят независимост на народите от Индокитай.

През 1920 г. участва в конгреса на Френската социалистическа партия в Тур, на който тя се разцепва и от лявото £ крило се образува Френската комунистическа партия. Младият виетнамец веднага става член на новото радикално формирование. Наред с това през 1921 г. е сред основателите на Съюза на народите от френските колонии и пише остри антиколониални и социални статии в излизащия тогава вестник „Парий“.  Две години по-късно е делегат на ФКП  на конгреса на Селския интернационал, който се провежда в Москва, а след още една година, през 1924 г., участва в Петия конгрес на Коминтерна, състоял с пак в съветската столица, и става постоянен член на Източното бюро на международната организация на комунистите и непосредствен отговорник за неговия Южен отдел.

Смята се, че тъкмо на Петия конгрес на Коминтерна Нгуен Ай Куок се среща за първи път с Георги Димитров и с Васил Коларов, за които по-късно ще си спомня с голяма топлота.

През 1925 г. Нгуен Ай Куок основава Сдружение на революционната младеж на Виетнам и става съучредител на Съюза на поробените народи на Азия заедно с индийския комунист М. Н. Рой. Пише и две от програмните си книги — „Присъда за френския колониализъм“ (1925 г.) и „Пътят на революцията“ (1927 г.). По това време работи като преводач в съветското консулство в китайския град Кантон (днес Гуанчжоу).

През 1929 г. действа в нелегалност в Сиам (днешен Тайланд). Оттам се прехвърля в Сянган (Хонконг), където успява да обедини три виетнамски революционни групировки и така, главно благодарение на неговите организационни умения, на 3 февруари 1930 г. е основана Виетнамската комунистическа партия, по-късно преименувана в Комунистическа партия на Индокитай. На Третия конгрес на комунистите от Южните морета в Сингапур Хо Ши Мин оглавява Източното бюро на Коминтерна.

Революционната дейност му коства доста преследвания, арести, затворнически години. През 1929 г. дори получава задочна смъртна присъда.

През 1934-1938 г. учи в Комунистическия университет на трудещите се от Изтока в Москва. През 1935 г. участва в Седмия конгрес на Коминтерна. Там прославилият се вече като победител в Лайпцигския процес Георги Димитров развива идеите си за необходимост от единен фронт на левите и демократични сили, които само сплотени могат да противостоят на натиска на фашизма, реакцията, колониализма. Тази концепция се подкрепя и от Хо Ши Мин, става ключова в цялата му дейност за обединяване на виетнамците в името на освобождението и социалната справедливост.

От 1941 г. той е в родината си и разгръща широко движение, насочено едновременно и срещу френския колониализъм, и срещу японския милитаризъм. Ситуацията във Виетнам и в цял Индокитай е много благоприятна за разрастване на националноосвободителната борба. Френските колониални власти са объркани и без предишната тежест, защото междувременно Франция е окупирана от нацистка Германия. Принудени са да се подчиняват на колаборационисткото правителство във Виши, което им предписва съюзническо поведение спрямо участващата в оста Рим-Берлин-Токио милитаристка Япония. От 1940 г. японците на практика командват в цял Индокитай. Те формално запазват френската администрация, но се намесват безпардонно във всички нейни решения и действия.

Заети със собственото си оцеляване и с напрегнатите отношения с японците, французите отначало не обръщат особено внимание на първите въоръжени акции на виетнамската съпротива, осъществени непосредствено след началото на Втората световна война, през септември 1939 г.  Много виетнамци с готовност се присъединяват към създадената през 1941 г. по инициатива на Хо Ши Мин Лига за борба за независимостта на Виетнам, по-известна като Виет Мин. Следвайки принципите на единния фронт, Хо Ши Мин обединява в нея всички патриотични сили на страната, решени да се борят и срещу французите, и срещу японците.

Реакцията на френските колониални власти е да забранят Комунистическата партия на Индокитай. Те арестуват над 1000 съмишленици на Хо Ши Мин, включително и самия него. Повечето арестанти са подложени на жестоки мъчения, а мнозина са гилотинирани. В отговор на репресиите комунистите разгръщат широка партизанска война. Докато е в затвора през 1942-1943 г., лидерът на виетнамската съпротива написва емблематичната си поетично-публицистична книга

„Затворнически дневник“ —
един истински манифест и зов за борба

Той разпалва бунтовния дух на народа. В края на 1944 г. в провинция Као Банг в Североизточен Виетнам започва да действа създадената на базата на партизанските отряди Виетнамска освободителна армия, преименувана по-късно в Народна армия на Виетнам.

Френската администрация до последно подценява виетнамската въоръжена съпротива и е убедена, че има стабилен „гръб“ в лицето на местните бюрократи, полицаи, представители на заможните словеве, покръстени католици — всички онези, които са доволни от благата, осигурявани им от колониалната система за управление.

Своята роля изиграват и противоречията между японци и французи. Притеснена от развоя на събитията в Европа и в стремежа си да се укрепи в Азия и да придърпа цял Индокитай към своята сфера на влияние, през март 1945 г. Япония подтиква императора Бао Дай,когото французите държат като представително лице на протектората си Анам (Среден Виетнам), да обяви цял Виетнам за независим. Той го прави, макар за всички да е ясно, че „независимата“ държава всъщност просто сменя френския похлупак с японски.

През август 1945 г. обаче самата Япония изпада в тежко положение, разгромена от съветските войски и Китайската народноосвободителна армия в Далечния изток и подложена на кошмарните ядрени бомбардировки на САЩ над Хирошима и Нагасаки.

На своя конференция на 13-15 август 1945 г. Комунистическата партия на Индокитай взима решение за започване на общо въстание в страната. На 16 август с такова решение излиза и конгресът на Виет Мин (Лигата за борба за независимост на Виетнам), състоял се в обявения за свободна зона още през април с.г. район около селото Тан Чао в Северен Виетнам. Избран е Национален комитет за освобождение на Виетнам с функциите на временно правителство начело с Хо Ши Мин. На 19 август въстаниците превземат Ханой. Из цялата страна народът завзема властта. На 24 август, под напора на революционния кипеж, император Бао Дай е принуден да се отрече от престола. На 2 септември 1945 г. пред 500-хиляден митинг на площад „Бадин“ в Ханой Хо Ши Мин провъзгласява Декларацията за независимостта на Демократична република Виетнам и този исторически момент днес се чества като национален празник. Скоро след това се организират свободни общи избори. На 6 януари 1946 г. е избрано първото Народно събрание, което определя Хо Ши Мин за президент, и се приема първата демократична конституция на новата държава.

Това е само началото на независимото развитие на Виетнам, след което ще последват още

десетилетия драми, войни и изпитания

Първо е сблъсъкът с Франция, която след Втората световна война се опитва да се върне като владетелка на Индокитай и подема изтощителна битка с ДР Виетнам, инициирайки и разделението на страната на проколониален Южен и на независим Северен Виетнам. Легендарната виетнамска победа над елитната френска армия, подкрепяна и от САЩ, в историческото сражение край Диен Биен Фу през 1954 г. не само пречупва хребета на френските колониални амбиции в региона, но и вкарва в учебниците по военно дело прокопаните от виетнамските сили тунели чак до френския тил. С последвалите Женевски споразумения Париж е принуден да се ангажира с признаване на суверенитета на народите в Индокитай.

Но обещаното обединение на Виетнам така и не се осъществява, а отгледаният вече от Запада южновиетнамски режим попада под крилото на нов активен закрилник — САЩ. Съответно ДР Виетнам в тогавашния свят на Студената война е обвързана тясно със СССР и Китай. През 1960 г. привържениците на Хо Ши Мин в Юга се обединяват в Национален фронт за  освобождението на Южен Виетнам (НФОЮВ) — оглавявана от комунисти коалиция, която обединява най-широк кръг от религиозни и патриотични групировки. Тя води въоръжена борба срещу режима в Сайгон, столицата на Южен Виетнам, чиято армия пък е създадена, финансирана и обучавана от САЩ. В Сайгон расте броят на американските „военни съветници“. Така, в ситуация на растящо напрежение между Севера и Юга, се стига и до прословутия Тонкински инцидент през 1964 г., при който разположеният в Тонкинския залив американски есминец „Мадокс“ подава сигнал, че е атакуван от катери на ДР Виетнам — и това става формален повод за прякото включване на САЩ в бойните действия и за проточването на кошмарната Виетнамска война. Разсекретени по-късно американски документи ясно ще покажат, че всъщност никакво атакуване не е имало и инцидентът е чиста проба манипулация.

САЩ бомбардират усилено и редовно земите на Севера и позициите на НФОЮВ в Юга, а американските войски в страната нарастват близо 10 пъти само в течение на 1965 г. За удари по партизанските бази и съединения на НФОЮВ се използват и отровни химикали като диоксин, изсипвани от американците над джунглите. Уви, последствия­та личат и до днес в генетичните малформации сред новите поколения виетнамци… Преследването на партизани се превръща в повод и за избиване на цели села с жени и деца, какъвто е и случаят с

трагедията в селото Ми Лай в община Сонг Ми

Там през май 1968 г. американска рота разстрелва около 500 мирни жители, включително 182 жени и 173 деца.

Разрасналото се междувременно в САЩ и по света антивоенно движение подготвя условията за започване на мирни преговори в Париж през 1968 г., които ще доведат до излизането на САЩ от войната през 1973 г. Кръвопротилието обаче продължава до 30 април 1975 г., когато силите на НФОЮВ, подкрепяни от Севера, превземат Сайгон. Това е последният рубеж пред обединението на Виетнам, което става факт година по–късно. Страната започва да се нарича Социалистическа република Виетнам.

Съвземането след нескончаемата война е трудно, още повече че се развива в условията на един разделен на лагери свят. Възникват и нови регионални противоречия, включително и с Китай, с който през 1979 г. пламва въоръжен граничен сблъсък. Конфликтът е свързан с ролята, с която се нагърбва виетнамската армия в съседна Камбоджа след свалянето там на бруталния режим на „червените кхмери“, обвързан с тогавашен Пекин.

Международните турбуленции продължават с „перестройката“, подета през 1985 г. от главния виетнамски съюзник в онези времена — СССР. В Ханой ръководните дейци на Виетнамската комунистическа партия (ВКП) приемат това като развързване на ръцете за търсене на нови и по-ефективни модели за функциониране на социалистическото общество и икономика. Дотогавшният им опит да се гради социализъм по съветски образец не е от най-въодушевяващите — 10 г. след обединението на страната раните от войните и разрухата все още не са заличени.

Така се стига до VI конгрес на ВКП през 1986 г., когато е разработена и лансирана политиката Дой Мой. Най-кратко тя може да се определи като отваряне на социалистическата система към пазарните механизми, към частната инициатива и към чуждите инвестиции при запазване на социалните постижения и гаранции на социа­лизма. Тоест  виетнамците решават да се възползват от „меда“ на капитализма, но без да допускат да ги заболи от „жилото“ му.

Съвсем официално, с решения на конгреса на ВКП, централнопланираната икономика се замества със социалноориентирана пазарна икономика. Изработена е стратегия за реформи и развитие, която се стреми към стопанско и цялостно обновление на страната, към постигане на високи темпове на растеж и най-важното — към повишаване на качеството на живота във Виетнам.

Погледнати отвън, реформите на Дой Мой често предизвикват еднозначна реакция: „Аха, избрали са китайския модел!“ Виетнамците обаче не харесват подобни механични сравнения и настояват, че техният път си е само техен, изработен съобразно националните специфики, потребности и перспективи. Тук говори не само патрио­тичното самолюбие, не само историческите напластявания от сложните отношения между Виетнам и големия му китайски съсед, често влизал през вековете в ролята на завоевател. Истината е, че виетнамският модел наистина в много отношения се различава от китайския. Според специалистите най-важната му особеност е, че е значително по-гъвкав, либерален, отворен към международното
коопериране и сътрудничество. И това се дължи не само на чисто физическите характеристики на двете страни, по-малката от които несъмнено е и по-лесна за реформиране, но и на различните стилове на управление. Разбира се, Виетнам продължава да е социалистическа държава и ВКП си запазва ръководната роля. Но исторически, още от времената на Хо Ши Мин, в тази партия доминира демократичният и хуманен заряд, който днес кристализира в диалогичността и прагматичността, предопределящи хода на реформите, държавната политика, комуникацията с чуждестранните инвеститори и с международните организации и партньори.

Характерна особеност на модела е, че Виетнам никога не е бил обвиняван от чужбина в погазване на правата на малцинствата или на религиозните свободи — а сред над 90-те милиона виетнамски граждани има представители на 54 етнически групи и националности, като 20 милиона от тях са вярващи, изповядващи будизъм, католицизъм, протестантство, ислям, као дай, хоа хао и т.н. Толерантността и градивността винаги са били част както от виетнамския национален характер, така и от борбата за независимост, ръководена от ВКП, а и от същинското суверенно развитие на виетнамската държава. Поначало виетнамците са лъчезарни и приветливи хора, отворени към света и готови да се приобщят към всичко ново. Това личи дори от факта, че вместо разпространените навремето йероглифи те са

предпочели да използват
латиница за писмеността си

Тази адаптивност заедно с пословичното трудолюбие е разковничето, помогнало на Виетнам да се възроди от пепелта като птицата феникс след десетилетията войни и да се превърне днес благодарение на политиката Дой Мой в стремително набиращ мощ азиатски дракон. Нищо, че някои предпочитат екзотичното сравнение с цивета. Въпрос на колорит и езикови еквилибристики. Същественото е друго — че през 25-те години прилагане на Дой Мой Виетнам реално е постигнал не само осезаемо подобрение на икономическите си показатели и на качеството на живота на своите граждани, но си е изработил и цялостна стратегия за социално-икономическо развитие до 2020 г. Страната е амбицирана дотогава да се нареди сред развитите държави на света, стъпвайки на концепцията за устойчиво развитие.