„ЖИВОТЪТ ВЛАСТНО НАЛАГА“

0
154

Ивайло Атанасов e роден в Кюстендил през 1987 г. През 2011 г. завършва магистърска програма „История на философия­та“ в СУ „Св. Климент Охридски“ с тема за разделението на властта и акцент върху английското общество от XVII век. Има публикации  в периодичния печат и в електронни медии. Текстовете му са достъпни на блога bgprolet.wordpress.com. Член на дискусионната мрежа „Солидарна България“.

I.

Макс Вебер, който не споделя представата на наивния исторически материализъм“, че някакви идеи се проявяват като „отражение“ или „надстройка“ на икономическата ситуация“ (1) , търсейки обстоятелствата, довели до възможността за възникване на капитализъм (най-съдбоносната сила в нашия модерен живот“), се опира на фундаменталното значение на стопанството“, а опитът му „би трябвало да се съобразява предимно с икономическите условия“. Ето защо той търси културна среда, осигуряваща липса на препятствия от духовно естество“, които да спъват развитието на едно стопански рационално, жизнено поведение“ (2).

Ако днес потърсим културата, в която съвременната корпоративна глобализация се развива без духовни препятствия, навярно протестантството (особено във фундаменталистките американски групи) ще ни се види архаично, сравнено с онази странна смес от конфуцианство и ленинизъм, която очевидно не задушава рационализирането на стопанската основа в Китай дори и в една от най-големите капиталистически кризи, а преодолява противоречията между традиционната култура и съвременната наука и технологии“ (3). В случай че имаме задръжки от духовно естество“ спрямо Китай, можем да се насочим към Япония, от която Тодор Живков черпи почти мистично вдъхновение за „новата технологична революция“, когато възможностите за растеж на базата на по-нататъшна индустриализация вече са изчерпани (4).

Японският капитализъм се реализира централно-планово от момента, в който се превръща в доминираща стопанска форма. Също като Англия във времето на меркантилизма, когато натрупва първоначален капитал чрез срастване на държавата с няколко компании, подобно на всички колониални държави, превърнати в кооперации за колониален грабеж“ (5), японската държава се превърна в техническо средство за координация и стопанска рационализация“ на един пазар, на който оперират няколко големи корпорации, заобикаляйки почти всяка форма на конкуренция. Те представляват крупни икономически групировки — дзайбацу, които концентрират в себе си цял модерен производствен цикъл, включително банка, търговска компания и държавата на благоденствието“, като дават сигурност и стабилност на работниците, които не изпитват никакви притеснения за бъдещето си. И всичко това само срещу… стриктно спазване на правилата на играта (6). В сравнение с това японско чудо“ българската система за социална сигурност отпреди 20 години, за която още въздиша с носталгия една немалка част от обществото, комбинирана с партиен диктат, от който все още се издържа цяла армия от политикани, изглежда като детска игра.

В края на август три огромни японски корпорации, концентрирани в единствения сектор, в който все още има нещо като конкуренция — IT — обявиха, че асоциират усилията си в опит да се наложат на пазара. За целта държавата им предоставя 2,6 млрд. от парите на данъкоплатците, за да могат да подкопаят конкурентите си от Южна Корея и Тайван (7). Рационализацията на производството, подкрепена от развитието на информационните технологии, изисква от капитала да изгражда наднационални функционални полета, които са защитени от разхищение на енергия и натрупване на административни разходи, каквито непременно изисква конкуренцията. По същия начин САЩ субсидира и организира корпорациите, като насочва обществен капитал през Пентагона или здравната система към подходящите индустрии. Принципът е прост: държавен социализъм за корпорациите, конкуренция и свободно предприемачество за останалите.

Никак не е случайно, че партийният елит обръща взор към капиталистическа (и империалистическа, буквално) Япония, за да се поучи от нея, докато в речите си громи идеологически останалите буржоазни демокрации от световния производствен център. Разбира се, всяко подобно обобщение неизбежно предизвиква лавина от изключения и не може да бъде точно или изчерпателно (за това могат да претендират само енциклопедиите), но през 1987 г. вече животът властно налага… да се даде простор на съвременните тенденции в развитието на икономиката“, т.е. на асоциациите, които поразително приличат на капиталистическите отраслови тръстове и които  съответстват на условията, породени от научно-техническата революция“. Необходимо е създаване на крупни икономически групировки“, в които движеща сила“ е икономическият интерес на нейните членове“, т.е. пазарните стимули, за да се предизвика такъв растеж, който да обезпечи социалните обещания на партията, поети до 2000 г. (8) .

Съвременните тенденции“, разбира се, не могат да представляват идеал (освен за платинената част измежду представителите на Златния милиард, както често се определя [от платинените] Западният свят, прикривайки противоречията му), но са етап от стопанската рационализация“, обусловен от развитието на технологиите — особено информационните. И ако не изглежда никак рацио­нално от гледна точка на работниците-винтчета в една колосална производствена машина, то това идва само да подчертае ирационалността на политическото устройство. В действителност, от самото си зараждане капитализмът се опитва да преодолява основното си противоречие — ограниченията на свещената“ частна собственост, като организира разнообразни сдружения, акционерни дружества, тръстове, асоциации, корпорации. Целта е да се преодолява стихията на свободния пазар, която е могла да бъде контролирана за последен път по времето на Адам Смит, т.е. преди капитализма. Впрочем, Смит дори не познава това понятие.

Ако преходът от конкуренция към асоциация е централен момент от Енгелсовите принципи на комунизма“(9), то той е и основата на корпоративната глобализация. Поне за диалектическото мислене това не представлява никакъв абсурд, доколкото комунистическото общество произлиза“ от капиталистическото след продължителни родилни мъки“(10). Енгелс описва тръстовете, организиращи цели индустриални отрасли, като елемент от този преход. Те представляват обединение за регулиране на производството“, в което вътрешната конкуренция отстъпва място на монопола“ (11). Тази форма на асоциация също отеснява рано или късно поради отрасловата си ограниченост. Ето защо времето след разпадането на регулациите от Бретън Уудс предизвика рязък скок“  в броя на транснационалните корпорации, като най-големите 200 от тях, базирани главно в САЩ, Германия и Япония, усвояват половината от световната промишлена продукция“ (през 2000г.) (12). Напредъкът е, че новите формации се стремят да концентрират в себе си цялостен производствен цикъл от набавяне на финансирането и суровините до пласирането на продукт, за да избегнат хаоса в ранния капитализъм. Частната собственост от XIX в., добита с честен труд и предприемчивост, за която още четем апологии в либерално-консервативните think tanks, отдавна издиша под напора на колективната корпоративна собственост. Последната също е класов монопол и затова е добра, за разлика от други колективистични нагласи. Очевидно такава е доминиращата форма на собствеността на бъдещото общество, отначало само в полза и изгода на капиталистите“. Енгелс смята, че в тази си форма експлоатацията става толкова осезателна, че трябва да рухне“ (13).  Най-малкото защото да се говори сериозно за политическа демокрация в условията на фундаментално недемократична икономика, е нещо, което може да се срещне само в речите на Сталин и апологетите на неолиберализма.

 

II.

Осезаемостта на експлоатацията и необходимостта тя да рухне се долавят в обществените нагласи в България от края на 80-те. Тогавашната система на окрупняващи се икономически групировки“, строг контрол върху работната ръка (включително профсъюзите и мобилността), стабилна система от привилегии, поддържана чрез солидни отстъпки пред работническата класа, е все още несбъдната мечта на всеки корпоративен мениджър (без отстъпките). Този идеал“ последователно рухва (в Европа след Втората световна война) в Унгария, Чехия, Полша и Съветския съюз, а оттам и в България. Нашата революция“ от 1989 г. зависи почти изцяло от външни фактори, но не би била възможна без вътрешно разгръщане на непреодолими противоречия. Такива предизвиква моделът на привилегироване на част от населението (категорично отречен в Устава на БКП), който може да се определи като разделение на труда на партиен и останал. Откъдето се поражда и известният термин партийна класа.

Простото отхвърляне или утвърждаване на една от страните на този твърде значим период от историята на българите като нация (т.е. от Възраждането насам) пропуска диалектиката на заложените в него противоречия и затова дава изкривени тълкувания. По тази линия се появиха купища идеологически интерпретации с положителен или отрицателен знак, но винаги с натрапваща се склонност да се угажда на силните на деня. Такава е и ролята на идеологическите науки — от религия през философия до икономика — от най-дълбока древност, а това важи както за демократичния“ преход, така и за тоталитарната“ държава отпреди 1989 г. В общи линии това типологическо противопоставяне е вярно, но то пропуска някои споделени черти на иначе противоположните обществени системи — общата икономическа основа и общата икономическа недемократичност, обуславящи необходимостта масите да бъдат държани далеч от най-важните процеси, които непосредствено ги засягат. Разликата между демократическия централизъм“ на БКП и плуралистичната демокрация в икономически план се изразява в това, че принудата на тоталитаризма се заменя с идеологията на по-либералния режим. Чомски за пропагандата. Ако днес не можем да говорим sine ira et studio* за голяма част от съвременната ни история, това казва много за силата на цензурирането през идеологията (с моркова без сопата).

Но как се оценява от идеалистическа гледна точка този продължителен период, в който чрез индустриализацията си с цената на тоталитарна бюрократична система България се преобразява из основи? Напълно правилно се казва, че Царство България стъпва на пътеката (в никакъв случай писта) на естественото развитие на европейските народи. На царството обаче е отредена периферна икономическа функция, която предопределя „естествената“ му мизерия занапред. После страната напуска естествения си ход и завива към някаква азиатска форма на колективизъм и несвобода, след като е окупирана от нехора. Следва мрачен период на репресии и склоняване към доброволен труд, от което израства семето на недоволството. Някъде в края на 80-те в държавата има 1 милион агенти на Държавна сигурност, които се радват на постиженията на западния свят, и 7-8 милиона дисиденти, които само чакат да се убедят, че танковете няма да дойдат (за това се е погрижила руската Перестройка). После неестественият Живков е сменен, а поразиите му са заличени чрез шокова терапия, след което държавата се връща към естествените си управници — Сакскобургготски и Борисов, и двамата на свой ред връщат кривналата от правия път страна в коловоза на европейските народи.

Не по-малко идеалистичен днес е подходът на Социалистическата партия при оценяването на този значим период от нейната история: до 1944г. тя се развивала нормално, а после започнала и да осъществява програмата си, но някак си забравила само едно много важно нещо“ — свободата. Затова партията прие, че не може да има социализъм без свобода“  и предприе демократичните реформи“ (14).

Накратко, обществото ни живее с едно 45-годишно бяло петно (което далеч не е само в учебниците), а социалдемокрацията е парализирана от невъзможността да анализира условията на собствения си провал. Тя също така не може да припознае Тодор Живков като естествен“ елемент от развитието, за разлика от въвеждането на нисък корпоративен данък. Можем да предполагаме, че белите петна няма да изчезнат, докато анализаторите им са преки, т.е. пристрастни участници в събитията. Дотогава както пред обществото, така и пред социалдемокрацията ни ще има препятствия от духовно естество“ по пътя към тяхната рационализация.

 

III.

Ако искаме да започнем да разплитаме гордиевия възел на първите десетилетия на България като република, не е достатъчно да повторим лозунгите на т.нар. демократични водачи, според които след политическата промяна сме се озовали направо в светлото бъдеще и щом е така, всяка несправедливост в прекрасния нов свят може да бъде приписана само на призраците от миналото. За да се отървем от подобен идеологически подход, който вече две десетилетия влиза в остро противоречие с простите факти, ще трябва да се върнем доста по-назад.

През 1919 г. в резултат от войната индустриалният свят се тресе от вълнения. Тогава БКП приема документ, според който българската революция ще зависи три четвърти от положението навън и една четвърт от положението вътре. Нещо повече, тя се схваща като дълъг процес, резултати от който могат да се очакват, когато той обхване големите капиталистически страни“ (15). Това не е констатация на някаква идейна подготовка и авангардна партия, а оценка за развитието на „най-съдбоносната сила на нашето време“ в България — капитализма. С развитието на стопанската основа се разгръщат и противоречията £, а в противоречие с нея се развива и основата на бъдещето общество. Затова парната машина е по-голям революционер от Бланки (по думите на Маркс), защото социализмът не се ражда от просветлението на нечий ум, а в недрата на капитализма. Следователно капитализмът може да се преодолява само в световния икономически център, т.е. в индустриалния свят (след Първата световна война), а в току-що откъснатите от феодализма икономики в славянския свят противоречията биха имали съвсем друг контекст. Съвсем в духа на Попър, трябва да отбележим, че Маркс отнася законите на политическата си теория само за условията на развито капиталистическо общество, а не за всяко общество.

Затова руската революция би могла да даде резултат само ако стане сигнал за пролетарска революция на Запад“. Единствено това би направило възможен скока от първобитно колективно владеене на земята“  към комунистическо земевладение“ (16). Трябва да се има предвид тази характеристика на Октомврийската революция, ако искаме да разбираме българската, която зависи между три и четири четвърти от нея. Но да вземем Парижката комуна, в която Маркс можеше да види реализацията на теорията си, въпреки че тя не беше марксистко дело. Водачите на комуната бяха прудонисти и бланкисти. Първите бяхапротив асоциациите“, но комуната декретираше дружествена организация на индустрията и манифактурата“. Бланкистите пък са за авторитаризъм, диктаторска централизация“, при която група авангардисти завземат властта и обявяват (по опита на Бакунин от Лион през 1870 г.) новия характер на обществото. Комуната, противно на водачите си, провъзгласяваше свободната федерация на общината… с всички французки общини“ (17). 

По същия начин идеите на водачите на Октомврийската революция влизат в противоречие със стопанската основа и дават лесно предвидими резултати. Ленин пропагандира цялата власт на съветите“, но властта се концентрира в партията. Ленин декретира работнически контрол върху производството, но постига контрол върху работниците в една все по-централизирана система. Ленин яростно бичува бюрократизма и канцеларщината (18), докато управлението все повече се бюрократизира.

Структурата на партията и държавата, организирана на принципа на демократическия централизъм“, представлява прогрес по отношение на избирателното право не само в Русия. Но тъй като това е система на представителна демокрация, с друго име и без партиен плурализъм, тя е сред мишените на протестите от края на 60-те. От двете страни на желязната завеса младежите от левицата издигат искане за демокрация на участието“, което представлява най-значимия общ знаменател на бунтовете на Изток и Запад“  ипроизлиза от най-доброто в революционната традиция“ от XVIII в. насам — системата на съветите“ (19) .

Понеже капитализмът в Русия още не представлява доминиращата икономическа система, Ленин трябва да развие една съвсем меншевишка доктрина за авангарда“(20) — прогресивната партия, която изважда едно общество от Средновековието и го захвърля за няколко десетилетия във висшия стадий на комунизма. В първите преводи на български тя е дадена като преден боец“, а в Устава на БКП минава за челен отряд“. Както се вижда, руската революция носи в зародиш противоречия, които бурно развива в следващите десетилетия. Те са родилните петна“, според израза на Маркс, които старото обществено устройство завещава. А за да схванем диалектиката на целия този кошер от противоречия, които съветската система пренася в България, не е нужно особено усилие. Всъщност, достатъчно е да прегледаме произволна реч на Тодор Живков. Той е повишен в син на народа“ (защото Георги Димитров беше син само на работническата класа) и син на своето време“, според известните лозунги. И това е най-точното определение, което можем да дадем. Като продукт на обстоятелствата, на компромиса и на неговата приемливост личността на Живков е вторична по важност, що се отнася до анализа на периода на неговото управление. Например, изтъкването на природната му тъпота  (липса на интелигентност) е по-скоро констатация на разликата между образователните системи и изобщо обществата от края на Втората световна война и края на Студената война.

 

IV.

С падането на съветската система страните, които тя включваше, се върнаха към естественото“ си място — в периферията на икономическия център. Корпоративната глобализация, както стана ясно още в началото, не се развива хомогенно. На страните от Източния блок се пада да участват в новото международно разделение на труда с евтини ресурси — природни и човешки, без да имат реален достъп до западната технологична революция, което ги тласка към деиндустриализация и субразвитие (21). Това е пряк резултат от елиминирането на реалната заплаха от комунистическите страни — техния фактически отказ да изпълняват естествената“ си роля на допълнение на западните индустриални икономики, които да запазят монопола върху нововъведенията“ (22).

В периферните икономики се развиват съответно периферни наука, култура и общество. Откъдето можем да си обясним и натрапчивата гражданска пасивност (в сравнение със западните общества), проявявана пред нестихващите безобразия от две десетилетия насам. Тези забавени в развитието си общества обаче не са в безизходица, както можем да видим от мащабните социални движения, които се развиват в „задния двор“ на световния икономически център — в Латинска Америка, а и навсякъде, където неолиберализмът е бил прилаган достатъчно продължително и последователно. Социалните движения се противопоставят на неоколониалната система, при която приватизирани системи и производства способстват за изтичане на ресурси и капитал към най-богатите общества на света. Екологичните движения се противопоставят едновременно на прехвърлянето на мръсни и стари технологии към периферията и на експанзията на капитала, която е източник както на икономически растеж и растящи доходи, така и на катастрофи с глобални последствия.

Можем да предположим, че в недалечно бъдеще все повече ще се подрива неоколониалната основа на съвременното глобално разпределение на труда, както през XX в. лишеният от колонии британски лъв“ трябваше да клекне сам върху мъгливия си остров“. Тогава страните от икономическия център ще трябва да тръгнат по пътя на уреждане на вътрешните си обществени отношения“ (23).

За да бъде част от тези процеси, България не се нуждае от челен отряд, който да я тегли към бъдещето, нито от някакво друго елитарно управление от просветени и експерти, което е в същината на всяка консервативна доктрина. Самите препятствия от духовно естество“, завещани ни от промените през 1989 г., все повече ще демонстрират своята несъстоятелност и така ще тласнат новите поколения към една рационализация, която скоро ще се отърве от тесните идеологически стени на прехода. Перманентната криза, в която изпада Източна Европа, докато служи като инструмент за разграждане на държавата на благоденствието на Запад и за подриване на доходите на работещите, бързо — поне в исторически план — ще „излекува“ засегнатите общества от всякакви идеологически препятствия.

 

Бележки

(1)       Вебер, Макс. „Протестантската етика и духът на капитализма“, с.54

(2)       Ibid., с.11, 20.

(3)       Пинг, Чен. „Китайската загадка или пътят на Китай“, сп.„Ново време“, бр.12, декември 2010.

(4)       Баева, И. „Тодор Живков“, изд.„Кама“, С., 2006, с.57.

(5)       Хаджийски, Иван. „Оптимистична теория за нашия народ“, в „Моралната карта на България“, изд. „Захарий Стоянов“, София, 2008, с.111.

(6)       Фулчър, Дж. „Капитализмът“, изд. „Захарий Стоянов“, С., 2008, с.148.

(7) Japan backs Sony, Toshiba, Hitachi LCD merger, Reuters, 31 август 2011, http://www.reuters.com/article/2011/08/31/us-japan-displays-idUSTRE77U0VL20110831 ]

(8) Всички цитати са от Живков, Т., „На работа за по-нататъшно осъществяване на курса за качествено нов растеж“, Партиздат, С., 1987. Целите до 2000 г. са зададени в Тезиси на ХIII конгрес на БКП, Партиздат, С., 2006.

(9)       Енгелс, Фр. „Принципите на комунизма“, в „Манифест на комунистическата партия“, Партиздат, С., 1977, с.122

(10)     Маркс, К. Избрани произведения, „Критика на Готската програма“, т.1, Партиздат, С., 1984, с.175.

(11)     Енгелс, Фр. Избрани произведения, „Развитието на социализма от утопия в наука“, т.1, с.142.

(12)     Стегър, Манфред. „Глобализация“, изд. „Захарий Стоянов“, С. 2005, с.95. Броят на корпорациите се увеличава от 7 на 50 хиляди за 30 г. до 2000 г.

(13)     Вж. бел. 11.

(14)     Станишев, С. „Защото сме социалисти“, изд. „Дума 2008“, С., 2008, с.32-33.

(15)     Благоев, Д. „Тесни социалисти“ с анархически глави, в „Нашите апостоли“, изд.„Захарий Стоянов“, С., 2010, с.514.

(16)     Маркс, К., в предговор към второто руско издание на „Манифест на комунистическата партия“, Партиздат, С., 1977, с.16.

(17)     Благоев, Д. „Христо Ботев пред съда на „естетичните“, в ibid., с.299

(18)     Ленин, В.И. „За партийния, държавния и обществения контрол“, НИ, С., 1978, с.211.

(19)     Арент, Х. „Насилие и политика“, КХ, С., 2007, с.32.

(20)     Ленин, В.И. Избрани произведения в два тома, „Какво да се прави?“, т.1, изд. на БКП, 1950 г., с.151.

(21)     Митрович, Л. „Преходът към периферен капитализъм“, изд. „Изток-запад“, С., 2010, с.25.

(22)     Чомски, Н. „Петата свобода или власт и идеология“, изд. „Агато“, С., 2001, с.15.

(23)     Хаджийски, И., ibid., с.117.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук