МИРАЖ ЛИ Е?

0
150

Румен Попов е контраадмирал о.р. Завършил е Висшето военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“, Военноморската академия в Ленинград (Санкт Петербург), бил е командир на подводница, офицер в щаба на Военноморския флот и в Генералния щаб на БНА, началник на ВВМУ „Н. Й. Вап­царов“.

Това не е философски трактат, нито историческо изследване. Това са размисли за неосъществимата свобода.

***

Когато човек се зачете в исторически четива, най-често срещаната дума като мотив и цел за войни, революции, политически движения е свобода. Те със студена безпристрастност разказват за безкрайно продължаващата борба за освобождаване от робство, която никога не се  украсява с лавровия венец на победата, разказват как всяка завоювана свобода в същия миг поражда ново угнетение, нова несвобода.

Защо става така? Ако потърсим отговор в  енциклопедичните поредици, първото, което ще срещнем, е многословното обяснение на философите Платон и Аристотел, Хегел, Маркс и Ленин за свободата и необходимостта като философски категории. Но обикновеният човек не е философ. Той се интересува не толкова от категориите, колкото от историческата практика. Него го плаши това непоколебимо и неизменно пораждане на робство от всяка завоювана свобода.

Сигурно човечеството е започнало безкрайната си борба за свобода още от деня, когато се е обединило в общност и тази общност си е избрала вожд или някой със сила и воля е заел мястото на вожда. Той, вождът, неизбежно е започнал да налага придобитата власт за своя угода, ограничавайки нуждите и правата на част от племето или на всички.

Много хилядолетия по-късно Есхил разкрива пътя на заробването на хората от властта:

 

Щом сяда на престола бащин, почва той

да разпределя почетните длъжности

сред боговете, да раздава властите.

За бедния човешки род ни думица

не казва. Щял да го изтреби целия,

за да изникне ново поколение.

                  (Есхил, „Прикования Прометей“)

 

Навярно по това време вождът е съградил първата ограда и е обявил: „Мое е!“. Знаел ли е той, че тази ограда ще се превърне в проклятие за човечеството, че от нея ще започнат безкрайните хилядолетия на безнадеждно робство и също толкова безкрайната борба на хората за свобода, в които оттук нататък то, човечеството, ще живее? Защото тази ограда поражда у едни непреодолимо желание свободно и справедливо да заграбят натрупаното зад нея, у други — да разширят ограденото и да затворят колкото може повече в него. Няма кой да каже и затова можем само да гадаем. Но няколко десетки, а може би стотици, хиляди години по-късно хората се научили да записват събитията и ние вече можем да прочетем за тях.

В един древноегипетски папирус от около 15 века преди новата ера египтянинът Ипуер описва резултатите от една неназована революция: „…Няма орачи в полето и всеки казва: не знаем ние какво се случи в странатаОжесточиха се сърцата, а бедствието се разля по страната, кръв е навсякъде и смърт… Състоятелните скърбят, а пък бедняците ликуват… Нищета е по цялата страна… Грабителят стана богат, богатият се превърна в грабител… Детето на жената на господаря стана равно със сина на неговата робиня… Загинало е съществуващото до вчера, а страната се намира в запуснатост… Навсякъде в страната говорят за правда, но всичко, което се извършва от нейно име, е грях и лъжа… На невежите всичко, което става, им се струва прекрасно…Гледайте, стана това, което не се е случвало досега царят е заловен от бедняците… Цялата страна участва в грабежите…  Бедният стана владелец на богатства, а владелецът на богатства бедняк. Царските житници станаха общо достояние… дворецът се лиши от своите доходи.“  (Повесть Петеисе III, „Речения Ипуера“, стр. 226, преводът от руски е на автора.)

Вижда се: някои са извоювали свобода, като са лишили други от нея. Би ли могло да стане по друг начин, би ли могло да са свободни всички?

Библията разказва за друго събитие, случило се няколко века по-късно от историята на Ипуер: изходът на евреите от робството в Египет — обещаната им от бога Обетована земя. Четиридесет години трае този поход под ръководството на Мойсей. Красива приказка за извечния неутолим стремеж на човеците към свобода. И Мойсей с желязна ръка и владетелски жезъл води своето племе, въпреки воплите на слабите и недоволните. Диктатурата на Мойсей все пак е вътрешноплеменна работа. Но пътят към Обетованата земя минава през земите на други народи и те трябва да бъдат поробени. И евреите ги покоряват, за да осъществят своята мечтана свобода. Така на сцената на историята се появява заробването на други народи. То става винаги, след като владетелят е покорил своя народ. Тази практика, разбира се, е съществувала много преди Мойсей, но я отбелязваме като начало, доколкото за мнозина Библията е начало на всички начала.

Дългият ход на историята ни дава неограничено богатство от начини за заробване: откровено робство, без украса, феодална зависимост, робска зависимост на пролетария, покоряване на едни народи от други чрез военна или икономическа принуда и още много други. Но същата тази история е и своеобразен синонимен речник на изменения­та в наименованието на думата заробване.

Испанците нарекоха покоряването на Новия свят с думата Конк­виста, сиреч Завоюване, с която замениха прозаичното поголовно изтребление на местното население и безогледното ограбване на всичките му богатства.

Колко красота и мечти крият в себе си словата от знамето на Великата френска революция: Свобода, Братство, Равенство. Свободата беше извоювана, братството шестваше по улиците на Париж, равенството пред закона беше записано черно на бяло. После Конвентът видя, че: Републиката е в опасност!“. Това стана име на с нищо неограничената диктатура. Със защитата на републиката се зае Робеспиер. Гилотината заработи без почивен ден и мечтите за някаква друга свобода  се изтъркаляха в кошницата под ешафода заедно с главите на тези, които я пожелаха.

Когато републиката вътрешно беше спасена от монархистите, Наполеон Бонапарт зае освободеното място и започна да „подарява“ свобода на народите на Европа, а не да ги покорява, както мис­леха те.

Британската империя изпращаше с цивилизаторска мисия войски из цял сват. Слънцето над империята никога не залязваше, както не помръкваше свободата над освободеното от дивачество и невежество население на американските, африканските и азиатските колонии. Самите народи на Америка, Индия и Африка по остарялата логика се чувстваха съвсем несвободни, но за кралицата и парламента на Британия това беше откровена неблагодарност.

Междупрочем, в тази цивилизаторска мисия са се включвали в разни времена почти всички страни, които са набирали достатъчно икономическа и военна мощ: като се започне от Римската и Византийската империя и се стигне до Испания и Португалия, Франция, Холандия и Германия, Русия и Япония. Всички те не заробваха народите, а ги „освобождаваха“ от гнета на невежеството, от дивачеството, от лошите верски заблуждения и т.н., и т.н.

Историята е изпълнена с този парадокс и е безсмислено да се опит­ваме да обозрем необозримото.

Казахме, че Наполеон замени поробването на чуждите народи с подаряване на свобода. Очевидно тази практика се оказа много прием­лива, защото в най-новите времена тя има много апологети. Но Наполеон раздаваше своите подаръци без идейна теоретична обосновка. Новите политици и държавници от ХХ век се погрижиха за изграждане на такава идеологическа база.

В най-новите времена неограниченият експорт на подаръци с етикета „Свобода“ носи марката „Произведено в САЩ“. Нужно ли е да се изброяват страните и народите, които са го получили? И навсякъде, както твърди Кисинднжър в своя обемист труд „Дипломацията“, това става, защото „…..ценностите на Америка £ налагат задължението да ги разпространява с кръстоносни походи по света“ (стр. 10).  Малко по-нататък той разширява този ангажимент  с разбирането на Теодор Рузвелт, че „…..Съединените щати са сила както всяка друга, а не уникално въплъщение на добродетели. Ако техните интереси се сблъскат с интересите на други страни, те са задължени да използват силата си, за да се наложат“ (стр. 29).  От което следва, че да приемеш подаръците на Америка, е задължително. Много често народите трудно разбират това и не искат да приемат даровете, но Америка има достатъчно военна мощ, за да ги поднесе по подходящ начин.

Интересно е, че желанието да дарява и защитава свободата на народите расте в неразривна връзка със защитата на националните интереси на Щатите. Но няма да е справедливо твърдението, че това винаги става за сметка на поробването на тези, които имат щастието да попаднат в зоната на защита на националните интереси на тази толкова себераздаваща се държава.

Трудно е да се отгатне как ще се развият нещата по-нататък, защото по Земното кълбо не остана зона, в която Америка да няма жизнени интереси за защита. Това като че ли ще изисква всеобща свобода (по американски) или всеобщо робство (по тълкуванието на думата от другите хора).

Поради това, че в света бавно растат и други претенденти със свои жизнени интереси, горната перспектива сигурно няма как да се осъществи, но е тъжно и разочароващо, че хилядите години човешка история в крайна сметка водят до такъв абсурд.

Защо непреодолимият стремеж на човека към свобода винаги се изражда в робство? Сякаш свободата е някакъв мираж, който човечеството с очарование вижда и никога не може истински да докосне.

На мореплавателите им се случва, когато плават недалече, на 20-30  мили от бреговете, в сиво-синьото лятно небе на запад да започнат да се появяват контурите на остров, малко по-надясно или наляво, където на картата е отбелязано малко селище, да се издигат цели небостъргачи. Няколко минути картината се изяснява, сякаш нещата се виждат в огледало и после започва да трепти, да се размива, докато напълно изчезне. И без друго скучното море става още по-пусто и чуждо. Моряците са свикнали с това явление и не се впечатляват кой знае колко, защото хората и приборите си водят добросъвестно навигацията и не бързат към призрачните брегове.

Пътниците в пустините също познават миражите. Те разказват за приказни оазиси, зелени палми, езера, неземни красоти, които мамят, карат хората да ускоряват ход, да тичат, когато трябва да пестят последните сили на изсушените от пустинята тела и уморените животни. Често през вековете тази небесна измама е водила мнозина към гибел. Ако пък пътниците имат късмета да извървят пътя до така желания оазис, той най-често се оказва място с две-три обрулени от пустинните ветрове палми, с безпомощно провис­нали листа, оплюта и осеяна от камилски фъшкии пожълтяла трева, кладенец, около който в омесената от камилски стъпки кал са събрани зеленясали води.

За там ли се бяхме запътили?

Всичко това изглежда тъжно и безнадеждно. Учените твърдят, че самата природа е заложила в гените на човека стремеж към доминиране, към лично облагодетелстване, като част от инстинктите за оцеляване и за продължение на рода. Очевидно тази биология намира своето въплъщение в организацията на обществото и стремежите на човешките структури от първобитните групи до съвременните свръхдържави. Смущаващо е, че милионите години еволюция не са могли да ни направят по-малко зависими от биологичните закони  за сметка на закони, създадени от еволюцията на човешкия разум. По такъв начин оставаме по-близко до зверовете и никак не се приближаваме към разумния човек.

Векове наред разумните люде, които човешкият род е раждал, са търсили начин да разкъсат този порочен и позорен кръговрат на свободата и робството. Томас Мор и Кампанела, Маркс имат различни решения, но в едно всички са единомишленици: свобода без робство може да бъде постигната само ако човечеството успее да премахне онази ограда, която прави единия господар, а другите роби. Днес това изглежда толкова просто и достижимо, като знаем, че съвременните технологии позволяват на човечеството да произведе достатъчно блага, които биха могли да задоволят и най-високите изисквания. Достатъчно е само да престанем да произвеждаме оръжието, с кое­то „защитаваме свободата“ и поробваме.

Дали това е пътят, не може с увереност да се каже, но поне има някаква надежда в него.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук